Елизабет Гейдж
Изповед (16)

Петнадесета глава

Деймън не се бе срещал с Алисън след скандала им в Кот д’Азюр.

Отначало мислеше, че защото бе прекалено зает. Битките с кмета и неговите хора запълваха дните му, терзанията заради Ребека и Дъсти поглъщаха нощите му.

Ала скоро бе принуден да признае, че това, което ги разделяше с Алисън, бе гордостта. Дните минаваха, а тя не се обаждаше. С всеки следващ ден нейното мълчание го караше още по-упорито да отказва той да направи първата крачка.

Не можеше да прости на Алисън, че по време на караницата им взе страната на Ребека. Тя бе говорила като жена, бе се записала в дружеството на онеправданите жени. Това влудяваше Деймън, още повече, че той, а не Ребека, бе онеправданият. Самият той — и Дъсти — бяха изоставените.

Затова не можеше да прости на Алисън. А знаеше, че от своя страна тя също бе горда. Познаваше я от много години. В нея имаше някаква острота, някаква яростна решимост да стане нейното, да накара света да я уважава. Тази нейна вътрешна твърдост бе се оказала решителна за доста успешната й кариера. Същата твърдост проявяваше и в начина, по който правеше любов. Алисън не се отдаваше на удоволствието, тя го търсеше и си го вземаше. Това винаги му бе харесвало в нея.

Сега, след като се бяха счепкали, Деймън се чудеше как бе изкарал толкова време с нея, без да я накара да прояви лошите си страни. Алисън бе жена, която искаше много, саркастична, когато реши, чувствителна и към най-незначителните дреболии. А самият Деймън не бе най-лекият характер, нито най-внимателният мъж. Изобщо, той бе центърът на собствения си свят. В края на краищата, на това се дължеше и провалът му с Ребека. Не можеше да се начуди как Алисън го бе изтърпяла през всичките тези години.

Във всеки случай, сега си бе отишла и нямаше особен смисъл да се тормози заради нея. Тя никога нямаше да се извини, нямаше да му се обади, преди Деймън да я потърси. А той не бе в настроение да се опитва да залепи счупеното. Чувстваше, че Алисън се бе нахвърлила върху него, когато бе бил зле. Тя трябваше да смири гордостта си и да се върне при него.

Така стояха нещата, докато Деймън осъзна, че наранената му гордост сама по себе си не можеше да го крепи. Алисън остави празнота в живота му, и сексуална, и емоционална. Бе свикнал след изтощителния ден да идва при нея като изгладняло дете. Никога не бе имал по-голяма потребност от физическо удовлетворение.

А сега от седмици бе сам. Трябваше му друга жена.

Намери я съвсем наблизо.

Тя се казваше Ашли и бе административен секретар в кабинета на окръжния съдия. Бе се срещал с нея няколко пъти, когато отиваше на заседания на градския съвет и веднъж бе мярнал името й на табелката на бюрото й. Сега лицето й изплува пред него и той хвана телефона, почти без да се замисля.

Позвъни в кабинета на съдията и я потърси по име. Веднага го свързаха.

— Ало?

— Обажда се Деймън Лоуъл. Познавате ли ме?

След кратко мълчание тя отговори:

— Разбира се.

— Виждал съм ви няколко пъти, но никога не са ни запознавали както трябва. Вие сте много хубаво момиче.

— О… Благодаря.

— Бихте ли вечеряли с мен днес?

Този път мълчанието бе още по-кратко.

— Разбира се. В колко часа?

Той я заведе в един италиански ресторант извън града, където водеше Алисън по-рано, когато повече се криеше.

Момичето бе само на двадесет и две години. Бе завършила колеж и имаше диплома за юридическа секретарка. Преди две години бе постъпила в една адвокатска фирма, ала бе напуснала заради ниската заплата и допълнителната работа. Деймън се пошегува с нея за това, а тя отговори, че никога повече не би работила с адвокат.

Имаше хубава фигура, с дълги бедра. Бе свежа на вид, с кестенява коса, млечнобяла кожа и луничаво носле. Очите й бяха светлосини, почти прозрачни, и точно изражението им го бе привлякло към нея. Това изражение издаваше не толкова голяма интелигентност, колкото чувствителност и готовност да се осмели да направи някои неща, помисли той.

Оказа се прав. Ашли правеше страстно любов — в апартамента, в леглото, което бе споделял с Ребека. Каквото й липсваше като опит, го наваксваше със свежестта на тялото си и с немирното си въображение.

— Приятно ли ти е, когато правя така? — питаше тя, сгушена гола до него, и плъзгаше пръсти надолу по бедрата му.

— Да.

— А така? — ръцете й ставаха по-смели. — Приятно ли ти е?

Обичаше да го подтиква с прошепнати думи, които отначало звучаха неловко, а по-късно, по причини, които не можеше напълно да проумее — забележително сексапилно. Деймън бе потресен от разликата между нея и Алисън, чието любене бе фино, зряло, но малко прекалено познато след всичките тези години.

Следващата вечер отново я изведе — бе си отворил време, като отмени среща с един от градските съдии — и откри, че вече имаше нужда от нея. Излезе от банята и я видя легнала гола на леглото, вдигнала едното си коляно, протегнала към него ръце с разперени тънки пръсти.

— Ела, бебчо — повика го Ашли. — Искам те.

Той зарови лице в младите й гърди и изпита чувството, че пред него се бе отворила една врата, покрай която бе минавал толкова много пъти, без да си направи труда да обърне внимание на нейните тайни.

Не й липсваше практичността на ума, задължителна за всяка добра секретарка. Имаше светски обноски, резултат от прекараното в града детство. Деймън за момент се зачуди с колко ли мъже бе спала, ала удоволствието от нейното тяло надделя и тази мисъл бе изоставена.

Когато свършиха, тя продължи да лежи, загледана в него.

— Казват, че си истинска акула.

— Така ли?

— Да, така. Чувала съм, че си готов да прегазиш най-добрия си приятел, за да постигнеш каквото искаш.

Това го изненада. Той се смяташе за почтен човек, който се бе издигнал до това високо положение благодарение на ума, чара и усърдието си. Човек, който предизвикваше уважение. Никога не бе чувал някой да казва за него, че е студен или безсърдечен. Естествено, докато бе адвокат, играеше твърдо. В края на краищата, такива бяха правилата на играта. Сплашването бе неотделима част от стратегията, в името на интересите на клиента.

Осъзна, че Ашли, въпреки сексуалната си игривост, изпитваше към него страхопочитание или поне бе впечатлена от него. Когато й говореше, в ясните й очи се появяваше някакъв странен поглед, сериозен поглед, който, както Деймън скоро разбра, се предизвикваше от осъзнаването й за неговата влиятелност и сила.

Бе поласкан и когато бе с нея, си позволяваше мъничко да се похвали. Говореше за централната роля, която играеше в проекта Хайтауър и й разказваше шеги от кухнята за кмета.

— Понякога имам чувството, че му се иска аз да му завържа връзката — сподели той. — Толкова е зависим.

— Мислех, че Лезър мрази образованите — обади се Ашли. — Не се ли смята за човек от народа и така нататък?

— Не съвсем. Това е образът, който сам си изгражда. Всъщност е много амбивалентен към образованите хора с произход, по-висок от средната класа.

— Амбивалентен ли? — попита Ашли. Деймън разбра, че тя не знаеше какво значи тази дума.

— От една страна се възмущава от тях — обясни той. — От друга страна, иска му се да може да е един от тях. Говори за тях ту така, ту иначе. Кой знае защо, има високо мнение за мен. Почти всеки ден ми се обажда. Държи се, сякаш го е страх да направи и една крачка без моето одобрение.

— Вероятно разбира, когато срещне истински интелигентен човек — направи му комплимент Ашли.

— Не знам — отвърна скромно Деймън. — Може и да не вижда нищо отвъд старото фамилно име и харвардската диплома.

— Не се подценявай. Ти можеш да блеснеш с ума си — и приключи темата, като плъзна меката си ръка между бедрата му.

През следващите седмици Деймън полагаше всички усилия да намери повече време за Ашли. Тя му предлагаше един добре дошъл контраст с напрегнатото работно ежедневие. Той спеше по-добре, отколкото му се бе случвало от години. Когато сутрин я виждаше да отива гола към кухнята, носеща се грациозно на гладките си млади крака, изпитваше чувство на въодушевление и дори на дом, което бе двойно по-ценно заради самотата му.

Разбира се, имаше проблеми да скрива Ашли от Дъсти. Сега Дъсти идваше по-често, понякога, за да му приготви вечеря, друг път, за да излезе с него. Нямаше начин това да се избегне, а и Деймън наистина го искаше. В края на краищата, двамата с Дъсти бяха изоставени от Ребека — Дъсти без съмнение по-болезнено, отколкото той — и всеки от тях бе единственото, което другият имаше.

Дъсти никога не оставаше до късно. Най-късно до десет или десет и половина вземаше такси до студентското градче. Деймън разбираше, че тя не го чувстваше толкова близък, колкото може би й се искаше, и че той не бе идеалният душеприказчик в нейната скръб и болка. И наистина, ужасната истина за Тони, за когото те вече не говореха, не им позволяваше да споделят мислите си с онази откровеност, която би ги сближила.

Затова в техните телефонни разговори, в техните вечери и посещения на театър или балет имаше нещо церемониално. Деймън изпълняваше задълженията си към Дъсти, а тя от своя страна се грижеше за своя изоставен баща.

Прекараните заедно вечери оставяха в него чувство на безсилие, а безсилието му бързо се превръщаше в желание. Често той се обаждаше на Ашли в момента, в който Дъсти си тръгваше, и й казваше да се метне на едно такси и веднага да дойде. Само половин час разделяше образа на русокосата му дъщеря, махаща с ръка, докато влиза в асансьора, от чувствената му млада любовница — малко по-възрастна от Дъсти, — която с бляскащи очи влизаше в апартамента му. Често мислеше за огромната разлика между двете момичета, резултат от възпитание, пари и амбиции. Беше му буквално невъзможно да мисли за Дъсти по същия начин, както за Ашли. И въпреки това двете бяха толкова близки по възраст.

Веднъж Ашли дойде без нищо под шлифера си, просто за да го възбуди. Когато дрехата остана в ръцете му и голото й тяло поздрави очите му, Деймън почувства в ръцете си спомена за палтото на Дъсти, което точно по този начин бе свалил преди няколко часа. И този път наистина видя приликата в двете тела, твърдостта на младата плът, уверените движения. Кой знае защо, заради това Ашли му стана симпатична. Между него и Дъсти имаше толкова много неща, за които не можеше да се говори, толкова много болка, която трябваше да се изтърпи — докато Ашли се разхождаше из апартамента с цялата самоувереност и спокойствие на едно малко момиченце без никакви грижи в този свят, а нейната голота бе емблемата на щастливата й невинност.

Веднъж Дъсти му се обади по телефона, когато той лежеше в леглото, прегърнал Ашли. Изпита моментна паника, не толкова от ситуацията — Дъсти можеше да се обажда и долу от фоайето — колкото от объркването да чуе гласа на дъщеря си, докато меките сини очи на любовницата му бяха насочени към него. В този момент двете момичета изглеждаха толкова близо и Деймън помисли, че поема друг вид риск — не практически, а всъщност психологически — като си доставя удоволствие с Ашли, докато Дъсти преживяваше толкова тежки времена.

Но той имаше нужда от своето удоволствие. Когато затвори телефона, след като обеща да се срещне на другия ден с Дъсти за вечеря, напълно забрави за нея и притисна устни към гърдите на момичето до него, сякаш то бе единственото момиче на света.