Елизабет Гейдж
Изповед (34)

Тридесет и трета глава

Бе декември, шест месеца след сватбата на Дъсти. Ребека си бе взела една седмица отпуск, за да помогне на Сам да избере обзавеждането за новата къща в Лейк Женева. Мястото се бе оказало удачно. Сам бе достатъчно близо до дъщерите си, за да може да ги посещава, и достатъчно далеч от тях, за да се чувства независим.

Кристин вероятно следващото лято нямаше да е у дома. Тя си бе намерила работа като стажант в Милуоки и имаше намерение да даде под наем квартирата си тук. Сам подозираше, че това имаше нещо общо с новия й приятел, който бе от Милуоки, но запазваше мнението си за себе си.

Къщата, типичен крайградски модел с четири спални за посрещане на гости и внучета, бе построена доста бързо от една строителна фирма, с която Сам бе работил в миналото, ала засега още бе почти напълно необзаведена. За да я направи обитаема за Коледа, той бе пренесъл тук старите мебели от къщата си в Медисън. Те изглеждаха много безцветни и мръсни в новото място и Сам предлагаше да ги изхвърлят. Ала Ребека настоя засега да ги запазят. Присъствието на тези стари вещи, чийто „девети живот“ щеше да се състои от краткия срок на използването им толкова далеч от първоначалния им дом, събуждаше чувството й за хумор.

— Като си помислиш, също като мен — каза тя на Сам.

Тук, в Средния Запад, където обстановката бе толкова далечна от родния й Бостън и от годините, прекарани в Ню Йорк, Ребека се чувстваше почти като риба на сухо. Но не съвсем. Защото една такава скромна провинциална къща бе точно това, което би искала за себе си през всичките тези години, ако можеше да се върне назад и да направи по-мъдър избор, когато току-що бе завършила колежа.

Ветровитото градче в щата Уисконсин, мразовитото езеро, мълчаливите съседи с техните джипове и пикапи — всичко това бе ново и прекрасно за нея и тя се наслаждаваше на всичките му проявления. Нямаше ги претенциозните съседи от Лонг Айлънд, нито колегите от юридическата фирма, които да одумват мебелите, които Сам щеше да избере за къщата си. Сам се радваше на едно право, от което Ребека бе лишена през целия си живот — правото да бъде обикновен.

Бе малко след един. Огънят, който Сам бе запалил, още пращеше в хола. Той тръгваше на работа. Целуна Ребека по устните и нежно я прегърна.

— Не ми се иска да те оставям в такъв ден — каза й Сам. — Виждаш ли този огън? Трябваше цял следобед да лежим сгушени на дивана пред него. Защо трябва да прекарвам това време в службата?

Той се държеше трогателно романтично с Ребека. Искаше му се непрекъснато да е насаме с нея и проклинаше новия си бизнес, който го отделяше от нея през време на краткото й посещение. Ала тя настояваше Сам да не спира да работи, защото виждаше колко ободряващо му действаше това предизвикателство.

— Когато се върнеш, камините в къщата ще горят — обеща му Ребека и го потупа по рамото.

— И виж дали докато се върна, можеш да ми оправиш хола — поръча той, помаха и тръгна към вратата.

Бе й дал правото да решава всичко, свързано с обзавеждането. На пода пред камината имаше дебели каталози за тапети и дамаски. Това бе трудна работа, защото тя искаше обзавеждането да е такова, че да подхожда на новия живот на Сам. Искаше да е едновременно удобно и предизвикателно, така че когато той се върне у дома от работа, да има чувството, че навлиза в нещо ново, нещо вълнуващо.

Чу студеното хрущене на гумите по още непавираната алея. След това моторът изръмжа и бавно затихна с отдалечаването на колата. Ребека отпи от кафето си и се загледа в огъня. Хвърли един поглед към каталозите с желанието да се заеме за работа, но приливът на удоволствие я накара отново да се облегне на стария диван и да се загледа в пламъците.

На масичката бе старото й томче с „По следите на изгубеното време“ на Пруст, което не бе отваряла от много години, ала бе намерила, когато пренасяше нещата си в Чикаго. В колежа само бе прегледала книгата, защото първите шест тома от романа бяха толкова огромни, че ней останаха сили за последния. Сега, след като бе забравила повечето от нещата в първите томове, четеше с голям интерес последния. Чувстваше се малко немирна, сякаш като мързелив ученик надзърташе в края на книгата, и от това й ставаше още по-приятно.

За съжаление френският бе доста труден. Но тя се бореше с него с помощта на стария английско-френски и френско-английски речник, самият той реликва от годините й в колежа. Отбелязваше си докъде бе стигнала с последното писмо на Дъсти и сега го извади да го препречете. Дъсти работеше на по половин ден като журналистка и като учителка по английски, а Камерън пишеше дисертацията си. Тя беше бременна, както развълнувано бе съобщила миналия месец по телефона.

Ребека импулсивно стана и с писмото в ръка отиде до телефона. Погледна към часовника си и реши, че Дъсти още не се бе върнала от работа, ала въпреки това набра номера.

— Ало, в момента не можем да отговорим — долетя записаният глас на Камерън. — След сигнала оставете съобщение и ние ще ви се обадим.

Ребека изчака сигнала. За момент не можеше да измисли какво да каже. Телефонните секретари винаги я правеха нервна. После погледът й попадна на писмото.

— Здравейте, деца — произнесе с усмивка в гласа. — Дъсти, обаждам се във връзка с полета, за който споменаваш в писмото си. Ако искаш, ще те взема от О’Хеър, за да не се налага да наемаш кола — след Коледа Дъсти щеше да дойде на гости на майка си и Ребека бе уредила цялото пътуване.

Поколеба се. Почти чувстваше невидимата си дъщеря в тишината по линията.

— Колко съм глупава — добави тя. — Истината е, че просто ми се искаше да чуя гласа ти, миличка. И да поговорим за детето. И за Коледа. Обади ми се. Липсваш ми. И целуни Камерън от мен.

Затвори смутено. Никога не се бе справяла добре с телефоните. Нещо, свързано е близкия контакт през такива големи разстояния, й се струваше изкуствено и обезпокоително. Деймън обичаше да казва, че по отношение на междуградските разговори, Ребека бе първобитна като предците си от Ню Ингланд. Ако не я спирал, тя щяла да крещи в слушалката.

Върна се до дивана с писмото в ръка. Погледна още веднъж почерка на Дъсти, който през последните години бе започнал много да прилича на нейния. В плика имаше снимка на Дъсти и Камерън пред сградата на факултета по химия в университета. Камерън изглеждаше много висок, а Дъсти много хубава. В очите й грееше сиянието на бременността.

Ребека затвори писмото и отново отвори книгата. Страницата, която четеше, бе изписана гъсто, без нови редове. Тя въздъхна, като си помисли за мъчителния синтаксис на Пруст, изпъстрен с безброй подчинени изречения. Човек трябваше да има неизчерпаемо търпение, за да се справя с по-дългите му изречения. През нощта, когато си уморен, това бе направо невъзможно.

Но сега Ребека си спомни, че снощи, преди да си легне, нарочно бе спряла на тази страница, за да я прочете отново, когато бе съвсем будна и бодра. В средата на страницата бе следното изречение:

„Бих искал да имам смелостта да откажа на онези, които са дошли да ме посетят или са ме помолили аз да ги посетя, поради това, че имам съдбоносна и спешна среща със себе си.“

Изречението я бе потресло не само защото събуждаше смътен спомен за един емоционален млад професор, който го бе цитирал преди много години, а и защото сега за нея то прозвуча така, както не бе прозвучало, когато бе момиче. Да, помисли тя. В живота на човек идва момент, когато задълженията му към другите трябва да отстъпят пред задълженията му към себе си. Много често, за да се впише в света, човек забравя истинската форма на собствения си дух, насилва го като квадратен клин в кръгъл отвор и постепенно го разрушава, докато накрая вече от личността му не остава нищо. Това ли е имал предвид Пруст? Не бе сигурна.

Опита се сега да намери отговора, ала той й се изплъзваше. Усилието я измори и Ребека полегна на дивана с отворена на гърдите си книга.

Огънят бе приятно топъл, с онази концентрирана топлина, която често имат гаснещите огньове, когато дърветата са почти догорели и в камината е останала само тлееща жарава. Тя се взря в нажежените въглени, един, от които се разпадна пред погледа й, после затвори очи, унесена от топлината.

На този диван немирните дъщери на Сам се бяха премятали през глава преди едно поколение, бяха протрили възглавниците и счупили облегалката, така че жена му е трябвало изцяло да го претапицира. На този диван Сам бе седял в Медисън вечер пред телевизора с Марджъри, бе чел своите вестници и списания. Диванът, който той бе избягвал след смъртта й, както и леглото, на което бяха спали заедно.

Ребека почти усещаше как хилядите семейни часове се въртят около нея, скрити зад завесата на времето, но въпреки това реални и настойчиви по някакъв начин, който ги правеше много по-важни от обикновени спомени.

Всичко се променяше. Реалните неща биваха заливани от потока на времето и изчезваха. Или, по-скоро, появяваха се отново на невероятни места и с неузнаваеми форми, като връх на планина от един континент, която се оказваше дъно на езеро в друг.

И хората се променят по същия начин, мислеше Ребека. С полупритворени от стоплящия бузите й огън, тя видя себе си като момиче, препускащо из града с Джоузи в търсене на пакости и момчета. Колко бе различна в онези дни! Най-често Ребека бе подстрекателката и въвличаше Джоузи в забранени приключения с неукротима дързост, която скоро времето и обстоятелствата щяха да изтрият от нейната личност.

И все пак животът извървяваше своя пълен кръг. Днес тя усещаше трепета на приключението, който не бе толкова различен от чувството, което изпитваше, когато се запозна с онова безименно момче в парка и потъна в гората с него. Люшкане на ръба на нещо опасно, от което не се страхуваш, защото е в природата ти да рискуваш, да предизвикваш…

Усещаше ръцете му върху раменете си и чуваше хрущенето на боровите иглички, докато се въртеше, за да го улесни.

И сега си спомни какво изпита, когато онази вечер се върна вкъщи и намери майка си сама. Как стоеше на прага в изпоцапаните си от гората дрехи и гледаше майка си да плаче. „Татко ни е изоставил. Татко ни е изоставил.“ Неукротимото дете с покрити с кал и целувки дрехи отстъпи назад с разширени очи, отстъпи мястото си на друг човек и незабелязано се измъкна, докато Айрин обвинително протягаше изпомачканото писмо. И това дете никога вече не се върна, през всичките години, когато Ребека залагаше на безопасността, като разменяше сърцето си срещу опасностите и жестокостта на света. „Имам среща със себе си.“

Ребека се мъчеше да остане будна, ала дрямката връхлиташе върху нея като вълна. Сънищата се премятаха и се стоварваха върху нея като мисли. Тя по някакъв начин продължаваше да спори със себе си. Част от нея й казваше, че бе изживяла живота си разумно и ценностно, от самото начало. Но друг глас убедено я укоряваше: „Ти не беше права“, казваше той. „Ти не беше права.“

Гласът твърдеше, че Ребека много отдавна бе зарязала срещите със себе си, като бе предпочитала майка си, после Деймън, после кръга от своите приятели, своите задължения, дори Дъсти. Бе хубаво да бъде любяща майка. Ала дали бе хубаво да погребе себе си в отдаването си на другите? Дори на дъщеря си?

Бе предпочитала всички пред себе си — сякаш собствената й компания нямаше никаква стойност за нея. И след това, когато вече бе прекалено късно — а дали вече бе прекалено късно? — бе разкъсала оковите и бе нарушила всички закони.

Да, това бе първият й грях, мислеше Ребека. Грехът, който тя така и не изповяда. Който не бе и мислила да изповядва, защото той дотолкова бе част от нея. Грехът да отхвърлиш самия себе си заради света, в който искаш да се впишеш.

А втория грях? Този, който бе признала, за който светът най-сурово я порицаваше? Грехът, който бе разчупил оковите и я бе захвърлил в чистилището, в което изглеждаше, че няма спасение от адския огън, а след това, най-невероятно, й бе предложил изкупление.

Вторият грях ни осъжда на изгнание. С този грях, прекалено бързо признат, започва всичко.

Чу шум, който отдаде на слягането на догарящите цепеници. Той почти не смути връхлитащия я сън и Ребека се усмихна. Хубаво бе да спи, сладостно и пречистващо.

Когато миг по-късно отвори очи, за да провери огъня и видя пред себе си Тони, помисли, че той бе част от съня, част от спора, който водеше със себе си. И не му ли беше там мястото, в края на краищата? Не беше ли той ключът към нейното бягство от собственото й минало, първата стъпка към преоткриването на душата, която бе загубила? Тони имаше пълното право да твърди, че е бил нейният водач, нейният освободител, човекът, който й бе показал пътя към светлината.

Но изражението на лицето му показваше, че той не бе сън и че се бе променил. Беше бледен и изглеждаше пораснал. Бе се втренчил в нея с омраза. И тя някак не се изненада, когато видя, че в ръката му се появи пистолет.

Тони каза нещо, ала нетърпеливият спор от съня заглуши думите му, обърка ги.

— Ти го направи… — пистолетът затрепери в ръката му. Ребека се мъчеше да се отърси от съня, да му обясни, но сега разбра, че вече бе прекалено късно, че в младостта и в гнева си той бе прав. Вторият й грях бе този, който отново го бе довел при нея.

Усмихна му се всеопрощаващо като сънена майка и в същия момент пистолетът изгърмя.