Елизабет Гейдж
Изповед (7)

Шеста глава

В сряда през нощта, след една дълга вечер в прегръдките на Алисън Шор, Деймън Лоуъл се прибра в своя апартамент на Парк Авеню. Там щеше да го чака Ребека.

Бе уморен. Почти цели шест седмици бе прекарал в съвещания с адвокатите и сътрудниците на кмета, опитвайки се да изработи един реален финансов план за проекта Хайтауър. Ала хората на кмета бяха подлизурковци и блюдолизци, толкова задължени на политическите си господари, че всичките им предложения неизменно водеха до отлагане, задържане и финансово орязване на проекта.

Губернаторът стоеше зад Хайтауър поради свои собствени съображения и бе предоставил някои от най-добрите си хора, повечето от които Деймън познаваше. Но кметът мразеше губернатора повече от всеки друг и имаше намерение да използва проекта като основа за своята кампания срещу губернатора догодина. Той никога нямаше да бъде доволен от каквото и да било решение, ако то бе не просто добро за града, а и във вреда на губернатора. В случая с Хайтауър обаче не бе възможно да се постигнат едновременно тези две цели.

Затова работата бе деликатна и му играеше по нервите. Деймън трябваше да се опита да внуши на кмета по-разумна позиция, без да казва в очите на неговата армия от придворни какви са глупаци. Това бе политика. Деймън не бе новак в нея. През годините много пъти си бе имал работа с нечие крехко самолюбие — и във фирмата, и между важните клиенти. Образованието на един юрист включва и подход към хората. Ала никога досега не му се бе налагало да се справя с такъв въпиещ идиотизъм. Това го изнервяше и уморяваше.

Разбира се, беше му приятно да е център на вниманието. Снимката му се появяваше във вестниците поне веднъж седмично, придружена от разкази за неговия опит като „посредник“ и „специалист по разрешаване на заплетени проблеми“. Покрай Хайтауър му се налагаше да общува с облечени във власт хора и в Конгреса, и в Белия дом. Ако проектът успееше, той щеше да има много добри шансове за висока длъжност, вероятно на федерално ниво.

Въпреки това трябваше да плати данък за цялата тази история. Към края на деня нервите му бяха пред скъсване и нямаше да може да преживее вечерта, ако не се видеше с Алисън. Срещнаха се в нейния апартамент на „Ривърсайд Драйв“ и се отдадоха на удоволствието от една спокойна вечеря, после бренди и секс. Тези срещи бяха не толкова заради вълнението, колкото за снемане на напрежението. Алисън го знаеше и изпълняваше ролята си много добре.

Деймън се чувстваше виновен, задето прекарва толкова много време извън дома. Дъсти имаше нужда от него, особено сега, когато в живота й се бе появил сериозен приятел. И Ребека. Напоследък забелязваше в нея една отчужденост. Тя изглеждаше разтревожена, сдържана. Затова бе правил любов с нея миналата седмица. Ако успееше да удържи нещата, докато започне учебната година на Дъсти, щеше да е свободен и с чиста съвест да замине на почивка с Алисън. Тогава щеше да успее истински да се отпусне.

Тази вечер очакваше с нетърпение срещата с Ребека. Имаше намерение отново да прави любов с нея. С това може би щеше да я настрои добре към себе си, което бе важно преди приема. Още повече, че нещо миналата седмица го бе заинтригувало. Тя бе правила любов по-различно, въпреки че той не можеше точно да каже къде бе разликата. Бе някак по-сдържана и в същото време по-чувствена. Искаше му се да види дали отново щеше да се случи.

Ала когато излезе от работа, не можа да се сдържи да не се отбие при Алисън. Тя го посрещна по домашен халат и правиха любов. След това бе толкова уморен, че заспа. Когато след един час се събуди, Алисън му даде да пийне. Деймън позвъни на Ребека да й каже, че закъснява, но никой не се обади. Сигурно бе в банята, реши той.

— Как вървят нещата с Лезър? — попита Алисън, отпивайки от брендито.

— По-налудничаво от всякога. Много години съм се разправял с темпераментни клиенти, ала никога досега логиката не е била толкова напълно разрушавана от себелюбието. Никога — докосна лениво бедрото на любовницата си. — Странното е, че Лезър ме харесва. Не мога да разбера защо. Разказва ми мръсни вицове. Само дето не ме моли да играя голф с него всяка неделя. А е най-лошият играч, когото познавам.

— Има нужда от приятел с чисти навици — пошегува се Алисън. — Би трябвало да си щастлив, че е избрал теб. Обзалагам се, че си първият харвардски възпитаник, на когото се е доверил.

Кметът Лезър бе груб, избухлив човек, но притежаваше огромна жизненост. Той сякаш не се впечатляваше от студената любезност на Деймън и по своеобразен начин се мъчеше да спечели одобрението му. Знаеше, че Деймън и губернаторът са от един и същи кръг — и двамата завършили Харвард и членове на клубове, в които кметът дори сега не смееше да кандидатства — и му се искаше да чувства, че Деймън е на негова страна заради Хайтауър.

Понякога го викаше настрани, за да му разкаже някоя особено цинична история от сексуалното си минало. Опитваше се да създаде впечатлението, че през последните двадесет години лично е прекарал през леглото си всяка жена от градската администрация. Деймън се насилваше да се усмихва любезно. Тези истории го изнервяха, защото връзката му с Алисън бе широко известна и вероятно това окуражаваше Лезър да говори с него „като мъж с мъж“.

— Понякога тръпки ме побиват само като съм в една стая с него — сподели той.

— И по-рано си го казвал — забеляза Алисън. — Той е като природна стихия. По този начин е стигнал дотук. Дори хората, които най-много го мразят, не могат да му устоят.

От тази забележка Деймън се почувства малко притеснен, въпреки че не знаеше защо. Обърна се да прегърне Алисън. Обичаше да чувства тялото й. Тя вече бе поостаряла, изглеждаше почти на четиридесет, ала това бе част от нейния чар. Към сексапила, който отначало го бе привлякъл към нея, се бе добавило нещо женствено и майчинско. Напоследък Деймън бе започнал по-сериозно да се замисля да се разведе с Ребека, за да бъде с Алисън. Имаше нужда да бъде с жена, която го разбира.

А ако по-късно Алисън се окажеше малко прекалено възрастна, за да му даде всичко, от което се нуждаеше физически, за това имаше по-млади жени. През последните две години забелязваше, че видът на младите момичета събуждаше едно болезнено напрежение в слабините му, не само от сладострастие, но и от възхищение от свежестта им. Понякога се чувстваше неудобно дори когато бе с Дъсти, макар че заради приликата й с Ребека никога не я бе намирал за привлекателна.

Е, да се ожени за Алисън не бе проблем. Проблемът беше Ребека. Това, разбира се, щеше ужасно да я нарани. Сега, когато Дъсти вече бе пораснала, не ставаше въпрос за грижи. Обаче той искрено не искаше да наранява Ребека. А трябваше да се съобразява и с политическите си амбиции. Разводът трябваше да се проведе много деликатно. Трябваше много внимателно да се подбере подходящия момент.

До известна степен щеше да се наложи да разчита и на помощта на Ребека. Може би дори на съветите й. В миналото често му се бе налагало да зависи от нейната тактичност. Сега отново щеше да има нужда от нея. Но тя едва ли щеше да му я откаже. Ребека бе една най-вече благородна жена. Той й бе дал двадесет и три хубави години. Бе се грижил за нея. А тя, честно казано, не бе толкова добра партия. Беше му задължена.

Тази мисъл се въртеше в главата му, когато се върна в апартамента. Портиерът, Уилям, вдигна леко шапка за поздрав.

— Добър вечер, господине.

— Здравей, Уилям. Виждал ли си тази вечер госпожа Лоуъл?

— Не, господине. Но аз дойдох в шест. Тя може да е пристигнала по-рано.

— Най-вероятно.

Деймън се качи на асансьора и влезе в апартамента.

— Ребека? Извинявай, че се задържах. Къде си?

Вътре бе тъмно. Той обходи бързо стаите, като по пътя светваше лампите. От Ребека нямаше и следа. Деймън спря и се замисли. Къде ли, за Бога, бе тя?

Не можеше да не се бяха разбрали за плановете за тази вечер. Вчера по телефона Ребека бе съвсем ясна.

Влезе в кухнята и погледна тефтерчето до телефона. Нямаше никаква бележка. Той се намръщи. Ако не мислеше, че Ребека го чака, щеше да остане още при Алисън.

Вдигна стенния телефон в кухнята и набра номера на къщата в Лонг Айлънд. Зачака. Чуваше как далечният звън се повтаря два, три, четири пъти. После се включи телефонният секретар с гласа на жена му:

„Ало, в момента никой не може да ви се обади, но ако оставите името и телефона си, ще ви позвъним възможно най-бързо.“

Прозвуча сигналът. Деймън се прокашля:

— Ало, аз съм — каза той. — В града съм. Мислех, че ще си тук. Там ли си?

Мълчание. Никой не вдигна телефона.

— Ребека, там ли си? — позволи си в гласа му да прозвучи гневна нотка. Отново никой не се обади — Ребека, това е… — машината изключи и го прекъсна.

Какво ставаше? Да не би Айрин отново да беше болна? Каквото и да е, бе прекалено уморен, за да се занимава с него. Днес бе убийствен ден. Сега щеше да си вземе един душ, да се опита още веднъж да се свърже с Ребека и да си легне.

Ала телефонът неочаквано иззвъня и го стресна. Още не бе пуснал слушалката. Вдигна я към ухото си.

— Ало?

— Татко? — бе Дъсти.

— Дъсти! Какво има, че звъниш по това време?

— Просто исках да говоря с майка — звучеше разстроена. Никога не бе успявала да скрие чувствата си. Нещо не беше наред.

— А, така ли… Аз… — изведнъж осъзна в какво нелепо положение бе. Как можеше да каже на Дъсти, че не знае къде е Ребека? — Ами, в момента я няма, миличка. Мога ли аз да ти помогна с нещо?

— Просто се обадих вкъщи и никой не отговори — обясни Дъсти. Гласът й трепереше. — Наистина исках да говоря с нея.

Деймън сви рамене и поклати глава. По дяволите, Ребека!

— Честно да ти кажа, не знам къде е. Току-що идвам и очаквах да я намеря тук, но я няма. Трябваше да отидем на вечеря — огледа се в празната кухня. — Обадих се в къщата и тя не отговори. Само телефонният секретар.

Настъпи мълчание.

— Искаш да кажеш, че не е оставила нито бележка, нито нещо такова? — обади се Дъсти.

— Нищо. Аз самият не разбирам.

— Аз… Значи не знаеш къде е?

Деймън се усмихна:

— Сигурен съм, че всичко е наред. Сигурно е решила нещо и е забравила да ми каже. Ще се обади. По-добре си легни, а аз ще й кажа да ти се обади сутринта. Където и да е.

— Ами…

— Не се безпокой, Дъсти. Аз ще се погрижа за всичко. Ти просто поспи.

Дъщеря му неохотно го послуша. Деймън прекара още десет минути в тревоги за жена си, после взе един душ, глътна едно приспивателно и си легна.

Спа лошо и се събуди в седем със зачервени очи. Кой знае как си спомни домашния телефон на Рута и го набра от телефона до леглото. Рута не знаеше нищо за господарката си. Тъкмо се обличала да отиде в къщата и да започне приготовленията за приема.

Деймън още два пъти звъня в Лонг Айлънд, докато се обличаше, после отиде в службата. Чакаше го планина от работа. За обед имаше среща с Том Блекмън и другите. Денят щеше да бъде дълъг, а той бе спал малко.

Нареди на секретарката си да се свърже с жена му по телефона. Първата му среща продължи четиридесет и пет минути. После се обади по вътрешния телефон.

— Нанси, намери ли госпожа Лоуъл?

— Не, господине. В града никой не отговаря, а у вас се обади икономката ви и каза, че не е виждала госпожа Лоуъл.

В този момент Деймън за пръв път осъзна, че бе по-добре да започне да потулва нещата. Ако нещо не бе наред, нещо, което би го поставило в неудобно положение, секретарката му не трябваше да го знае.

— Добре — каза той. — Знам къде е. По-късно ще й звънна.

Малко по-късно, когато остана за момент сам, се обади на Рута в къщата.

— Няма ли някаква следа от нея? — попита той. — Някаква бележка?

— Аз поне не съм намерила, господине. Тя не ви ли каза къде отива?

Отново усети благоразумния инстинкт да излъже. Въпреки безпокойството си усещаше, че трябва да действа внимателно.

— Просто сме се разминали — отвърна той. — Продължавай работата си, Рута. По-късно някой от нас ще ти се обади.

— Да, господине — в гласа на Рута се долавяше колебание.

Вбесен, Деймън прекара остатъка от сутринта в срещи, които сякаш се точеха до безкрай. Преди обеда се обади на Айрин в Сарасота. В гласа на тъща му прозвуча подозрение, защото той нямаше обичая да й звъни. Осведоми се за здравето й и я попита дали скоро е чувала Ребека.

— За последен път миналата седмица — отвърна Айрин.

— Разстроена ли ти се стори?

— Не бих казала. Тя добре се справя, нали знаеш — при този намек Деймън се намръщи.

— Е, добре, всичко хубаво. Сигурен съм, че ще ти се обади още тази седмица.

— Дочуване, Деймън — гласът на Айрин не бе топъл. Тя всъщност никога не го бе харесвала и, разбира се, знаеше за Алисън.

След обеда се обади на Мими Паркър и я попита дали е чувала Ребека. Не, отговори тя, от онзи ден не я е чувала. Той й каза, че с нетърпение очаква да се срещнат на приема и затвори.

Позвъни на Алисън и й съобщи, че довечера ще е зает до късно.

След работа отиде веднага в Лонг Айлънд, за да се успокои. В къщата бе тихо. Рута бе приключила работата си и си бе отишла. Цялата кухня бе затрупана с чинии и с други неща за приема.

От Ребека нямаше и следа.

Деймън надзърна в гардероба. Не можа да разбере дали нещо липсва. Тя имаше много дрехи, както повечето жени, а той от години не им бе обръщал внимание. Същото се отнасяше и за куфарите й. Не можеше точно да си спомни дори как изглеждат.

Стоеше в спалнята и в съзнанието му се бореха тревога и нарастващ гняв. Телефонът иззвъня. За пръв път не изчака да чуе гласа на този, който се обажда. Веднага вдигна слушалката.

— Ало?

— О, татко, ти ли си? — бе Дъсти. Звучеше Още по-разстроена, отколкото снощи. — Намери ли я вече?

— Не, миличка, боя се, че не… — бе прекалено ядосан, за да скрие истината от дъщеря си. Взе безжичния телефон в банята. Козметиката на Ребека бе на шкафчето, както обикновено. Ако нещо липсваше, той не можеше да разбере.

После погледна към собствените си неща и забеляза, че нещо бе по-различно. Сребърната кутия за лекарства, която Ребека му бе подарила преди няколко години, не бе на етажерката, както обикновено.

Деймън отвори шкафчето за лекарства. Кутията бе на лавицата. Под нея имаше бележка. В този момент му мина през ума, че Ребека я бе оставила там, защото знаеше, че Рута никога не отваряше шкафчето.

Докато отваряше бележката, Дъсти каза нещо, ала той не я чу.

— Само един момент, миличка.

Стисна телефона с рамо и разгъна листчето.

„Скъпи Деймън,

Аз си отивам. Съжалявам за болката, която ти причинявам.

Р.“

Той се вторачи в бележката. Устата му увисна отворена от учудване. Едва сега проумя значението на сребърната кутия, скрита в шкафчето.

Гласът на Дъсти прозвуча по-нетърпеливо, почти истерично.

— Извинявай, миличка — повтори Деймън, като държеше бележката. — Какво каза?

— Татко, Тони го няма. Изчезнал е.