Елизабет Гейдж
Изповед (12)

Единадесета глава

Кметът Лезър седеше зад бюрото си и местеше поглед от Деймън Лоуъл към другите трима мъже в неговия кабинет.

— Трябва да разберете — подзе той, — не ме интересува колко са тези хора. Ние трябва да се оправим с тях. Това е всичко. Трябва да се оправим с тях.

Най-високият от тримата мъже, специален съветник на губернатора, се наведе напред на стола си.

— Господин кмете, ако искате да знаете искреното ми мнение, аз не мисля, че те ще настояват.

Кметът, едър мъж, се облегна на въртящия се стол, който изстена, сякаш извика от изненада. Преди месеци при този звук Деймън неволно се усмихваше.

— Вие не мислите — повтори кметът.

— Губернаторът не мисли така — поясни съветникът. — А те всички са от неговата партия. Той всеки божи ден говори с тях по телефона. Аз искрено се съмнявам, че всички те биха решили да ни се противопоставят по този въпрос, без той предварително да е уведомен.

Кметът се завъртя леко на стола, загледан в съветника. Нямаше доверие на никой от хората на губернатора. Още откак го избраха, губернаторът набъркваше политиката във финансовите проблеми на града, като заявяваше повече или по-малко ясно, че истински способните да управляват са в Олбъни, а градската управа е както винаги корумпирана и на нея не може да се разчита сама да се озапти.

По проекта Хайтауър обаче щатът и градът работеха заедно. Без помощта на губернатора проектът нямаше да получи финансиране — неговата партия бе на власт. Това означаваше дълги, мъчителни и изпълнени с взаимни подозрения отношения с кмета и с хората, които мразеше повече от когото и да било друг, с изключение може би на президента.

— Един момент — каза кметът и вдигна вътрешния телефон: — Фийби, свържи ме с губернатора.

Последваха няколко минути мълчание. Кметът местеше поглед от едно лице към друго, докато чакаше да се обади губернаторът. Чакането малко се проточи и по лицето му ясно можеше да се прочете нетърпението му.

— Рон! — възкликна най-после и обикновено намръщените му черти се изкривиха в усмивка. — Радвам се да те чуя. Тук при мен в кабинета са Деймън, Лео и другите, и говорим за твоите съпартийци.

Докато останалите чакаха, кметът продължи да приказва с губернатора в същия дух. Това очевидно бе прицелено към Лио Койл, който бе един от най-близките хора на губернатора и бе специално изпратен тук като негов посланик. Разговорът трябваше също да покаже на присъстващите, че кметът може да се чуе с губернатора, когато си поиска.

Това бе една от слабостите на Лезър — да демонстрира своята сила и власт пред хора, които не се интересуваха от тях. Имаше вродената потребност да се перчи пред нисшестоящите. Тя идваше от сравнително по-лошото му образование, да не говорим за раздразнителния му характер. С хората, работещи по проекта Хайтауър, нещата бяха още по-тежки, защото престижните им дипломи го правеха нервен.

За съжаление ефектът бе точно противоположен на онова, което той търсеше. Просташкото му тупане в гърдите го правеше да изглежда ограничен и неуверен. Колкото по-фамилиарно се опитваше да се държи, толкова по-глупаво изглеждаше. Деймън се бе научил да скрива чувствата си по време на такива случки, защото знаеше, че кметът бе ужасно чувствителен към пренебрежението.

Бе изненадващо, че един толкова неубедителен човек така се харесваше на публиката. Позьор и негодник по природа, в момента, в който видеше фотоапарат, кметът се превръщаше в герой. Той имаше двама помощници, почти като бодигардове, които бяха от двете му страни, където и да ходеше, и бяха нащрек за журналисти. В резултат на това никой фотограф не бе успял да улови интимната му страна и той оставаше популярна пред обществото фигура, въпреки многото си провали като администратор. Именно поради тази причина губернаторът бе принуден да работи заедно с него по Хайтауър. Когато бъдеше завършен, проектът щеше да е добър за имиджа на щатската администрация. А той никога нямаше да бъде завършен без кмета и неговите приятелчета.

Деймън наблюдаваше всичко това с чувство за хумор, но и с интереса на психолог. Лезър по някакъв начин изпитваше истинско страхопочитание към хората, с които работеше, въпреки че нито за миг не се съмняваше в способността си да ги манипулира. Той често се обаждаше на Деймън късно вечер със странно хленчещ глас, за да получи от него успокоение за шансовете на проекта и да провери как би реагирал той на някоя нова идея. В такива моменти Деймън чувстваше в него една почти детинска емоционална зависимост, която изглеждаше съвсем неприсъща за такъв брутален политик.

Лезър бе човек с дебелашка енергичност, с неприятно за гледане червендалесто лице и дебело тяло, особено след една потна сутрин и половин дузина пури. И въпреки това много жени го смятаха за неустоим. Той бе загадка. Имаше прекалено много качества като за един човек. Може би, мислеше Деймън, това бе задължителна предпоставка за всички преуспяващи политически фигури.

Събранието завърши с празни уверения от всички страни, а кметът след разговора с губернатора не бе по-доволен, отколкото преди. Хората на губернатора си тръгнаха първи, след това кметът освободи помощниците си и помоли Деймън да остане за малко.

— Деймън, чух за проблемите ти — подзе той. — Просто искам да знаеш колко съжалявам.

Деймън се изправи и се усмихна:

— Благодаря, господин кмете. Много мило от ваша страна.

— Как го понася Ребека? — кметът се наведе напред с изражение на фалшива загриженост на топчестото си лице.

— О, Ребека е много силна жена.

— Това е добре. Когато се чуеш с нея, предай й моите най-добри пожелания.

— Непременно. Благодаря ви.

— Какво казват лекарите?

Деймън поклати глава:

— Новините не са добри. Ала ние, разбира се, от доста време знаем какво е положението.

В този момент за Деймън бе двойно по-трудно да изиграе историята с болестта на Айрин, защото в куфарчето му бе факсът от Дик Хемлин. Той бе открил къде е Ребека. И с кого. Деймън бе ужасен. Още не можеше да го преглътне.

Лезър стоеше с протегната ръка и се опитваше да привлече вниманието му. Бе сбърчил вежди в размисъл. Без съмнение подготвяше речта си, помисли Деймън, няколко остроумни фрази специално за случая.

— Болестта и смъртта — започна кметът — са двете неща в този живот, над които нямаме власт. Можем обаче да имаме власт върху начина, по който ги приемаме, когато дойдат. Можем да имаме власт над нашите собствени действия. Тогава истинските мъже и жени… Показват от какво са направени.

Настъпи неловко мълчание. Деймън бе разстроен не само от ораторстването на кмета, но и от лъжливите предположения, върху които бе изградено то.

— А Ребека е направена от стомана — заключи кметът. — Сигурен съм, че си й признателен за това.

— Признателност е слаба дума — възрази Деймън. — Благодаря ви.

— Ако мога с нещо да бъда полезен… Обади ми се по всяко време.

Деймън си тръгна и бързо се запъти към колата си. Трябваше да отиде в кантората на Дик Хемлин и да научи нещо повече, преди да се върне във фирмата на събрание със съдружниците. Никога през целия си живот не се бе чувствал толкова бесен. Само ако можеше да убие Ребека! И заедно с нея кмета, хората на кмета и хората на губернатора…

Миг след като Деймън излезе, помощникът на кмета се върна в кабинета и застана мълчаливо пред огромното орехово бюро.

Кметът гледаше през прозореца, потънал в размисъл. Обърна се.

— Какво мислиш?

— Доста добре — отговори помощникът. — Като за адвокат.

Кметът кимна:

— Знаеш ли, срещал съм се два-три пъти с Ребека. Доста смачкано маце. Изглеждаше така, сякаш и на мравката път прави. Какъв номер! Да напусне мъж като Деймън…

— Да, господине.

— Мислиш ли, че това има някаква връзка с Алисън? — кметът, разбира се, бе на ти с Алисън, с която се познаваха от години. Той, както и всеки друг в градската управа, знаеше за дългата й връзка с Деймън.

— Не знаем — отвърна помощникът. — Не изглежда вероятно, след толкова години. Ала може да е капнала капката, която е преляла.

— Разберете каквото можете — нареди кметът. — И го дръжте под око. Такова нещо може да извади човек от релси. Дори човек като Деймън. Под всичкото си лустро сигурно е малко зашеметен. Не искам неговите проблеми да се набъркат в работата по Хайтауър.

— Да, господине — помощникът седна. Този следобед имаше още много работа.