Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Confession, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,7 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране
bridget (2011)
Разпознаване и корекция
Dani (2012)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2012)

Издание:

Елизабет Гейдж. Изповед

ИК „Коломбина-Прес“ ООД, София, 1998

Редактор: Людмила Харманджиева

ISBN: 954–706–047–3

История

  1. — Добавяне

Пета глава

Най-горещите дни бяха изчакали края на лятото и сега се носеха по небето като дълги, бавни пламъци. Градът изнемогваше от жега. Задръстванията в движението бяха истински кошмар в пламтящата горещина. Във всичките пет предградия и на Лонг Айлънд дърветата бяха пожълтели.

Ребека си стоеше в къщи и държеше климатичната инсталация включена. През последните години бе започнало да й се струва, че климатичната инсталация е неприятно студена. Но сега започваше да й харесва.

Искаше да й е студено. Избухващата отвън горещина бе като силен шум в мислите й. Тя копнееше за покой, тишина, неподвижност. Прерови библиотеката си, търсейки най-студената книга, която можеше да се намери. Едва не взе „Мадам Бовари“, но накрая избра „Изкушението на Свети Антоний“ от Флобер. Бе я чела в колежа и оттогава не я бе отваряла. Жълтите корици бяха посивели от времето и книгата приличаше на музеен експонат. Ребека бе сигурна, че тя по никакъв начин нямаше да я развълнува.

Седна в кабинета, като съзнателно подмина солариума, който й се струваше прекалено близо до жегата, и зачете. С мъка си припомняше френския, а мъглявият стил на Флобер с богатия си речник й бе особено труден. Ала това усилие й бе приятно, защото сякаш освобождаваше съзнанието й от всичко друго.

Във вторник Дъсти се обади по телефона с щастливи новини:

— През октомври Тони ще ме вземе с неговите родители в Аспен — съобщи тя. — Те ходят там всяка година. Ще трябва да изпусна само един петък от училище. Мога ли да отида, майко? Моля те!

— Ще трябва да питам баща ти — отвърна Ребека. — Но съм сигурна, че ще можеш да отидеш, скъпа. Само да не си изпочупиш костите.

Дъсти бе развълнувана не само заради това. Скоро щеше да започне учебната година. Това бе последната й година и всичките й курсове без един щяха да бъдат по основната й специалност, журналистиката. Доколкото Ребека знаеше, Дъсти имаше намерение да кандидатства за аспирантура. Ала откак се запозна с Тони, подозрително мълчеше по този въпрос. Ребека не можеше да не заподозре, че плановете й за аспирантура можеха да се окажат осуетени от една евентуална женитба.

Дъсти се бе запознала с родителите на Тони, които според нея бяха малко скучни, но иначе прилични, и я бяха харесали. Тя вече бе решила, че и майка й, и баща й харесват Тони. А самата тя изглежда си бе изяснила чувствата към него.

Всичко това съсипваше Ребека. Тя вече бе твърдо решена да използва влиянието си, за да повлияе на Дъсти да се раздели с Тони. Ала от онази съдбоносна вечеря, по време на която Деймън толкова бързо хареса момчето, почувства, че се развива един неумолим процес, който не можеше да спре сама. Сега, когато знаеше, че баща й харесва нейния приятел, Дъсти се чувстваше още по-обвързана с него. Тя просто сияеше от радост.

Ребека бе единствената, която знаеше греховната тайна на Тони. Като майка тя не можеше да допусне дъщеря и да се омъжи за такъв човек. Ала всички други се възхищаваха от младата двойка. Би било нетактично да ги залее с леден душ. А ако Дъсти се омъжеше за него…

От самата мисъл Ребека потреперваше. Представяше си семейни посещения, празници, дори внучета… И винаги многозначителния поглед в очите на зет си, може би някоя открадната дума, от време на време забранена ласка, колкото да й напомни за ужасната истина. И, най-лошото от всичко, същата тази истина щеше да кипи в съзнанието й, докато тя се опитваше да играе невинната роля на горда майка.

Затова Ребека се криеше от горещината и от собствените си мисли. Четеше Флобер и докато мъчително се справяше с думите, които някога бе търсила в речника, чувстваше как в нея бавно се пробуждаше момичето от колежа. Това момиче бе много различно от Дъсти, разсъждаваше тя, момиче, никога не познавало неподправената радост, която изпитваше сега Дъсти, и въпреки това, в известен смисъл, не толкова различно.

Ставаше все по-горещо и по-горещо, тридесет и шест градуса през последната седмица на август. Целият град изнемогваше. На Ребека и ставаше все по-студено.

 

 

Към Деня на труда, първия понеделник на септември, жегата започна да намалява. Температурата падна до тридесет и два градуса и имаше прогнози, че предстои истинско захлаждане.

Ребека не бе виждала Дъсти от повече от седмица. Във всеки друг момент самотата би й тежала, но сега й се искаше да бъде сама, да вижда целия свят през очите си.

Във вторник тя реши да отиде на плажа с книгата на Флобер и с едно одеяло. През последните седмици толкова малко бе виждала слънце, че малкото загар, който имаше, почти бе изчезнал. Искаше да добави малко цвят върху лицето си преди приема.

Деймън днес щеше да се върне за вечеря. Тя приготвяше любимото му печено. Месото стоеше от снощи в маринатата. Ребека с нетърпение очакваше неговата компания. Новините, които щеше да й разкаже за проекта Хайтауър, щяха да я разсеят.

Вече бе тръгнала към поляната, когато телефонът иззвъня. Затича се и успя да го вдигне при последното иззвъняване. Беше Деймън.

— Ребека, тази вечер ще трябва да остана в града. Лезър в последния момент ни покани на вечеря.

— О… — промълви тя. — Е, сигурно това ще е полезно.

— Страшно ми е неприятно, че ще изпусна печеното. Сигурно много си се постарала.

Ребека знаеше, че той лъже. Такава загриженост не бе характерна за него. Сигурно тази вечер щеше да бъде с любовницата си.

— Мога да го замразя — предложи тя.

— Малко си задъхана.

— Бях тръгнала към плажа. Трябваше да се затичам, за да се обадя.

— Знаеш ли какво, защо да не се срещнем в града утре вечер? Може да отидем на вечеря, след като свърша с Лезър. Така ще има какво да очаквам.

Сега вече Ребека със сигурност знаеше, че Деймън лъже. Усмихна се на ласкателството му:

— Добре — каза тя.

— Значи ще се видим утре — вече звучеше далечен, зает, с каквато и работа да имаше там.

Ребека затвори телефона, извади печеното от хладилника и го хвърли в кофата за боклук. После отиде на плажа.

Бризът бе достатъчно прохладен, ала слънцето прежуряше. Бе един от онези дни, в които лъчите му сякаш се впиват в кожата през студения въздух. Тя помисли дали да не се откаже, но накрая реши все пак да седне на пясъка. Почете малко и затвори очи. През последните няколко седмици се беше борила с прекалено много мисли, и всички те водеха до задънена улица.

Накрая легна и отпусна ръце край себе си. Бе лежала точно така, заспала, в деня, когато Дъсти доведе Тони на обед…

Заляха я сънища, пълни с пясък и горещина. Видя Свети Антоний на библейското небе, борещ се със своята вяра срещу хилядите демони, които го терзаеха, измъчван от собствените си угризения, като си повтаряше безспир: „Дори съпротивата против изкушението не е нищо друго, освен предрешена гордост!“ Видя мароканската пустиня и автобуса, отвеждащ героинята на Пол Боулз все по-дълбоко и по-дълбоко в арабския свят, където тя щеше да отхвърли гордостта си и да заживее смирено като робиня в клетка, очакваща господаря да я посети, за да прави секс с нея.

Сънищата се завъртаха бързо като образи, след това се отпечатваха върху повърхността на съзнанието й като доводи. Човек трябва сам да се пребори с демоните си, защото така е възпитан. А възпитанието е като крайъгълен камък, забит в земята. От друга страна, земята е само пясък, по-точно подвижен пясък, който се изплъзва изпод краката ти. И самата опора, в която човек се впива, вече се е разрушила от вятъра и е твърда само колкото пясък…

Ребека започна да потъва все по-дълбоко в съня. Изпита облекчение. Нека слънцето нагори кожата й. Не я интересуваше. Искаше само да спи. А тази нощ щеше да спи сама.

Чу едва доловим шум в пясъка и усети сянка между себе си и слънцето. После докосването на нежни устни върху нейните. Докосване, което познаваше.

Рязко отвори очи. Младият мъж бе коленичил до нея — много внимателно, така че я докосваше само с устни. Слънцето се бе скрило зад лицето му, което бе само силует, невероятно близо, но без черти.

— Знаех, че ще дойдеш.

Той отново я целуна и после нежно плъзна устни по бузата й, по веждата, по шията.

Внезапен порив на вятъра отгърна корицата на книгата. Целувката му погали ключицата й, после извивката на гърдите. Тя помисли, че всичко се бе наредило така, та да я доведе до този момент — дългото му мълчание, надеждите на дъщеря й, нейните собствени увъртания, дори високопарният френски в книгата, която й бе принадлежала, когато бе на възрастта на Дъсти. А сега горещото слънце и соленият бриз настояваха за нейното отстъпление. Ребека чувстваше неговите устни, които искаха да я познаят така, както никога не бе познавала сама себе си.

„Дори съпротивата ти е само гордост.“

Втори порив на вятъра, още по-силен, отново затвори книгата.

— Ела — прошепна той. — Да влезем вътре.

— Рута…

— Няма я. Къщата е празна. Ела, Ребека — за пръв път произнасяше името й. Тя отвори очи и видя лицето му. Бе по-красиво от преди, невинно в страстта си.

Тялото й също се чувстваше невинно. По-невинно, отколкото в който и да било друг момент от живота й. То вече се надигаше, приемайки подадената за помощ ръка. А Ребека го последва, както и грехът в съзнанието й, който започна да нараства, освободен от невинността на плътта, свободен да расте вечно.

Тя се остави Тони да я заведе в къщата.