Елизабет Гейдж
Изповед (11)

Десета глава

„Мила моя,

Не можеш да си представиш колко близо си до сърцето ми в този момент. Въпреки че трябваше да те оставя — и повярвай ми, ако имах избор, какъвто и да е избор, никога нямаше да те оставя по този начин, без да си взема довиждане, без да обясня — въпреки това се чувствам близо до теб. Свързана с теб чрез нещо постоянно, нещо извън самото време.

Но нали разбираш, скъпа моя, точно времето е причината за тази неочаквана и ужасна промяна, тази необходима промяна. Грешката ми бе, че толкова години живях, преструвайки се, че я няма тази празнота някъде вътре в мен. Само заради моето лицемерие нещата се развиха по този начин, в мълчание, докато накрая избухнаха. Сега плащам цената за него. Цена, която с радост бих платила сама. Ала съзнанието, че моето решение ти е навредило, че е разрушило семейството, което ти е дало дом — това ми къса сърцето.

Толкова ужасно трудно ми е да ти пиша, когато съм по средата на промяната, която ме отдалечава от моето старо аз и ме запознава с нещо ново. Трудно ми е да бъда правдива, когато самата правда още не се е показала ясно пред мен. Но трябва да ми повярваш, че колкото и далеч да се чувствам от моята стара личност, аз не се чувствам далеч от теб. Съвсем не. Ти си с мен всяка секунда… И каквото и да се случи, моля те, знай, че не си ме загубила и никога няма да ме загубиш. За теб аз винаги ще бъда майка, каквото и да стане.“

Ребека спря, стиснала в ръка химикалката. Седеше на леглото, облегната на възглавниците. Бе подложила под листа хотелския указател, който взе от бюрото. Хартията не бе от папката на хотела. Тони бе излязъл да купи бели листи.

Бе само по комбинезон. Още усещаше своя любовник с върховете на пръстите си. Химикалката от време на време трепваше и от това почеркът й изглеждаше различен.

Вдигна поглед. Тони седеше пред бюрото и също пишеше писмо. Беше само по шорти. Дългите му крака бяха протегнати под бюрото. На гърба му, точно под лявата лопатка, имаше петно от рождение, което я накара да се усмихне. Бе го целувала десетки пъти и когато той се оплакваше от белега си, го уверяваше, че е съвършен.

Широките му рамене, стройният гръб, рошавата коса… При вида на любовника й я обля топла вълна. Ала химикалката още трепереше в ръката й. А когато погледна към думите, които бе написала на дъщеря си, я обзе чувство за провал и примирение. Как можеше да пише на Дъсти? Какви успокоителни слова биха могли да облекчат агонията, която сигурно разяждаше точно в този момент сърцето на дъщеря й?

„Ти не си ме загубила и никога няма да ме загубиш…“

Прочете отново собствените си фрази. Колко слаби бяха те, колко безпомощни пред лицето на настоящето. Забеляза, че не бе споменала за Тони. Нямаше и намерение. Не би понесла да говори направо за най-болезнената част от своя позор. Намерението й бе да изпрати на Дъсти своята любов и своите извинения. Това бе всичко. Тя не даваше обещания да се върне обратно, нито да възстанови стария живот, който бяха приемали като нещо сигурно и разбиращо се от само себе си. Просто изразяваше своята продължаваща, неумираща любов.

Но дали това бе достатъчно? Бе ли достатъчна любовта пред лицето на предателството и изоставянето?

Бащата на Ребека бе изоставил нея и майка й, когато бе още ученичка. Тя никога не успя да го преживее. Айрин се омъжи още веднъж, след като загуби Франк, и се държеше така, сякаш той е бил само нещо като бележка под линия в нейния живот. Ребека нямаше този късмет. Макар че рядко говореше за баща си с Деймън или с който и да е друг, празнотата, която той бе оставил зад себе си, бе сложила върху нея отпечатък по начини, за които не смееше да мисли.

Погледна към Тони. Без да иска, се тревожеше за него. Бъркотията, която бе разбила нейния живот, бе същата и за него. А той бе много по-млад от нея, много по-неопитен. Дори ако не беше тяхната връзка, сега щеше да преживява неизбежната криза на личността, характерна за неговата възраст. Светът очакваше от него да бъде едновременно двама души — момчето, което бе бил досега, и мъжът, който щеше да бъде занапред.

Така бе и с Дъсти. Дъсти бе все още момиче, ала скоро щеше да поеме отговорностите на жена. А сега, благодарение на майка си, тя бе поела най-голямото женско бреме и най-голямата женска болка.

„Между две вечности“, бе написал Паскал. Ребека бе учила тази фраза в училище и тя винаги й бе изглеждала бледа и безинтересна. Сега започваше да чувства по-тъмните й значения, многобройни и опасни, значения, които човек не можеше да схване изведнъж, а трябваше да научи болезнено, малко по малко, и то когато не искаше да ги научава.

Изведнъж й мина през ума, че когато гледаше голия гръб на Тони, седнал до бюрото прилежно като ученик, изпращащ благодарствено писмо, изпитваше чувства, изненадващо близки до онези, които изпитваше към Дъсти. Искаше й се да го защити, да го закриля. Ала срещу някои неща нямаше закрила.

С тази мисъл погледна към писмото в ръцете си. „Не се чувствам далеч от теб…“ Какви лъжи! В тази сива стая, с мъглата, притиснатата срещу прозореца като дъх на любовник, Ребека се чувстваше толкова далеч от дъщеря си, колкото и от звездите. Как можеше да изпраща на Дъсти писма с предпазливи, извинителни глупости, когато самата тя бе избягала от нея?

От устните й се изтръгна въздишка и Тони я чу. Той избута назад стола си, остави собственото си писмо на бюрото и дойде при нея.

— Какво има? — попита.

Ребека отпусна писмото да падне до нея и въздъхна:

— Не мога да го направя. Невъзможно е.

Тони седна до нея и притисна главата й към гърдите си.

— Знам — каза той. — Няма нищо по-трудно — бавно я целуна, първо по веждите, после по бузите, сякаш за пръв път я откриваше. Никога досега не бе целувана така, никога не бе прегръщана по-сладко. Във всеки случай, не и от Деймън. А сега виждаше, че това се превръща в обичайна част от тяхната физическа близост. Всъщност нов навик. Както хиляди дребни неща се превръщат в тъканта на една връзка, на едно семейство. Времето ги привързваше все по-силно един към друг.

Ала времето, освен това протриваше връзките, които я свързваха с нейното минало, с нейната дъщеря.

При тази мисъл от очите й отново избликнаха сълзи.

— Хайде сега — смъмри я Тони и, странно, прозвуча като баща. — Твоето добро сърце е виновно за всичко. Не се безпокой.

— Да не се безпокоя ли? — простена тя.

— Ти ще постъпиш правилно. Не е в характера ти да постъпваш неправилно. Защо мислиш, че те обичам толкова много?

Настъпи мълчание.

— Защо тогава направих това? — попита Ребека. — Защо ние…

— Защото и моят, и твоят живот бяха погрешни един без друг. По начина, по който живеехме, не можехме да сме цялостни. Нали разбираш, това не беше добро. И за да го поправим, трябваше да извършим друго зло. Но ние и него ще поправим. Винаги има начин, когато хората се обичат — прегърна я по-силно. — Не се отчайвай. Ще видиш, че съм прав. Накрая всичко ще се оправи.

Колко приятно й бе да я успокоява така. В думите му имаше неистина, ала имаше и истина. В поправянето на огромната лъжа на целия си живот тя бе направила първата стъпка. Със сигурност по този път имаше повече надежда за спасение, отколкото по пътеката, по която бе вървяла досега. Защото любовта, разбира се, е по-добър път за спасение, отколкото духовната смърт на човека.

Това бяха доводите на Тони. Като истински йезуит Ребека размишляваше върху тях, търсеше навсякъде зрънцето доброта. Защото добре бе научила уроците си в църквата — истината без милосърдие не е истина.

Погледна писмото върху завивките. Бе малко смачкано — без да усети, бе легнала върху него.

— Всичко това са лъжи — въздъхна тя. — Не можах да кажа истината. Не съм достатъчно силна.

— Ще го препишеш — успокои я той. — Ти умееш да обичаш, Ребека. Това ще сложиш в писмото си. Това ще изпратиш.

Ребека погледна в очите му.

— Боже мой — прошепна тя и го придърпа върху себе си.

Страстта им бе внезапна, по-нетърпелива от всеки друг път, откакто го познаваше. Ала този път в нея нямаше нищо еротично, поне отначало. Ребека се притискаше трескаво към него, сякаш го молеше да изтрие всичко, което бе извън тях. И Тони бе толкова силен, че го направи заради нея. Тя се изпълни с неговата невинност. Това бе достатъчно или почти достатъчно, за да накара всичко друго да замълчи.

Писмото бе измачкано и затоплено от телата им и накрая бе избутано под завивките от движенията на тяхната страст. По-късно Ребека наистина го преписа, макар и почти със същите думи. А той довърши своето писмо, също до Дъсти. Днес бе началото. Утре, вдругиден, щяха да напишат на другите — Тони на Делафийлдови, Ребека на Деймън, после на майка си. Но днес направиха първата крачка, за пръв път се осмелиха да погледнат назад.

Един час преди вечеря Тони отиде да остави писмата. Служителят на рецепцията извика след него:

— Днес вече взеха пощата, господине. Това ще замине чак утре.

— Няма значение — усмихна се Тони. — Утре няма да е късно. Благодаря ви.

Служителят се зае с някакви документи на бюрото си. После, когато Тони изчезна в асансьора, хвърли един поглед към мъжа, седнал на фотьойла в другия край на фоайето. Мъжът кимна кратко и погледна на другата страна.