Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Confession, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,7 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране
bridget (2011)
Разпознаване и корекция
Dani (2012)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2012)

Издание:

Елизабет Гейдж. Изповед

ИК „Коломбина-Прес“ ООД, София, 1998

Редактор: Людмила Харманджиева

ISBN: 954–706–047–3

История

  1. — Добавяне

Трета част

Двадесет и шеста глава

Като начало Ребека взе автобус до Беатрикс, малко градче на около сто и петдесет километра от Грейс Айлънд. Оттам имаше намерение да отпътува с влак или автобус до някой по-централен град, откъдето можеше да се качи на самолет и да отиде, където иска.

Ала къде искаше да отиде? Никое място на света не я привличаше. Никой човек не я чакаше, никой не би я приел. Освен Айрин, разбира се. А пък Айрин, поради прекалено много причини, не можеше да се разглежда като възможност.

Беатрикс бе чудато градче, ужасно грозно, с трополящи дъскорезници и стари, стари постройки, които по някакъв начин бяха преживели последните петдесет — шестдесет години, без да се срутят. Носеше се остра, неприятна миризма, която очевидно идваше от някакво дървопреработвателно предприятие. Много от улиците, без никаква видима причина, бяха много широки. Хората, които вървяха по тях, бяха тъжни, сиви и с празен поглед. Дори колите изглеждаха стари. Всичко бе ужасно потискащо.

Тя си взе стая в хотела, но не разопакова чантите си. Просто искаше да прекара един ден в мислене.

Това бе трудно. Ребека лежеше на леглото, гледаше безмълвните кадри по телевизията и вдъхваше киселата миризма, която се просмукваше през всяка пукнатина. Неприятното усещане на това затънтено място само засилваше чувството й на заточение.

За втори път бе оставила всичко зад себе си. Това изглежда започваше да се превръща в нейна професия — да оставя всичко зад гърба си. Само че този път бе избягала, без да знае накъде бяга.

Нямам си никого, мислеше тя, докато крачеше из стаята и си гризеше ноктите. Тази мисъл предизвика у нея по-скоро почуда, отколкото самосъжаление. През целия си живот бе имала хора. Вероятно с цената на това, да е отговорна за тях. Понякога на цена, която означаваше да загуби нещо безценно от себе си. Ала винаги бе имала хора. Вече нямаше.

До късно не заспа. Лежеше в леглото, опряна на възглавниците. Унесе се в дрямка, която нямаше нищо общо със сън. На следващата сутрин се събуди рано. Нямаше обслужване по стаите, затова отиде в малката закусвалня по-надолу по улицата. Миризмите на града се смесваха странно и ужасно с миризмата на пържени яйца и бекон и на кленов сироп. Ребека изпи чаша черно кафе и си излезе.

Върна се в стаята си. Имаше чувството, че просто й е нужно да помисли още малко. Единственият й проблем бе, че снощи, въпреки големите си усилия, не бе успяла да мисли. А и сънят не я бе приближил към решението. Съзнанието й бе празно.

Погледна през прозореца и видя как старите коли се движат бавно по улицата. Небето бе сиво, но разсеяната светлина дразнеше очите й. Обърна се отново към стаята и нейната празнота изведнъж й се стори непоносима. Обади се на рецепцията за такси до гарата и затвори куфара си.

Гарата бе само на няколко преки от хотела и изглеждаше още по-невзрачна от останалата част на града. Пейките и гишето за билети бяха сякаш от началото на века.

Тя нерешително разгледа разписанието. Имаше влакове до повечето от градовете в западната част на Канада и други на изток. Ако искаше, можеше да отиде в Аляска. Или до Сиатъл, Портланд или Калифорния. Човек може да започне там нов живот, помисли Ребека унило.

Поддавайки се на моментна прищявка, си взе билет за Сиатъл, с връзка за Сан Франциско. Никога не бе ходила в Сан Франциско, въпреки че Деймън поне десет пъти бе пътувал дотам по работа. Често я бе пробождала обида, задето той така и не я заведе.

Влакът щеше да замине след два часа, така че тя си купи някакъв евтин роман и седна да го чете на една от старите твърди пейки. Веднъж се изправи, с намерение да се разходи из гарата, ала се отказа, защото чантата й бе тежка.

Само ако можеше влакът да дойде! Струваше й се, че ще се почувства по-добре, ако поне се добере до купето и се махне от това място.

Най-после влакът наистина пристигна. Номерът му се появи на таблото, изписан с дребни букви, които сякаш бяха променени на ръка. Ребека взе чантата си и се забърза към перона. Един уморен на вид кондуктор я насочи към нейния вагон. Тя се качи и зачака нервно. Започваше да огладнява, защото цял ден не бе яла нищо, но не искаше да слезе от влака за толкова дълго, че да си вземе нещо за хапване.

По едно време в купето дойдоха една жена и синът й. Жената бе горе-долу на нейната възраст, а момчето вероятно на седемнадесет. Жената измърмори нещо, на което момчето не отговори. Той веднага се зарови в едно списание със снимка на момиче и мотоциклет на корицата.

Ребека очакваше, че в купето ще се качат още пътници, ала никой друг не се появи. Жената сякаш искаше да я заговори, но Ребека избягваше да я погледне в очите, защото в момента се чувстваше прекалено смачкана, за да поддържа разговор. Момчето подсмърчаше, докато прелистваше страниците на списанието си. Коленете му бяха вдигнати, а гърбът извит напред, така че изглеждаше затворен в себе си.

Най-после се забелязаха признаци на предстоящо отпътуване. Нямаше никакво съобщение, ала носачите се отдръпнаха от влака, по коридора мина кондуктор и Ребека чу как вратите на купетата се затварят.

Влакът леко потрепери. Още една страница от списанието на момчето се обърна със звук на изсъхнал лист. Майката се размърда на мястото си в предчувствие за началото на пътешествието. Окуражена от този момент, тя понечи да заговори Ребека.

Но Ребека стана и взе чантата си. Изумената жена я гледаше как излиза от купето. Миг по-късно тя бе в телефонната кабина на перона и питаше оператора как да проведе международен разговор. Влакът всеки момент щеше да потегли, ала все още не помръдваше.

Ребека усещаше, че ръката й, която държеше слушалката, трепереше. Тя набра кода за Съединените Щати. Знаеше го наизуст, защото бе проучила малкия телефонен указател в „Роял Грейс“, фантазирайки как би се обадила на Дъсти. От същия указател знаеше, че може да се обади от Канада със своята американска фонокарта.

— Бюро справки.

— За Уисконсин, моля. Медисън, Уисконсин. Миг по-късно вече набираше номера, който й бяха дали. Нервно хапеше устни.

„Нямам си никого. Никого на света“.

Телефонът иззвъня три пъти, после четвърти. Влакът още не бе тръгнал. Мястото й в купето я чакаше. Бе на път да затвори.

— Битмън на телефона — гласът прозвуча стряскащо ясно.

— Сам, ти ли си? Ребека се обажда. Ребека Лоуъл.

Настъпи кратко мълчание, достатъчно дълго, за да се преобърне сърцето й. Но тя го издържа.

— Ребека! Я, каква изненада. Чувам те, сякаш си в съседната стая. Къде си?

Пред очите й влакът най-после потегли.

— Много далеч. В Канада.

— На какво дължа… — гласът му бе предпазлив, любезен както винаги. Ала заглъхна.

Тя се опита да намери думи и не успя. Отново настъпи мълчание. Ребека бе толкова смутена, че едва не затвори.

— Кога мога да те видя? — попита той с друг тон.

— Веднага! — почти извика тя. — Искам да кажа, веднага, щом успея да стигна там. Наистина ли го искаш?

— Ще броя часовете. Но ти? Ти наистина ли го искаш?

— Да — отговори Ребека и очите й внезапно се замъглиха, докато гледаше как влакът се отдалечава.

— Добре — каза Сам. — Добре, Ребека.