Елизабет Гейдж
Изповед (22)

Двадесет и първа глава

Тони и Ребека седяха заедно в новия ресторант, който бяха намерили в северната част на града. Това бе типичен американски ресторант с главен готвач, който смесваше ориенталски и арабски аромати в класическите си френски блюда. Бе малко скъп като за техния бюджет, но днес бе рожденият ден на Тони и Ребека бе настояла да го почерпи.

— Всичко най-хубаво — усмихна се тя и докосна чашата си с шампанско до неговата. — И за много години.

— Благодаря.

Тони ставаше на двадесет и четири години. Ребека пресметна, не без известно удовлетворение, че бе на повече от половината от нейната възраст. А и колкото повече години минаваха, толкова по-малка щеше да става разликата във възрастта им — измерена в проценти. Дори само това бе достатъчно, за да я направи щастлива, когато празнуват рождения му ден.

— Макар че не моят рожден ден има значение — вметна той.

— Какво имаш предвид?

— Това, заради което живея, е следващият пети август — отговори Тони.

— А! — тя знаеше за какво говори той. На пети август щеше да се навърши една година от тяхното „романтично бягство“.

— Да не говорим за единадесети юли — добави Тони.

— Това пък какво е?

— Това е първият път, когато те видях.

Ребека отвърна на усмивката му. Страстта му към нея я трогваше. През последните седмици, когато нещата между тях се усложниха, тази негова страст я крепеше.

— Ти си прекалено млад, за да бъдеш толкова влюбен — забеляза тя, без да мери особено старателно тежестта на думите си. — Това няма да продължи дълго. За нула време ще ти омръзна.

Той стисна по-силно ръката й.

— Не разчитай на това.

Ребека се засмя:

— Миналата седмица господин Битмън ми каза, че дъщеря му си има нов приятел. Оплака се, че едва се бил примирил с предишния…

Улови тежкия поглед в очите на Тони и веднага съжали за думите си. Бе твърде късно — той пусна ръката й и се облегна назад на стола си. Искаше й се да каже, че съжалява, ала й се струваше прекалено абсурдно да се извинява, задето бе споменала за господин Битмън.

Отпи от шампанското си и погледна пръстите на Тони, които въпреки гнева му държаха красивата чаша с инстинктивна изтънченост. Пръсти на художник, помисли тя. Толкова дълги и чувствителни като за един толкова безкомпромисен и опърничав младеж!

— Отново се държиш глупаво — забеляза Ребека.

Той я погледна мрачно:

— На мен не ми се струва така.

Тя поклати глава, чувствайки, че страните й пламват.

— Наистина, Тони, не можем да продължаваме да се караме така за глупости.

— Това глупости ли са? — попита той. — Не съм толкова сигурен.

— Не може да са повече глупости! — възкликна Ребека и се огледа наоколо дали другите посетители бяха забелязали, че бе повишила глас.

Според нея истината бе очевидна. Единствената й връзка със Сам Битмън бяха общите им грижи за дъщери в колеж, а и тази връзка не бе много силна, защото почти всяка дума, която тя казваше на Сам за Дъсти, бе наполовина лъжа.

— Наистина, ако не беше Дъсти… — подзе Ребека, но спря.

— Какво значи това? — попита Тони.

Тя въздъхна.

— Единствената причина, поради която господин Битмън проявява изобщо някакъв интерес към мен, е, че има нужда от морална подкрепа в отношенията му с дъщеря му. Той се тревожи за нея и ме възприема като майка, която знае как да се справя с момичета. След като жена му е починала, той се хваща за мен като удавник за сламка.

Истината бе, че Ребека чувстваше и друга връзка със Сам — загубата, разбира се, по-горчива при нея — и че когато бе с него, тя си позволяваше да си въобразява, че Дъсти все още бе истинска и логична част от нейния живот. Ала й беше трудно да признае това пред Тони.

Той се усмихна иронично:

— Ти се подценяваш.

— Това пък какво значи?

— Разбира се, това е неговото оправдание. Но в главата му не е единствено дъщеря му.

Ребека успя да изобрази една снизходителна усмивка.

— Моят буен любовник! — каза тя. — Ако не те познавах, щях да се страхувам, че ще призовеш господин Битмън на дуел.

— Ако така ще се отърва от него, нямам нищо против.

— Ласкаеш ме — забеляза Ребека.

— Изобщо не става дума за ласкателство — възрази Тони.

Тя отново почувства, че се разкъсва между ролята на утешаваща майка, която успокоява раздразнението на своя любовник, и — колкото и да бе смешно — на затворник, чиито мисли и чувства непрекъснато се следят от него. А най-странното от всичко бе, че именно младият и красив Тони ревнуваше от по-възрастния и невзрачен Сам. Всъщност Тони сякаш ревнуваше точно защото Сам бе по-възрастен. Самият факт, че Сам бе толкова обикновен, че изобщо не бе сексуално привлекателен, бе основната причина за подозренията на Тони.

В това, всъщност имаше известна истина. Сам бе един безопасен, уютен образ, въплъщение на домашното огнище, което Ребека бе пожертвала, за да бъде с Тони. Той я изпълваше с някаква носталгия, още повече, че като човек бе съвсем земен и очевидно добър баща — пълна противоположност на Деймън, който бе толкова изискан, толкова чужд и неверен. Човек можеше да разчете чувствата на Сам по лицето му. Тя усещаше, че когато бе с него, можеше да бъде самата себе си, може да бъде спокойна и непосредствена — нещо, което вече не бе така, когато беше с Тони.

Ревността на Тони го бе лишила от една от най-привлекателните му черти — способността му да я защитава, да бъде силният, разбиращият и съблазняващият, какъвто бе на плажа на Лонг Айлънд, когато сякаш четеше мислите й и знаеше какво иска тя.

Сега той трябваше непрекъснато да бъде утешаван. И, упорит като дете, не приемаше утешението, когато Ребека му го предлагаше. Следеше я емоционално, подскачаше и при най-малкия намек за Сам, докато тя неволно не споменеше името му по най-невинен начин, който веднага се превръщаше в предизвикателство.

Ролята на бавачка не й допадаше. Не затова бе жертвала толкова много заради Тони. Държанието му не само че водеше до нежелани конфликти в техните отношения, а и внасяше нотка на досада.

Ребека погледна красивото, упорито лице на своя млад любовник. Бутилката шампанско лежеше в каната с лед между тях — символ на празненство, което за пореден път бе засенчено от спор.

— Тони, трябва да престанеш — каза тя. — Това е смешно и започва да излиза извън контрол.

Той стремително се наведе напред.

— Искаш ли да престанем?

За момент Ребека изтълкува погрешно думите му. В съзнанието й проблесна образът на свободата и самотата.

— Какво искаш да кажеш?

— Омъжи се за мен, Ребека — хвана двете й ръце, без да забелязва изражението в очите й. — Време е. Нямаш причини да чакаш повече. Това е причината за всичките ни проблеми. Разведи се и да се оженим тази пролет. Тогава всичко ще си дойде на мястото.

Ребека се замисли сериозно. Всъщност тя задържаше нещата. Бе казала на Тони, че тревогите й за Дъсти отлагат плановете й да се разведе с Деймън. Не бе готова да разсече възела, докато не бе сигурна, че ще може по някакъв начин да се помири с дъщеря си. Ала досега Дъсти не бе отговорила на нито едно от нейните писма. А Ребека нямаше куража да се обади на Деймън, за да се опита да се свърже с Дъсти.

Чудеше се дали бе възможно нежеланието й да се разведе да бъде в основата на поведението на Тони напоследък. От една страна, искаше й се да направи това, което той искаше, да се оженят още сега, за да сложат край на това неестествено положение. Но, от друга страна, нещо я задържаше. Безпокоеше се за Тони и за конфликтите, които напоследък се бяха настанили в техните отношения. Преди да предприеме тази последна стъпка, Ребека искаше да се почувства по-спокойна с Тони, а през тази нова година с него се чувстваше само като затворник.

— Дай ми още малко време — помоли тя и стисна ръцете му.

— Време — повтори той с горчивина, сякаш говореше със стар враг.

И Ребека не можеше да не се възхити от неговата прозорливост. Наистина, времето не бе на тяхна страна. Не както някога се бе надявала.