Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Confession, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,7 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране
bridget (2011)
Разпознаване и корекция
Dani (2012)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2012)

Издание:

Елизабет Гейдж. Изповед

ИК „Коломбина-Прес“ ООД, София, 1998

Редактор: Людмила Харманджиева

ISBN: 954–706–047–3

История

  1. — Добавяне

Девета глава

Деймън Лоуъл се учеше да прави сам все повече неща.

Сега той си носеше вестника и си вареше кафето. Даваше дрехите за пране. Отваряше пощата и плащаше сметките.

Отначало бе много по-безпомощен, защото знаеше точно как иска да бъдат нещата. През годините на техния брак Ребека бе тази, която изпълняваше указанията му — колко силно да е кафето, колко да са колосани ризите му, какъв портокалов сок да се пие и колко твърдо да са сварени яйцата. С времето вкусовете му се бяха променили — никакъв счукан чесън в салатата „Цезар“, малко повече сос „Уустър“ в задушените миди — и тя се бе научила да ги следва. Ала самият той и представа нямаше как се прави кафе, как се дават указания на пералнята или как се изстискват портокали.

Накрая обаче започна да разбира. И откри, че това бе изненадващо естествен процес. Просто трябваше да реорганизира изпълнителските си способности, като насочи усилията си към своя дом. Остави чистачката да си върши работата както обикновено и забеляза, че някои неща не се свършват. Разбра, че с тях се е занимавала Ребека, каза на жената да ги поеме и й увеличи заплащането.

Съветваше се с Рута за готвенето. Караше я да купува хранителните продукти и забелязваше какво бе забравила да вземе. Понякога дори, когато бе в службата, си пишеше списък за магазина и го държеше в портфейла си. Правеше си сметката, когато влизаше в бакалията, но започна да забелязва и цените от рекламите във вестниците. Бе изненадан колко скъпи бяха станали кафето и алкохолът. Месото бе направо недостъпно. Никога не му бе минавало през ума, че плаща толкова много за вечеря с агнешки котлет.

Седна с бележника на Ребека и се обади на мебелиста, на човека, който се грижеше за ливадата, и на работниците, които по план трябваше тази есен да поправят покрива. Косачът изглежда се изненада, когато чу гласа на Деймън, ала прие нарежданията му.

Оказа се достатъчно лесно да прегледа всички бележки на Ребека и да види как и кога бе вършила различните си задължения. Две съботи и недели му бяха достатъчни, за да овладее работата й. Не можеше да не си помисли, че жена му в края на краищата бе живяла много леко. Ако тези сравнително прости задачи бяха всичко, с което се бе занимавала, трябва да бе имала доста свободно време. При тази последна мисъл усмивката му угасна, макар той да не разбра защо.

Деймън чувстваше, че се справя добре. От друга страна, не можеше да се отрече, че внезапната загуба на съпругата разклаща емоционално мъжа. Понякога се поглеждаше в огледалото, когато си завързваше вратовръзката и усещаше внезапна тъга, която изкривяваше чертите му и замъгляваше очите му. Вратовръзката винаги бе задължение на Ребека.

Често се събуждаше, викайки името й. Сутрин, докато приготвяше закуската си, както тя я бе приготвяла, изпитваше лека паника, като ученик, чиято майка е в болницата и не може да му направи обед. Когато се прибираше от работа, се чувстваше самотен. Когато се връщаше посред нощ от дома на Алисън, бе по-лошо. Винаги на върха на езика му бе да започне разговор, докато се сетеше, че няма с кого. Понякога дори се улавяше, че лежи буден в самотното си легло, мъничко уплашен от тъмнината наоколо, стряскан от поскърцването на мебелите или от улягането на стените — защото нямаше съпруга, която да сподели неговия свят.

В такива моменти много зависеше от Алисън. Срещаше се с нея в града за обед винаги когато можеше и оставаше нощем при нея колкото често се осмеляваше. Когато бе с нея, се опитваше да забрави тишината в своя апартамент и още по-страшната пустота в къщата в Лонг Айлънд.

Алисън се отнасяше с топло разбиране. Изглеждаше загрижена и за Дъсти и попита дали може да помогне с нещо. Той изпита лудото желание да я помоли да се срещне с Дъсти, да поговори с нея. Но разбираше абсурдността на тази идея. Мъжете не използват любовниците си като заместнички на майките на дъщерите си. Поне в неговите кръгове.

Когато Алисън попита Деймън как се справя с положението, той изрази недоумението си:

— Това просто не е тя. Мислиш си, че познаваш един човек… Познавах Ребека, както познавам себе си. Тя не би направила такова нещо.

Настъпи мълчание. Алисън гледаше право напред през прозореца към крайбрежния булевард. Деймън не можеше да види погледа в очите й. Погледът бе далечен, замислен.

— Е — каза тя, — понякога се случват такива неща.

— Уверен съм, че ще се върне — продължи той. — Ако не заради мен, то заради Дъсти. Не може да постъпи така с дъщеря си. В това съм сигурен.

Сега Алисън леко се намръщи. Красивите й вежди, за които толкова старателно се грижеше и които бяха едно от най-хубавите и неща, се раздвижиха върху гладката й мургава кожа. При споменаването на дъщерята на Деймън потокът на мислите й се отклони.

Самата Алисън почти бе минала възрастта, в която можеше да има деца. Тя никога не бе изпитвала истински майчински инстинкт, или поне не си спомняше.

Бе виждала Дъсти Лоуъл само веднъж. Сочно, русо младо създание, жизнерадостно и усмихнато, ала очевидно уязвимо, дори гледано отдалеч. Като познавач на женската психология Алисън мислеше, че разбира, че нещо в живота на Дъсти не бе било съвсем сигурно, още от самото начало. Тя носеше мантията си на златно момиче доста зле. Това бе просто една догадка от разстояние, но разказите на Деймън за Дъсти изглежда я потвърждаваха. Макар че, интересно, самият Деймън сякаш не го разбираше. За него животът на дъщеря му бе лесен и без трудности, в сравнение с главоболията на собственото му съществуване.

При тази мисъл Алисън се улови, че измерва наум куража или отчаянието, което бе позволило на Ребека да остави зад себе си такъв властен мъж като Деймън. Още по-необяснима бе силата, която я бе принудила да изостави дъщеря като Дъсти.

От друга страна, поне за Ребека, Деймън може би не бе толкова властен. Двадесет години брак могат да замъглят блясъка на всеки мъж в очите на жена му. И може би Дъсти, колкото и да бе важна, не успяваше да уравновеси онова, невидимото, което ставаше в Ребека. Как можеше една жена да разбере сърцето на друга жена?

— А твоите детективи? — попита тя. — Откриха ли нещо?

— Още не — отговори той. — Ала Дик Хамлин ме уверява, че няма да отнеме много време.

 

 

Дъсти бе най-сериозният проблем. Измислената история на Деймън за Айрин, която минаваше толкова лесно пред всеки друг, не можеше да се разкаже на дъщеря му, защото тя бе доста близка с Айрин и вече няколко пъти бе говорила с нея за изчезването на майка си. Нея той не можеше да излъже.

Повечето от разговорите си досега бяха провеждали по телефона. Лекциите на Дъсти бяха започнали, а тя имаше и много извънучебни задължения. Още повече, и бащата, и дъщерята изпитваха взаимно нежелание да бъдат физически близо. Причините за това не бяха ясни за Деймън.

Във вторник обаче все пак отидоха заедно на вечеря. Избраха един малък ресторант на име „Крендъл“, близо до студентския град, в който сервитьорките бяха студентки. За щастие той се оказа тихо място, където човек можеше да говори, без гласът му да кънти из цялото заведение.

На пръв поглед Дъсти си изглеждаше същата. После, когато Деймън се замисли, реши, че бе станала по-хубава. Бе отслабнала. Изглеждаше объркана.

Понечи да попита за Тони, но се отказа.

— Страхувам се, че нямам какво ново да ти съобщя — каза вместо това. — Засега не знаем къде е отишла Ребека. Дик е малко озадачен. Не може да разбере защо на кредитната й карта няма записани никакви билети или резервации.

Последва мълчание. Дъсти гледаше настрани.

— О, той ще я намери, сигурен съм — увери я Деймън. — Това е само въпрос на време. Детективите си имат начини… — видя, че този ход на мисли не я успокоява, затова отпи от мартинито си и се овладя.

— Миличка, не искам да се тревожиш за това. Истината е, че аз не бях най-добрият съпруг на света. Работата ми отнема много време и ме ангажира дори когато не съм в службата си. А с тази работа по Хайтауър стана още по-зле.

Пред очите му изплува образът на Алисън. Зачуди се дали Дъсти може да чете мислите му. Във всеки случай, не можеше да се насили да спомене за това. Затова се зае да обвинява себе си, че не е бил достатъчно грижовен като съпруг и задочно да оправдава Ребека като жена, на която й е дошло до гуша и за малко се е махнала, за да остане на спокойствие.

— Едва ли бих могъл да й се сърдя — продължаваше той. — Много й се събра. Но искам да знаеш, миличка, че тя никога не би те изоставила, освен ако не е имала друг изход. Обича те от цялото си сърце.

— Защо тогава не ми е писала? — попита Дъсти. Това бяха първите й думи, откак Деймън подхвана болезнената тема.

Той нямаше отговор на този въпрос.

— Сигурно си е имала причини — отвърна. — Не й се сърди.

— И къде все пак е отишла? — Дъсти изглежда се ядоса.

— Не знам — призна Деймън. — Опитвам се да разбера.

— И какво ще направиш, когато я намериш? — попита тя студено. — Ще се разведеш ли с нея?

Деймън почервеня.

— Разбира се, че не! — отсече той. — Как можеш да си помислиш такова нещо! Аз обичам майка ти. Не бих и сънувал да се разведа с нея.

— Особено сега.

— Какво искаш да кажеш? — попита Деймън.

Дъсти не отговори. Той знаеше, че тя имаше предвид политиката. Бе по-умна, отколкото бе предполагал.

А може би завоалирано намекваше и за бъдещите му планове с Алисън. Студените, многозначителни думи звучаха странно от устните на дъщеря му, чиято чистосърдечност и невинност винаги бяха най-забележителното й качество.

— Сигурно ще падна на колене и ще я помоля да се върне — продължи Деймън с престорено смирение. — Може и да съм се държал лошо, ала не съм глупак. Разбирам, когато не съм бил прав.

— Ами ако тя не иска да се върне?

Думите бяха явно предизвикателство. Той разтревожено се вгледа в очите на дъщеря си. Едва я позна. В нея имаше нещо студено и цинично, което по-рано не бе забелязвал.

— Е, да приемем, че ще се върне — предложи Деймън примирително. — А и да не се върне, тя пак ще бъде твоята майка. Толкова много те обича.

Дъсти погледна настрани. Сервитьорката се приближаваше и настъпи принудително мълчание.

„Защо не ми е писала? Защо е заминала?“

Жестоките въпроси преследваха Деймън. За пръв път почувства неизлечимата вина на родителя, чийто брак се е провалил под краката на детето, което той обича. Едва в този момент истински осъзна, че това, което се бе случило, можеше завинаги да осакати Дъсти… Или че дългогодишните му изневери можеше вече да са я осакатили.

За щастие, след като сервитьорката си отиде, Дъсти се оживи. Заговори за лекциите, за приятелите си. Последната година бе вълнуваща. Тя посещаваше най-важните си курсове по журналистика, които с нетърпение бе чакала от две години. През есента щеше да кандидатства за работа и разпределение. Най-после бе пред прага на своето бъдеще.

Деймън се обнадежди, като я слушаше да говори по този начин за живота си. В думите й имаше поне някакво подобие на нормалност, ала след това се сети за Тони.

— Какво си чула от семейство Делафийлд? — осмели се той да попита.

Лицето й помръкна.

— Нищо не знаят. Снощи говорих с госпожа Делафийлд. Много е разтревожена. Изглежда мисли, че това по някакъв начин е свързано с тяхното семейство. С нещо, което не ми казва.

Последва пауза.

— Аз вчера следобед говорих с господин Делафийлд — съобщи Деймън.

През лицето на Дъсти набързо прелетяха смущение, гняв и благодарност.

— Какво ти каза? — попита тя.

— Ще си остане между нас, нали? — Дъсти кимна и той продължи: — Чувства се виновен. Струва му се, че не е разбирал много добре Тони, а и не се е старал достатъчно да го разбере. Тони винаги е бил по-близък с майка си. През това време трите момичета са започнали да поглъщат цялото внимание на родителите си и госпожа Делафийлд непрекъснато се е борела или с една, или с друга от тях. В този смисъл Тони някак е оставал незабелязан. Но и той е имал своите чувства. Господин Делафийлд ми каза, че Тони всъщност никога не е искал да учи право. Записал се само защото мислел, че баща му го иска. Не знам дали е вярно… — погледна към Дъсти. — Той казвал ли ти го е?

Тя за момент се замисли.

— Да.

— Е — заключи Деймън, — може би това е причината за всичко. Тони е на кръстопът. Може би е искал да стъпи на краката си, да напусне юридическия факултет, а поради някакви емоционални причини това е бил единственият начин да го направи — Деймън изпитваше потребността да успокои Дъсти, че Тони не я е изоставил. — Предполагам, че още тези дни ще се свърже с теб — добави той доверително. — Всъщност, не бих се изненадал, ако те повика при себе си.

Погледна какъв ефект предизвикват думите му. Дъсти не каза нищо, ала очите й се смекчиха.

— Правил ли ти е предложение? — попита Деймън.

Тя бавно кимна:

— Да.

— И въпреки това е заминал.

Тя погледна настрани.

— Не е задължително двете неща да си противоречат — обясни Деймън. — Всъщност, като юрист би трябвало да приема, че не си противоречат — вдигна очи към тавана, сякаш преценяваше някаква трудна точка от закона. — Вероятно е чувствал, че няма избор. Вероятно нещата са се натрупали и той просто не е можел да понесе началото на учебната година. Няма да е първият младеж, който просто бяга, когато е докаран до край. Помня, че аз самият се чувствах по този начин на неговата възраст — това бе лъжа, но тя много лесно излезе от устните му. — Може би — продължи той — просто чака подходящия момент да те помоли да тръгнеш с него. Може би иска ти първо да завършиш. Може би всъщност се колебае дали да поиска от теб такава жертва. Достатъчно силни ли са чувствата ти към него, за да захвърлиш всичко?

Видя в очите й тайна гордост. Ласкателството действаше.

— Би ли тръгнала? — попита лукаво.

— Ох, татко…

— Не, сериозно. Би ли го направила? — опитваше се да събуди чувството й за романтика.

Тя сякаш се замисли.

— Аз имам свой собствен живот — отговори накрая. — Има неща, които искам да направя. Той знае това.

Деймън обичаше да говори по този начин. Така приличаше повече на безличен адвокат, отколкото на разтревожен баща. На някой, който можеше да говори с нея като с голяма жена, а не като с дете. Бе сигурен, че така й става по-симпатичен. Освен това я караше да се чувства по-близо до Тони, да й се струва немислимо изчезването му да не е част от един по-далечен план да се ожени за нея, да бъде с нея.

— В края на краищата, любовта е и жертва — продължаваше той. — Може би има чувството, че не може да се ожени за теб, преди да е направил своя професионален избор. Може би мисли, че това би било нечестно към теб. В края на краищата, отначало се е запознал с теб като бъдещ адвокат. Може би му се струва, че те е заблуждавал. Може би не смее да се яви пред теб със своето решение за бъдещето. Може би дори се съмнява дали ти още го искаш.

Дъсти мълчеше и го слушаше напрегнато.

— Знаеш ли — поде Деймън, — ако аз бях мислил по този начин преди двадесет и пет години, нещата може би никога нямаше да стигнат дотук. Трябваше да помисля за тези неща по-сериозно, по-задълбочено. Аз също не изгарях от желание да стана адвокат. Правех го само защото мислех, че това се очаква от мен да направя. Това беше моята… Как да го кажа… Настройка. Ала бях страстно влюбен в майка ти. Обичах я повече от всичко на света. Обаче сега, като погледна назад, се чудя дали тя изобщо е знаела какви са истинските ми желания. Може би ако бях спрял да се замисля за малко, щях да имам още отначало по-добро отношение към брака.

Дъщеря му продължаваше да мълчи.

— Ребека е необикновена жена — каза той. — Смея да кажа, че нейното заминаване само го доказва. Но ме е страх, че по време на нашия семеен живот аз я оставих да се чувства обикновена. Оставих я да чувства, че аз я мисля за обикновена. Работата отнема прекалено много от мъжа… Отнема прекалено много от мен. За Ребека не оставаше достатъчно. Страх ме е, че за теб също — Деймън въздъхна. — Може би всичко това е най-доброто, което можеше да се случи. Може би Тони е видял, че го чака същото, което се случи с мен. Може би, за разлика от мен, той се е измъкнал, докато все още има време. Може би в съзнанието му ти също си част от това.

Почти всичко, което говореше Деймън, бе лъжа. Четвърт век опит като адвокат оформяше думите му, придаваше им тежест и правдоподобност. Доводите му бяха толкова убедителни, че той самият се увлече. Протегна се да докосне ръката на Дъсти. От години не се бе чувствал толкова близо до нея. За пръв път му се струваше, че наистина говори с нея, наистина общува.

— Татко… — Дъсти гледаше сплетените им ръце.

— Да, миличка?

— Тони с майка ми ли е избягал?