Елизабет Гейдж
Изповед (28)

Двадесет и седма глава

Камерън бе първият човек, на когото Дъсти каза. Всъщност, единственият. Едно време би казала за това на Брит или Сюзън, или може би на Мари, съквартирантката й в първи курс. Но сега се чувстваше отдалечена на милиони километри от старите си приятелки. Камерън наистина бе единственият човек в света, на когото се доверяваше.

Той не я разочарова. Първата вечер, когато му каза, дълго я държа в прегръдките си. Попита я как се чувства. Тя не можеше да изрази с думи чувствата си, защото почти не знаеше какво се бе случвало с нея през тези последни месеци. Всичко й бе като в сън. Донякъде и Камерън се включваше в съня, донякъде бе единствено реален.

Той й помогна да проучи клиниките близо до университета. Разбира се, нямаше проблеми с лекарската тайна. И всички болници бяха безукорни — от медицинска гледна точка. Ала Камерън научи от една своя състудентка, че на Четиринадесета улица има една клиника, където лекарят е жена и където социалните работници са особено внимателни и услужливи.

Отиде с нея за първоначалния разговор. Социалната работничка остана с погрешното чувство, че той е бащата и доста многозначително го попита какво мисли за прекъсването на бременността. Дъсти обясни, че Камерън е само приятел, който й помага да се оправи с това. Не без смущение призна, че не знае кой е бащата.

Дадоха й няколко брошури, в които се обясняваха медицинските процедури и й препоръчаха две книги за по-дълбоките психологически ефекти от аборта. Камерън намери книгите в университетската книжарница и двамата с Дъсти ги прочетоха. Основната им теза бе, че след аборта Дъсти трябва да очаква някакъв емоционален срив, може би едва след няколко месеца. Това би могло да бъде чувство на тревожност и скръб, както и разстройване на сексуалните функции. Много жени правели аборт, без да го обмислят добре, но след няколко месеца установявали, че вече не могат да понасят секса. Често настъпвала фригидност, която продължавала неограничено време и се налагало психиатрично лечение.

В деня на аборта Камерън отиде с Дъсти. Той седна до нея за последния разговор със социалната работничка и по молба на Дъсти остана с нея по време на самата процедура.

Не бе толкова болезнено, колкото се бе опасявала, въпреки че чувстваше тялото си накърнено по начин, който никога преди не си бе представяла. Лекарката бе внимателна, ала делова и не проявяваше такова съчувствие, каквото Дъсти бе очаквала. Тя малко завоалирано й обясни какво ще направи, за да не се разтревожи от усещанията. Нямаше начин да се скрие значимостта на това, което ставаше и лекарката не се и опита.

Когато всичко свърши, Камерън остана с Дъсти в стаята за възстановяване и после я закара с такси до вкъщи. Два дни тя кървеше силно, след това от време на време. Не излизаше от апартамента. Учеше, когато можеше да се съсредоточи, а когато не можеше, гледаше телевизия.

На третия ден започна да плаче. Камерън я държа в прегръдките си цялата сутрин и целия следобед. Люлееше я нежно на гърдите си и й говореше каквото можеше, за да я успокои. Вечерта риданията й утихнаха, Дъсти взе приспивателно и спа четиринадесет часа.

След това приличаше на самата себе си, освен дето понякога насред разговор за най-обикновени неща в очите й се появяваха сълзи. Често се случваше да се засмее на нещо, което Камерън й разказваше, и внезапно да избликнат сълзи, сякаш се бе смяла до плач.

Отначало Камерън й изглеждаше толкова далечен, колкото и всичко друго на света. После дойде по-добре на фокус. Чувстваше ръцете му като истински приют за бездомни, а думите му започнаха да й правят впечатление. В същото време всичко останало се замъгляваше. Спомените започваха да отстъпват в душата й, за да освободят място за собственото й оцеляване.

В неделята след аборта трябваше да се срещне с баща си. Вече бе отказала две покани за вечеря под претекста, че има да предава курсови работи. Ако отново откажеше, Деймън щеше да заподозре нещо.

Камерън я гледаше как се облича за вечеря. Тя си избра пола и пуловер, които знаеше, че баща й харесва. Освен леката бледност, си бе същата.

— Ще се справиш ли? — допита Камерън.

— Разбира се — гласът й бе отривист и малко заблуждаващ. Само Камерън, свикнал да разчита настроенията й зад външното поведение, можеше да почувства неувереността в него.

— Мога да те заведа дотам и да почакам, докато вечеряте — предложи той. — Ще бъда отпред. Ако имаш нужда от мен.

Дъсти поклати глава:

— Ще се оправя — после се обърна към огледалото. — Как изглеждам?

— Прекрасно.

Той я изпрати до стоянката за таксита на улицата. Навън бе много студено. Между сградите и около уличните лампи танцуваха снежинки, но в празното небе се долавяше далечен намек за приближаващата пролет.

Камерън отвори вратата на таксито. Дъсти влезе и свали прозореца.

Той се наведе напред, опрял ръце на покрива на колата.

— Ще се омъжиш ли за мен?

— Да — тя кимна бързо. Шофьорът й каза нещо. Дъсти целуна Камерън и вдигна прозореца.

Докато таксито я отнасяше, той стоеше треперещ под прехвърчащия сняг.