Елизабет Гейдж
Изповед (31)

Тридесета глава

През пролетта Ребека се премести в Чикаго и си намери работа като редактор и технически сътрудник в една издателска фирма. Живееше в апартамент, който гледаше към езерото Мичиган — квартира, която на времето би струвала цяло състояние, но сега се даваше за разумен наем, след като богатите жители на Чикаго бяха избягали от центъра и за сградата бяха настъпили черни дни.

Апартаментът бе на четиридесетия етаж и от него се разкриваше живописна гледка към студената неспокойна вода, която през повечето дни бе сива или зелена на цвят, защото времето в този брулен от вятъра град почти винаги бе лошо.

Бе избрала Чикаго заради Сам. Искаше да е близо до неговия дом в Уисконсин, ала не прекалено близо, за да не пречи на семейството му. Сам не криеше желанието си да се ожени за нея, но уважаваше нуждата й да остане за известно време сама.

— Бъди независима, както можеш — насърчаваше я той. — Бъди каквато искаш и прави каквото искаш. Сглоби живота си отново по начина, по който ти го искаш да стане. И ако това означава, че един ден аз ще се окажа твой съпруг, значи ще съм късметлия.

Често се срещаше с нея, защото при пътуванията си почти винаги правеше връзките в Чикаго. Тя изпитваше неподозирано удоволствие от готвенето, от разучаването на любимите му блюда и измислянето на нови, свои собствени. Обзаведе апартамента си с прости, доста бохемски мебели и с абстрактни картини. Улови се, че угажда на вкусовете си, които са дремели в нея, когато е била подходящата съпруга на консервативен адвокат в Ню Йорк.

Посети и Сам в Уисконсин. Той я запозна с дъщерите си — с почти смущаваща я гордост — като такава, каквато бе в момента — работеща жена от Чикаго, която по рождение бе от Бостън и в момента бе в развод. Те бяха приятни млади жени — по-големите значително по-улегнали в обноските и възгледите си за живота от най-малката, Кристин — и радушно приеха Ребека. Сам им бе казал, че се е запознал с нея, докато бил по работа в Чикаго. Епизодът в „Грейс Айлънд“ по разбираеми причини винаги щеше да си остане тяхна тайна.

Кристин, своенравната дъщеря, към която Сам очевидно бе най-привързан, особено я хареса. Вероятно защото той бе премълчал част от миналото на Ребека, Кристин я приемаше като силна жена, която сама управляваше съдбата си, жена със свои собствени интереси и кариера. Страстна личност.

Отначало Ребека се изкушаваше да отхвърли със смях този разкрасен образ и да признае на момичето, че всъщност бе най-предпазливата и дори плаха жена на света. Ала истината за самата нея все повече и повече не й харесваше — във всеки случай, поне тази конкретна истина, а все повече й харесваше версията на Кристин. Ако не бе точно страстна, бе поела същите рискове, които би поел един страстен човек. Бе извършила същите грехове, а може би дори по-големи.

— Едно нещо не разбирам — каза й Кристин. — Как татко е намерил жена като теб? Той е такъв смотаняк. Поне когато става дума за политика. И е ужасен женомразец.

— Мисля, че не си съвсем права — възрази Ребека с усмивка. — Сам уважава жените. Може да е малко старомоден в начина, по който го изразява. Струва ми се, че никога не съм била толкова уважавана от никой мъж — докато говореше, пред очите й изплува образът на Деймън.

— Ти не си му дъщеря — възрази момичето. — Ако беше израснала под неговия гнет, може би нямаше толкова бързо да застанеш на негова страна.

— Отношенията между бащи и дъщери никога не са лесни. Мъжете всъщност не знаят как да се държат с дъщерите си.

— Меко казано — съгласи се Кристин, навивайки кичур коса около пръста си — любимият й жест, когато бе нервна.

— Един добър баща, като твоя, би искал дъщеря му да е независима. Но в същото време му се иска да я предпази. Много е трудно да се намери равновесието. Мисля, че след смъртта на майка ти му е било много трудно.

Кристин се усмихна:

— Какво те прави толкова толерантна?

— Грешките, дете. Многото грешки. Повече, отколкото са ми били необходими.

Кристин се облегна уютно на възглавниците. Отговорът на Ребека й хареса, ала тя не го показа.

Така Ребека се остави да бъде въвлечена в нови отношения като приятелка и довереница на Кристин. Чувстваше, че политическите пристрастия на момичето, и особено нейният феминизъм имаха нещо общо със загубата на майка й. Затова за Ребека бе лесно да насочва внимателно мнението й, очаквайки, че времето и нейната помощ щяха да го смекчат.

Сякаш като финален акорд в този процес на възраждане, тази пролет Дъсти се свърза с Ребека, за да я покани на сватбата си. Първото писмо бе кратко, едва ли нещо повече от бележка. Но когато Ребека отговори със сърдечни благопожелания и любов, Дъсти отново й писа. По Великден й се обади по телефона.

Гласът й си бе същият. Дълго говориха, Дъсти от непознатия апартамент на Камерън, своя годеник, Ребека от дивана на апартамента си над езерото Мичиган. Промяната бе пълна, предишният им живот си бе отишъл завинаги и точно поради тази причина двете говореха по-спокойно.

Последваха още обаждания и предишната им близост плахо започваше отново да се затвърждава. Дъсти бе въодушевена от Камерън и от плановете си за бъдещето. Ребека я окуражаваше и изразяваше гордостта си от нейната увереност в себе си.

— Той с нетърпение очаква да се запознаете — каза Дъсти. — Аз съм му разказала всичко за теб.

Ребека мълчаливо преглътна този намек. Надяваше се, че Дъсти не бе разкрила пред Камерън цялата ужасна истина, ала не бе съвсем сигурна.

— Нямам търпение да го видя — отговори тя. — Как се погажда той с баща ти?

— О, прекрасно. Много са различни, но изглежда се харесаха.

При тези думи Ребека почувства странна вътрешна топлина.

— Радвам се — каза тя.

Известно време и двете се страхуваха от момента, когато наистина щяха да се срещнат отново на живо, ала внимателното приспособяване на гласовете им, обажданията от двете страни, повтаряни по толкова различни начини, им дадоха смелост. Започнаха да правят планове за сватбата, която отново щеше да ги събере.

В Чикаго започваше пролетно затопляне с кратки пориви на вятъра, винаги отвявани от поредния дъжд и поредния ден със смразяващ вятър откъм езерото. В Уисконсин земята бе още покрита със сняг. Но Ребека чувстваше как животът трепти във всяка нейна клетка. Нямаше търпение да дочака лятото.

Двамата с Деймън правеха планове за своя развод. Нейният адвокат в Чикаго уреждаше нещата с личния адвокат на Деймън в Ню Йорк. Отношенията им бяха изненадващо дружелюбни. Деймън изглежда бе изразходвал омразата си към нея по време на посещението си в Канада. Сега бе любезен, макар и малко отчужден, и се вълнуваше повече от щастието на Дъсти, отколкото от собствения си пропаднал брак.

— Разбрах, че си се свързала с нея — каза той по време на един от телефонните им разговори.

— Да — отговори Ребека.

— Какво мислиш?

— Стори ми се въодушевена. Камерън трябва да е много симпатичен младеж. Дъсти ми каза, че ти си го виждал.

— О, да, виждал съм го — Деймън звучеше резервирано.

— Как ти изглежда?

— Спокоен е, отнася се сериозно към работата си — това бе казано, сякаш за да уравновеси неизречения упрек. Ребека вече знаеше, че Камерън няма амбиции за кариера като на Деймън. Без съмнение, за Деймън бе трудно да се откаже от дълго лелеяната си мечта за бляскаво бъдеще на дъщеря си.

— Как се държи той с Дъсти?

— Предполагам, че сама ще видиш.

В последната му забележка имаше нещо, което накара Ребека малко набързо да приключи разговора. И двамата знаеха какво се бе случило последния път, когато тя се запозна с годеника на Дъсти.

От своя страна, Деймън сега бе погълнат от собствения си живот и собствените си проблеми. Той бе надмогнал скръбта по Ребека и енергично се движеше към бъдещето, което бе замислил за себе си.

Проектът Хайтауър се бе приближил към своето осъществяване, поне на хартия. Благодарение на усилията на Деймън и на включените в проекта счетоводители, предложението бе одобрено от щатската управа. Имаше надежди, че Хайтауър ще направи от Ню Йорк една финансова витрина, която ще привлече чуждестранни инвеститори и пред следващите десет години ще се изплати. Все още имаше проблеми с Вашингтон, където противниците на проекта — вероятно поради свои собствени политически мотиви — задържаха решението за федерално финансиране. Ала губернаторът бе сигурен, че ще успее да наложи професионалното си влияние на Капитолийския хълм. Той превъзнасяше до небесата работата на Деймън.

— През цялото време ти беше нашето тайно оръжие — каза му той. — Ако те нямаше теб да укротяваш всички тези крехки самолюбия в общината, цялата работа отдавна да се е провалила.

— Много любезно от твоя страна, Рон — отговори Деймън с нужната скромност.

— И не мисли, че работата ти не е забелязана — допълни губернаторът.

— Е, това винаги е хубаво.

— Погрижил съм се да бъде забелязана. Нашите приятели на федерално ниво знаят как да оценят талант като теб. Между другото, знаеш ли, че вицепрезидентът е завършил Харвард?

Деймън чувстваше, че предстои политическо назначение. Без съмнение губернаторът искаше да е сигурен, че когато дойде моментът, Деймън щеше да си спомни кой му бе направил тази услуга.

Бе започнал отново да се среща с Алисън Шор. Тя му прости за държанието му онази вечер, когато се скараха заради Ребека, и нещата продължиха повече или по-малко оттам, докъдето бяха стигнали. Из града се носеха слухове, че след скъсването с Деймън, Алисън си бе хванала много млад любовник, почти момче. Но връзката или не се бе получила, или по времето, когато Деймън се свърза с нея, вече бе прекратена.

Алисън изглеждаше въодушевена от бъдещето на Деймън, а за него бе истинско удоволствие отново да бъде с нея. Познатите й ласки го успокояваха, както и умните й и зрели разговори, които често бяха за хора, които и двамата познаваха. Когато бе с Алисън, старият му гняв към Ребека изглеждаше много далечен, като че ли часовникът се бе превъртял назад към по-лесни времена. Деймън имаше чувството, че повече владее нещата.

Ашли бе направила аборт, а той бе много внимателен. През първите седмици след процедурата често се срещаше с нея, а след това една събота и неделя прекараха заедно в курорта Катскил. Тя изглеждаше малко потисната, ала иначе не се бе променила. Деймън се безпокоеше как ще се отрази абортът на нейната сексуалност, но Ашли проявяваше в леглото същата страст и изобретателност.

Новото му положение на близост с двете жени определено напомняше на стария му живот с Ребека и Алисън. Той можеше, когато поиска да разнообразява по-зрелите ласки на Алисън с немирната страст на Ашли. Имаше чувството, че получава най-доброто от два свята — една по-възрастна жена, която да го разбира, и една по-млада, която да го възбужда.

За Деймън, както и за Ребека, наближаващата сватба на Дъсти бе вълнуващо събитие. То приятно му напомняше за собствените му постижения в живота, за ролята му на глава на семейството и за професионалните му успехи. И не го караше да се чувства остарял. В края на краищата, имаше интимни отношения с момиче, което бе малко по-голямо от дъщеря му, момиче, което се бе освободило от загрозяващата бременност, несъмнено очакваща Дъсти след брака, рано или късно.

С нетърпение очакваше да се срещне на сватбата с Ребека и новия й приятел, Сам. Знаеше, че Сам бе възрастен мъж, по-възрастен и от самия него. От това Деймън изпитваше успокоение и дори тържество. От една страна, нямаше нужда повече да се терзае заради Ребека и онзи младеж, Тони. От друга страна, можеше наум да противопоставя собствения си вълнуващ живот с доста монотонното съществуване на Средния Запад, който Ребека си бе изградила с Битмън. По този начин той чувстваше, че гордостта му бе възстановена, както и равновесието в отношенията му с неговата своенравна съпруга. Всичко си идваше на мястото.