Елизабет Гейдж
Изповед (30)

Двадесет и девета глава

През лятото, когато баща й я напусна, Ребека бе на дванадесет години и половина.

Тази сцена се връщаше отново и отново в сънищата й, винаги в свръхестествено свежи и реални цветове. В събота двете с Джоузи, най-добрата й приятелка от училище, се скитаха из парка край Конкърд. Дотам трябваше да пътуват с автобус, но момичетата бяха чували, че в парка човек може да се запознае с някое момче и бяха тръгнали рано сутринта. Бяха по шорти и тениски, ала Ребека бе задигнала едно от многото червила на майка си. Висяха край местата за пикник с нехайство, с което се надяваха, че може да привлекат момчетата.

Оказа се, че приказките са верни. Две момчета от северен Бостън се приближиха от плажа край езерото и ги заговориха. Изглеждаха заинтригувани, а момичетата, кискайки се, се осмелиха да ги насърчат. Малко по-късно Ребека се натискаше с единия от тях в гъстата гора до водопада.

Той не бе по-голям от нея и милувките му бяха непохватни, но бе хубаво момче и нерешителността му я направи по-смела. Тя му разреши да я целува колкото иска. После тениската й бе измъкната от шортите, той докосна ребрата й и ръката му се спря върху мъничкия сутиен, който бе започнала да носи едва тази пролет. Ребека му помогна. Боровите иглички съскаха под телата им, водопадът шептеше във влажния обеден въздух.

После двете с Джоузи взеха автобуса. Ребека се чувстваше като преродена. През целия път до дома тялото й не спираше да тръпне. Джоузи бе нервна и развълнувана, ала Ребека я излъга за това, което се бе случило. Да го запази в тайна от най-добрата си приятелка според нея показваше колко ценно и лично е било то.

Когато се върна вкъщи, Айрин — по-късно си спомняше, че точно от този ден започна да нарича майка си Айрин вместо мама — седеше на кухненската маса със зачервени очи.

— Баща ти ни е изоставил — каза й тя. На масата пред нея имаше бележка, пригладена от нервните й пръсти и мокра от сълзи. — Намерил си е някоя друга, която обича повече от нас. Ето. Прочети сама — протегна й предизвикателно писмото, като обвинение.

Ребека се дръпна.

— Не, не искам.

— Хайде! — извика майка й. — И теб това те чака! Ребека задъхано се втурна по стълбите, за да се хвърли на леглото.

Сънищата й винаги свършваха с този трескав бяг нагоре, през две стъпала. Сърцето й бясно се блъскаше в гърдите. Но в съня си тя никога не стигаше до спалнята. Просто продължаваше да бяга — от всичко и към нищо. Целувките на момчето трептяха върху устните й, а думите на майка й звъняха в ушите й.

Не разказа на Сам за това, може би защото дотолкова бе част от живота й насън, че нейното пробуждащо се съзнание не можеше повече да го вижда.

Ала му разказа всичко друго.

 

 

През февруари отидоха в един хотел в Уисконсин, само на няколко километра от градчето, в което Сам бе израснал. Бе я довел тук, за да й покаже своя роден край.

— Виждаш ли това? — посочи Сам. — В геоложки смисъл е много младо. Глетчерите са отнесли повърхността на земята и са издълбали всички тези езера. Това е било само преди няколко хиляди години. По-голямата част от почвата, която виждаме, е ледников нанос от Канада. Не бих се изненадал, ако тук има минерали от околността на Грейс Айлънд.

Ребека се замисли върху тази странна идея. Грейс Айлънд за нея беше безкрайно далеч от Уисконсин.

— Истината е — продължи той, — че така нареченият ледников период съвсем не е свършил. И сега живеем в него. Глетчерите са идвали тук поне десет пъти и отново ще дойдат — усмихна се. — Знаеш ли, когато бях малък, приемах тази земя като даденост. Сякаш всичко това винаги го е имало и завинаги ще си остане точно такова. Но сега знам колко вълнуващо може да бъде едно парче земя. Само си помисли, след още сто хиляди години този пейзаж ще бъде съвсем друг, с материал, донесен Бог знае откъде. — Въздъхна възхитено.

Тя се засмя:

— Говориш за след сто хиляди години, сякаш е вдругиден.

— Сигурно наистина се увличам — призна Сам. — Причините ме очароват. Всичко си има причина. Ала между всяка причина и нейните възможни последствия винаги има елемент на шанс. Точно това прави живота интересен — обърна се към нея. — Знаеш ли, Айнщайн е обичал да казва, че Господ не си играе на зарове с Вселената. Не претендирам да съм на неговото ниво, но това твърдение не ми харесва. Ами че ако Господ не е включил елемента на шанс в начините, по които се случват нещата, нямаше да има истинска промяна — посочи към пейзажа: — Нямаше да има неочаквани езера, нито нови хълмове, нито интересни скали от далечни места.

Обгърна с любопитство гледката. Сините му очи горяха. Ребека долавяше в него едно почти младежко нетърпение, макар и смекчено от разсъдливостта на зрелия човек.

— Доста е смело да се гледа така на нещата — забеляза тя. — Понякога не мога да не си пожелая неочакваното да изчезне и да ме остави на мира.

Той многозначително вдигна вежди:

— Да, ала тогава нямаше да имаш мен, нали?

Ребека премълча.

— А аз нямаше да имам теб — заключи Сам. — Само си помисли колко случайности бяха нужни, за да те доведат при мен… А през цялото това време аз не съм и мечтал, че ще имам такъв късмет. Но това е животът.

Тя се усмихна.

— Радвам се, че си щастлив от това завъртане на рулетката.

Сам имаше необикновената способност да забързва бавния ход на времето в съзнанието си и така да вижда познатите неща, сякаш те току-що са приели сегашната си форма. Той обичаше забележителностите, историческите места, където са се случвали вълнуващи събития. С неизмеримо очарование гледаше някой затревен хълм и си спомняше, че десет хиляди войници от юнионистите и конфедератите са дали живота си за тази земя под същото това слънце, в полъха на същия този бриз. Ребека смяташе, че това е забележително, защото за нея историята никога преди не бе означавала нищо, освен месинговите табели по старите сгради или в парковете.

Сам обичаше археологията почти колкото геологията. За него древните оръдия на труда бяха също толкова живи, както и новите инструменти в собствената му работилница. И имаше почти детинска страст към сеизмологията. Знаеше всичко, което можеше да се знае за разломните линии, земетресенията и тектониката на плочите. Обичаше да казва, че спокойната земна повърхност е полесражение на ожесточена битка на неравни сили, една, от които неизбежно ще надделее. Всяка река, всяка планина, дори всеки континент бе резултат от катаклизъм, в който една от силите бе победила другата.

Ребека бе развълнувана от ентусиазма, с който той се възхищаваше от света. В него имаше една невинност, която я освежаваше и възхищаваше. Сега, когато го опозна по-добре, тя разбра, че това негово качество бе свързано с необикновената сила на характера му. В него не се забелязваше и следа от мъжкия стремеж към сила и власт. Сам чувстваше живота като дар, който трябва да бъде приеман с учудване, а не като противник, който трябва да бъде победен. Никога по-рано не бе виждала това качество в някой мъж — със сигурност не в Деймън, а като си помислеше, не и в Тони.

Ала Ребека откри, че Сам невинаги е бил такъв. В определен смисъл, бе намерил младостта си едва на средна възраст.

— Преди Марджъри да се разболее, бях работохолик — сподели той. — Ами че аз дори едва забелязвах дъщерите си, когато бяха малки. Бизнесът вървеше нагоре и надолу, и аз вървях нагоре и надолу — като кукла на конци. След като Марджъри умря, аз сякаш стигнах до дъното. Осъзнах, че всъщност не съм живял истински. Не можех да преживея скръбта си, ако не се променя. Дотогава бях машина без душа. Трябваше да започна да бъда човек. А да си хитър, да имаш власт, да си начело няма нищо общо с това да си човек. Това бе труден урок. Вероятно още по-труден за един мъж, отколкото за една жена. Когато Ребека му разказа за собствения си живот, разбра, че Сам се бе досетил за повечето неща от онова, което бе видял в Канада. Изглеждаше изненадан, че една толкова овладяна жена може да е преживяла такова странно приключение. Но не изрази неодобрение.

— Човек мисли, че се познава — забеляза той. — Ала толкова много неща стават под повърхността. Понякога не можеш да се измъкнеш от стария начин на живот, без да направиш нещо драстично.

— Безпокоя се за Тони — призна Ребека. — Всъщност, безпокоя се за всички.

— Ребека — каза й Сам, — ти дълго време си била жертва. Другите са започнали да зависят от теб в тази ти роля. Не защото са били лоши, а защото са те познавали само в тази роля. За да се освободиш, е трябвало да им причиниш болка, да. Но кое е по-добро? Да причиниш за малко болка или да продължиш да бъдеш жертва до края на живота си? Мислиш ли, че за Дъсти е било добре да има толкова нещастна майка?

— В сравнение с майка, която е избягала с… — прошепна Ребека и погледна настрани.

Той я прегърна.

— Това вече е свършило. Трябва да го оставиш зад гърба си.

Докато я успокояваше, тя почувства абсурдността на своето положение. Собственият й грях я бе довел при Сам. Той бе непряк резултат от нейните прегрешения, от нейното измъкване от коловоза на живота. След като изостави семейството си заради Тони, после изостави и Тони заради Сам. Сам бе част от огромните разрушения, които бе предизвикала. Чувстваше се като страхливка, задето приемаше утешение от него.

— Сам — внезапно подзе Ребека, — това беше грях. Разбирам за какво говориш, ала в сърцето ми то си беше грях. Ти трябва да ми помогнеш…

— Да го изкупиш?

Тя кимна много замислено:

— Да.

Той я прегърна силно.

— Ако това ти трябва, аз съм на твое разположение. Да предположим, че ми позволиш да ти помогна да си простиш греха, че си била човек. Всъщност, мила моя, може в това да е бил целият ти проблем. От самото начало.

Ребека се замисли над думите му. Вероятно бе прав. Преди много време, когато бе твърде млада, за да разбира какво прави, тя бе извършила грях към себе си. Бе правила онова, което смяташе, че се очаква от нея, и през това време бе загубила душата си. Но за да си я получи обратно, трябваше да извърши втори грях, грях, от който бяха пострадали много хора. Можеше ли да се надява, че той ще остане ненаказан?

Това бе жестока сделка. Игра със строги, безмилостни правила. Игра, в която — както би казал Сам — решаваща роля играеше шансът. Ако не бе срещнала Тони в момента, в който го срещна, и ако не бе имала върху него този неочакван ефект, който имаше, целият й живот можеше да се изиграе по начина, установен с женитбата й за Деймън. Като някой от онези кротки хълмове, които изглеждаха толкова постоянни, докато един ден напрежението под разломните линии ги разцепеше на две. Разломни линии, помисли Ребека с горчива усмивка. Колко подходящ израз за пукнатините в човешкия характер.

Тя не бе изиграла играта добре. Бе попадала във всяка клопка. Ала нейното дълго и неспокойно пътешествие я бе довело при Сам и заради това бе благодарна. Той не можеше да спаси душата й вместо нея, но се опитваше да й помогне да си спаси живота. Ребека знаеше, че може да се наложи да плати висока цена и за това, ала вече не се страхуваше.

 

 

Бе написала на Тони няколко дни след заминаването си от Грейс. В писмото бе мила и обвиняваше само себе си за всичко, което се бе случило. Тони бе невинна жертва. Следвайки я, той се бе поддал на порив, който бе страстен и любящ, но не бе поведение на зрял мъж, който си избира партньорка. Ето защо, дори ако не бе срещнала Сам, това нямаше да свърши добре.

Една седмица след като пусна писмото, му се обади по телефона. Тони все още бе в „Роял Грейс“. Той я попита къде е. Ребека не отрече, че бе със Сам.

— Нали ти казах — напомни й Тони. — Поне това трябва да ми признаеш.

— Да, прав си.

— Е, една жена трябва да се държи според възрастта си. Сигурно не е трябвало да те насилвам да се откажеш от всичко това.

— Никой не ме е насилвал — възрази тя.

Настъпи мълчание.

— Ще се ожениш ли за него? — попита той.

— Не знам. Сега не мисля за такива неща. Досега прекалено много бързах. Трябва ми малко време, за да открия коя съм аз.

Отново настъпи мълчание.

— Извинявай, че не ти помогнах в търсенето — обади се Тони.

— О, помогна ми! — извика Ребека. Съжаляваше за това, което бе казала — ти имаш огромен принос в моя живот. Не знам какво бих правила, ако те нямаше теб. Знаеш ли, аз никога няма да се върна при Деймън.

— Сигурно и това е нещо.

— И искам ти да си щастлив — продължи тя. — Искам да направиш това, което е най-добро за теб. Надявам се, че по някакъв начин времето, което прекарахме заедно, ще ти помогне да го направиш.

Този път мълчанието му й се стори по-двусмислено.

— Какви са плановете ти? — попита Ребека нервно. — Имаш ли нещо против, че те питам?

— Ще довърша годината тук, така че да мога да получа добри препоръки от моите началници — гласът на Тони беше безстрастен, може би малко студен. — След това ще се върна вкъщи и ще завърша право. Писах до декана. Мога да започна отново през есента. Ще завърша само една година по-късно.

— Това е прекрасно — тя помисли, че една година бе нищо като за млад човек. Докато Тони завършеше, идилията му с нея щеше да бъде напълно забравена. Ребека искаше да не остави никаква следа в живота му. Нека мислеше за нея като за грешка на младостта… Или изобщо да не мислеше.

— Ами тогава… — обади се той.

И двамата мислеха едно и също. Ако тя никога нямаше да се върне при Деймън, Тони никога нямаше да се върне при Дъсти. Бе прекалено късно. Това бе едно от нещата в живота, които не можеха да се върнат назад.

— Да не казваме нищо повече — промълви Ребека.

— Добре.

Тя понечи да затвори, ала й се стори, че отново чува гласа на Тони и бързо вдигна слушалката обратно към ухото си. Чу единствено изщракването от прекъснатата връзка.

Но когато затвори телефона, й се стори, че той може би бе казал: „Аз все още те обичам“.