Елизабет Гейдж
Изповед (3)

Втора глава

Приемът бе точно толкова непоносим, колкото се бе опасявала. Няколко съпруги говориха с нея. Дорийн Блекмън, вече малко заваляйки думите, й направи комплимент за косата. Барбара Крийг цели двадесет минути сравнява успехите в университета на двете им дъщери — Синди Крийг тази година щеше да бъде последен курс в Уелсли и от седми клас, насъсквана от майка си, водеше безмилостно съревнование с Дъсти. Керън Минтър, най-прословутата снобка между тях, дори не поздрави Ребека.

Мъжете, разбира се, също не си направиха труда. От дългогодишното си познанство с Деймън те бяха разбрали, че той не държи да обръщат внимание на жена му.

Всички знаеха, че Деймън й изневерява. Нещо по-лошо, и съдружниците, и техните съпруги знаеха коя в момента му е любовница. Това бе голямата болка на Ребека и основната причина да се ужасява от фирмените празненства.

Любовницата на Деймън, на име Алисън Шор, работеше в някаква текстилна компания и Деймън се бе запознал е нея преди много години. Не беше ужасно красива жена, но бе доста жизнерадостна. Носеше косата си дълга — малко прекалено черна, ала впечатляваща и обичаше вечерни рокли с тънки презрамки. Имаше красиви прави рамене, които се набиваха в очи. Смехът й бе арогантен и чувствен.

Госпожица Шор, която никога не се бе омъжвала, не беше първата любовница на Деймън, но той дълго се бе задържал с нея и — каква ирония! — й беше верен. Доколкото Ребека знаеше, той нямаше други любовници. Два пъти годишно Деймън обявяваше, че заминава сам по работа в Чикаго. Ребека знаеше, че прекарва това време с Алисън в един хотел в Уисконсин.

След всичките тези години вероятно бяха като отдавна женена двойка, мислеше понякога Ребека. И това, разбира се, бе най-неприятното в цялата история.

Следващата „командировка в Чикаго“ предстоеше през септември и това правеше празненството малко по-болезнено, отколкото би било иначе. Един от съдружниците, Ивън Гейт, дори го спомена направо пред Ребека:

— Значи заминаваш за Чикаго през есента, така ли?

Деймън се усмихна без изобщо да се смути:

— Кой знае дали ще имам време с тази работа по Хайтауър — сви фаталистично рамене. Ивън кимна, хвърли кос поглед към Ребека и се отдалечи.

 

 

След празненството Ребека прекара една безсънна нощ. Кой знае защо й бе непоносимо да чака Деймън да се върне. Когато той най-после се пъхна в леглото, тя лежа половин час трепереща до него и после стана.

Умората от тази дълга нощ остана през цялата седмица. В четвъртък и петък Ребека писа картички и се договаряше с доставчика и цветаря за приема, който Деймън щеше да даде следващия месец за кмета. Два пъти говори с майка си, която живееше във Флорида и наскоро я бяха оперирали.

Айрин, майката на Ребека, на два пъти бе оставала вдовица и умираше от рак. А може би „умираше“ не бе точната дума. Поставиха й тази диагноза, когато първият й съпруг, Франк, още бе жив. Оттогава тя се омъжи и погреба и втория си съпруг, Роджър, и сега „си правеше компания“ с един нов мъж на име Уес, с когото ходеше заедно по пътешествия, когато бе достатъчно добре, за да пътува.

Айрин бе вечно търсеща, несъкрушима жена и макар специалистите да бяха оповестили, че ракът й е нелечим, той изглежда не я ограничаваше по никакъв начин — поне доколкото Ребека можеше да види. Живееше със своя рак вече петнадесет години, след втората си операция бе направила състояние на пазара за недвижими имоти във Флорида и пътуваше повече от когато и да било. Ребека неволно мислеше, че дори ракът не може да излезе насреща на майка й. Сега, когато лекарите бяха произнесли смъртната присъда, болестта нямаше какво повече да направи. В края на краищата старата дама щеше да я победи.

Уес, нейният приятел, бе хрисим, както на времето Роджър, и се влачеше като оръженосец в сянката на нейната енергия. Франк Уинтроп, първият й съпруг, имаше повече здрав разум. Той се бе оженил за Айрин, защото семействата им бяха тясно свързани в бостънското общество, ала никога не я бе харесвал. Бе я напуснал още когато Ребека беше малка, давайки й щедра издръжка, за да „му се махне от главата“. Ребека бе виждала баща си само още два пъти преди смъртта му. Той дойде на годишния акт за завършването на колежа — изглеждаше някак по-лош заради алкохола и защото не бе поканен, и на сватбата й с Деймън, чието семейство, Лоуълови, имаха много връзки с Уинтропови. Вече остарял и измъчен от болестта, която щеше да го отнесе в гроба, Франк тогава прояви голяма симпатия към Деймън и се държа доста сдържано с Ребека, която след толкова години раздяла му беше чужда.

В петък вечерта Ребека и Деймън отидоха на вечеря в дома на Паркърови на същата улица. Паркърови бяха техни стари приятели. Деймън всяка неделя играеше тенис с Джуд на едно закрито игрище наблизо, а Ребека понякога обядваше с Мими, но тази седмица нямаше време.

Мими я попита за новия приятел на Дъсти:

— Познаваш ли го?

— Утре ще се запозная.

— Дъсти наистина ли е влюбена в него?

— Така ми се струва — кимна Ребека. — Ала тя и преди е имала сериозни приятели. С тези деца човек никога не може да разбере кога нещата наистина са сериозни.

— Мислиш ли, че те… Че го правят? — прошепна Мими с жадно нетърпение.

— Наистина не знам — отвърна Ребека уморено. Похотливото любопитство на нейните приятелки бе кръст, който мразеше да носи. Живееше в общество, в което целият интелектуален капацитет на жените бе отдаден на клюките. Тя не беше създадена за такъв живот. Не че бе толкова над всички останали, но мислеше върху своите проблеми, изживяваше чувствата си в едно ъгълче на съзнанието си, където любовните интриги и трагедии на приятелите и съседите й нямаха място. Познаваше само една друга жена, която бе толкова неподатлива към клюки — съквартирантката й от колежа, Кейти, която по-късно се омъжи за един борсов агент и го остави, за да се събере с една друга жена в Олд Таун, в Чикаго.

Защо обаче мислеше за Чикаго? А, да — предстоящото пътуване на Деймън.

Сега бе събота и Ребека довършваше последните приготовления на масата за обед. В Сендс Пойнт времето бе много хубаво и можеха да ядат на верандата, засенчена от надвисналия покрив. Рута, готвачката, бе приготвила прекрасно печено с мексиканска гарнитура, имаше и картофена салата по рецепта на самата Ребека. Виното се изстудяваше, за младежите имаше достатъчно закуски, а масата бе подредена така, че да изглежда колкото може по-неофициална.

Щеше да го направи по-различно, ако Деймън бе тук. Щеше да сложи най-хубавите сребърни прибори и китайски порцелан, виното щеше да е добра марка и от добра реколта. Деймън винаги държеше да се демонстрира класа. Той никога не забравяше кой е.

Бе поръчал на Ребека добре да огледа приятеля на Дъсти и после да му разкаже.

— Вярвам на твоята оценка — бе добавил ласкателно.

Дълбоко в себе си Ребека изпитваше облекчение. Присъствието на Деймън я изнервяше. Той, разбира се, би изстискал младежа като лимон, защото мислеше, че никой младеж не бе достатъчно добър като за Дъсти. Ребека не преставаше да се чуди откъде у него имаше толкова собственическо чувство към едно дете, от което през целия му живот се бе интересувал толкова малко.

Знаеше, че Дъсти бе повлияна от това. Ребека не бе психолог, ала лесно можеше да се досети, че пред дъщеря й сигурно стоеше тежката дилема дали да се омъжи за мъж като Деймън, или за някой по-обикновен и скромен човек. Всичките й предишни приятели изглежда отговаряха на модела на баща й — силни, самоуверени, несъмнено създадени да успеят. Винаги Дъсти бе тази, която скъсваше. На Ребека й се струваше, че всеки път чувства облекчението на дъщеря си, сякаш болезненият опит да избере мъж като баща си бе свършил, поне за момента.

Ребека се загледа през задния прозорец към пролива. Бе пълен с платноходки и атмосферата бе празнична. Макар вече да бе юли, слънцето грееше с опияняващ свеж юнски оптимизъм. Всичко искреше.

Както винаги, бе се приготвила твърде рано. Имаше още цял час, докато дойдат Дъсти и момчето. Тя забарабани с пръсти по масата и погледна през прозореца.

„Направете го тази събота!“ Гласът от радиото някъде отвъд поляната мистериозно долетя стряскащо ясно през прозореца. Над къщата се спусна чайка. Излая куче.

Ребека внезапно реши да отида на плажа и да се порадва на слънцето, преди да пристигнат. В края на краищата, самата тя бе настоявала за непринуденост. Можеше да даде тон, като смъкне тези дрехи.

Качи се горе, облече банския от две части, който бе най-малко неласкателен към фигурата й — позволяваше си това малко кокетство в очакване на посещение на мъж — наметна къс копринен халат и тръгна по поляната с одеяло, сгъваем стол и книгата с къси разкази на Пол Боулз, която четеше от цяла седмица.

Къщата бе единствената в близката околност, пред която имаше истински плаж. Тези петдесет метра пясък бяха стрували доста пари на Деймън, когато купуваше къщата, но той твърдеше, че вложението струва повече от разходите за него. Денят наистина бе великолепен. Ребека седна на шезлонга с книгата на коленете си, после изведнъж се отказа от идеята да чете. Разпъна одеялото на пясъка, остави книгата на стола и легна. Слънцето бе зад гърба й, така че можеше да гледа право в небето, което бе изненадващо синьо.

Лежеше загледана в яркия цвят и от време на време примигваше. Слънцето я топлеше като силна ръка, разтриваща кожата й. Чуваше далечни звуци — нетърпелив вик на дете, бръмчене на косачка — ала скоро те се сляха в топлата сънливост, която я обгърна. Шепотът на океана се рееше в бриза. След малко затвори очи и усети прелестната смесица от горещо слънце и прохладен въздух, които се бореха за надмощие над сетивата й.

Трябва да бе заспала, защото я залюля по-различен ритъм и зад затворените си клепачи видя объркани образи на хора на странни места, които й викаха неразбираеми неща и жестикулираха. Един мъж вдигна ръкава си и откри цяла розова градина на ръката си. Зад него една жена без ръце подскачаше нагоре-надолу и му се присмиваше.

Гласът от съня отстъпи на по-познат, идващ от плажа. Това бе гласът на Дъсти, която викаше от брега:

— Майко! — гласът бе весел, смеещ се. — Майко!

Ребека отвори очи и видя двамата млади хора, които тичаха към нея по плажа. Сънят още замъгляваше очите й и правеше цялата сцена някак нереална. Дъсти танцуваше по пясъка, банският й от две части разкриваше гладката й младежка кожа и тена, върху който се бе трудила цяло лято. Зад нея малко по-бавно се приближаваше младежът. И двамата бяха мокри.

Слънцето се бе преместило и очите на момчето бяха засенчени от веждите му. Той бе висок, дългокрак, с широки рамене и мъжествени гърди. Поизостана, за да изчака Дъсти да се приближи първа. Ръцете му бяха отпуснати край тялото. Погледна към Ребека.

— О! — тя се усмихна. — Трябва да съм заспала. Кога дойдохте, деца?

Дъсти се отпусна на колене до майка си.

— Видяхме, че си тук и решихме още сега да поплуваме. Не искахме да те будим преди обед. Не можеш да стоиш така, майко. Ще изгориш!

Ребека погледна раменете си. Наистина бяха почервенели. Не почерняваше лесно, а не се бе сетила да се намаже с някакъв лосион, преди да излезе.

— Няма значение — каза тя. — И без това трябва да хвана малко тен.

Бе крайно време да заговори и с младежа. Дъсти изглежда бе забравила светските си задължения, защото моментът се проточи. Момчето все още стоеше на фона на вълните и гледаше към Ребека, без да помръдва.

— Вие трябва да сте господин Делафийлд — престраши се Ребека.

— О! Извинявай, майко — намеси се Дъсти и се изчерви. — Тони, това е майка ми. Майко, запознай се с Тони. Извинете ме.

— Няма защо — Ребека протегна ръка, без да става. Младият мъж се наведе да я стисне.

— Приятно ми е, госпожо Лоуъл — каза той. — Дъсти много ми е говорила за вас.

— Сигурна съм — забеляза Ребека с едва доловима ирония. — Бъди кавалер и помогни на старата жена да се изправи на крака, а?

Не знаеше как й хрумна да му говори с такава фамилиарност, но това сякаш му хареса. Той се протегна да я хване за ръка. Пръстите му се обвиха около нейните. Дланта му бе топла, все още мокра от солената вода. Тя усети космите по ръката му и видя как мускулите му се напрегнаха, докато я издърпа.

— Благодаря — промълви Ребека.

Момчето не каза нищо. Очите й бяха на височината на гърдите му. Океанът, който мярна зад рамото му, изглеждаше по-син от всякога.

— Е, какъв е планът? — попита Ребека и премести поглед от дъщеря си към Тони и обратно. Бяха прекрасна двойка, това дребно русо момиче и високото момче с тъмна коса и светлокафяви очи.

— Умираме от глад — съобщи Дъсти и погледна към Тони, който сигурно й бе казал нещо такова.

— Добре, хайде да хапнем, разбира се — съгласи се Ребека и посегна да вземе книгата си от шезлонга. — Всичко е готово. Измъчих се с Рута тази сутрин, но…

— Дайте — Тони Делафийлд сгъна стола и го хвана под мишница. После протегна ръка за книгата и Ребека с благодарност му я подаде, после взе кърпата и тръгнаха към къщата. — Обичате ли Пол Боулз?

— Да — усмихна се Ребека. — От много години е мой любим писател. Сигурно откакто съм била на твоята възраст.

— Имаше една книга от него в списъка за четене в първи курс в колежа — спомни си Тони. — „Закътано небе“. Така и не я прочетох. Обаче заглавието ми хареса.

— О, да, добра е — кимна Ребека. — От години не съм я препрочитала, ала добре я помня.

— Късите му разкази като романите му ли са? — попита момчето.

— Да… Не… Не съвсем — Ребека се смути. От години никой не я бе питал нищо за книги. — Трябва да ги прочетеш. Сигурна съм, че ще ти харесат. В повечето от тях действието се развива в Северна Африка. Горещината и прахът… Те изглежда действат върху съзнанието. Поне на белите хора.

Той бавно кимаше и носеше стола. Обърна книгата в ръката си. Тя видя, че пръстите му са дълги й силни, но чувствителни. Всичко в него издаваше момчето, ала момче на ръба на възмъжаването. В момента вървеше до нея, а Дъсти бе отдясно. Усети някакво покровителствено отношение от негова страна.

Въобразявам си, помисли тя и премести поглед от собствените си бели ръце към здравата красота на Дъсти, която вървеше напред. Младежът просто се опитваше да се държи мило с майката на приятелката си.

Въпреки това по време на целия обед усещаше вниманието му. Той не само отговаряше любезно и подробно на въпросите за семейството и приятелите си, но сякаш искаше да я предразположи тя да говори. Много от въпросите му бяха за самата нея, а не за семейството й или роднините на Дъсти.

— Познавам някои Делафийлдови — каза Ребека. — Майка ми се срещаше с тях в Североизточен Харбър. Кийнън и…

— Трайна — подсказа й Тони. — Те са братовчеди на баща ми. Аз всъщност не ги познавам, знам ги само по име.

Кой знае защо, Ребека се зарадва, като чу това.

Той ядеше с апетит, съвсем като младеж, ала имаше изискани обноски и очевидно бе добре възпитан. Дъсти се закачаше с него за плуването му и за други дреболии и веднъж той я докосна по рамото, докато се шегуваха. Наистина бяха идеална двойка, все едно че някой специалист ги бе подбрал така, че да си паснат без най-малко търкане, без никакво душевно сътресение.

Тони не бе напълно оформен — това бе част от неговия чар. Човек усещаше, че нещо в него се дърпа от света, че не е готово да се обвърже с някакво определено бъдеще. Нещо нежно и крехко като тръстика, но настойчиво и по мъжки нетърпеливо към живота. Нищо чудно, че Дъсти го харесваше. Очите му бяха почти като на елен, ала проницателни.

И въпреки всичко — въобразяваше ли си? — Ребека продължаваше да усеща във въпросите му едно лично докосване, една почтителна близост. Той говореше за любимите си книги — „Ана Каренина“, „Мадам Бовари“ — и сякаш молеше за нейното одобрение. Когато Дъсти му се скара за някаква негова странност, той се усмихна и каза на Ребека:

— Не вярвайте на всичко, което чуете — и изглеждаше решен да спечели нейното одобрение, не само в ролята й на майка на неговата приятелка, но и като личност.

— Много съжалявам, че съпругът ми не можа да дойде — каза му тя. — Той много иска да се запознае с теб.

Улови неволното изражение в очите на Дъсти, която бе видимо доволна, че баща й днес не бе свободен. Очевидно искаше да изпита Тони първо пред майка си. Ако успееше да я спечели на негова страна, знаеше, че ще има едно мощно оръжие срещу всякакви възражения на баща си.

— Разбирам колко е зает — кимна момчето. — Толкова влиятелен човек.

— Само татко така си мисли — възрази Дъсти. — Изглежда страшен, ала иначе е едно плюшено мече.

Но очите на момчето бяха приковани към Ребека и тя усети как той преценяваше факта, че бе омъжена за човек с голяма власт. Може би се чудеше дали това й създава напрежение.

След обеда децата отидоха да поплуват още и да се повозят на лодка, а когато се върнаха, бе време Тони да си ходи.

— Прекарах един чудесен ден — каза той и протегна ръка. — Благодаря ви, че ме поканихте, госпожо Лоуъл.

— За мен беше удоволствие — отвърна Ребека и стисна ръката му. — Идвай пак. И карай внимателно.

— Не се безпокойте за това. Аз винаги карам бавно — последната забележка бе придружена от един мил и странен поглед. После излезе от къщата, носен от дългите си крака, а Дъсти ситнеше край него и се шегуваше за едно или друго.

Ребека се зае да разчисти съдовете от обеда. Знаеше, че Деймън ще се върне чак късно вечерта. По-рано й се бе обадил да й каже, че ще вечеря в града. Връхлетя я чувство за самота, както понякога й се случваше, и тя застана в кухнята, загледана през прозореца към пролива.

Хрумна й да отиде отново на плажа. Взе същото одеяло, както преди. Слънцето все още бе високо над дърветата, ала светлината бе по-различна. По-тъжна, помисли Ребека. Нещо като златисто пурпурно, надвиснало над оставащите платноходки, като рефрен, който отмира в съседната стая. Празният плаж я зовеше.

Нарочно седна на същото място, както преди. Усети слабо ехо от сутрешната си унесеност, ала остана с отворени очи. Синьото на вълните бе толкова изразително, толкова трогателно… На колко много неща бе ставал свидетел океанът! Толкова много нетърпеливи човешки утрини, толкова много деца с щастливи викове, когато пристигат, и негодуващи, когато ги принуждават да си тръгнат. Толкова много млади влюбени, които играят на пясъка под утринното слънце или идват след смрачаване за по-греховни срещи.

Тези търкалящи се вълни бяха видели всичко това. Не само нещата, които бяха преминали пред тях, а и тези, за които някой се бе надявал, мечтал или дори само си бе представял. Затова ли изглеждаха толкова тъжни? Дали наистина това бе тъга? А може би просто бе хармонията на неограничения копнеж.

Ребека седя почти един час и гледа как водата ставаше по-синя, когато небето потъмняваше. После ожадня и реши да се върне вкъщи. Но когато стана да изтръска одеялото, отново видя пред очите си образа на двамата млади хора, които се смееха и идваха към нея. Мелодичният глас на Дъсти я викаше, а момчето вървеше отзад и очите му бяха скрити в сянката.

Нещо бе преминало между тях, реши тя. Нещо, породено от желанието му да й се хареса, да изглежда представителен и от собствената й впечатлителност. Нещо, което Дъсти едва ли бе забелязала. Нещо, което вероятно не бе направило никакво впечатление на неговия жив млад ум.

Ала достатъчно, за да я държи будна тази нощ, подозираше Ребека.