Елизабет Гейдж
Изповед (24)

Двадесет и трета глава

Той се казваше Камерън Бърч и правеше аспирантура по химия.

Дъсти научи това в деня, в който влезе в неговия апартамент с ключа, който й бе дал. Той се върна късно от лабораторните упражнения, които водеше, и я завари да седи на неговия диван.

Проведоха кратък разговор, по време на който Камерън й разказа за себе си, а тя се опитваше да си спомни лицето му от първия път, когато се бяха срещнали. Благодари му, че й бе позволил да спи на леглото му. В отговор на нейния въпрос той потвърди, че не са правили любов.

Дъсти предложи да го направят сега, но Камерън отказа.

Озадачена, тя го попита защо я е довел вкъщи.

— Ти беше много пияна — обясни той. — И ми се стори някак самотна. Просто помислих, че ти трябва място, където да прекараш нощта. Все повтаряше, че не искаш да се прибереш вкъщи.

— Наистина ли? — Дъсти нямаше никакви спомени за това. — Защо ми остави ключа?

Камерън за момент се замисли и отмести поглед от нея към пълните с книги стени около нея.

— Ти ми хареса — отговори накрая. — Исках да ти дам възможност да ме опознаеш. Ала не в този смисъл.

„Не в този смисъл.“ Говореше съвсем като аспирант, помисли тя.

Дъсти не каза нищо. Погледна към малката изкуствена елха на масичката до телевизора.

— Не е ли малко късно за това? — попита тя.

Той кимна:

— Отидох си у дома за ваканцията, а преди да тръгна, имах много работа. Искаш ли да ми помогнеш да я прибера?

Дъсти му помогна да свалят малкото коледни украшения и да ги подредят в евтината картонена кутия, в която ги бе купил. След това прибраха и лампичките.

— Какво получи за Коледа? — попита тя.

— Нищо особено — Камерън се усмихна. — Най-вече дрехи. Майка ми има слабост към пуловерите. Все си мисли, че сам не се сещам да се обличам топло.

Носеше нов на вид пуловер.

— Това един от подаръците ти ли е? — попита Дъсти. Зад любопитството й се криеше нещо болезнено, но не можеше да разбере какво.

— Да — отговори той.

Тя бе достатъчно близо, за да докосне мъхестата материя. На пипане бе топла.

Камерън бе свил клоните на дръвчето и сваляше стойката.

— Защо не държиш кутията — предложи той, — а аз ще го сложа вътре.

Дъсти хвана тясната кутия и Камерън напъха сгънатата елха в нея. Забеляза етикет: „Произведено в Шри Ланка“.

После седна и го гледаше как отнася всички кутии в банята. Когато малко по-късно се върна, изглеждаше тъжен.

— Чак до догодина — забеляза той.

— До догодина — съгласи се тя.

— Мразя да гледам как Коледа си отива — стоеше, отпуснал ръце край тялото си. — Това е любимото ми време от годината.

Настъпи мълчание. После Дъсти се обади:

— На мен също.

Камерън я гледаше. Тя седеше, подвила крака под себе си. Главата й бе леко наклонена и това я правеше да изглежда замислена и някак крехка.

— Ами, добре — каза той.

— Ами, добре — съгласи се Дъсти. Усмивката й бе угаснала, ала когато го погледна, отново се върна.

След това Дъсти заживя с Камерън.

Донесе компютъра и книгите си от своя апартамент и ги сложи в спалнята. Той премести своите неща в хола, като направи второ бюро от тухли и парче шперплат, което взе от един склад за дървен материал.

През първите две седмици се редуваха да готвят, после готвеха заедно. Дъсти си припомни някои от нещата, които Ребека я бе учила, и научи още повече от една оръфана книга, „Радостта от готвенето“, която намери в библиотечката на Камерън.

След първите няколко дни той дойде да спи при нея. Не я докосваше, но тя се сгушваше в него като дете. Често, когато се събуждаше, Камерън бе обвил ръка около нея и Дъсти дълго гледаше спящото му лице. Бе нежно лице, малко тъжно в ранната утринна светлина, въпреки луничките, които понякога му придаваха дяволит вид. Личността му изглеждаше раздвоена между сериозното внимание, с което се отнасяше към работата си, и нещо момчешко, от което се бе отказал някъде по пътя.

Тя започна да пренася тук все повече и повече дрехи. В гардероба имаше много място, защото неговите неща бяха малко. Донесе плюшените си животни, жирафа, който майка й, й бе подарила, когато постъпи в гимназията.

Докато готвеха, си приказваха. Дъсти научи за живота на Камерън, за детството му в Илинойс, за преместването на семейството му в северната част на щата Ню Йорк, за учението му в колежа в Бъфало и за решението му да направи аспирантура и да стане преподавател в университета. Родителите му бяха разведени. Баща му бе психолог и работеше в една клиника в Ню Хейвън.

Той се интересуваше от нея, ала ограничаваше въпросите си до учението й и амбициите й за след колежа. След известно време тя се реши да му разкаже за семейството си, за бостънското родословие на майка си, за славата на баща си. Каза му за тяхната раздяла, но премълча истината за майка си и Тони. Това бе лесно — Камерън изглежда проявяваше любопитство само за нещата, които Дъсти искаше да му разкаже. За друго не я питаше.

Разговорите им не бяха толкова дълги, колкото биха могли да бъдат, защото той трябваше не само да прекарва много часове в лабораторията, а и да подготвя уроци, да проверява домашни. Работеше до късно и обикновено продължаваше да работи, когато тя си лягаше. Дъсти обичаше да чува тракането на клавиатурата от другата стая, докато се унасяше.

През почивните дни правеха дълги разходки. Никой от тях не говореше много. Камерън я водеше на кино. Веднъж хвана ръката й в тъмната зала. Тя погледна към преплетените им пръсти и обратно към екрана.

Бе престанала да спи наляво и надясно. Бе дала на Брит телефона на Камерън, в случай, че баща й я потърси, ала самата тя никога вече не се върна в квартирата. Брит й предаваше съобщения от момчета, които по-рано й бяха звънили, но Дъсти не им се обаждаше.

Излизаше от апартамента само за да отиде на лекции, връщаше се рано и учеше. Следобед пускаше записите на Камерън. Той имаше малко и различни неща — няколко стари записи на джаз, малко фолк, изтъркана кутия с пълния запис на „Сватбата на Фигаро“. Тя ги слушаше всичките, наслаждавайки се на тяхното пукане и скърцане, сякаш те бяха родословното дърво на музиката.

Не казваше на Брит за живота си с Камерън. Двата пъти, когато се срещна с нея, виждаше, че Брит мисли, че тя живее с някой от студентите, с които по-рано спеше. Брит изглеждаше загрижена. Дъсти не разсея тревогите й. Струваше й се много важно да запази Камерън настрани от стария си живот. Това включваше съквартирантките й, приятелките й и баща й.

Срещаше се с Деймън, както обикновено. Той изглеждаше доволен от нейния вид. Веднъж й каза:

— Малко си напълняла.

Дъсти не отговори.

— Казах го като комплимент.

— А, така ли? Благодаря.

— И ми се струваш по-щастлива — добави Деймън. — Радвам се.

— Това е хубаво.

— Повече си като едно време — както много други обикновени забележки, и тази събуди болезнени спомени. Ала Дъсти не усети болката толкова остро, както би я усетила по-рано.

Не бе сигурна какво изпитва към Камерън. Всеки път, когато погледнеше лицето му, то й се струваше някак разделено, накъсано. Една част бе начинът, по който го виждаше сега, друга бе празният образ от онази първа вечер на купона, трета част бе образът от снимката, застанал до майка си на фона на изпраните чаршафи. Тя виждаше всички тези лица, но не можеше да ги събере в едно. Животът му изглеждаше отделен от нейния с невидима, ала дебела стена.

От друга страна, той се усмихваше всеки път, когато се връщаше в апартамента си и я виждаше да чака там. През нощта Дъсти спеше в прегръдките му, знаейки, че Камерън никога няма да се опита да прави любов с нея. Бе започнала ужасно да има нужда от него и се ужасяваше от деня, когато времето или обстоятелствата можеха да ги разделят.

Постепенно той й разказа повече за семейството си. Не харесваше баща си, който се бе оженил повторно, ала изглежда много обичаше майка си, която сега работеше като застрахователен агент. Не се налагаше тя много да му помага с парите, защото Камерън преподаваше и получаваше стипендия. Изглежда изпитваше облекчение от това.

По-малката му сестра се казваше Емили. Той говореше за нея с добродушна подигравателност, като я наричаше „ужасно хлапе“. Разказваше и за по-големия си брат, търговски представител във фирма за мотоциклети, който бе женен и имаше две малки деца.

Камерън не приказваше много за вътрешните си чувства. Бе сдържан и не си позволяваше да стане много реален за Дъсти, за да не я насилва. Когато Брит се обаждаше да предаде съобщение от баща й, той й подаваше слушалката и не питаше за какво я търсят.

Мълчанието между тях за Дъсти бе също толкова ценно, колкото и кратките разговори за незначителни неща. Харесваше му неговата сдържаност, още повече, че когато се събудеше следващата сутрин, щеше да се е притиснала към него под завивката.

Една вечер Камерън се върна късно от университета и я намери свита пред телевизора. Даваха „Бъни Лейк го няма“. Бе го пуснала по средата и филмът я увлече. Когато той влезе, погледна към екрана. Каръл Линли и Киър Далиа, братът и сестрата, играеха като деца в тъмното. Братът бе полудял и вярваше, че играта е истинска, а сестрата отчаяно се опитваше да го заблуди, че не е открила истината.

— Приличаш на нея — забеляза Камерън и посочи към Каръл Линли.

— Наистина ли? Тя изглежда толкова тъжна. На мен всички винаги ми казват, че изглеждам щастлива.

Докато Дъсти догледа филма, той проверява домашни. След това тя взе душ и си изми главата. Когато излезе от банята по хавлия, Камерън лежеше на леглото, все още с дрехи, и гледаше в тавана. Бе уморен. Дъсти легна до него и облегна глава на рамото му.

Дълго мълчаха. Той бе хванал ръката й и нежно играеше с пръстите й, както правеше понякога.

— Ти си всичко, което имам — каза тя. Отново настъпи мълчание.

Камерън обърна глава към нея. Дъсти миришеше на свежо и на сапун. Косата й бе намокрила възглавницата. Хавлията се бе смъкнала и в тъмнината се виждаше златистата й кожа и кафявото зърно.

— Ти също.

Придърпа хавлията върху гърдата й. Тя се сгуши по-близо и той я прегърна.

Заспа така, по хавлия. Когато следващата сутрин се събуди, бе завита, а Камерън го нямаше. За пръв път, откакто можеше да си спомни, се чувстваше щастлива.