Елизабет Гейдж
Изповед (21)

Двадесета глава

През един студен и влажен февруарски петък Деймън бе в своя кабинет и обсъждаше с Боб Крийг работата от изминалата седмица.

Нещата вървяха добре. Упоритата работа на Деймън даваше плодове. Преди последното събрание на главните инвеститори кметът взе писменото му мнение за разделянето на зони и таксите и изгради цялото си слово върху неговата логика.

— Изглежда си ги спечелил на своя страна — вметна Боб. — Всъщност на наша страна.

Деймън се усмихна:

— Да чукаме на дърво.

— Вчера говорих с губернатора — добави Боб. — Той е впечатлен от начина, по който се движат нещата. Има много високо мнение за теб.

— Е, това е добре — Деймън знаеше, че Боб е близък с губернатора, който бе негов състудент от Харвард. Ако Боб казваше, че губернаторът е доволен, трябва наистина да беше така.

— Хората са много доволни как се справи с това — тонът на Боб стана по-официален, както винаги, когато говореше за служителите като цяло. — Ако довършим цялата тази работа с Хайтауър и тя потръгне, това много ще ни вдигне цената. А ти ще имаш най-голямата заслуга.

— Не мога да кажа, че е голямо удоволствие — отговори Деймън. — Имал съм си работа и с по-лесни хора. Но обичам предизвикателствата.

— Знам, че не ти е било лесно — съгласи се Боб. — Обаче…

Деймън разбираше, че колегите го наблюдават внимателно. Бяха минали шест месеца, откакто Ребека си отиде. Въпросите за здравето на Айрин постепенно замряха. Той често се чудеше колко от неговите съдружници или техните жени си бяха направили свои собствени изводи за отсъствието на Ребека. Измислената му история не можеше да се разказва до безкрай. В края на краищата, те всички бяха юристи.

На вратата се почука. Том Блекмън и Ивън Гейт, двама от съдружниците, ги изгледаха очаквателно.

— Светая светих — обади се Том. — Какво заговорничите вие двамата?

— Просто си бъбрим за Хайтауър — отговори Боб. — Искате ли да влезете? — погледна въпросително към Деймън. Все пак това бе неговият кабинет.

— Разбира се — Деймън успя да изобрази сърдечна гостоприемност. — Ще пийнете ли по нещо?

Том и Ивън влязоха и приеха напитките, които той предложи. Усетът му подсказваше, че посещението им бе служебно. Бяха дошли да го потупат по рамото заради успехите му с Хайтауър и да го поразпитат за последното развитие на нещата.

Нищо от това не бе неочаквано. Боб Крийг бе най-близкият колега на Деймън, затова играеше двойната роля на негов довереник и човек, който информира другите за работата му по проекта Хайтауър. Колкото до Ивън и Том, те бяха най-близки по възраст до Деймън и Боб — Ивън бе човекът, който преди двадесет години привлече Деймън във фирмата — затова те бяха връзката с по-възрастните колеги.

Поговориха няколко минути. Деймън разказа подробности от работата си през последните две седмици. Това не бе първото такова посещение. Поне два пъти седмично „момчетата“ се отбиваха при него да проверяват какво става. По този косвен начин той разбираше, че Хайтауър е много по-важен за фирмата, отколкото съдружниците биха признали открито. Разбира се, ставаше дума за много пари, а през последните две години печалбите на фирмата не бяха такива, каквито биха могли да бъдат. Ала може би имаше и нещо друго. Деймън не бе сигурен какво бе то и защо.

— Защо да не продължим в „Грил“? — предложи Том. — Не знам вие как сте, но аз умирам от глад.

Другите замърмориха одобрително. Значи срещата щеше да продължи с вечеря, помисли Деймън. Или го проверяваха малко по-внимателно от обикновено, или някой от тях искаше да му каже нещо. Не му беше приятно да объркват плановете му за деня, ала с нетърпение чакаше разговора, гордееше се със способността си да чете мислите на колегите си. В продължение на двадесет години винаги бе на една крачка пред тях, защото ги разбираше мъничко по-добре, отколкото те разбираха него.

— Прекрасно — кимна той. — Само да се обадя на Нанси къде отивам.

В момента, в който посегна към телефона, той иззвъня. Деймън седна и взе слушалката:

— Деймън Лоуъл.

Гласът отсреща бе познат:

— Деймън? Сам ли си?

Едва се сдържа да не се изчерви.

— О, здравей — отговори той с адвокатски тон. — Радвам се отново да те чуя.

Беше Ашли. Свари го неподготвен. Как бе стигнала до него? Къде бе Нанси?

— Деймън, искам да ме чукаш.

Той бързо мислеше. Не се бяха срещали от вторник. Тя каза, че през почивните дни няма да е в града и Деймън се бе настроил, че ще я види едва следващата седмица. Но сигурно нещо бе променило плановете й.

Почувства напрежение в слабините си и направи знак на другите да почакат.

— Е, как вървят нещата? — произнесе сърдечно в слушалката. — Стана ли всичко както трябва?

Ашли не отговори. Бе разбрала, че той не може да говори.

— Добре — продължи той в тишината. — Прекрасно.

Боб го гледаше, Ивън се бе навел към Том и му говореше нещо. В ушите на Деймън все още звучаха неприличните думи на Ашли. Изведнъж лицата на колегите му се сториха невероятно стари. Не само в сравнение със свежото и нагло младо момиче по телефона, а и в по-широк смисъл. Познаваше тези хора, както познаваше праха по бюрото си, старата кожа на стола си. Те не можеха да го изненадат. Както и работата му. Всичко това бе скучно, един ритуал, усъвършенстван дотолкова, че бе загубил значението си. Ала Ашли бе нещо ново.

— Деймън — обади се тя, — не можеш ли да говориш?

Сега бе негов ред да замълчи. Той кимна и измърмори в слушалката едно чувствено „Хм“.

— Деймън — настоя Ашли, — искам те. Веднага.

Движението между бедрата му се засили. Тя си играеше с неудобството му пред другите.

— Когато пожелаеш — отговори Деймън. — Абсолютно.

— Ще бъда знаеш къде след половин час.

— Добре. Много хубаво.

— Твърд ли си? Направих ли те твърд? — в тона й имаше нещо странно, нещо средно между игривост и почти сериозна настойчивост.

Той затвори. Останалите го гледаха.

— Нервна е — усмихна се Деймън. — Току-що е получила съобщение от другата страна. Слушайте, вървете, аз ще дойда малко по-късно. Ще мина покрай нея.

— Коя? — попита Том.

— А, от хората на Хърцог — излъга Деймън, използвайки името на клиент, с когото бяха започнали да работят сравнително неотдавна. — Няма да се забавя. Ще дойда след около половин час.

Гледаше как колегите му излизат от кабинета. След двадесет минути, в зависимост от движението, щеше да бъде гол с Ашли в апартамента. Не можеше да чака. Немирството в гласа й бе запалило пожар в него.

 

 

На Грейс Айлънд бе един и половина. Тони Делафийлд се връщаше рано от работа.

Това бе краят на първата му пълна работна седмица. Бе свършил добре проучването, като бе взел някои от папките у дома през почивните дни, а тази седмица бе работил извънредно. Знаеше, че прави добро впечатление на началниците си с готовността си да се труди напрегнато и с интелекта си. Това, разбира се, бе един бавен старт и нямаше да е толкова лесно, колкото кариерата му като адвокат, която бе планирал в Америка, но той щеше да успее.

Чувстваше нови сили, ново щастие. Струваше му се, че като минат тези празници, като започне новата година, двамата с Ребека ще са положили крайъгълния камък на своя съвместен живот. Есента бе дълга и пълна с объркващи и донякъде болезнени чувства. Ала тяхната любов си заслужаваше предизвикателството.

Сега те бяха отбелязали Коледа, бяха си разменили подаръци, бяха отишли заедно на почивка като истинска двойка. Сега бе Нова година и това бе истинският свят. Любовта им бе доказала, че е нещо истинско. Отсега нататък тя щеше да става все по-силна.

Докато вървеше бързо по мъгливите улици — времето бе омекнало, прословутото „януарско затопляне“, за което пишеше в местните вестници — Тони съизмерваше младежката си жизненост с друго, по-сложно чувство.

В Кали Маунтин той се бе почувствал близък с Ребека по един нов, по-силен начин. Не разбираше защо. Когато за пръв път я видя и попадна под нейната магия, го привлече нейната загадъчност, нейната дълбочина. Бе й се отдал, без да се замисля, сякаш не се страхуваше да загуби самия себе си в тази любов.

Все още се чувстваше така. Но сега имаше някаква благодарност, почти благоговеене в начина, по който се сгушваше в нейното тяло, по който чувстваше как тя го обгръща и успокоява. Сякаш нейната топлота бе укрепление, през което жестокостта на света не можеше да проникне.

Гордостта му би била накърнена от тази зависимост, ако не бе неповторимото удоволствие да й се отдава, когато Ребека го прегръщаше. Да знае, че когато правят любов, не само я притежава, а й принадлежи. Това откриваше пред него един цял свят от чувства.

Тревожеше се, че дава прекалено много, че я натоварва с необятността на своето желание. Ала нищо не можеше да направи. Желанието бе прекалено голямо, отстъплението прекалено сладостно.

Бе се опитвал да скрива тези нови чувства зад самоуверени мъжки ласки, зад физически умения, породени от новата му сексуална опитност. И наистина, понякога му се струваше, ако се изразеше старомодно, че свири на тялото й като на инструмент. Познаваше неговите потребности, неговите слаби места така добре, както познаваше собственото си тяло. Но не бе неин господар.

Спомни си книгата от Пруст, която тя му бе препоръчала през октомври. Това бе история за една всепоглъщаща любов. Когато мъжът, Суон, допусна любовта към една жена да го обсеби, дойде моментът, когато бе твърде късно да се върне назад, когато дори неговият цинизъм и опитът му с жените не можеха да му помогнат. Неговата любов, както би се изразил лекарят, бе станала „неизлечима“. Така чувстваше Тони и своята любов. Това чувство го плашеше и му се искаше да го скрие от Ребека. И въпреки това го изпълваше с тайна гордост, сякаш бе преминал през тайнството на някакво посвещаване.

Бе на една пресечка от „Роял“, когато видя, че Ребека излиза от едно такси заедно със Сам Битмън.

Мъглата бе гъста, ала ги виждаше в светлината на навеса пред хотела. Битмън държеше Ребека за ръката и, прегънат в кръста в любезен поклон, й помагаше да излезе от колата. После тя изчака, а той плати на шофьора. Битмън носеше очила, а през ръката му бе преметнат шлифер. Ребека го гледаше и се усмихваше. Той се обърна да й каже нещо и тя се засмя.

Тони забави крачка, за да не ги настигне. Те за малко се спряха на алеята и Битмън вдигна длан, сякаш да провери дали вали. Ребека бе с вълненото палто, което си бе купила през есента. Очите й проследиха погледа му към небето, което, както често напоследък, изглеждаше така, сякаш се бе спуснало между небостъргачите да погали града. В този момент на Тони му се стори, че вижда в очите й израз на безгрижност, който никога не бе виждал, когато тя бе с него.

Битмън направи шеговит, пренебрежителен жест към небето, все едно казваше: „Естествено, че ръми, тук винаги ръми“, и двамата влязоха в хотела. Изглеждаха щастливи и естествени заедно. Ръката на Битмън се изви, като да я прегърне през раменете, а Ребека сякаш се бе сгушила под неговата закрила.

Тони се обърна и обиколи целия квартал, преди да влезе в хотела.

 

 

Тази вечер всички новини в Ню Йорк щяха да са свързани с мразовития дъжд, който неочаквано бе завалял следобед. Колите се пързаляха по улиците на Манхатън и се блъскаха като панаирджийски колички. Пътните знаци и уличните лампи бяха заледени. Телефонните линии в крайните квартали вече започваха да прекъсват.

Таксито на Деймън не можеше да го отведе до Ашли. Над обърканото движение, сърдитите полицаи и залитащите пешеходци се спускаше мрак. Той плати на шофьора и измина пеша оставащите пет преки. Италианските му кожени обувки не бяха като за такова време и десетина пъти едва не падна.

 

 

В студентското градче улиците не бяха в по-добро състояние, но Дъсти бе с подплатените си с вълна ботуши с грайферни гумени подметки, които Ребека й бе купила преди една година, и можеше да се придвижва по хлъзгавите тротоари, без да се пързаля.

Носеше през рамо чантата с учебниците си и една по-малка чанта. Учебната седмица току-що бе свършила. Последния час имаше защита на реферат. Сега имаше достатъчно време за учене, защото новият семестър току-що бе започнал и курсовите работи бяха още далеч.

Пред нея бяха почивните дни, празни и зловещи.

През седмицата никой не й се бе обадил, така че ако искаше да отиде на среща, трябваше тя да направи първата стъпка. Искаше й се, ала се ужасяваше от мисълта да се обади по телефона. Колкото и да бе смешно, след всичко, през което бе минала, у нея се бяха запазили някакви остатъци от женски свян. Едно бе да е навита и да си понася последствията, а съвсем друго — да тича подир мъжете.

Тръгна по Четвърта източна улица към площад „Вашингтон юг“, после край парка към „Уест вилидж“. Мина покрай студентската библиотека и погледна надясно към парка, където пред очите й се разиграваше занимателен спектакъл — продавачите на наркотици и наркоманите се пързаляха по хлъзгавия паваж, опитвайки се да направят някоя сделка. Един бездомник се вкопчи в палтото на един пешеходец, от когото просеше, за да не падне.

След още два часа паркът щеше да е затворен. Сега по тъмно бе прекалено опасно и общината бе решила да го заключва през нощта. Няколко мъже извикаха след нея, но Дъсти зае нюйоркската стойка и изражение, които предупреждаваха случайните минувачи да не я закачат. Ставаше все по-тъмно. Отраженията на уличните светлини и неоновите реклами блестяха с фалшива чистота върху черните улици. Дъгата в разляния в канавката бензин придаваше празнична нотка на настроението на остро нетърпение, носещо се във въздуха.

Бе решила да се обади на Карл или Крис още щом се върне вкъщи. „Ще ходиш ли някъде тази вечер“, „Какво ще има тази вечер?“ Репетираше думите си и стискаше зъби, като си представяше мълчаливото разбиране, което щеше да почувства от другия край на жицата.

Щеше да бъде грозно, ала трябваше да го направи. Не можеше да прекара сама почивните дни. Всичко друго, само не и това.

Бе пресякла улица „Съливан“ и при „Макдугъл“ зави надясно. Сега се отдалечаваше от дома. Чантата с книгите бе тежка, но тя продължаваше да върви. Заради хлъзгавия тротоар, кой знае защо, й бе още по-трудно да спре и да се върне по пътя, от който бе дошла.

Пресече площад „Вашингтон запад“ и зави наляво по улицата, която досега бе виждала само веднъж.

В тъмнината сградите изглеждаха напълно непознати. Дъсти спря пред една от тях и погледна нагоре по стълбите. Бръкна в джоба си и напипа вътре ключа.

Изкачи се по хлъзгавите стъпала и погледна през стъклото към пощенските кутии. Не можа да прочете имената, затова извади ключа от джоба си и влезе.

Сега отново се вгледа в имената. Орора. Коули. Кинтеро. Ленг. Странно, помисли, не знаеше кого от тях търси. Знаеше обаче къде да отиде.

Отвори вътрешната врата и тръгна по стълбите. Апартаментът, който й трябваше, бе на първия етаж, отляво. Замръзна пред вратата, протегнала ръка да почука. Това е лудост, помисли. Не знаеше какво прави тук. Време бе да се върне.

Почука. Никой не отговори. Пъхна ключа в ключалката и натисна дръжката. Бързо влезе вътре и затвори зад себе си.

Лавиците с книги бяха същите. Семейната снимка, пъхната между дебелите учебници, все още показваше младия мъж, прегърнал през рамо майка си. Имаше я и сестрата, която приличаше на него. Чаршафите зад гърба им бяха хубав фон — изпънати, неподвижни. Сякаш времето бе на тяхна страна, помисли тя.

После съблече палтото си, окачи го в гардероба, където бе висяло преди, и седна да чака.

 

 

Деймън не отиде на вечерята със своите съдружници. Обади се в ресторанта да се извини, че неговата клиентка „от хората на Хърцог“ има нужда от успокояване и че това ще му отнеме известно време.

Той самият не хапна нищо, преди да прави три пъти любов с Ашли. Когато пристигна в апартамента, тя го чакаше гола, разтворила дългите си крака, между които бе събрала накуп чаршафите, стиснала твърдите си млади гърди с ръце.

— Е — попита Ашли, — вдигнах ли ти го?

Деймън не можа да отговори, защото бе твърде зает да смъква дрехите си. Миг по-късно бе върху нея и нетърпеливо я целуваше, докато пръстите й играеха между краката му.

Сега не можеше да мисли за своите съдружници. Не и докато тя му доставяше такова удоволствие. С тях щеше да се занимава в понеделник. Пък и нищо от онова, което можеха да му кажат за Хайтауър, не можеше да го изненада.