Елизабет Гейдж
Изповед (17)

Шестнадесета глава

До средата на семестъра Дъсти спа с пет различни момчета.

Те всъщност не бяха момчета — двама бяха завършили, един бе асистент, а двама бяха студенти от горните курсове.

Един от последните се казваше Дан Боудич, известен женкар. Две от приятелките на Дъсти бяха ходили преди с него. И двете се оплакваха колко настойчиво бе проявявал сексуалните си желания, а Дъсти подозираше, че и двете се бяха поддали без много бой.

Дан бе красиво момче, високо, червенокосо, с лениви очи и любезни, малко властни обноски. Той учеше икономика и бе от богато семейство. Бе интелигентен и можеше свободно да разговаря на различни теми, в зависимост от аудиторията.

Вечерта, когато ги запознаха с Дъсти, той прекара един бърз половин час в пиене на водка с нея, като светските му въпроси едва прикриваха желанието му да я вкара в леглото си.

— Е, искаш ли след това да се поразходим? — попита Дан и погледна към часовника си.

— Да — отвърна тя и видя как в очите му проблесна тържество.

Бе приличен като любовник, но когато всичко свърши, сякаш забрави за нейното съществуване. Не й предложи да я изпрати до вкъщи. Дъсти си отиде сама, свивайки се в палтото си от студения за сезона въздух.

През следващата седмица й се обади друг студент на име Карл Уедъргил. Той каза, че е бивш съквартирант на Дан и че Дан се е изказал много възторжено за Дъсти като за „страхотно момиче“.

Дъсти спа с Карл същата вечер в един апартамент на улица „Хорейшо“, нает от цяла тълпа студенти. Апартаментът бе мръсен, пълен с празни кутии от бира, бутилки от алкохол и пепелници с планини от фасове. Имаше две спални, всяка с по едно двойно легло с дюшек на буци и петна по чаршафите.

Карл й предложи кокаин и й показа как да го смърка. Тя дълго не усещаше нищо. После, докато той събличаше дрехите й, съзнанието й се изпълни с някакъв свиреп блясък и всичко, което се случи след това, бе окъпано в гореща чувствена светлина, имаше усещането, сякаш изгаря отвътре.

Карл я закара до апартамента й и бързо я целуна по устните.

— Ти си върховна — каза той.

Дъсти никога повече не видя Дан Боудич, ала Карл често й се обаждаше през следващите няколко седмици. Вземаше я от тях, караше я до апартамента си и там правеха любов и после гледаха телевизия или слушаха музика. Той я научи да употребява наркотици, но след онази първа вечер заяви, че не може да намира. Тя лежеше гола на леглото и го гледаше как говори по телефона с приятелите си. Една вечер Карл трябваше да учи, ала първо прави любов с нея.

Как дипломантите бяха намерили името й, Дъсти не бе сигурна. Те бяха по-добри любовници от незавършилите, но не употребяваха наркотици. Асистентът бе ужасен в леглото, ала когато тя го помоли, той намери кокаин от един от своите студенти и смърка заедно с нея.

През деня залягаше здраво над учението, защото нощите й бяха заети с мъже. Брит и другите й приятелки забелязваха колко популярна става. Някои от момичетата й завиждаха, но други подозираха какво става.

Брит се опита да говори с нея една вечер малко преди Деня на благодарността.

— Дъсти, тези мъже добре ли се държат с теб? — попита тя.

Дъсти сви рамене:

— Мъжете са си мъже.

Брит седна до нея.

— Просто не искам да те наранят — каза тя. — Вече достатъчно си наранена.

— Не се безпокой — отговори Дъсти. — Аз съм много добре.

Брит разтревожено отиде да си легне.

За Деня на благодарността Дъсти приготви за Деймън вечеря в апартамента. Обясни, че има много работа и не иска да пътува чак до Сендс Пойнт. Деймън не бе недоволен, защото заради работата си тези дни трябваше да е близо до службата.

Той й предложи вино с вечерята и й каза колко добре изглежда.

— Сега си истинска млада жена. Бих искал твоята… И двамата погледнаха настрани. Тя знаеше какво щеше да каже Деймън — че би искал майка й да можеше да я види сега. Бяха минали почти три месеца.

Деймън откри, че естествено изпитва към Дъсти бащинско възхищение. Част от новите му отношения с нея бе водещата му роля. Той бе човекът, който поемаше отговорности, който съобщаваше новините. На неговия гръб падна да я държи информирана, по заобиколни начини, за „нещата“, а също и да се опитва да облекчи болката, да се опита да направи света да изглежда поносимо място, в което все още съществува справедливост.

Когато Дъсти бе малка, тази задача бе възложена на Ребека. Тя изслушваше безкрайните въпроси на Дъсти, вечните й „защо?“ и й обясняваше света. Деймън, вечно зает, никога нямаше време затова. Когато се срещаше с Дъсти, я питаше, доста формално, за училището или за приятелите й и получаваше едносрични отговори. Те никога не бяха разговаряли истински.

Сега той трябваше да разговаря и го правеше. Съобщаваше й своите новини, като, разбира се, омаловажаваше значението им, и се опитваше да я накара да говори за учението си. Проявяваше жив интерес към курсовата й работа и плановете й за кариера. Тя пращаше документи за кандидатстване в различни университети и двамата поговориха за това. Деймън я попита за живота й извън учението, без да се намесва в интимните й чувства. И двамата трябваше непрекъснато да заобикалят факта, че бе загубила Тони и още по-чудовищните обстоятелства на загубата.

Обсъдиха проблемите, пред които се изправяха младите хора в днешния свят — безработица, предавани по полов път болести, разводи, работещи жени. Деймън се усети, че говори с топъл, изразителен тон. Дори се изказа със съчувствие за тежестите, които са се струпали напоследък върху жените.

— В този свят е по-трудно да се живее, отколкото в света, в който аз съм израснал — забеляза той. — Понякога се чудя как вие, младите, го понасяте.

— О, татко — усмихна се Дъсти, — не е чак толкова лошо. Нещата винаги са били трудни.

— Радвам се, че си такъв оптимист — отвърна Деймън на усмивката й.

Между тях бе разцъфтяла една нова нежност. Деймън чувстваше желание да се суети около нея като разтревожена майка, ала в същото време изпитваше бащинска безпомощност и неведение пред женските проблеми. Тя непрекъснато трябваше да го успокоява, че е много добре, че учи сериозно и че и сега има толкова приятели, колкото винаги е имала.

Темата за Тони бе прекалено болезнена, за да говорят направо за това, но от време на време Деймън я питаше с многозначителен тон „как се справя“, а Дъсти го уверяваше, че е съвсем добре, че „го е преживяла“ и че важното е да се продължава напред, а не да се живее с миналото.

Стана му мъчно за нея, като я гледаше колко храбро поема ужасното бреме, което самият той трябваше да носи. В края на краищата, Деймън бе по-възрастен, познаваше нещата от живота, а тя бе все още млада, все още не съвсем оформена. Той изпита необичайно за него проникновение, като сравняваше крехките й, горди прояви на самостоятелност със собствените си чувства на самосъжаление. Колко странно нещо бе младостта, помисли Деймън. Упорита и в същото време приспособима. Младият живот на Дъсти завинаги щеше да носи белега, изкривяването от това, което й се бе случило, ала тя щеше да продължи да живее. И някой ден от това изкривяване щеше да остане само лека извивка, може би незабележима за бъдещия й съпруг и за децата й. Но щеше да е там, вътре в нея…

Деймън мразеше Ребека заради това, което бе сторила и причиняваше на Дъсти. И за това, което бе сторила с него. За това, че го принуди да познае тези нови и ужасни чувства, за това, че го хвърли в този нов свят на мисли и усещания, които би искал никога да не бе познавал. Надяваше се, че ще бъде отмъстен — по някакъв начин, някой ден.

Ала когато мислеше за Дъсти и за смелостта й да се приспособи към нещата, гневът му към Ребека отстъпваше пред съчувствието и надеждата. Най-много от всичко искаше Дъсти да е добре, да преодолее това нещастие. Това бе ново чувство за него — тази бащинска любов, която потушаваше всичкото негодувание и оставяше след себе си само всепоглъщаща загриженост и любов.

Постепенно той осъзна, че това изпитание го караше да израсне като мъж, караше го да се приспособи към света по нов начин. И колкото и да бе смешно, в тази мисъл имаше някаква благодарност за неочакваните придобивки, причинени от голямата загуба. Мразеше Ребека, разбира се, ала нейното бягство по някакъв начин го бе променило към по-добро. Деймън забелязваше в себе си една свежест, готовност за преживявания и чувства, каквито от много дълго време не бе изпитвал.

Дъсти изглежда приемаше тази невиждана досега страна на баща си. Държеше се по-топло с него, говореше по-открито за нещата изобщо. Сякаш бе надживяла юношеската меланхолия и сдържаност, с които се отличаваше през последните години. Понякога говореше за някоя книга, филм или дори за политика със зрелост, която караше Деймън да се гордее. Понякога изказваше идеи с толкова добре премислени, толкова улегнали думи, че Деймън изведнъж чувстваше как очите му се навлажняват и трябваше да отвърне поглед:

От време на време тези думи носеха нещо от Ребека, която винаги бе умеела да се изразява добре. Той се опитваше да не забелязва тази прилика.

В Деня на благодарността Дъсти не остана да спи в апартамента. Каза, че има да учи за изпита по икономика. Деймън настоя личният му шофьор да я закара, въпреки че тя не искаше да безпокоят човека на празника. За довиждане я целуна на вратата, поръча й да се пази и я гледаше, докато изчака асансьора.

Когато замина, той се обади на Ашли, която дойде към единадесет и остана при него цялата нощ. Когато чувстваше младото й тяло в ръцете си, Деймън си мислеше за Дъсти и към възбудата му се добавяше странна мека тъга. Притискаше младата жена в прегръдките си, чувстваше се силен и топъл и безуспешно се опитваше да събере удоволствията и агониите на своето съществуване, неправдите и моментите на отплата, сложните пластове на своите чувства. Бе толкова объркващо. Може би в този момент щеше да се чувства стар, стар и изигран от живота, ако не бе младото момиче, стенещо тихо в ръцете му и треперещо, когато той проникваше по-дълбоко. Когато я доведе до върха, объркването бе затъмнено от гордост и Деймън спа дълбоко цялата нощ.

Когато шофьорът я докара, Дъсти се обади по телефона и отиде в апартамента на улица „Хорейшо“. Там имаше двама млади мъже от друг университет, които бяха дошли на гости на свои приятели в града. Цяла вечер те пиха, пушиха трева и поред правеха секс с Дъсти. В един момент, подлудени от наркотиците, опитаха тройка. Тя имаше чувството, че повече налитат един на друг, отколкото на нея. Тръгна си в малките часове, убедена, че още щом си отиде, двамата ще го направят заедно.

Прибра се пеша и си легна, без да вземе душ. Чувстваше между краката си тъпото пулсиране от секса.

Последното лице, преди да заспи, бе на баща й. Очите му бяха пълни със сълзи, лицето му отпуснато от тъга, а той й се усмихваше с бащинска гордост.

Следващия ден, петък, Дъсти учи за изпита по икономика, за който бе казала на Деймън. Въпреки махмурлука и недоспиването, умът й бе ясен. Успя да се съсредоточи, води си методични бележки върху прочетеното и взе изпита с отличен.