Елизабет Гейдж
Изповед (18)

Седемнадесета глава

Наближаваше Коледа.

Ребека скиташе из улиците, разглеждаше украсите и избираше подарък за Тони.

В магазините все виждаше неща, които биха били идеални за Дъсти. Майчинските й антени непрекъснато насочваха крачките й към магазини за дрехи, където имаше неща в стила на Дъсти — този леко консервативен, но едновременно с това спортен стил, който Дъсти си бе избрала, откак завърши гимназия.

Толкова бе лесно да се намери подарък! Познаваше тялото на дъщеря си не по-зле от своето. Знаеше какво би подхождало на любимите й обувки, каква пола би отивала на пуловера, който самата тя й бе купила миналата зима.

В душата й се събуждаха майчински чувства, смущаваха я, когато отминаваше магазините. Със самата си кожа почти усещаше звуците и образите на дома, защото Коледа бе време, пълно със спомени за дома. Пазаруването по Пето авеню, срещите с приятелки за обед, приемането на покани, подготвянето на тържеството, което двамата с Деймън винаги организираха за колегите му една седмица преди Коледа. Купуването на подаръци за Деймън, за Дъсти, за Айрин, за лели, чичовци и племенници. И най-вече очакването Дъсти да се върне у дома за една или две седмици.

— Какво искаш да ти донесе Дядо Мраз? — шегуваше се Ребека, когато наближаваше ваканцията.

— О, майко — отговаряше Дъсти, — нищо не мога да измисля.

Ала Ребека винаги можеше да измисли нещо. И изборът й винаги бе правилен. Тя познаваше дъщеря си много добре.

Трудно й бе да свикне с отсъствието на Дъсти, когато тя замина да учи в колежа. Изпитваше по-голяма нужда от нея, отколкото бе предполагала. Никога не бяха изразявали особено близостта помежду си, но имаше един определен начин, по който Ребека живееше само с дъщеря си. Способността й да предугажда настроенията на Дъсти, нуждите на Дъсти, дълги години я бе поддържала. Това бе единственото, в което бе сигурна в този живот. Въпреки че тя бе тази, която защитаваше и помагаше, връзката вероятно бе по-ценна за нея, отколкото за дъщеря й. Дъсти можеше да я приеме за даденост, като факт от живота, докато за Ребека тя бе един дар, който компенсираше всички неправди в живота.

Майка и дъщеря си приличаха по много начини. И двете бяха сдържани и предпазливи към нещата и хората. Сякаш и зад най-слънчевия ден можеше да се крие приближаването на нещастие. От друга страна, Дъсти бе по-амбициозна от Ребека, с по-голямо самочувствие, по-упорита. Когато бе малко момиченце, нейните „ужасни две години“ бяха станали пет — отговаряше с „Не!“ на всеки родителски въпрос, да не говорим за молба или съвет, и казваше „Нека аз“ или „Мога сама“ винаги, когато можеше да избере дали да направи сама нещо, или да приеме помощта на майка си.

— Има свободен дух — бе отбелязал тогава Деймън.

— Меко казано — бе се съгласила Ребека.

— На теб прилича — бе добавил той с типичната си липса на прозорливост.

— Повече прилича на майка ми — бе го поправила тя. — Знае какво иска и не приема отказ.

Дълго време Ребека се бе надявала тази упоритост да издигне Дъсти над семейството и да й помогне да започне свой собствен живот. Ала когато порасна и трябваше да се изправи пред света на юношеската конкуренция в частното си училище, Дъсти започна да се затваря в себе си. Тя избягваше амбициозните начинания и си подбираше приятелки измежду по-малко популярните групи в училището. Притихна и тревожното изражение, което бе отличителният белег на личността на майка й, се настани и върху нейното лице. Там то бе малко по-различно, засенчваше ясните руси черти на младото и жизнерадостно момиче, но въпреки това се забелязваше.

Когато Дъсти отиде в колежа, тези две страни на нейния характер сякаш намериха една нова хармония. Тя се включи по-активно в студентския живот, стана интелектуално по-амбициозна и когато се връщаше у дома през ваканциите, проявяваше спокойствие и самочувствие, които впечатляваха Ребека. Спореше миролюбиво с Деймън за политика и прокламираше феминизма, което дразнеше баща й и очароваше майка й.

По някакъв начин, като уважаваше Дъсти заради нейната нова независимост, Ребека се бе почувствала по-близо до нея. Тя се гордееше с дъщеря си и с радост я гледаше как се опитва да разпери криле.

Ала сега това бе прекратено завинаги.

 

 

Ребека изхвърли от съзнанието си мислите за Дъсти и влезе в един универсален магазин, наречен „Харпър“. Търсеше пуловер или яке за Тони. Той си бе намерил работа като стажант в една инвеститорска фирма и цял ден щеше да е на работа. Тя бе сама.

Тони бе тръгнал на вечерни курсове и имаше намерение да се насочи към инвестиционни консултации. Бе твърдо решен. Искаше собствени доходи и насока в живота.

— Искам да се грижа за теб — каза той на Ребека.

— Но ти вече го правиш — възрази тя.

Тони поклати глава:

— Знаеш какво имам предвид.

Нейните пари изглежда го притесняваха. Искаше от нея да харчи по-малко, да живеят повече от онова, което той печелеше. Това я развеселяваше, защото й се струваше толкова ненужно. Ала я караше и да изпитва гордост. Бе трогната от решимостта на Тони да направи техния съвместен живот нещо сериозно и солидно, разнообразен, богат и сложен като живота на всички други. Самата Ребека искаше да споделя с него земните неща като тревогите за парите.

И въпреки това, кой знае защо, това положение я тревожеше. Първо, караше я да се срамува от собствените си пари. Което пък я караше да се смущава от възрастта си и от това, колко по-далеч бе стигнала в живота от Тони. Не можеше да се освободи от чувството, че и двамата си играеха на истински хора в истински свят. Не бяха ли оставили този свят зад себе си със самия начин, по който отлетяха от него? Сега бяха изгнаници и изражението на хората, които ги виждаха заедно, го доказваше. Изгнаници не само от своята страна, не само от семействата си, а и от целия си начин на живот. И всеки, който общуваше с тях, веднага го виждаше.

С намирането на работа, с избора на професия Тони отчаяно се мъчеше да хвърли върху тяхната връзка булото на нормалността. Но това бе було, през което можеше да вижда всеки, и най-вече Ребека.

Сега започваше да й става ясна цялата чудовищност на тяхната луда авантюра. Тя бе достатъчно възрастна, за да бъде майка на Тони. Той се шегуваше с това, като казваше, че има много братя и сестри с такава разлика във възрастта. Ала след няколко години Ребека щеше да започне петдесетте, а Тони да е на тридесет, в разцвета на силите си. А после… Е, по-добре бе да не се вълнува за онова, което идваше после.

Тази мисъл можеше и да не я жегне толкова болезнено, ако не бяха угризенията за Дъсти. Тя все още не можеше да не се чувства майка на Дъсти. Искаше да има връзка с нея, да й дава коледни подаръци, да изслушва тревогите й и да я успокоява. Да бъде част от нейния живот. И това желание, най-основното в нейния живот, сега бе осуетено. Връзката между нея и Дъсти бе разрушена. А човекът, който я бе разрушил, бе самата Ребека.

Дъсти никога нямаше да й прости. А и защо трябваше да й прощава? Без съмнение, самият здрав разум на Дъсти зависеше от здравословната й ярост към престъплението на майка й, здравословната й омраза към майка й. Майчиният инстинкт на Ребека й подсказваше, че това трябва да бъде така, би трябвало да бъде така. Тя не би искала да е по никакъв друг начин.

И така, след двадесет години Ребека се бе оказала майка без дъщеря. Кошмарът бе реалност. Но тя никога нямаше да свикне с него. И поради това целият свят й изглеждаше илюзорен.

Намери едно спортно яке за Тони и вече щеше да го занесе при касиера, ала реши да помисли още един ден. Може би то все пак не бе съвсем в стила на Тони.

Позволи си да се разходи из женския щанд, преди да си тръгне. Видя един комплект от пола и пуловер, който би бил идеален за Дъсти и не устоя на изкушението да го купи. Знаеше, че може би няма да има смелостта да го изпрати, но не се сдържа.

Чувствайки се доста виновна, влезе в асансьора и натисна бутона на партерния етаж.

Асансьорът бе стар и много бавен. Номерата на етажите се показваха от месингова стрелка, която се движеше по един полукръг.

Ребека гледаше как стрелката пълзи от четири към три, после от три към две.

Ала асансьорът спря, преди да стигне до втория етаж. Нямаше нито трепване, нито звук, които да показват някаква повреда. Просто движението престана. Лампата отслабна, светна и отново отслабна.

Ребека натисна бутона за партера. Нищо не стана. Опита бутона за втория етаж, после за третия. Нищо.

Въздъхна и отново натисна един по един бутоните. После зачака. Когато мина цяла минута и нищо не се случи, преодоля колебанието си и натисна бутона за аларма. Някъде нагоре в шахтата проехтя пронизителен звънец. Когато спря да натиска, звънецът също спря.

— По дяволите! — тя натисна алармата отново и отново.

Звънецът се чуваше далеч и слабо.

Нямаше да вика за помощ. Във всеки случай, не още. Вродената й стеснителност не й позволяваше. Но започваше да чувства нещо като паника.

Изведнъж точно под нея прозвуча глас:

— Хей? Добре ли сте там, горе?

— Има ли някой? — извика Ребека. — Заседнах.

— Натискам бутона тук — съобщи гласът. — Става ли нещо?

Тя погледна към стрелката, която не помръдна.

— Нищо! — извика.

— Не се тревожете — успокои я гласът. — Ще намеря някого.

Ребека сега осъзна, че почти бе стигнала до втория етаж, когато асансьорът спря. Гласът се бе чул точно зад тежката врата.

Тя зачака. Слушаше пресекливото си дишане и се опитваше да запази спокойствие. Винаги се чувстваше малко нервна в асансьор, ала никога досега не бе засядала.

Остави пазарската си чанта на пода, изправи се и сплете пръсти.

— Хайде, хайде — измърмори.

След две минути, които й се сториха цяла вечност, чу пред вратата стъпки и нетърпеливи разговори. После гласът, който бе чула по-рано, извика:

— Добре ли сте там?

— Да! Добре съм.

— Хубаво. Той сега го оправя. Потърпете още една минутка.

Ребека стоеше тихо. Страхът й вече бе отстъпил място на смущението, че бе привлякла вниманието на непознати. Колкото и да бе абсурдно, улови се, че репетира наум какво щеше да каже на своите спасители, когато излезеше оттук.

След не повече от минута асансьорът потрепери, тръгна и спря на втория етаж. Вратата се отвори и тя бързо пристъпи навън.

— Хубаво. Надявам се, няма нищо страшно — един мъж, чието лице й бе познато, й се усмихваше.

Ребека пое ръката, която й протягаше, и я стисна едновременно като благодарност и като поздрав.

— Много ви благодаря — каза. — Точно бях започнала да се безпокоя.

Един мъж с престилка слезе по стълбите до асансьора и погледна към нея.

— Вие ли сте жената, която беше вътре? — попита той. — Добре ли сте?

— Съвсем добре е — отговори вместо нея мъжът с познатото лице. — Няма нищо страшно.

Ребека се зае с всички сили да успокоява човека с престилката, който изглеждаше по-разтревожен от нея. Той заобяснява нещо за късо в контролното табло, като го повтори няколко пъти. Дойде един помощник-управител на магазина, който изсипа куп извинения и я попита дали не иска да полегне в стаята на горния етаж.

На Ребека вече й бе станало смешно и позволи на познатия на вид мъж да я отмъкне от служителите на магазина.

— Посъвзехте ли се вече? — попита я той.

— Напълно. Струвате ми се познат. Не сме ли се срещали някъде?

— Виждал съм ви в „Роял Грейс“, но никога не сме говорили. Името ми е Сам Битмън.

— Приятно ми е господин Битмън. Аз се казвам Ребека Лоуъл. Благодаря, че дойдохте да ме спасите.

— О, нищо не съм направил — възрази той. — Обаче не е ли смешно? Виждал съм ви много пъти в хотела, ала вероятно никога нямаше да се заговорим, ако не беше повреденият асансьор.

— Да — съгласи се тя. — Тук съдбата има пръст — огледа лицето му. Мъжът имаше прошарена коса и румено лице. Изглеждаше по-различен без очилата си за четене, които обикновено носеше, когато го бе виждала край рецепцията във фоайето на хотела. Очите му бяха будни и интелигентни, а обноските любезни и добродушни. Костюмът му бе консервативен, но в поведението му имаше нещо непринудено и симпатично непосредствено.

Забеляза в ръцете му плик от магазина.

— И вие ли пазарувахте за Коледа? — попита Ребека.

— Да, опитвах се. Сигурна ли сте, че сте добре?

— Разбира се. Много съм ви задължена.

— Няма за какво. Нали сме съседи, повече или по-малко, така че това бе най-малкото, което можех да направя — погледна към нейния плик. — Тръгвахте ли си вече?

— Да, всъщност да.

— Аз също. Кажете, какво мислите да хапнем по нещо? Знам едно хубаво малко ресторантче съвсем наблизо, където ще можете да си поемете дъх. Още ми се струвате малко бледа.

Очите му изразяваха загриженост и дружелюбие, ала сега й се стори, че зад усмивката му прозираше някаква сянка. Помисли, че сигурно скръб бе оставила отпечатък върху чертите му.

Погледна към ръцете си и забеляза, че треперят. Бе по-разстроена, отколкото мислеше.

— Тъкмо време за обед — продължаваше той. — Какво ще кажете?

Гласът му бе забележително успокояващ. Имаше някакъв старомоден чар, който я караше да се чувства в безопасност.

— Добре — каза тя. — С удоволствие.

Слязоха по стълбите до първия етаж и излязоха през въртящата се врата на магазина. Заведението наистина бе точно зад ъгъла и Ребека си спомни, че с Тони бяха минавали покрай него. Това бе френски ресторант с покривки на карета и репродукции от импресионисти по стените. По предложение на Сам тя си поръча чаша бяло вино, което веднага успокои разтреперените й нерви.

Той посочи към плика й на празния стол между тях:

— За кого е подаръкът?

— За дъщеря ми — отговори Ребека.

— Не ми обяснявайте — вметна той. — Разглеждали сте женския щанд и сте видели нещо, което би било идеално като за нея.

— Откъде знаете? — полюбопитства тя.

— Такива са майките — усмихна се Сам накриво.

— Обзалагам се, че знаете точно каква е тя, какво ще й стои добре и какво ще подхожда на останалите й дрехи. Само да имах и аз този талант! — посочи към своя плик. — Сигурно ще ми се присмее, вместо да се зарадва. Но поне се опитах.

— Доколкото разбирам, това е за дъщеря ви.

Той кимна.

— На колко години е?

— На двадесет — поклати глава Сам. — И й личи.

— Това единствената ви дъщеря ли е?

— О, не, нямам такъв късмет. Три са. Ала тя ми създава най-много грижи. Другите две са големи и вече са женени. Тази май никога няма да порасне.

Ребека се усмихна:

— Дрехи за непораснали. Мисля, че прекрасно ви разбирам. Моята дъщеря е на двадесет и една години.

— Едно време си мислех, че когато станат на двадесет години, човек вече няма защо да се тревожи за тях. Оказва се, че истинските тревоги едва тогава започват.

— Боя се, че за това сте прав.

Отново забеляза издайническите признаци на тъга зад хумора му. Подозираше, че е разведен, или може би вдовец.

— Често съм ви виждала в „Роял“ — продължи тя. — По работа ли идвате тук?

— Всеки три-четири седмици. Аз живея и работя в Уисконсин, но имам работа и тук.

— Разбирам.

Мина й през ума, че и нейното лице трябваше да му е познато, както и лицето на Тони. За щастие обаче господин Битмън нито споменаваше за Тони, нито я разпитваше за дългия й престой в „Роял Грейс“.

Той огледа уютния ресторант.

— Не обичам да съм извън дома по това време на годината, ала в момента няма начин. Откривам тук клон на моята компания и ако не следя нещата, всичко ще се разпадне на парчета, преди да е започнало.

— С какво се занимава вашата компания? — поинтересува се Ребека.

— Ами, нещо като консултантска фирма. Показваме на бизнесмените как да си направят компютърна система, която следи техните инвестиции и плащания. Това не е нещо ново, но системата е нова, както и езикът, който използва.

— Сигурно е много сложно.

— Много шум за нищо. Крайният резултат е най-простото нещо на света. Компанията ти изпраща една сметка и ти я плащаш. Ала ние се опитваме да направим така, че компютърът да не се обърква и да изпраща една и съща сметка по двадесет пъти, както често се случва.

— Да, това ми напомня нещо — усмихна се тя.

— Пенсионирах се преди няколко години — продължи Сам. — Но много преди това компютрите ме бяха побъркали и реших през свободното си време да видя дали може нещо да се направи. Най-смешното е, че аз съм компютърен идиот. Обаче не е ли в това цялата идея — да направим компютри, които ще помагат на идиоти като мен, вместо само на специалисти, които знаят как да ги използват.

— Звучи разумно — съгласи се Ребека.

— Във всеки случай ми запълва времето. Ала признавам, че бях забравил какви трудности възникват при откриването на фирма. Понякога ми се иска да си стоя у дома и да си боядисвам гаража, вместо да се занимавам с всичко това.

— Сигурна съм, че ще потръгне — окуражи го тя. — Но ще се наложи ли да пропуснете Коледа у дома?

— О, не — той се усмихна. — Ще се прибера вечерта на Коледа. Ала ще трябва да пазарувам по пътя. Това е ново за мен и не ми е много приятно — хвърли един печален поглед към пазарската чанта. — Без съмнение, ще трябва да върна това в „Харпър“. По някое време през януари.

— Не бъдете толкова сигурен — Ребека отново се усмихна. — Как се казва дъщеря ви?

— Кристин.

— В колеж ли е?

— Да. Първи курс в Университета в Уисконсин.

— Членува ли в женския клуб?

— Не, тя е съвсем друга. Ако беше през шейсетте, щеше да участва в демонстрации срещу правителството или да окупира университета. Сега протестира срещу атомните електростанции и токсичните отпадъци. Между друго, това е галеното име, с което се обръща към мен, когато се ядоса: „Татко, ти си токсичен отпадък“.

— Не звучи много мило — осмели се да отбележи Ребека.

— О, тя не го казва със злоба, просто има остър език. Наследила го е от майка си. Е, през живота си съм бил тормозен от четири своенравни жени. Кристин е просто последната от тях. А и тя повече от всичко иска да ме прекрои. Смята ме за безнадеждно старомоден.

Извади от портфейла си една снимка и й я подаде. Момичето изглеждаше по-младо, това приличаше на снимка от годишен училищен албум. Но си личеше, че бе червенокоса и със зелени очи. Не беше красива, ала свежестта на младостта я правеше привлекателна. Приликата с баща й бе очевидна. Ребека върна снимката и я прободе лека болка.

— Какво й купихте? — попита тя.

— Рокля. Искате ли да я погледнете?

Той плахо извади от торбата една кутия и показа на Ребека една рокля, която едва ли би могла да бъде по-неподходяща за дъщеря му, както я бе описал.

— Нищо не ми казвайте — помоли Сам, като видя изражението й. — Пълен провал, нали?

Ребека се усмихна:

— Това е много силна дума.

Той я погледна.

— Чудя се дали имате достатъчно коледно настроение, за да ми направите една голяма услуга.

— Каква?

— Бихте ли се върнала с мен в „Харпър“, за да ми помогнете да намеря нещо, с което да сменя тази рокля?

Тя се засмя.

— Това е малка компенсация, задето ме спасихте от заседналия асансьор. С удоволствие.

Сам Битмън бе осезаемо разтоварен и значително по-спокоен, когато двамата с Ребека си поръчаха лучена супа и салата. Храната бе вкусна и Ребека се чувстваше съвсем добре с този скромен непознат.

Той потвърди подозренията й, че е вдовец, като й обясни, че жена му е починала преди три години. Тази загуба се оказала основната причина за амбициозната му нова кариера. Когато съпругата му се разболяла, Сам бил търговец на дребно и мислел да се пенсионира. Съкрушен от скръб, разрешил на съдружниците си да изкупят неговия дял, ала след смъртта й решил да започне нов бизнес. Наел специалист по софтуер, за да му помогне да разработи новата система, и преди да открие клон на компанията си в Канада, я продавал в целия Среден Запад.

Предизвикателството изглежда му допадаше, макар Ребека да си спомни, че когато го бе виждала в хотела, обикновено изглеждаше уморен. Тя разбираше, че той се опитва да надмогне скръбта си. Това я трогваше, още повече, че и в нейното сърце днес имаше много скръб.

— Изглежда добре се справяте — забеляза тя. — Двете ви по-големи дъщери имат собствени семейства, а по-малката…

— Тя не ме мрази толкова, колкото си дава вид. Просто й липсва майка й. Но вие сте права, госпожо Лоуъл. Ние като семейство оцеляхме. В днешно време и на тази възраст това само по себе си е постижение. Понякога го отдавам на самата Марджъри. Тя ни даде много, преди да си отиде.

По-големите момичета се казваха Гретхен и Ан. Ребека не разбра имената на съпрузите им. Едната имаше две деца, а другата — малко момченце. Сам Битмън ужасно се гордееше с всички тях, включително с Кристин, която, както подозираше Ребека, най-много приличаше на него и бе най-близка до сърцето му.

Тя много се изкушаваше да заговори за Дъсти и за своя живот у дома. Трудно й бе да слуша как Сам разказва за семейството си, без да му завижда, а още по-трудно бе да го слуша, без да отговаря. Дребните разговори винаги изискват общи интереси, спомни си Ребека. А между нея и този мъж имаше много общо. Ала не можеше да говори за това, защото самата тя го бе разрушила.

Поради тази причина обедът предизвикваше в нея смесени чувства — й успокоение, и болка. Докато слушаше как Сам говори, душата й се разтваряше, но трябваше непрекъснато да се възпира и да скрива чувствата си. Чувстваше се като престъпник, като човек, и най-невинните думи, на когото са лъжа, защото цялата му личност е фалшива.

За щастие, той изглежда чувстваше двуличието на нейното положение и не й задаваше никакви въпроси за нея. Тя се превърна единствено в негов слушател — усмихваше се на разказите му за неговото семейство и му даваше дребни съвети, когато я попиташе.

След обеда се върнаха в магазина, където Ребека помогна на Сам да избере панталон и блуза в тон с него, които не бяха официални, ала въпреки това звучаха празнично. Сам разпозна стила на дъщеря си и очите му светнаха. Той плати с кредитна карта, възкликна по повод на местния данък и обсипа Ребека с благодарности.

— Вие ми спасихте живота! Но ви предупреждавам, че ще си припиша заслугата. Кристин заслужава поне веднъж да си помисли, че нейният старец я познава толкова добре, колкото самата тя се познава. Това ще е първият коледен подарък от години, който няма да бъде върнат на двадесет и шести декември. Освен бонбоните, разбира се.

— Не бих се съгласила да е по друг начин — засмя се Ребека. — Радвам се, че успях да ви помогна, господин Битмън.

— Сам.

— Добре, Сам. И още веднъж благодаря за спасението.

— Няма нищо. За какво са съседите?

Пред магазина намериха такси и се върнаха заедно в „Роял Грейс“. Във фоайето Сам Битмън стисна ръката на Ребека и си тръгна. Тя се качи сама на асансьора, не без лек страх.

Когато превъртя ключа в бравата, вече се чувстваше изтощена. Излизането не се бе получило, както го бе планирала. Връщаше се с празни ръце, без подарък за Тони, и трябваше да преживее един напрягащ и сложен обед.

На бюрото имаше вестници. Отгърна няколко страници от „Глоуб енд мейл“, като търсеше новините от Америка, после взе „Маклийнс“ на Тони и се опита да прочете една статия. Усети, че не може да се съсредоточи. Помисли да седне с „Ла прес“, който бе донесла да усъвършенства своя френски, ала се отказа.

Докато размишляваше дали да вземе един душ и да подремне, звукът от превъртането на ключа я стресна. Колкото и да бе абсурдно, за миг се зачуди дали това не можеше да е Сам.

Вратата се отвори и Ребека видя Тони — млад и красив в тъмния си костюм.

— О, рано се връщаш днес — забеляза тя и се приближи да го целуне.

— Свърших си работата — обясни той. — Нямаше смисъл да вися още.

Дългите му ръце се обвиха около нея. Ухаеше свежо и утринно, въпреки че бе леко изпотен, след като бе работил цяла сутрин. Притисна я към себе си и Ребека почувства как в нея се надига желание. То дойде първо от него и мощно отекна в нейните сетива.

— Кой беше мъжът, с когото те видях долу? — попита Тони.

— Мъж ли? — очите й бяха полупритворени, телата им още бяха притиснати в кръста.

— Онзи възрастен господин — напомни й той. — Когато се върнах, ти слизаше от неговото такси.

— А — усмихна се тя, — това е господин Битмън. Тук е по работа. Срещнах го в универсалния магазин. — Засмя се. — Всъщност, бях заседнала в асансьора и той ме откри и извика помощ.

— Наистина ли? Страшно ли беше?

— О, не. Беше само за няколко минути — успокои го Ребека. — Но се радвам, че той се появи. Отплатих му се, доколкото можах, като му помогнах да избере подарък за дъщеря си — кой знае защо, не се осмели да признае за обеда със Сам.

— Виждал съм го в хотела — спомни си Тони.

Тя кимна:

— Той отсяда тук всеки път, когато пристигне. Има някаква компютърна фирма. Май каза, че тъкмо започва.

— Аха… — Тони я залюля наляво-надясно. — Женен ли е?

— Вдовец — отговори Ребека. — Има три дъщери — добави малко припряно.

— Дъщери — повтори Тони замислено.

— Да.

Настъпи мълчание. Той се вгледа в очите й.

— Значи не беше чак толкова ужасно?

— О, за момент малко се паникьосах. Ала беше просто от нерви. Нямаше никаква опасност.

— Това е хубаво. Как се чувстваш сега?

— Никога не съм се чувствала по-добре.

— Радвам се.

Тони отново я целуна, този път по-интимно. Ръцете му се плъзнаха към бедрата й. Ребека искаше да каже още нещо, но тялото й изневери. Думите замряха върху устните й. Той бързо я грабна и я понесе към леглото.

Още дълго не говориха нищо.