Джанет Дейли
Непознатата сестра (9)

9.

Високите сгради в центъра на Хюстън се открояваха отчетливо срещу разпростряния в равнината Тексас Сити. Родената в Лос Анджелис Рейчъл не бе очаквала градът да й направи впечатление. Според нея всички градски центрове си приличаха: небостъргачи, които образуват бетонни каньони, задръстени от коли — място, където отиваш само ако е абсолютно наложително.

Но когато зави по Луизиана Стрийт, промени напълно мнението си. Първоначално бе поразена от самите многоетажни сгради. Архитектурата им бе съвременна, със строго индивидуално и необичайно, дори спорно приложение на елементите. Ала Рейчъл не можеше да не се възхити на това богато разнообразие, свидетелство за динамичния растеж.

Накъдето и да погледнеше, виждаше ново строителство на високи сгради. Не можеше да се освободи от чувството, че е попаднала в галерия на открито, посветена на архитектурата. И все пак широките улици, късите разстояния между пресечките и разположените навътре сгради създаваха впечатление за простор. Всъщност, когато престана да гледа нагоре към хвърлящите бронзови и сребристи отблясъци небостъргачи и забеляза площадчетата, бликащите фонтани и пръснатите наоколо скулптури, тя улови настроението на градския център: жизнено, но спокойно, с нещо като стаена енергия в тексаски стил.

Впечатлението се засили още повече, когато зави по Далас Стрийт и наближи красиво озеленения вход на хотел „Меридиан“, където трябваше да се срещне с Лейн Канфийлд за обяд. Сградата имаше формата на удължен трапезоид, издигащ се в остър ъгъл в западния си край и цялата бе покрита с бронзирано стъкло. Но строгата й форма беше разчупена от зигзагообразни конструкции по фасадата, която бе обърната към площада и придаваше на хотела още по-внушителен вид.

Макар да не бе наследила творческия талант, а само техниката на майка си, тя бе развила тънък усет за тези неща. За майка й изкуството беше всичко. То бе голямата й любов. След него идваше Дийн. Рейчъл така и не бе разбрала, къде се нарежда самата тя в списъка на майчините си приоритети, без съмнение някъде доста назад. Каролайн я обичаше, но когато се стигаше до избор, изкуството винаги беше на първо място. Тя бе живяла живота си така, както бе искала, без да прави компромиси с нищо и с никого.

Това поведение бе егоистично и когато поотрасна, Рейчъл често се възмущаваше от него, особено след като научи, че Дийн е искал да се ожени за майка й. Сигурна бе, че ако се бяха оженили, животът й щеше да е съвсем различен. Нямаше да израсне така самотна, да се чувства нежелана и необичана — и да се срамува от себе си. През първите години в основното училище, много бързо беше разбрала, че да бъдеш дете на любовта съвсем не е така прекрасно, както твърдеше майка й, и че „дете на любовта“ не е названието, което невежите хора използват, когато говорят за нея. Това чувство всъщност така и не я беше напуснало, дори сега, на тази уж просветена възраст.

Може би затова винаги бе изпитвала смътен страх да привлича вниманието към себе си. Искаше й се да остане незабелязана, да бъде като всички останали. Сякаш беше за предпочитане мъжете да не я харесват; тогава хората нямаше, да шушукат зад гърба й.

Ала когато паркира взетата под наем кола и влезе в хотела, Рейчъл установи с притеснение, че тук се набива на очи. Тиролската й пола с подаваща се отдолу фуста по калифорнийската мода, плетеното елече и препасаната с колан блуза над него не отговаряха на дискретно елегантния декор с френски нюанс. Твърде смутена, за да се обърне към служителя зад изящния плот на рецепцията, тя помоли едно от пиколата да я упъти към френския ресторант на хотела.

На входа спря нерешително. Тази официална атмосфера бе последното нещо, което бе очаквала да намери в Тексас. Нали Тексас уж беше щатът на барбекютата и ботушите, на каубойските шапки и лютите чушки. Въпреки името на ресторанта не бе и сънувала, че Лейн Канфийлд ще я покани в такова луксозно заведение. Цял живот й се бе искало поне веднъж да се нахрани в подобна обстановка, но никога не бе влизала в луксозен ресторант, сигурна, че ще се почувства не на място.

И наистина се чувстваше така. Посрещна я салонният управител в униформа, която носеше несъмнения отпечатък на шита по поръчка дреха, и Рейчъл си отбеляза, че дори той е по-добре облечен от нея. А на него му бе достатъчен само един бегъл поглед, за да установи този факт.

— Мога ли да ви помогна?

Тя се почувства заплашена и се помъчи да се пребори с това.

— Трябва да се срещна тук за обяд с господин Лейн Канфийлд.

— Господин Канфийлд — едната му вежда подскочи нагоре, после той се усмихна почтително. — Насам, госпожо.

Лейн Канфийлд седеше на масата, отпиваше от своя бърбън с вода и гледаше разсеяно празния стол насреща си. За него бе неестествено да не върши нищо. Обикновено всяка минута от деня му бе претрупана с работа: срещи, телефонни разговори, конференции и доклади.

Свъсил вежди, той се опита да си спомни откога не е пренебрегвал работата си заради нещо друго. В живота му никога не бе имало време за друго — или за друг. Дори сексът не отвличаше мислите му от бизнеса. Неприятно му бе да си помисли колко пъти бе поръчвал проститутка от внимателно проверения списък да посети мансардния му апартамент и бе удовлетворявал плътските си желания, без да престава нито за миг да обмисля някоя нова корпоративна стратегия. Защо? Какво искаше всъщност? За какво се трепеше? За още пари? За повече власт? Защо? Та той беше мултимилионер.

Смъртта на Дийн му се отразяваше по неочакван начин. Започваше да се пита дали може да каже честно, че е бил приятел на Дийн Лосън. Да, беше прекъснал претрупаната си програма, за да дойде на погребението му, но колко пъти го беше виждал и говорил с него през последните десет години? Осем, може би девет пъти. Не повече. И все пак Дийн го беше избрал за изпълнител на своето завещание.

А той какво бе направил? Прехвърлил бе документите на един от своите служители — нали бе твърде зает и времето му бе твърде ценно, за да се занимава с разни подробности извън самото завещание.

Опипа предницата на сакото си, за да се увери, че писмото е още във вътрешния му джоб — писмото, адресирано до него и носещо надписа: „Лично: Да се отвори само в случай на моята смърт“ и името на Дийн отдолу.

То беше заровено между книжата, сметките и документите, които секретарката на Дийн, Мери-Джо Андерсън, бе прибрала от адвокатската му кантора. Лейн бе възложил на личния си секретар Франк Марсдън задачата да ги прегледа и подреди. Франк бе намерил плика с восъчен печат и го бе връчил на Лейн вчера късно следобед. Тази сутрин съдържанието му бе проверено.

Лейн знаеше, че писмото в джоба на костюма му отчасти е отговорно за душевните му терзания. Първите редове го преследваха:

„Драги Лейн,

Надявам се да не ти се наложи да прочетеш това. Преди много време си обещах никога да не обременявам нашето приятелство. Но сега се намирам в ситуация, която ме принуждава да поискам от теб услуга. Няма друг, на когото мога да имам доверие. Отнася се за дъщеря ми Рейчъл, детето на Каролайн…“

Доверие. Думата измъчваше Лейн. Сторил бе толкова малко, за да го заслужи. Още повече го тревожеше мисълта, че сред неговите приятели едва ли щеше да се намери човек, на когото може да има доверие за нещо от толкова лично естество. Не му идваше наум нито едно име. Хората, с които общуваше и които наричаше приятели, изобщо не бяха такива. Да разбереш на петдесет и шест годишна възраст, че няма към кого да се обърнеш, бе отрезвяващо прозрение.

А кого си имаше Рейчъл? Нямаше майка. А сега бе загубила и баща си. Никакви кръвни роднини, които да я искат. Аби ясно му бе дала да разбере това. След като бе срещнал Рейчъл на гробищата, Лейн често си мислеше за нея. Тъгата и болката в сините й очи го преследваха. Питаше се дали като малка е страдала много от срама, че е извънбрачно дете. Съмняваше се, че е могла да го избегне напълно, като се има предвид колко безотговорни и жестоки са понякога другите деца.

Приближаващите стъпки го изтръгнаха от мислите, той вдигна очи и видя, че тя идва към масата, водена от салонния управител. Когато стана да я поздрави, забеляза колко скована и напрегната изглежда.

— Здравей, Рейчъл.

— Здравейте. Извинете, че закъснях — тя седна веднага на стола, който салонният управител дръпна, после несръчно му помогна да го бутне по-близо до масата.

— Не си закъсняла — Лейн също седна на мястото си. — Успях да се измъкна по-рано, отколкото бях планирал. Това ми даде възможност да се поотпусна и да изпия едно питие.

Тя изглеждаше притеснена и неспокойна, отвори менюто пред себе си и погледът й се плъзна встрани, без дори да е срещнал неговия.

— Знам колко сте зает и съм ви благодарна, че отделихте време да обядвате с мен.

Страните й му се видяха поруменели, но едва ли си бе сложила руж. Носеше съвсем малко грим и Лейн намираше, че изобщо не й трябва повече.

— За мен е удоволствие. Не ми се случва често да обядвам с красива жена.

Тя хвърли поглед към другите гости в ресторанта, очите й се спряха за миг на една-две от по-модерно облечените жени.

— Много сте любезен, но се съмнявам в това, господин Канфийлд.

— Не би трябвало. Истина е — със закъснение се досети, че тя се чувства неловко заради облеклото си. Укори се, че не й каза нищо, когато й предложи да се срещнат тук, но изобщо не му бе минало през ума. — Искаш ли нещо за пиене, преди да поръчаме обяда? — попита той, когато келнерът дойде на тяхната маса.

Тя се поколеба.

— Може би чаша бяло вино.

— Шардоне или ризлйнг? Имаме много хубаво…

— Щардоне, ако обичате — прекъсна го тя.

— Ще се доверим на вашата преценка за избата и реколтата — намеси се Лейн, за да отклони очакваните въпроси на келнера, тъй като предполагаше, или по-точно бе сигурен, че Рейчъл не разбира от вина. — А аз ще взема още един бърбън с вода.

— Много добре, сър.

— Хубав ресторант — отбеляза Рейчъл, когато келнерът си тръгна.

Лично Лейн съжаляваше за своя избор, като виждаше колко неудобно се чувства тя тук. Предполагал бе, че Дийн я е водил на подобни места в Лос Анджелис. Но май бе сгрешил. Каролайн положително не би се смутила.

— Малко е снобски, но храната е отлична.

— Сигурно.

По дяволите, мъчно му беше за нея, макар да подозираше, че неговото съжаление е последното нещо, което й трябва. Намеренията му бяха този обяд да е нещо лично. Чувстваше, че дължи това на Дийн. Нещо повече, чувстваше, че Рейчъл го заслужава. Не желаеше да го превръща в делови разговор за завещанието и за писмото в джоба си. Разбира се, и това трябваше да се свърши, но не сега.

Когато питиетата им пристигнаха и обядът беше поръчан, Лейн започна да й задава въпроси, за да я накара да му разкаже за себе си и за своята работа като художничка на реклами и да се отпусне малко. Установи, че не е лесно да я изтръгнеш от черупката й, но прие това като предизвикателство и продължи да упорства.

— Още ли живееш в Малибу? — попита той, след като от въпросите за работата й получи лаконични отговори.

— Не, имам апартамент на хълмовете, близо до конюшните, където държа конете си.

— Имаш коне? — Лейн си спомни колко пристрастена бе Аби към арабските коне в „Ривър Бенд“. Трябваше да се досети, че и Рейчъл е обзета от тази мания на баща си.

— Ами, само два всъщност. Ахмар е конят, който Дийн ми купи, когато бях дванайсетгодишна. Той бе първият, който съм имала. Преди това имах пони — кръстоска на уелско пони с арабски кон, Ахмар е вече на деветнайсет години, но изобщо не му личи. Все така си обича утринните препускания и ревнува, ако вместо него изведа кобилата си Саймун.

— Ахмар! Конят е арабски, разбира се — предположи Лейн.

— Разбира се — засмя се за пръв път тя. — Яркочервен. На арабски „ахмар“ означава червено. Той е моят най-добър приятел.

„Кон за най-добър приятел“ — помисли си Лейн и забеляза, че тя изглежда смутена от признанието си. Ако бе вярно, тя положително е по-самотна, отколкото бе допускал.

Келнерът се върна с поръчаното; салата от омар за Рейчъл и патешки пастет за него. Лейн я остави да посвети цялото си внимание на храната за няколко минути, после отново заговори:

— Каза, че имаш и друг кон.

— Да, Саймун, тригодишна кобила. Дийн ми я подари, когато беше на една година. Потомка е на кобила, внесена от Египет, и жребеца му Нахр Ел Кедар — описа я най-подробно и за момент напълно забрави за себе си. Тогава Лейн видя една съвсем различна Рейчъл, сърдечна и сияеща. Стената от сдържаност бе отместена, но само за малко.

— Ами гаджетата? Сигурен съм, че там, в Ел Ей, имаш някого, който те чака.

— Не. Между работата и конете не ми остава време за срещи. Излизам понякога, но не много често.

По изражението й Лейн заключи, че опитът й в това отношение е твърде неудовлетворителен. Не се и съмняваше, че каквато беше чувствителна, в даден момент е била наранена. И старата поговорка „парен каша духа“ вероятно бе съвсем подходяща за нея.

Рейчъл отказа, да си поръча десерт или кафе и той поиска сметката.

— Обядът ми достави голямо удоволствие. Прав бяхте. Храната е отлична — тя остави салфетката на масата и взе чантата си. — Благодаря ви, че ме поканихте.

— Не си тръгвай още — спря я Лейн, когато тя понечи да стане. — Мислех си, че можем да се разходим в парка. Има някои неща, за които искам да поговоря с теб.

Лейн я поведе към парка „Сам Хюстън“. Тръгнаха бавно рамо до рамо през пищната зеленина, покрай историческата черква „Сейнт Джон“ и павилиона и стигнаха до тръстиките, растящи по брега на Бъфало Баю. Там Рейчъл се обърна и погледна назад към модерните небостъргачи, които се извисяваха над малкия парк.

— Архитектурата тук ме очарова — вятърът разпиля дългата й коса. Тя я хвана и я прибра назад, при което широката блуза се опъна на гърдите й. Лейн не беше толкова преситен, че да остане равнодушен към тази гледка. Почувствал, че в него се надига желание, той трябваше да си напомни, че тя е дъщеря на приятел — макар да не беше много наясно каква е разликата. — Предполагам, че това съм го наследила от майка си. Не знам — замислено сви рамене. — Като си помисля какво се прави в Лос Анджелис, за да се съживят централните райони; и после погледна това… Тук строежите са на всяка крачка.

— Броенето на крановете е любимото развлечение в Хюстън — каза Лейн. Говореше за строителните кранове, протегнали дълги шии от почти всички строителни площадки. — Някои хора искат кранът да бъде обявен за птица на щата.

— Нищо чудно.

— Ако искаш по-добър изглед към сградите в центъра, можем да отидем до Транкилити Парк. Той е само на една пряка оттук.

— Знам, че сте зает човек. И не мога да ви губя времето повече.

— Времето си е мое — той махна с ръка да покаже посоката, в която ще поемат. — Трябва да направиш една обиколка из Хюстън, преди да се върнеш в Калифорния. В покрайнините, на километри оттук, има високо строителство с архитектурни стилове, които съперничат на това, което виждаш.

Докато вървяха през парка и яркото слънце ги обливаше с топлите си лъчи, а вятърът развяваше дрехите им, Лейн направи нещо, което не бе вършил от години, от десетилетия може би. Импулсивно свали вратовръзката, разкопча яката на ризата, съблече сакото и го преметна през рамо. И сякаш от плещите му падна товар. Почувства се по-лек, по-свободен, дори малко по-млад и бодро поведе Рейчъл отново към отсрещната страна на улицата и към Транкилити Парк.

Наречен на лунното море на спокойствието, паркът бе засаден в чест на полетите на „Аполо“ до Луната и се намираше върху покрива на многоетажен подземен гараж. Разходиха се край блестящите езерца и Лейн й обясни символиката в дизайна на парка: че тревистите хълмчета представляват лунните планини, а фонтаните — излитащи ракети.

— Казаха ми, че било красиво късно следобед, когато, слънчевата светлина падала върху фонтаните под подходящ ъгъл и водата ставала като златна — каза той, а после призна: — Всъщност и аз идвам за пръв път.

— Тук е спокойно.

— Да.

Тя отиде до една пейка и седна.

— Казахте, че искате да говорите с мен за нещо.

— Да — Лейн седна до нея. — Сигурно се досещаш, че завещанието на Дийн беше отворено. Той ме е посочил за изпълнител.

— Разбирам.

— Рейчъл… — трудно му бе да изрече останалото. — Ти не си спомената в завещанието. По закон можеш да го оспориш… и вероятно ще ти бъде отсъдена една трета от имуществото му. В момента не мога да ти кажа каква би била сумата, но…

— Не — тя поклати глава с тъжно и обречено изражение. — Няма да го направя. „Ривър Бенд“, къщата, конете — всичко това е тяхно. То никога не ми е принадлежало. Няма да претендирам за част от него сега.

— Рейчъл, съжалявам — виждаше, че е огорчена.

— Недейте — каза тя с напрегната усмивка, като си даваше вид, че не я е грижа. — Струва ми се, винаги съм знаела, че ще бъда пропусната. Нима нещо трябва да се промени само защото той е мъртъв? — тя наведе глава. — Сигурно в думите ми прозвуча огорчение. Нямах такова намерение.

Лейн си помисли, че на нейно място би се почувствал твърде огорчен. Дори в смъртта си Дийн не бе признал публично нейното съществуване.

— Не искам да ме разбираш погрешно, Рейчъл. Баща ти не те е забравил. Изглежда, че скоро след като си се родила, той е открил неподлежащ на ликвидиране попечителски фонд на твое име. Днес, с вноските, които е правил и натрупаните лихви, фондът възлиза на повече от два милиона долара.

— Какво? — тя го зяпна недоверчиво.

Лейн се усмихна.

— Точната цифра е два милиона сто и осемдесет и седем хиляди долара, без дребните. Според предвидените условия ти можеш да получиш парите, когато навършиш трийсет години, или в случай, че той почине… ако по това време не си под двайсет и една години, разбира се.

— Не мога да повярвам — очите й плуваха в сълзи, но изражението й бе радостно. — Татко… Дийн е направил това за мен?

— Да — трогнат от този изблик на чувства, Лейн се усмихна още по-широко, по-нежно. Когато Рейчъл вдигна ръце да изтрие сълзите си, той захвърли сакото и я прегърна. — Детето ми — промърмори.

Но в обятията му Рейчъл се почувства като жена. В началото просто го остави да я прегръща и да я потупва утешително по рамото, докато плачеше тихо. После сълзите сякаш отмиха невидимата стена, която бе издигнала около себе си, и тя се облегна на гърдите му, позволи му да я крепи, заровила лице в извивката на врата му и впила пръсти в ризата му. Лейн потри буза о копринените й коси и се опита да си спомни кога за последен път е изживявал вълнение като нейното.

— Не го вярвам — Рейчъл подсмръкна, изтри носа и очите си и се помъчи да се овладее. — Трябва наистина да ме е обичал. Понякога аз… — отдръпна се и отчаяно погледна към Лейн. — Или и това е от подаръците, с които успокояваше своята гузна съвест?

— Мисля, че той те обичаше много. И като всеки баща е искал да ти създаде някаква финансова сигурност за деня, когато вече няма да може да се грижи за теб — в това поне бе убеден, ала не би си позволил да прави догадки доколко загрижеността на Дийн е била мотивирана от гузна съвест.

Може би в миналото Дийн я беше обсипвал с подаръци, за да се реваншира, задето не може да прекарва повече време с нея. Хиляди хора го правеха. Това гузна съвест ли беше или опит да се купи любовта на едно дете? И дали и едното, и другото наистина бе осъдително? Лейн нямаше деца. Не можеше да отговори на този въпрос.

— Ще ти кажа нещо, Рейчъл. Той нямаше да е добър баща, ако не бе предприел нещо, за да осигури бъдещето ти.

— Наистина беше добър към мен, винаги — тя се поотдръпна от него и изтри последната сълза. После му се усмихна кисело. — Представям си какво си мислите за мен, да се размекна така.

— Мисля… че си красива — беше искрен. Импулсивно я целуна по устните и почувства за миг тяхната мекота и соления вкус на сълзите. После на свой ред се запита какво ли си мисли тя за него. Ала, очите й сякаш го гледаха доверчиво. Жегна го мисълта, че може да е приела целувката му като бащинска.

— Трудно ми е да повярвам, че всичко това наистина се случва на мен — тя поклати глава. — Вчера се чудех как ще поддържам двата си коня. Дийн винаги плащаше таксите за конюшнята. Щях да си търся по-евтин апартамент, когато се върна. Сега с толкова много пари мога да живея където си искам и да правя каквото си искам.

— Точно така.

— Зашеметяващо е. Винаги съм знаела, че Дийн е богат, но не съм и сънувала, че някога ще имам толкова много пари. Дори не знам какво да правя с тях.

— Няма ли нещо, което винаги си искала да направиш? Не, сериозно — окуражи я Лейн, забелязал нерешителното й изражение. — Нещо, което си мечтала да си купиш или да направиш, ако имаше пари?

Свела поглед, тя отвърна:

— Винаги съм искала да имам стенен гардероб, пълен с красиви дрехи. И истински дом. Но мечтата ми… — поколеба се и го погледна смутено почувствала се отново неловко. — Това ще ви прозвучи глупаво и детински, господин Канфийлд.

— Ще ти отговоря само ако започнеш да ме наричаш Лейн и да ми говориш на ти.

— Лейн. Всъщност цял живот съм мечтала да имам ферма за арабски коне. Смятах да започна със Саймун — кобилата, която Дийн ми подари. Пестях пари за таксата и следващата година щях да я заплодя. После можех да продам жребчето и да си купя друга кобила за разплод и така постепенно да се сдобия със стадо. Опитвах се да намеря някаква земя, която да купя или да взема под аренда, но в Калифорния всичко това е толкова скъпо, че не мога да си го позволя с моята заплата. Така и не се реших да помоля Дийн да ми помогне. Той вече си имаше ферма и макар никога да не го е казвал, знаех, че би се почувствал неудобно, ако и аз вляза в бизнеса с арабски коне. Той познаваше всичките най-добри коневъди по света. Как би им обяснил коя съм? И, разбира се, трябваше да се съобразява със семейството си.

— Вече не е нужно да се тревожиш за тези неща. Парите не могат да променят миналото или да те направят щастлива, но могат да ти помогнат да осъществиш най-смелите си мечти. Така че мечтай, Рейчъл. Мечтите са за това.

— Да, нали? — каза замислено тя. — В апартамента си в Лос Анджелис имам готов проект за конюшните в моята ферма на мечтите. Завършила съм го напълно, чак до размерите на помещенията за ожребване, ветеринарната лаборатория, видео екипировката, всичко, дори материалите, които ще бъдат използвани в строежа.

Лейн я слушаше и си спомняше какво бе говорил той самият в началото, когато навлизаше в бизнеса, в онези прекрасни дни, когато имаше време да се радва на успехите си и да усеща сладостта им. Сега беше твърде зает. Изведнъж осъзна колко много му липсва вълнението от мечтите. Завиждаше й за него.

— Мислила ли си къде ти се иска да я построиш?

— Винаги съм приемала, че ще трябва да е в Калифорния. Което е хубаво. Повечето големи коневъди са или в Калифорния, или в Аризона. Но къде ми се иска да я построя? — тя замълча и устните й се свиха от лека печал. — Дийн винаги говореше толкова много за Тексас.

— Ще ти се наложи да прекарваш доста време тук, поне в началото. Ще има доста формалности по прехвърлянето на парите на твое име. Разбира се, ще ти е нужен някой, на когото имаш доверие, за да ти дава съвети как най-добре да инвестираш такава голяма сума. Сигурен съм, че в Калифорния има хора с нужната квалификация, но мисля, че баща ти би предпочел аз да ти помагам при вземането на подобни решения. Човек не внася два милиона долара в банката, за да печели от лихвите. Можеш да го направиш, но не е много умно.

— Аз дори не мога да възприема тази сума — призна Рейчъл. — И бих искала ти да ме съветваш. Знам колко много ти вярваше Дийн. И не съм сигурна, че ще намеря друг като теб. Но ми е неприятна мисълта, че ще ти досаждам.

— Рейчъл, за мен ще е удоволствие. Иначе никога не бих си предложил услугите. Разбрахме ли се по този въпрос?

— Да — усмивката й сгря Лейн.

— А сега да се върнем към твоята ферма на мечтите. Кажи ми как би подходила към създаването й? — той я окуражи да изложи плановете си. Приятно му бе да гледа оживеното й лице, променящото му се изражение, напълно освободено от сдържаността, зад която бе крила чувствата си преди.

— Като начало бих искала да намеря три или четири наистина хубави кобили — поде тя. — В идеалния случай бих купила по-стари кобили за разплод, на дванайсет-тринайсет години, с изпитани репродуктивни способности. Така мога да се сдобия с по-качествени животни на по-ниска цена. Макар, че най-добрите им години ще са преминали, все пак ще мога да се надявам, че ще родят още по три, може би и повече хубави кончета. Ако ми провърви да купя вече заплодени кобили, догодина ще имам избора да продам малките още щом бъдат отбити, за да започна да трупам печалба, или да задържа най-добрите, за да създам собствено стадо.

Тя продължаваше да говори за плановете, за своите амбиции. От време на време Лейн вметваше по някоя забележка или въпрос, но предимно я слушаше. За толкова младо момиче, каквато беше, тя притежаваше солидни знания за конете и за възпроизвеждането на определени техни качества чрез селекцията. После си спомни казаното от Аби и реши, че в крайна сметка може и да не е толкова изненадващо. Какъвто бащата, такива и дъщерите.

— Погледни фонтаните! — възкликна Рейчъл насред изречението и изумено се загледа във водата, която се изливаше в каскада от разтопено злато. — Толкова дълго ли разговаряме?

— Вероятно — Лейн установи с изненада, че и той е загубил всякаква представа за времето. Срещите обикновено го превръщаха в роб на часовника. Ала откакто бе с Рейчъл, не бе погледнал към него нито веднъж. Излизаше, че бе сторил добре, като бе разпоредил на Франк да отмени всичките му ангажименти за този следобед.

Рейчъл стана бързо, приглади полата си и отново се оттегли зад своята стена.

— Извинявай, че толкова ти досаждах.

— Скъпа моя, ти никога не можеш да ми досаждаш — Лейн се изправи неохотно, не му се искаше да се разделя с нея. Рейчъл бе събудила у него отдавна забравени желания. Те бяха нещо повече от сексуална потребност. Същината им бе по-комплексна: копнеж да възбужда и да задоволява, да пази и да защитава, да дава и да радва с даването. Отрезвяващи чувства!

— Любезно е от твоя страна, че го казваш, Лейн, но знам, че ти досадих — тя се усмихна и хвърли поглед към улицата. — Оставих колата си пред хотела.

— Ще те изпратя дотам — той отново преметна сакото на рамото си и когато тръгнаха към изхода на парка, я прегърна през кръста, като се опитваше да не прекрачва рамките на непринудеността. — Какви са непосредствените ти планове?

— Аз… имам резервация за полета до Лос Анджелис утре сутринта — но, изглежда, се питаше дали да не се откаже.

— Сигурно и там имаш много неща за уреждане, както и тук. Подписването на документите и формалностите около прехвърлянето на фонда могат да почакат до другата седмица. Парите няма къде да избягат.

— Прав си. Мога да се върна тук в началото на другата седмица.

— Ако си затруднена финансово, с удоволствие ще ти заема малко пари.

— Не, мога да… използвам спестяванията си. Вече няма причина да не го правя, нали? — тя още изглеждаше малко зашеметена от новината. — Трудно ми е да мисля за себе си като за богата жена, наследница на цяло състояние.

— Точно такава си. Съобщи ми кой ден се връщаш. Ще вечеряме заедно. Още не съм ти показал онази картина на майка ти, за която ти споменах на обяд.

— Съвсем бях забравила за нея.

— Аз не — нито пък беше забравил какво е да я вземеш в прегръдките си и да я целунеш, както бе сторил преди малко. — Би ли вечеряла с мен другата седмица?

— Бих искала, да, но…

Лейн не желаеше да чуе отново, че му губи скъпоценното време, и затова я прекъсна:

— Тогава да приемем, че срещата ни е уговорена — и осъзна, че има предвид най-буквалния, старомоден смисъл на думата „среща“.

— Добре — кимна тя и се усмихна плахо, сякаш се радваше, ала се опасяваше, че нещо ще се случи и уговорката им ще пропадне. Лейн се питаше колко ли пъти Дийн й е давал обещания, които не е успявал да изпълни. Впечатлението, че Рейчъл се готви да бъде разочарована, никак не му харесваше. Никой не биваше да се чувства така несигурен. Закле се да промени това.