Джанет Дейли
Непознатата сестра (29)

29.

Ниски облаци забулваха прозорците в хюстънската мансарда на Лейн и Рейчъл и закриваха гледката към града. Маккрий се взира навън още няколко минути, после закръстосва нервно из дневната. Погледна часовника си, бяха минали повече от двайсет минути, откакто прислужникът бе извикал Лейн на телефона. Колко ли щеше да се бави още? Опита се да припише раздразнителността и нетърпението си на влажното и мрачно време, което бе надвиснало над залива вече от седмица и бе превърнало района на сондажите в непроходимо мочурище.

В ключалката се превъртя ключ. Той се обърна към вратата тъкмо когато тя се отвори и влезе Рейчъл. Тъмносиният й шлифер блестеше от капките по непромокаемата материя. Тя започна да разкопчава широкия колан, стегнал плътно шлифера около кръста й, и тогава го забеляза.

— Маккрий, каква изненада! Лейн не ми каза, че ще идваш.

— Сигурно е забравил.

Прислужникът изникна дискретно до нея.

— Получи ли колета, който ти изпратихме за Коледа? — тя подаде автоматично шлифера и затворения чадър на мълчаливия мъж, като едва го удостои с леко кимване.

— Да, и благодаря за пуловера. Беше тъкмо по моя вкус — в действителност Маккрий не можеше дори да си спомни какъв беше цветът му. За него Коледа бе просто още един дъждовен ден, прекаран в самота, без елха и украса като тази, която още стоеше в дома на семейство Канфийлд.

— Радвам се — тя се огледа. — Къде е Лейн?

— Извикаха го за междуградски разговор. Едва ли ще се бави още дълго — или поне се надяваше да не се бави. Чувстваше се неудобно с Рейчъл и спомените за Аби, на които го навеждаше тя. — Как върви строежът на къщата?

— За щастие сложиха покрива и прозорците, преди да започнат дъждовете, така че върви добре — тя отиде при него и в погледа, който му отправи, сияеше нещо лукаво. — Научи ли новината?

— Каква новина? — нещо му подсказваше, че тази новина ще се отнася за Аби.

— Изглежда, че моята съседка е пристанала по Коледа.

— Пристанала. Искаш да кажеш, че се е омъжила? — беше зашеметен. Подготвил се бе да чуе много неща, но това не бе между тях. След шока дойде гневът. — За кого?

— За онова червенокосо момче Хикс.

— Онзи малък… — Маккрий не се доизказа и толкова силно стисна челюсти, че го заболяха зъбите.

— Ти знаеш защо се е омъжила за него, нали?

— Не — по дяволите, тя не обичаше онзи малък мухльо. Не беше възможно.

— Направила го е, за да ми напакости отново.

— Как? — той се намръщи, неспособен да схване ревнивата й логика.

— На практика цялата земя, която притежават братята Хикс, първоначално е била част от плантацията на Лосънови. Омъжила се е за него само за да сложи ръка на тази земя. Знаеш колко й е неприятно, че ние с Лейн купихме „Ривър Бенд“. Сега ще направи всичко, за да не се доберем до другите някогашни имоти на семейството.

— Разбирам — това му звучеше логично: Подобен смахнат план бе напълно в стила на Аби. Известно му беше до каква степен е обсебена от ревността към Рейчъл. Заради нея беше отказала да се омъжи за него и бе разрушила всичко хубаво, което бе съществувало помежду им: Заради нея се беше омъжила за Хикс. — Тази малка глупачка! — промърмори на себе си той.

— Моля?

— Нищо — Маккрий замислено поклати глава, струваше му се невероятно. Сега тя беше омъжена. Каза си, че най-сетне се е избавил от нея и от цялата й глупава ревност и ненавист. И почти си повярва. Почти.