Джанет Дейли
Непознатата сестра (10)

10.

Шумът от стъпките й по стълбите наруши тишината, която обгръщаше къщата. Тук винаги й се бе струвало някак пусто, когато баща й го нямаше. Сега усещането щеше да е постоянно. Аби спря за момент и погледна към затворените врати на библиотеката. Винаги ги държаха затворени, когато той не си беше вкъщи.

Подобно напомняне не й бе нужно и тя изтича по последните три стъпала, прекоси фоайето и отвори вратите. Спря и се загледа в чистото и подредено бюро.

През последната седмица Аби бе претършувала стаята, разчистила бе бюрата му тук и в кабинета в конюшните и бе изпратила на Лейн Канфийлд малкото документи, които беше открила. Но не бе намерила никакви писма, снимки или бележки, свързани с любовницата и детето му в Калифорния. Ако съществуваха такива, баща й вероятно ги бе държал в адвокатската си кантора, а тя бе царство на Мери-Джо Андерсън.

През изминалата седмица трябваше да се свършат много неща, с които майка й не бе в състояние да се справи: да се уведоми счетоводителят, че документацията на баща й следва да се изпрати на Лейн Канфийлд; да му се пратят и сметките; да се разчистят чекмеджетата и гардеробът, като се изхвърлят старите дрехи, а останалите се опаковат в кутии, за да бъдат предадени на местни благотворителни и религиозни организации; да се прегледат личните му вещи и да се реши кои да бъдат запазени и кои изхвърлени. Не беше лесно да се премахнат от къщата физическите му следи.

Но макар да се бе справила с тази задача, Аби продължаваше да чувства присъствието му. Часовник отмерваше времето на фона на тихото бучене от централната климатична инсталация и неспирно будеше възцарилото се в къщата очакване, че той всеки момент ще влезе през вратата. Ала не влизаше… и никога повече нямаше да влезе!

Аби рязко се обърна и тръгна през фоайето към вратата на дневната, като тракаше силно с токовете на ботушите за езда по излъсканите чамови дъски, та шумът да прогони духовете… и страховете й.

Седнала край нишата на прозореца, майка й вдигна глава от съболезнователните картички.

— Има ли нещо, Аби? — смръщи се озадачено тя.

Дъщеря й едва се сдържа да не отговори утвърдително. Как да обясни на майка си, че продължава да се чувства неспокойна, независимо от факта, че Рейчъл не е спомената в завещанието, и въпреки уверенията на Лейн, че баща й я е осигурил отделно и че едва ли ще оспори завещанието? Докато въпросът с наследството не бъдеше окончателно уреден, тази възможност оставаше. И тя не можеше да я пренебрегне.

— Абсолютно нищо — излъга Аби. — Исках само да ти кажа, че тръгвам към конюшните. Реших, че не е зле да пораздвижа Ривър Бриз.

— Като се втурна така в стаята, помислих, че руснаците са ни окупирали.

— Извинявай. Ще бъда навън, ако ти трябвам.

— Да не забравиш, че Ричардсънови ще дойдат днес на вечеря.

— Няма — Аби се обърна и излезе от стаята. Навън лятното слънце бе започнало да се спуска към хоризонта и дъбовете в предния двор хвърляха дълги сенки върху моравата. Спря под навеса на широката веранда и обърна лице срещу прохладния ветрец, та свежестта му да я успокои.

Пред конюшните беше паркиран очукан стар пикап. Веднага го позна. В целия окръг нямаше друг камион в такова окаяно състояние. Баща й се шегуваше, че само ръждата го държи да не се разпадне. Принадлежеше на Доуби Хикс, собственик на съседната ферма западно от тях. Аби се поусмихна при мисълта, че новият му пикап вероятно е прибран в гаража. Той рядко излизаше с него, освен когато отиваше в града.

Доуби си беше такъв: купуваше нещо ново и изобщо не го използваше, докато не остарее. А вероятно можеше да си позволи десет нови камионетки. Със собствената му земя и тази, която вземаше под аренда, той обработваше близо хиляда и петстотин акра. Неведнъж бе чувала майка си да казва, че е по-лесно да отделиш кората от дървото, отколкото Доуби от парите му. Направо бе станал за смях в околностите със своята стиснатост. Един-два пъти и Аби се бе смяла на шегите по негов адрес, но никога пред него.

Чудеше се какво ли прави тук, в „Ривър Бенд“. Той им продаваше сеното, с което хранеха конете, но навесът за сено бе на практика пълен. Аби тръгна към конюшните.

Когато наближи, покритата пътека, видя, че Бен и Доуби разговарят.

— Убеден съм, че няма за какво да се тревожите, господин Хикс.

— И аз така предположих — кимна Доуби и извитата периферия на сламената му шапка подскочи нагоре и надолу. Както обикновено носеше стари избелели дънки „Ливайс“, карирана риза и кожен колан, на задната страна на който бе отпечатано името му. — Винаги съм знаел, че Лосън може да го плати. Само че… — Видя Аби и млъкна. — Здрасти, Аби — бързо свали шапката си и смутено прокара пръсти през хубавата си рижа коса, опитвайки се да я приведе в някакъв ред.

— Здравей, Доуби — тя погледна луничките, които му придаваха момчешки вид, въпреки че трябва да беше поне на трийсет и пет. — Какъв е проблемът?

— Няма проблем — усмихна се той. — Поне такъв, с който трябва да занимаваш хубавата си главичка — и веднага сви глава между раменете, сякаш съжалил за направения комплимент.

След развода си Аби често бе оставала с впечатлението, че при най-малък аванс от нейна страна Доуби ще поднови ухажването, с което я бе обсаждал почти през цялата последна година в гимназията, особено на дебютантското парти „Веселото последно десетилетие“, организирано в „Ривър Бенд“. Родителите й използваха викторианската къща за тема и декор на даваното от тях пищно тържество. Всички покани с цветна снимка на Аби, издокарана по модата от 1890 година, бяха връчени на ръка от униформени куриери с фланелени панталони, папионки и сламени шапки, яхнали двуместни велосипеди. Градината, където се състоя тържеството, бе превърната в подобие на Кони Айланд^[1], с централната му алея и беседката за целувки. Тогава Доуби Хикс прояви необичайна разточителност, изкупи всичките билети, когато Аби продаваше целувки. Майка й бе настояла, че не могат да не го включат в списъка на поканените, след като е най-близкият им съсед. В интерес на истината, Аби нямаше нищо против — докато не й се наложи да търпи неудобството от монополизирането на целувките й, а по-късно и от недвусмислените намеци на Доуби за съседството на земите им и предимствата от евентуалното им обединяване.

След това почти винаги, когато излизаше да язди, се натъкваше на него: долу край реката, покрай оградата, на пътя. Имаше чувството, че той се навърта наоколо и я дебне. Всъщност Доуби не се предаде, докато тя не обяви годежа си с Кристофър Атуел. Ала никога не се бе плашила от него, само се бе дразнила от упорството му. Ръцете му стискаха шапката, мачкаха периферията.

— Видях те на погребението. Щях да дойда при теб, но… Искам да знаеш колко много съжалявам за баща ти. Той беше прекрасен човек.

— Благодаря ти, Доуби.

— Ако някога ти потрябва нещо, каквото и да било, помни, че съм малко по-нагоре по пътя. Непременно се обади, ако мога да помогна по някакъв начин.

— Благодаря, но в момента не се сещам за нищо. Двамата с Бен се справяме добре, струва ми се.

— Не се съмнявам — той погледна Бен, после отново се обърна към нея: — Може би ще се отбиеш на гости във фермата, когато излезеш на езда следващия път — но не дочака да получи отговор на поканата. — Е, аз най-добре да вървя: — отправи се към стария пикап, като й кимна, а после нахлупи шапката.

Щом пикапът излезе с дрънчене от двора, Аби попита:

— Какво искаше той?

— Дойде във връзка със сметката за сеното. Когато докара последния товар, още не му бяхме платили сеното за зимата.

— Татко трябва да я е пропуснал. Отбележи сумата и я прати на Лейн, той ще се погрижи да бъде платена заедно с другите. — Но си спомни, че това не е първото запитване за просрочени сметки и се намръщи.

— Аз ще се заема с това.

Въпросът беше решен и тя хвърли поглед към заграждението, където държаха нейната сребристосива кобила.

— Мисля да потренирам Бриз. Много се застоя през последната седмица.

— Добре би било… и за двете ви. Върви — подкани я Бен. — Аз ще донеса седлото.

Тя му се усмихна за миг, благодарна за жеста, после се отправи към портата. Кобилата грациозно тръгна да я посрещне; носеше се плавно по земята с вдигната глава и извита шия, сребристата й опашка бе вирната и се вееше като знаме на вятъра. Когато Аби влезе през портата, тя изцвили за поздрав и нетърпеливо побутна рамото й с муцуна.

Аби се засмя тихо и я помилва. Кобилата беше бяла, само тук-таме се забелязваше по някой тъмносив косъм. Отдолу кожата бе черна като платнищата от конски косъм на бедуинските шатри, в които бяха живели родените й в пустинята предци. Препускащите през пясъците номади много ценяха кобилите.

— Самотна беше, нали? — промърмори Аби и видя как малките й уши помръднаха да доловят всяка интонация в гласа й. — И наблизо положително не е имало никой, който да ти обърне внимание. Е, вече няма нужда да се тревожиш. Върнах се.

Тя прегърна кобилата през врата и почувства нейната обич и топлината на тялото й. Усещането, че е желана, необходима, бе силно и в отговор Аби започна да й говори, да споделя с нея, без да се интересува колко глупаво може да изглежда отстрани. Докато кобилата не я предупреди за присъствието на Бен.

— Струва ми се, че се радва да ме види — Аби взе от него оглавника и го надяна на главата й.

— Липсваше й.

— И на мен тя ми липсваше — закопча каишката около врата й и сложи юздата, докато Бен отваряше портата.

Сребристосивата кобила я последва игриво навън, но въпреки демонстрираното въодушевление юздите в ръцете на Аби все още бяха отпуснати. Бен огледа критично животното, търсейки някакви недостатъци или несъвършенства.

— Напомня ми за Вийелки шлем. Как само се движеше той.

— Когато си бил в „Янов“ ли? — „Янов подлазки“ бе прочутата държавна ферма за арабски коне в Полша, където бяха отгледани много от най-известните жребци: Сковронек, Витраз, Комета, Негатив и Баск.

Бен кимна.

— Бях петнайсетгодишен, когато ме взеха на работа в „Янов“ — Аби бе забелязала, че напоследък той все по-често говори за миналото. — Беше преди войната с Германия, когато много от конярите бяха мобилизирани във войската.

Бе чувала безброй пъти историите за неговите премеждия в Полша по време на Втората световна война: за драматичните усилия да се евакуират ценните жребци и кобили преди нахлуването на германците; за конете, оставени в разни стопанства по пътя: за други, конфискувани от руснаците, включително великолепния Офир, бащата на Вийелки шлем; за годините на германската окупация; за ужаса от бомбардировките в Дрезден, отнели живота на двайсет и един елитни коня; за ценните достижения в селекцията, които били унищожени; за маневрите, с помощта на които конезаводът преминал под британска юрисдикция непосредствено след войната; и за емигрирането на Бен в Съединените щати, когато му били поверени грижите за жребец, впоследствие умрял по време на дългото презокеанско пътуване. Като дете тези истории я очароваха. Дори сега я побиваха тръпки, когато си представяше как Бен води през Дрезден кон по време на въздушното нападение, а наоколо експлодират бомби.

Откъм конюшнята се чу острото изцвилване на отгледания тук елегантен жребец, син на Нахр Ел Кедар. Бен хвърли презрителен поглед натам.

— Надбягванията. Те са критерий за качествата на един жребец. Не красивата външност. Погледни този. Има ли хъс? Има ли кураж? Притежава ли издръжливостта и характера, за да отговори на изискванията на тренировките и борбата на състезателната писта? Ще ги предаде ли на потомството си? Кой знае? — повдигна рамене. — Много пъти съм спорил с баща ти, но той така и не ме послуша. Конят има красива глава. Само това го интересуваше.

— Знам — знаеше също, че становищата на Бенедикт Яблонски се базират на коневъдната практика в Полша, където състезателните качества играят основна роля за селекционния процес. И беше съгласна е него, макар това да й бе докарвало разправии с баща й.

Бен винаги бе възразявал срещу практиката на Дийн да кръстосва коне с близка родствена връзка. Той наричаше съешаването на баща с дъщеря или на брат с полусестра „кръвосмесително заплождане“. То затвърждаваше добрите черти, големите очи и дългата шия, но често засилваше и недостатъците. На Аби това също не й харесваше, особено когато установи, че качеството на арабските коне в „Ривър Бенд“ се е понижило.

Тя заведе младата кобила на манежа за тренировки, опасан от солидна ограда. Там замени юздите с дълго въже и взе камшика, който Бен й подаде, после заведе коня в средата.

Израсла във фермата, без съседски деца на нейната възраст наблизо, Аби някак естествено бе потърсила приятелството на конете. Те бяха станали нейни другари в игрите и нейни довереници. И не единствено заради самотата. При тях обичта и привързаността бяха истински. За разлика от хората те не умееха да се преструват и никога нямаше да измамят доверието й.

Повечето момичета, които познаваше, бяха преминали през фазата на конете в ранните си години, но при нея тази фаза бе продължила до зряла възраст. Винаги се бе чувствала добре сред тях.

Когато кобилата се успокои и започна да обикаля в плавен тръс около нея, Бен Яблонски се отдръпна от оградата и тръгна към конюшните. Аби се усмихна леко, ала продължи да работи. Преди Бен не би я оставил да тренира сама млада кобила.

 

 

Рейчъл намали скоростта, когато наближи входа на „Ривър Бенд“, отбелязан с бяла табела, под черния декоративен надпис на която бе изобразен черен силует на арабски кон. Загледа се в събратята му, които пасяха под огромните, покрити с мъх дървета, ала не беше достатъчно близо, за да ги види ясно.

Потеглила бе насам направо от летището, след като се бе върнала в Хюстън един ден по-рано от предвиденото. За краткото време, което прекара в Лос Анджелис, успя да напусне работа, да опакова и да остави на склад всичко, което не вземаше със себе си, и да даде апартамента под наем на един от колегите си. Всичко протече толкова гладко, че сега бе още по-убедена в правилността на решението си да се премести в Тексас. Щом намереше подходящо жилище, щеше да уреди транспортирането на конете от Калифорния. С изключение на тях предишният й живот вече бе приключил, бе част от миналото.

Хванала волана, Рейчъл се поколеба, после подкара по тесния път, като следваше завоите му между дърветата. Откакто Дийн й бе подарил Саймун, копнееше да види бащата и майката на кобилата. Освен това й беше любопитно да хвърли поглед на конюшните в „Ривър Бенд“, за които бе чела толкова много.

Когато наближи средата на имението, дърветата се отдръпнаха като почетна стража пред своя владетел и откриха високата сграда с нейните фронтони и кули, опасващи веранди и парапети: представителен, елегантен дом. Да, дом, това беше точната дума. При цялата й величественост в къщата нямаше нищо студено и неприветливо. Приличаше на място, изпълнено със скрити удоволствия, което гостоприемно те кани да дойдеш и го изследваш.

Докато я съзерцаваше, Рейчъл си спомни тесния апартамент от своето детство, пълен с картини и просмукан с миризма на бои и разтворители. Този дом можеше да е неин. Мисълта за това беше горчива и задушаваща.

Почти неохотно си спомни смъртта на майка си, така внезапна, така неочаквана. Беше намерила Каролайн да лежи на пода в ателието пред незавършената картина. След като не бе успяла да я свести, бе изтичала за помощ при съседите. По-нататък всичко беше като в мъгла. Смътно си спомняше как в болницата някакъв мъж в зелени дрехи й каза, че майка й е починала. Не беше сигурна дали Дийн бе пристигнал същата вечер или на другия ден. Ала беше дошъл. И тя бе плакала в прегръдките му.

По някое време, вече не помнеше преди или след погребението, тя го беше попитала:

— Какво ще стане с мен? — по онова време беше седемнайсетгодишна, но се чувстваше като на седем, изоставена и изплашена.

— Уредил, съм да живееш у Мария Холмс — каза той, споменавайки една от приятелките на майка й, също художничка. — Тя го предложи и…

— Не искам да живея с нея! — едва се сдържа да не изкрещи: „Искам да живея с теб!“ Толкова мъчително беше да го признае, но през цялото време тайно се бе надявала, че Дийн ще я вземе със себе си в Тексас; че няма да понесе мисълта да я остави сама, без близки; че я обича твърде много, за да си тръгне без нея. Съкрушена бе, когато разбра, че надеждите й са били напразни.

— Няма да е за дълго — побърза да я увери той. — Следващата година ще отидеш в колеж и ще живееш в общежитията с приятелките си.

Дийн така и не беше разбрал, че тя няма истински приятелки. Те влизаха и излизаха от живота й, някои се задържаха по-дълго от останалите и тя започваше да вярва, че този път може би си е намерила най-добра приятелка, на която може да се довери, но накрая всичко завършваше с разочарование. И сега, след като майка й си беше отишла, никой не я обичаше и не я искаше край себе си, дори собственият й баща.

Господи, как копнееше само да бъде обичана и желана — и как се страхуваше, че това никога няма да стане. Конете, те бяха всичко, което имаше. И Рейчъл си казваше, че не й трябва нищо повече, че й стига тяхната обич, тяхната компания.

Пред нея се извиси дъб, който разделяше пътя на две разклонения: едното водеше към бялата къща, а другото завиваше към огромния коневъден комплекс. Рейчъл свърна надясно, към конете.

След двайсет минутна тренировка Аби изведе сребристосивата кобила от манежа. Животното вървеше до нея с наострени уши, пръхтеше и цвилеше. Когато наближиха конюшните, то опъна юздите. Изтълкувала погрешно това като знак, че любимката й бърза да стигне по-бързо до бокса си и да получи вечерната порция ечемик, тя ласкаво изрече:

— Огладняла си от тренировката, а?

Но изящните уши и огромните очи бяха обърнати към колата, спряна край сградата с канцелариите. Тя беше някакъв нов модел и не й беше позната. Оттам се зададе един от конярите.

— Чия е тази кола, Мигел? — попита Аби. — Някой е дошъл да гледа конете ли? — В „Ривър Бенд“ често се отбиваха посетители, потенциални купувачи или просто любители.

— Да. Дамата искаше да види Ел Кедар. Посочих й неговия корал. Тъкмо щях да повикам сеньор Яблонски.

Аби вече бе зърнала високата тъмнокоса жена, която отиваше към пасището на жребеца. Беше облечена в прозрачна блуза от естествена коприна и дънки с тесни крачоли без различим марков етикет и носеше дългата си коса пусната. Рейчъл. Позна я веднага и всеки мускул в тялото й се стегна.

— Не си прави труда да търсиш Бен — каза тя на коняря. — Аз ще се оправя с нея — напъха в ръцете му въжето, юздите и камшика. — Заведи Бриз в бокса и се погрижи да бъде добре разтрита, преди да бъде нахранена.

Без да дочака отговора му, Аби тръгна към конюшнята на жребците и заградените пасища до нея. Някак си не бе изненадана, че Рейчъл е тук, но силно се съмняваше, че е дошла само да види наследството, от което се отказва. Вероятно беше тъкмо обратното.

Рейчъл стоеше до тежките напречни греди и гледаше с възхищение застаряващия жребец в далечния край на ограденото пространство, който душеше подозрително въздуха да улови миризмата на тази непозната. В началото тя дори не забеляза, че Аби е дошла. После й хвърли бърз поглед и смутено се дръпна от оградата.

— Великолепен е — каза с леко напрегнат от притеснение глас и отново насочи вниманието си към Ел Кедар.

— И баща ми беше на същото мнение — На Аби не й бе много ясно защо го каза, знаеше само, че иска да предизвика Рейчъл и да изтъкне правата си над Дийн, над „Ривър Бенд“, над всичко, което преди бе смятала за свое.

— На неговата възраст очаквах да е по-тежък… но той изглежда строен и силен.

— Винаги ни е било трудно да увеличим теглото му, особено в периода на оплождането. Той е роден и отгледан в Египет. Там не обичат конете им да са загладени. Беше на три години, когато пристигна тук, в „Ривър Бенд“. Беше само кожа и кости след дългото пътуване по море и карантината. Никога не бе виждал дори стръкче трева, още по-малко пък пасище. И никога не бе разполагал с достатъчно пространство, за да препуска на воля — друг жребец с подобна външност от съседното пасище дотича самоуверено до оградата и изцвили предизвикателно към по-стария си съперник. — Това е Нахр Ибн Кедар, негов син.

— Той няма присъствието на Ел Кедар, нали?

Аби бе изненадана от забележката на Рейчъл. Не бе предполагала, че тя разбира толкова много от арабски коне.

— Да. Ел Кедар не успя да се възпроизведе — Аби замълча, опитвайки се да не показва напрежението и гнева си. — Защо по-точно си дошла?

Отново забеляза колебанието на Рейчъл, следите от нерешителност и нервност в изражението й.

— Виждала бях Ел Кедар само на снимка. Искаше ми се да го видя с очите си още откакто Дийн ми подари неговата дъщеря Нахр Саймун, родена от Нахр Рий.

Аби настръхна. Спомняше си кобилата, една от най-добрите дъщери на Ел Кедар, която баща й уж бе продал. Оказваше се, че и това е една от неговите лъжи. Ала не можеше да го признае, не и пред Рейчъл.

— Наричала си го с малкото му име? — каза вместо това.

— Да. Идеята беше на майка ми. Тя смяташе, че така ще ми задават по-малко въпроси, отколкото ако го наричам „татко“ — само за миг в гласа и изражението й се прокрадна горчивина. Тя се отдръпна от оградата и хвърли поглед към конюшните. — Надявах се да разгледам съоръженията тук.

— Защо? — за да прецени стойността им ли?

— Аз… просто исках да ги разгледам. Толкова много съм слушала за тях.

— Сигурна съм, ще разбереш, че такава обиколка е невъзможна — Аби искаше да я прогони от „Ривър Бенд“. Рейчъл нямаше никакви права тук, абсолютно никакви. — „Ривър Бенд“ е затворен за посещения. И няма да бъде отворен, докато въпросът със собствеността не бъде уреден окончателно.

— Едва ли ще има някакви неприятни последствия, ако само… хвърля поглед наоколо — Рейчъл повдигна неуверено рамене.

„Само през трупа ми“ — помисли си Аби, разтреперана от гняв. Не знаеше откъде идва той, а всъщност и не я бе грижа.

— Не мога да позволя това.

— Разбирам — другата жена се държеше сковано, изглеждаше малко обидена. — В такъв случай ми се струва, че няма смисъл да оставам повече тук.

— И на мен ми се струва така.

— Благодаря ти, че ми позволи да видя поне Ел Кедар.

— Моля.

Когато тя тръгна към колата си, Аби почувства, че в очите й парят сълзи. Беше изплашена, за пръв път през живота си изпитваше страх. Толкова много неща се бяха случили. Изгубила бе баща си. Изгубила бе илюзиите си за миналото. И не можеше да понесе мисълта, че може да загуби дори нищожна част от „Ривър Бенд“.

Рейчъл едва ли беше очаквала, че тя ще тръгне да я развежда наоколо. Или пък я мислеше за толкова глупава, че да не се досети за намеренията й да предяви претенции за част от имота, ако не и за целия? Аби не свали поглед от нея, докато тя не седна зад волана на колата си и не затвори вратата. Е, ако наистина мислеше така, не беше познала.

Когато се обърна да тръгне обратно към конюшните, долови някакво движение край оградата и погледна натам, очаквайки да види Бен. Но високият тъмнокос мъж с бежово яке и чисто нови дънки ни най-малко не приличаше на възрастния поляк.

Вперила поглед в Маккрий Уайлдър, тя рязко пое въздух и се помъчи да овладее чувствата си. Чудеше се от колко ли време е тук. Какво ли бе чул? Видя, че очите му проследиха колата, която вече излизаше от двора, и си спомни, че когато го срещна на гробищата, Рейчъл пак бе замесена.

— Господин Уайлдър, не ви чух да идвате — вгледа се в ъгловатото му лице и забеляза агресивно издадената брадичка. Въпреки спокойните тъмни очи това лице бе сурово.

— Досетих се — без да бърза, той тръгна към нея. Спря, когато стигна до мястото, където беше стояла Рейчъл.

— Правилно ли разбрах? Тя е ваша полусестра?

Вече нямаше защо да се чуди какво е чул.

— Знаете ли нещо за конете, господин Уайлдър?

Той се усмихна.

— Знам кой им е задният край.

— В бизнеса с арабски коне терминът полусестра се отнася само за кобили, родени от една и съща майка. Рейчъл Фар и аз сме заченати от един и същи жребец.

Маккрий я огледа и забеляза, че в сините й очи проблясва влага. Намръщи се за миг, разбрал, че неволно е докоснал болно място. Тя му се бе сторила така спокойна и самоуверена, че не бе доловил напрежението, което се излъчваше от нея. Сега го виждаше в стиснатите й устни.

— Съжалявам. Май бръкнах с пръст в раната, а?

— Дори с цялата лапа — сряза го тя.

— Но нямаше как да знам, нали? — напомни й той.

— Предполагам — призна неохотно Аби, оставяйки го с впечатлението, че повече би й допаднало да го превърне в изкупителна жертва, върху която да излее гнева си. Но той нямаше ни най-малко желание да се кара с дъщерята на Дийн Лосън. — Мога ли да направя нещо за вас, господин Уайлдър? Вероятно не сте дошли чак дотук само за да подслушвате чужди разговори.

— Отбих се да видя майка ви.

— Ще я намерите в къщата.

— Така си и мислех. Но не бях сигурен, че вече приема посетители, затова минах през конюшните да проверя. И тогава ви срещнах.

Аби му повярва. Не искаше, но му повярва.

— Тъкмо тръгвах натам да се преоблека за вечеря. Ако искате, можете да дойдете с мен.

— Благодаря. Ще дойда.