Джанет Дейли
Непознатата сестра (15)

15.

Лейн Канфийлд се появи в „Ривър Бенд“ едва в края на седмицата. И сега, когато седеше в дневната, Аби се чувстваше неспокойна. Не знаеше какво ще излезе от срещата с него. Чакането и несигурността ставаха непоносими за всички им.

Като слушаше как майка й бърбори и се прави на домакиня, изпитваше желание да й кресне да спре, ала не можеше. Цялата сутрин Бабс беше в такова прекрасно настроение, че Аби се ужасяваше от момента, когато то ще я напусне. Което неминуемо щеше да стане. Забелязала бе, че Лейн не докосва нито кафето, нито ореховата торта, които му бяха поднесени.

— Е, Лейн, за какво искаше да говориш с нас? — Бабс се усмихна и отпи от кафето си.

— За съжаление онова, което имам да ви кажа, не е приятно — поде той, като остави чашата и чинийката на масичката до дивана.

— За какво намекваш? — попита направо Аби. — Че имуществото на татко ще бъде блокирано от съдебен иск?

През цялото време бе очаквала Рейчъл да оспори завещанието и да поиска част от собствеността. И ето че опасенията й се оправдаваха.

— Не. Не е това — той сякаш напълно изключваше подобна възможност.

— Какво тогава? — намръщи се Аби.

— Отне ми доста време, докато добия ясна представа за финансовото състояние на унаследяваните имоти. И се опасявам, че то е по-лошо, отколкото мислех първоначално.

— Какво имаш предвид? — Аби се подготви психически, наблюдаваше го внимателно.

— Сигурно знаете, че когато Дийн продаде компанията на баща си, получи значителна сума пари…

— Дванайсет милиона долара — припомни си Аби.

— От тях трябваше да бъдат платени данъците, таксите и разните други разноски, така че чистата сума беше по-малка. През годините той многократно се е възползвал от този капитал. Макар да е ползвал заем за реконструкцията на „Ривър Бенд“, за новите конюшни и така нататък, самото отглеждане на конете и участията в изложби непрекъснато са гълтали пари. Адвокатската му кантора също е била на червено. Прибавете към всичко това няколкото недалновидни инвестиции и крайно високия жизнен стандарт и… — Лейн замълча, сякаш му бе трудно да изрече останалото.

— Искаш да кажеш, че не са останали никакви пари? — попита Аби, надявайки се да не е вярно.

— Искам да кажа, че са останали големи дългове. Вноските по ипотеката в банката отдавна са просрочени. Дължат се данъци за имотите. На практика липсват всякакви източници на приходи.

— Значи сме разорени? — сигурно не го бе разбрала правилно.

— Съжалявам. Но имотите ще трябва да бъдат продадени, за да бъдат удовлетворени претенциите към наследството.

— Какво трябва да се продаде? — Аби се ужасяваше от онова, което щеше да чуе, но трябваше да разбере какво е действителното състояние на нещата. — Конете? Част от земята? Нали нямаш предвид, че трябва да продадем и „Ривър Бенд“?

— Опасявам се, че е неизбежно.

— Не! — Аби не можеше да повярва. Хвърли отчаян поглед към майка си. Бабс беше станала бяла като платно. — Мамо… — не знаеше какво да й каже.

— Толкова ли е лошо положението, Лейн? — Бабс го гледаше тревожно.

— Да, Бабс, лошо е — изражението му беше мрачно и не смееше да я погледне. — Знаеш, че ще ви помагам с всичко, което е по силите ми.

— Знам — отвърна тя.

Но Аби още не можеше да повярва, че е истина. Не беше възможно нещата да са толкова трагични. Вторачи се в книжата, които Лейн извади от чантата си, свидетелства за дължими пари с имена, дати и цифри, но не виждаше нищо. Главата й се въртеше, докато той говореше за ипотеки, просрочени заеми, неизплатени сметки, имуществени данъци, дължими плащания.

Всичките тези приказки за пасиви и дългове бяха последвани от изрази като „оценка на авоарите“, „опис на имуществото“ и „разпродажба на собствеността“. Но след като се ориентира в търговския и финансов език, Аби проумя, че Лейн говори за продажбата на единствения дом, който е имала, на красивите им арабски коне, на малкото кътче от света, в което живееше. Всичко, което й беше близко и познато, всичко, което беше обичала, трябваше да мине под чукчето на аукционера. „Ривър Бенд“, приютявал семейството й поколения наред, трябваше да бъде продаден. Хладните му безстрастни думи се отнасяха за нейния живот. Нима Лейн не разбираше? Слушаше го, потресена и вцепенена, неспособна да мисли, а в главата й напираха безброй въпроси.

Какво ще стане с тях? Ами с Бен? Къде ще живеят? Какво ще правят? Къде ще намери работа? Каква работа? Откъде ще вземат пари за храна? Как ще пренесат всичките тези мебели, когато не знаят къде ще отидат? Как се бе стигнало до тази катастрофа? Как е могъл баща й да им причини това? Как е могъл да причини това на майка й?

Но Лейн не даваше отговори на тези въпроси. Продължаваше да говори и в речта му сега звучаха изрази като „евентуални наличности, останали след задоволяване претенциите на кредиторите“. Гласът му бе така спокоен и делови, че всичко това й се струваше нереално. Сякаш не се случваше на тях.

— Не се тревожи за нищо, Бабс — казваше Лейн. — Аз ще се погрижа за всичко. След няколко дни ще дойде човек, който ще направи пълна инвентаризация и ще определи прилични цени. Обещавам ти, че ще получите най-добрите цени, които можем да предложим.

— Обещаваш. Как можеш да обещаваш каквото и да било? — сърдито го прекъсна Аби. Възмутена бе от опитите му да ги убеди, че всичко ще бъде наред. — Как можеш да седиш тук и да ни казваш, че няма защо да се тревожим? Нали твоята къща не се продава и твоят свят не се преобръща с главата надолу!

— Аби! — майка й бе стъписана от избухването й.

— Не ме интересува, мамо. На път сме да загубим всичко, а той ни разправя да не се разстройваме от това! Е, аз съм разстроена — не можеше да понася повече тези успокоителни дрънканици и хукна навън.

Горещи сълзи пареха очите й, докато тичаше към конюшните. Знаеше само, че трябва да се махне и да размисли — сама, далеч от всички и от всичко. Грабна юзда и се втурна към пасищата, преследвана от натрапчивите въпроси, изплашена до смърт от неизвестното и несигурно бъдеще. Положително имаше някакъв отговор, някакво решение, някакъв начин да се излезе от това положение и тя трябваше да го открие. Просто не беше възможно да загубят всичко. Това беше някаква грешка, ужасна грешка.

Дори в това състояние на душевен смут, тя надяна сръчно и пъргаво юздата на младата си сребристосива кобила и я изведе от корала. Преметна поводите на извития й врат, вкопчи се в гривата и се метна на гърба й. Смушка я с пети и с дръпване на юздите я насочи към портата на голямото пасище отзад. Смътно й се мярна Бен, който тичаше към нея и викаше:

— Аби, какво правиш? Къде си тръгнала с тази кобила? Върни се! Тя е твърде млада! — но нищо не стигаше до съзнанието й. Това бяха само думи и нито една от тях не можеше да укроти неистовата потребност да избяга колкото може по-бързо и по-надалеч.

Успя някак да отвори портата, без дори да съзнава, че го прави. В един момент дървената врата преграждаше пътя й, а в следващия вече нищо не я делеше от голямото пасище. Подкара кобилата в галоп, без да си дава сметка, че шиба сякаш изваяните от мрамор хълбоци с поводите. Изненаданото животно подскочи и полетя като вятър.

Всичко се сливаше пред очите й: подплашените коне, които бягаха от пътя им, неподвижните дървета, водата в рекичката, която се вливаш в Бразос. Не виждаше друго пред себе си, освен наострените уши на Бриз, не чувстваше друго, освен вятъра, който развяваше дългите й коси, не чуваше друго, освен тропота на копитата. Препускаше все по-бързо и по-бързо.

Кобилата се препъна и изхвърли Аби напред. Тя се вкопчи в гладкия й врат и докато се мъчеше да се задържи, усети влагата и осъзна какво върши. Дръпна юздите, успя да спре пъхтящото и възбудено животно и без да ги изпуска от ръцете си, бързо се смъкна на земята.

— Спокойно, момиче. Спокойно, Бриз. Няма нищо — занарежда тя ласкаво, но кобилата се дърпаше нервно от нея; тъмните й ноздри бяха широко разтворени, хълбоците й се повдигаха, тялото й блестеше от влага.

Зад нея затрополиха копита. Аби се обърна и видя Бен, яхнал стария кон, който държаха в конюшните. Той слезе и тръгна към нея.

— Какво си мислиш, че правиш, Абигейл Лосън? — но погледът му беше насочен към младия арабски кон.

— Искаш да съсипеш кобилата ли? Тя е твърде млада за такава езда.

— Съжалявам, Бен — Аби го наблюдаваше със страх как опипва стройните крака на кобилата, като през цялото време й говори тихо на полски, и щом се изправи, впери очи в строгото му лице.

— Бриз добре ли е?

— Сега се тревожиш — изръмжа възмутено той. — Защо не се разтревожи преди това?

— Съжалявам. Не мислех.

— Напротив, мислиш. Мислиш само за себе си. Винаги, когато си ядосана и огорчена, караш някой друг да страда. За теб това няма значение. Важното е ти да се почувстваш по-добре. Не заслужаваш кобила като тази.

— Може и да не заслужавам — гърлото й се сви. — Но тя е моя. Моя е — Аби обви ръце около потръпващата шия на коня, неспособна да сдържа повече сълзите си. — Бриз е добре, нали, Бен? — обърна се да го погледне тя.

— Да. Не напипах нищо. Имаш късмет, че си толкова лека. Костите на двегодишните коне още растат. Знаеш това. Яздят се само по малко. С тях не може да се препуска из пасището.

— Знам.

— Ще я водиш до конюшните. Няма да я яздиш. И ще я изтриеш добре.

Поучаваше я, сякаш беше още четиринайсетгодишна и нямаше представа от тези неща, сякаш не знаеше как да се грижи за кон. Но гневът й бързо угасна, тъй като трябваше да признае, че напълно си го беше заслужила.

Аби унило вдигна юздите и се обърна да поведе кобилата към конюшните. Но когато погледна конете, които познаваше от жребчета, рекичката, край която беше играла като дете, и дърветата, по които се беше катерила, я обзе мъчително чувство за загуба. Скоро щеше да се прости с всичко това, с всичко, което винаги бе обичала и смятала за даденост. За да отиде — къде? Да прави — какво? Още не можеше да повярва, че е истина.

— Защо са тези сълзи, кажи ми — попита Бен.

— Трябва да продадем всичко. Татко е имал много дългове. Нямаме пари. Всичко трябва да се разпродаде, за да се плати на кредиторите.

— Наистина ли? — Бен се навъси.

Аби кимна.

— Лейн ни го каза, когато дойде. Разорени сме. Знаех, че има проблеми, но не съм допускала, не ми е минавало и през ум, че положението е толкова лошо — тя погледна Бен, възрастния човек, който беше преминал заедно с нея през всички предишни бури и й бе вдъхвал сили. — Какво ще стане с нас? Какво ще стане с теб? Ти беше за мен като чичо. Какво ще правя без теб?

— Детето ми — той я прегърна. На Аби й се искаше да си поплаче още, но някак си не вървеше. Този път Бен не можеше да я утеши. Нещата нямаше да се оправят. — Горката ти майка — каза той. — Колко ли е изплашена.

— Мама — дори не се бе сетила да помисли как ще подейства новината на майка й. Самата тя беше твърде потресена. Смътно си даваше сметка, че сега тя е единствената опора на Бабс. Трябваше да се грижи не само за себе си, но и за нея. Не беше справедливо, но нима някой очакваше животът да е справедлив? — „Ривър Бенд“, конете, всичко трябва да бъде продадено. Всичко, освен Ривър Бриз. Тя е моя — Аби се обърна отново към коня.

— От нея ще излезе добра кобила за разплод и ще можеш да си развъдиш ново стадо.

— Недей, Бен. Сега не е време за глупави мечти. В момента трябва да мисля къде ще се подслоним и какво ще ядем. И за мама. Трябва да мисля за мама.

Бабс притисна пръсти към слепоочието си, после отпусна ръка и стана от стола. Искаше й се да забрави всичко, което Лейн беше казал, да се престори, че положението не е така безнадеждно, както той го беше представил. Ала не можеше. Не и този път. Вече никой нямаше да й се притече на помощ, нито Дийн, нито Ер Ди. Не й бе останал друг, освен Аби.

Входната врата се отвори и Бабс се обърна към фоайето, разпознала стъпките й. Но тя отмина дневната и се насочи към стълбището.

— Аби — извика след нея майка й.

Младата жена се появи на вратата, уморена и разрошена от вятъра.

— Безпокоях се за теб. Беше така разстроена, когато излезе — и друг път бе виждала дъщеря си ядосана, но никога така обезумяла. — Исках да се уверя, че си добре.

— Добре съм, струва ми се. Просто трябваше да се поразходя сама и да подредя мислите си — Аби влезе в дневната, огледа се, сякаш за да запомни всяка подробност, и Бабс забеляза следите от сълзи и отчаянието в очите й. Приличаше на изплашено момиченце, нейното момиченце. — Не мога да повярвам, че трябва да продадем „Ривър Бенд“. Това е нашият дом. Няма ли да е достатъчно, ако продадем конете и цялата земя, с изключение на малкото парче, на което е къщата?

— Лейн обясни, че къщата е ипотекирана за голяма сума — сърцето на Бабс преливаше от обич към дъщеря й.

— Трябва да има начин да си я върнем. Това е нашият дом — зад гнева й прозираше безпомощност. Тя горчиво въздъхна. — Как е могъл татко да ни причини това? Не разбирам. Наистина ли ни е мразил толкова много?

Бабс рязко пое въздух. Никога през всичките тези години не бе допускала, че и Аби се чувства пренебрегната. Как беше възможно да има дъщеря и да знае толкова малко за нейните чувства? Сега й се искаше да й протегне ръка и да я увери, че не е било точно така, ала не знаеше как.

— Аз повярвах на Лейн, когато каза, че ако баща ти беше жив, щеше да намери пари, за да плати всичките тези дългове. По свой начин той държеше на нас — не можеше да каже „обичаше“. Любовта, която Дийн бе изпитвал към нея, бе угаснала много отдавна. Той бе останал от чувство на дълг, на вина и вероятно от съжаление. Бабс никога не си бе задавала въпроса дали Дийн обича Аби. Просто бе приемала това за даденост. А може би той действително не я бе обичал, и то по нейна вина. След като не бе имал никакви чувства към нея, не беше изключено да е бил равнодушен и към детето, което му бе родила. Но нямаше никакъв смисъл да рови в миналото. Сега трябваше да мисли за дъщеря си.

— Колкото до къщата, ти и без друго щеше отново да я напуснеш някой ден, Аби. Когато обикнеш друг мъж и пожелаеш да прекараш живота си с него. Ще се омъжиш и ще отидеш да живееш другаде… в свой собствен дом, както с Кристофър. Нямаше да останеш цял живот тук дори ако това не се бе случило.

— Но ти ще останеш. Ти обичаш тази къща. Пердетата, тапетите, мебелите — ти си избирала всичко. Това е твоят дом. Как можеш да го напуснеш?

— Нямам нищо против, наистина — каза го, за да успокои Аби, но в мига, в който думите излязоха от устата й, разбра, че е истина. — След смъртта на Ер Ди тук се чувствах много самотна. Не мисля, че искам да живея непрекъснато със спомените си.

— Мамо, не говориш сериозно, нали?

— Напротив — Бабс бе не по-малко изненадана да открие това. — Къщата е стара, тук духа и не може да се затопли през зимата, нито да се охлади през лятото. Винаги е влажно и неуютно. Водопроводът е в окаяно състояние, а прозорците не могат да се отварят — толкова много неща не бяха наред в тази къща, че беше чудно как не го бе забелязвала досега.

— Но… къде ще отидем? Какво ще правим?

— Не знам — насили се да се усмихне и отново прибягна до фразата, която винаги й бе служила за заклинание: — Всяко зло за добро. Всичко ще се оправи, ще видиш.

— Надявам се — но Аби не беше така уверена. Тя не бе наследила оптимизма на майка си. Не беше достатъчно само да щракнеш с пръсти, за да намериш работа и жилище. Трябваше сама да тръгне да търси… и в същото време да поддържа фермата, да приведе конете в търговски вид и да се готви за аукциона. Всичко трябваше да е безупречно, ако искаха да получат добри цени.