Джанет Дейли
Непознатата сестра (42)

42.

От трибуните отново долиташе ревът на тълпата, приветстваща поредната група устремени към финала коне, когато един от конярите поведе белия жребец покрай боксовете. До него крачеше Аби в синя жакардова рокля и синьо копринено шалче в тон със състезателните цветове на Уиндсторм.

Нервите й бяха опънати, а дланите й бяха влажни от пот. Чувстваше се по-изплашена от Алекс предишната седмица, когато Идън го бе убедила да яздят заедно нейното пони. След това той й беше казал: „Може би, ако се бях научил да яздя, майка ми щеше да ме харесва повече.“ Забележката му й бе прозвучала като ехо от миналото. Много отдавна тя също се бе обърнала към конете с надеждата да спечели одобрението на своя баща.

Алекс бе станал техен редовен гост; при всяка възможност прескачаше тайно да играе с Идън. Понякога Аби се питаше дали постъпва правилно, като му позволява да идва, но Идън имаше нужда от другарче на своята възраст, както и той, а боязливостта му уравновесяваше нейното безразсъдство и всеки от двамата научаваше по нещо от другия. Ала… не биваше да забравя за Рейчъл.

„Все тази Рейчъл“ — помисли си Аби и изведнъж се почувства неспокойна и разтревожена. Защо си разваляше този сияен, прекрасен юнски ден с мисли за нея? Уиндсторм участваше в следващата гонка. Защо не се наслаждаваше на вълнуващото събитие, вместо да си трови нервите с Рейчъл?

Но тя знаеше отговора на този въпрос. Тази сутрин беше научила от друг собственик на арабски коне, че Сироко е спечелил надбягванията вчера — с три дължини. След две седмици и половина той щеше да се надбягва с Уиндсторм в традиционните конни състезания по случай Деня на независимостта. При положение, че Уиндсторм завърши благополучно днешните. „Трябва да победи“ — мислеше си Аби, уверена, че конят й ще спечели не само в тези надбягвания, но и в предстоящите на Четвърти юли, където по всеобщо мнение се излъчваше шампионът на шампионите. И това трябваше да е Уиндсторм. Не можеше да понесе мисълта да загуби отново от Рейчъл.

Идън я дръпна за ръката.

— Мами, мислиш ли, че Мак е тук? — лицето й бе смръщено озадачено, а очите й шареха по малката група хора, събрали се край оградата, зад която коне и жокеи очакваха следващата гонка.

— Не знам — но го очакваше.

През последните три месеца и половина тя бе уреждала „случайните“ срещи, за да може Маккрий да прекарва с дъщеря си известно време, както му бе обещала. Преди около месец обаче Доуби научи, че Маккрий се е върнал, и задачата й ставаше все по-трудна. Доуби на два пъти я разпитва за него, интересуваше го преди всичко дали се е срещала и говорила с него. Аби не скри, че го е виждала, но се опита да създаде впечатление, че няма нищо повече. Съмняваше се, че й е повярвал. Неизказаните му подозрения и собственото й чувство за вина внесоха още по-голямо напрежение във вече разклатения им брак.

Не можеше да реши какво да предприеме. В началото тайно се бе надявала, че Маккрий ще се умори да си играе на баща, ще се махне и всичко ще тръгне постарому. Но като гледаше как се засилва връзката между него и Идън, бързо разбра, че това няма да стане. Понякога се питаше кого заблуждава, като поддържа този фарс: Идън, Доуби и тя.

— Но Мак винаги идва да гледа надбягванията на Уиндсторм. Защо днес го няма? — продължаваше Идън, явно разтревожена от отсъствието му. Което доказваше още веднъж с какво нетърпение очаква да го види.

— Не знам — повтори Аби. — Може да е бил твърде зает, за да дойде.

Когато говори с него в началото на седмицата, той каза, че ще лети от Уайоминг, където фирмата му извършва сондажи, и очаква да пристигне около обяд.

Може би не бе успял да пристигне навреме заради буря по пътя, тъй като щеше да лети със самолет на компанията, а не с чартърен лайнер. Но ако беше попаднал в буря, защо не се бе обадил да й остави съобщение? Освен ако… Аби си спомни снимката на частен самолет, катастрофирал по време на буря, която бе видяла в сутрешния вестник. Изведнъж и стана студено… и малко страшно.

Голяма ръка легна на кръста й. Тя се обърна и съзря Маккрий, жив и здрав, на лицето с онази до болка позната усмивка.

— Маккрий. Значи все пак си пристигнал благополучно — промърмори тя, обзета от облекчение.

— Ти съмняваше ли се? — тъмните му очи я гледаха така проницателно, сякаш надничаха право в сърцето й.

За част от секундата всичко друго изчезна от съзнанието й, дори Идън, която се сърдеше, че я пренебрегват.

— Аз… ние… Идън се чудеше дали ще дойдеш днес или не.

— Само Идън ли? — натискът на ръката му леко се засили и Аби имаше чувството, че Маккрий ще я целуне. Но той се наведе и взе Идън на ръце.

— Ама ти май наистина не си вярвала, че днес ще дойда да викам за Уиндсторм? — подкачи я весело той. — Нали сама ме записа за редовен член на неговата агитка?

— Да, обаче гледах, гледах и никъде не те видях. И мами каза, че може да си много зает и да не дойдеш.

— Така ли каза наистина? — той повдигна Идън малко по-високо. — Излъгала се е. Каквото и да става, никога няма да съм толкова зает, че да не дойда. Не мога да разочаровам любимото си момиче, нали така?

— Да, но страшно закъсня — напомни му Идън. — Надбягването ей сега ще започне. Вече отведоха Уиндсторм да му сложат седлото.

— Знам и много се извинявам. По пътя от летището попаднах в капан. Станала бе катастрофа и движението беше блокирано.

— Това ли те задържа? А аз помислих… — Аби не се доизказа, не искаше да се издава, че се е изплашила.

— Да?

— Няма значение. Хайде да вървим. Искам да поговоря с треньора, преди да са дали сигнала за оседлаване — Аби тръгна към територията, в която не се допускаха външни лица, но трябваше да почака на входа, тъй като въвеждаха друг арабски жребец, включен в следващата гонка.

— Изпускаш се, Аби. — Маккрий стоеше до нея, все още прегърнал Идън. — Ще трябва повече да внимаваш.

— Защо? Какво искаш да кажеш? — намръщи се тя.

— Както ме погледна, когато пристигнах, човек би си казал, че се зарадва да ме видиш.

Аби не се опита да отрече. Вярно беше. Като глупачка се беше оставила във властта на емоциите, макар и само за миг. А това беше грешка, грешка, която лесно можеше да повтори. Имаше моменти, когато й се искаше да грабне Идън и да избяга: от Маккрий, от Доуби, от цялата бъркотия. Ала трябваше да мисли за майка си, за Бен, за конете. Предпочиташе Маккрий да не беше се връщал. Преди всичко беше толкова просто. Тя отчаяно се опитваше да запази досегашното положение на нещата, но неволно сама усложняваше живота си.

Когато влязоха в забранената за външни лица зона, Аби поговори с треньора на Уиндсторм Джоу Гибс. Не беше много наясно какво точно постигна, освен че успя да получи уверението му, че според него жребецът е във форма и е готов за надбягването. Облеченият в синя копринена униформа жокей мина през кантара и се присъедини към тях с лекото състезателно седло и номера в ръцете.

Треньорът оседла лично Уиндсторм, а Аби гледаше отстрани и се чувстваше напълно излишна. Въпреки това още не й се искаше да си тръгне. Огледа шестте други арабски коня: с изключение на два, все стари ветерани на хиподрума със забележителни постижения. Фаворитът, кестеняв жребец с недотам красива глава, беше загубил само две надбягвания през този сезон.

— Изглеждаш нервна — отбеляза Маккрий.

Тя го погледна изпод периферията на шапката си и видя, че Идън вече не е с него. Сега Бен бе принуден да отговаря на безкрайните й въпроси.

— Нервна, неспокойна, развълнувана, изплашена — призна Аби, но съзнаваше, че напрежението й се дължи отчасти и на присъствието му. — Днес Уиндсторм има силна конкуренция.

— Май не си много уверена в него. Забрави ли, че той спечели и трите предишни надбягвания?

— Не. Но досега не е бягал цяла миля, нито се е състезавал с такива коне. Имам основание да бъда загрижена. Ти едва ли разбираш колко важно е това надбягване. От класирането му тук ще зависи дали ще участва в състезанията на Четвърти юли.

— Мислех, че вече е включен в тях.

— Да. Но ако не се справи с дистанцията, ще го изтеглим — тя насочи вниманието си към сребристобелия жребец, нетърпелив, но в същото време безразличен към суетнята на треньора и помощника му. — Той трябва да спечели. Просто трябва.

— Значи си чула — Аби се наежи. Искаше й се да се престори, че не разбира за какво става дума, но знаеше, че не може да заблуди Маккрий.

— За победата на Сироко ли? Да.

Бен дойде при тях, хванал здраво за ръка Идън.

— Време е да вървим да си намерим местата. Състезанието скоро ще започне.

Пожелаха успех на жокея и тръгнаха да търсят местата си в ложите за собственици и да чакат старта. Идън беше твърде възбудена, за да седне, и мястото между Аби и Маккрий беше празно.

На Аби винаги й бе трудно да се преструва, че не го забелязва, а днес почти не й беше по силите. Опита се да го припише на растящото напрежение преди старта, но имаше неприятното чувство, че през онези няколко минути на страх, когато си бе помислила, че самолетът му може да е катастрофирал, неволно си бе признала нещо. За пръв път бе благодарна на Идън, че я разсейва със своето неспирно дърдорене.

— Мами, сети ли се да заложиш на Уиндсторм парите, които баба ти даде?

— Бен свърши тази работа. Квитанцията е у него.

— Колко ще спечели?

— Ако Уиндсторм не победи, скъпа, нищо няма да спечели — и тъй като знаеше, че този отговор няма да задоволи дъщеря й, хвърли поглед към таблото за залаганията. В момента срещу кон номер четири, Уиндсторм, пишеше седем към едно. Не беше много окуражаващо да открие, че участниците в залаганията очевидно не смятат нейния жребец за особено перспективен. — Ще спечели някъде към седемдесет долара.

— О! А ти ще заложиш ли на Уиндсторм?

— Не.

— Ама можеш да спечелиш много пари!

— А мога и да ги загубя — ала не това бе причината. Струваше й се, че ако заложи на собствения си кон, ще предизвика съдбата.

— Защо? Нали знаеш, че той е най-бърз от всички? — не млъкваше Идън. — Ще спечели. Сигурна съм.

— В едно надбягване могат да се объркат хиляда неща, Идън — опита се да й обясни Аби. — Той може да потегли зле от старта или да попадне между другите коне и да не може да се измъкне. Някой кон може да се блъсне в него или да падне пред него. Просто никога не се знае.

— Аз знам — отсече тя и се обърна към Маккрий: — Ти ще заложиш на Уиндсторм, нали, Мак?

— Вече заложих — той извади от джоба на ризата си няколко квитанции и й ги показа.

— Всичките тези! Може ли да ги поддържа?

— Разбира се — Маккрий й ги подаде.

— Колко пари ще спечелиш?

— Много — усмихна се той.

— Леле, как ми се иска да можех и аз да заложа на Уиндсторм! — въздъхна с копнеж Идън, вперила поглед в квитанциите. — Исках да извадя парите от прасенцето ми, но мама не ми позволи да го взема със себе си.

— Казах ти, че още си малка — напомни й Аби. — На децата не е позволено да залагат на конни надбягвания.

— Е, като стана голяма, ще заложа на Уиндсторм и ще спечеля много пари — заяви Идън.

— Нещо ми подсказва, че у нея има силна комарджийска жилка — подхвърли Маккрий.

— Явно я е наследила от баща си — рече Аби.

— Съгласен съм с теб — отвърна той и я изгледа.

Аби почувства, че лицето й пламва, и извърна очи. В същия момент дадоха сигнал за излизане на старта. По пистата препусна в кариер арабски кон с ездач, издокаран в червено-златен местен костюм, който предвождаше процесията на участниците. Трибуните ги посрещнаха с бурни аплодисменти.

— Виж, мами. Ето го Уиндсторм! — извика развълнувано Идън.

Спъван от коня пред него, Уиндсторм заситни по пистата, извил шия и вдигнал дългата си опашка, която се развяваше като бяло знаме зад него. Докато дефилираха покрай трибуните на път за стартовите врати, един от седемте участници се подплаши от шума на тълпата. Но не и Уиндсторм. Той флиртуваше с публиката, сякаш се намираше на манежа, а не на състезателната писта.

— Понякога се питам дали не сгрешихме, като не го пуснахме най-напред в надбягванията — каза Аби на Бен.

— Не се тревожи. Уиндсторм знае защо е тук — отвърна й той, като разглеждаше останалите коне през бинокъла си.

Аби се бе чувствала неспокойна и преди другите надбягвания, но сега трепереше два пъти повече. Когато конете стигнаха до стартовите врати, тя се премести на ръба на седалката. Между тях имаше само още един сив, и то тъмносив, така че лесно различаваше Уиндсторм от останалите. Но от това разстояние не можеше да види нищо повече.

— Как е той, Бен?

— Поти се малко. Това е хубаво.

— Дай да видя — тя посегна за бинокъла и веднага го насочи към своя жребец. На врата му имаше издайническо тъмно петно. Добре бе конят да е малко нервен; това показваше, че е нащрек и знае какво се очаква от него. Но прекалената нервност изчерпваше силите. След като го огледа внимателно, Аби трябваше да признае, че в никакъв случай не е плувнал в пот. Изглеждаше готов и тя се надяваше и се молеше наистина да е така.

— Може ли да видя, мами? — Идън дръпна ръката й.

— Не точно сега — Аби свали за миг бинокъла и видя, че кон номер едно вече заема мястото си на първа стартова позиция. Бързо вдигна отново бинокъла, за да се увери, че Уиндсторм ще бъде въведен без инциденти в четвъртия коридор.

Когато и последният зае своето място, гласът на говорителя прогърмя над трибуните:

— Конете са пред стартовите врати, готови за състезанието.

На Аби й се стори, че цяла вечност се взира през бинокъла в четвъртия коридор и наблюдава усилията на жокея да удържа Уиндсторм. Жребецът чакаше сигнала на ездача и нетърпеливо мърдаше уши. Накрая започна да мята глава, раздразнен от бавенето.

Камбанките на вратите звъннаха, когато те се отвориха широко и конете излетяха навън.

Аби скочи на крака, свалила бинокъла.

— Как потегли той? Не видях — още от старта три коня се хвърлиха да излязат начело. Уиндсторм не беше сред тях.

— Добре потегли — Бен стана и тихо добави: — Не го пришпорвай. Остави го да влезе в крачка.

Аби го чу, но вниманието й беше погълнато от конете, които препускаха към трибуните, и схвана чак след секунда, че той говори на жокея.

— Уиндсторм е пети; Каслан е шести… — гърмеше гласът на говорителя.

Когато наближиха първия завой, белият жребец беше от външната страна на пистата, на пет и половина дължини от водача, но бягаше спокойно, без да излиза напред и без да изостава. Аби отново вдигна бинокъла.

— Нищо не виждам, мами.

— Качи се на седалката до Бен — Аби се премести надясно да направи място на Идън. Конете излязоха на задната права и групата се разкъса. — Сега е четвърти — Уиндсторм започна да настига водачите и във възбудата си тя несъзнателно се вкопчи в ръкава на Маккрий. — Струва ми се, че атакува. Дано само не е твърде рано.

Групата навлезе в последния завой и тя го изгуби от погледа си. Белият му гръб само се мяркаше зад конете покрай оградата. Непоносимо напрежение стегна гърлото й.

Двата първи коня излязоха от завоя и препуснаха по финалната права глава до глава. Но ето че от външната страна излетя Уиндсторм, изпънат като стрела, всеки тласък на мощните задни крака го изхвърляше по-близо до водачите.

Аби чуваше виковете на тълпата като далечен тътен, заглушаван от ударите на копитата по черната писта. Когато Уиндсторм настигна водачите, тя свали бинокъла и без да съзнава, започна да го размахва във въздуха, подканвайки своя любимец да бяга по-бързо.

При предпоследния от жалоните, отбелязващи двестаметровите отсечки, белият жребец се изравни с водачите и започна да се откъсва от тях. Другите жокеи се хванаха за камшиците, но неговият продължаваше да го направлява към финала само с юздите. Той излезе напред с половин дължина… една дължина… две.

Когато Уиндсторм пресече финалната линия, готов да продължи нататък, Аби закрещя:

— Успя! Победи! Победи! — обърна се към Маккрий: — Не ти ли казах, че ще спечели?

Въодушевлението й от решителната победа беше така голямо, че трябваше да го сподели, да излее част от него. Аби се хвърли на врата на Маккрий. Той обви ръка около кръста й и я повдигна от земята.

В мига, в който устните й докоснаха неговите, тя осъзна какво върши и понечи да се отдръпне. Но движението й беше пресечено от дланта му, обхванала отзад главата й.

— О, не, няма да се измъкнеш, Аби — прошепна той. Целуна я, устните му се плъзнаха топло, властно по нейните и си взеха онова, което сама щеше да му даде. Аби не можеше да отрече, че й беше приятно. Отвърна му, наслаждавайки се на удоволствието, което се разля по тялото й.

Прегръдката им не продължи повече от няколко секунди, но на нея й се стори, че е траяла цяла вечност. Маккрий най-сетне я пусна да стъпи на земята и се премести, за да включи и смеещата се, пищяща от радост Идън. Запрегръщаха се, започнаха да се смеят и да ликуват заедно, като привлякоха във веселбата и Бен. Но Аби още усещаше целувката му на устните си. Не можеше да погледне Маккрий, без да си спомни за нея. И най-обезпокояващото беше, че всеки път, щом той я погледнеше, виждаше същото, отразено и в неговите очи.

Отидоха в почетния кръг за церемонията по награждаването. Когато дойде време да се правят снимки, Идън започна да настоява и Маккрий да се снима с тях, но той се измъкна, като я убеди, че трябва да си прибере печалбата от залагането.

Аби гледа след него, докато се изгуби в тълпата. Знаеше много добре, че не би могла по никакъв начин да обясни неговото присъствие на Доуби. Маккрий беше прав да бяга от обектива. И все пак, когато фотографът ги подреди до сребристия жребец, откри, че й се иска и той да е с тях.

След края на церемонията конярят отведе Уиндсторм на задължителния тест за допинг.

Докато излизаше от почетния кръг, влачейки Идън след себе си, Аби си мислеше за предстоящото бягане на миля и четвърт, до което оставаха по-малко от три седмици.

— Вече няма никакво съмнение, че Уиндсторм ще участва в конните състезания на Четвърти юли — каза тя, като забави крачка, за да се изравни с Бен. — Ще ми достави голямо удоволствие да видя как Сироко му диша праха на финала. Днес той подобри времето си с цяла секунда.

— Нещо повече, постави рекорд на пистата за арабски коне — обади се треньорът Джоу Гибс, който вървеше след тях.

— Наистина ли? — Аби се обърна да го погледне, смаяна от новината. — Знаех, че времето му е добро, но… — и избухна в смях. Не можа да се сдържи. — Представяш ли си, Бен? — чудеше се как ли ще го приеме Рейчъл, когато научи.

Рекорд на пистата. Нямаше търпение да съобщи новината на Маккрий. Поизтрезня, когато си спомни целувката. Разсеяно прокара пръсти по устните си, сякаш очакваше да открие там физически отпечатък, като този, който бе останал в съзнанието й… и ако трябваше да е честна, в сърцето й.

Погледна в посоката, от която трябваше да дойде той. В боксовете беше тихо. Конете подаваха глави над преградите, размахваха опашки или пристъпяха от крак на крак, за да прогонят мухите, хрупаха сено или бутаха кофите за вода. От време на време се чуваше тропот на копита, когато някой от конярите разхождаше току-що завършил участник в надбягванията или тих говор на минаващи оттам хора, спрели да помилват някоя кадифена муцуна. Виковете и овациите оставаха на трибуните.

Когато Маккрий се зададе от другия край на редицата боксове и тръгна към тях, Аби усети бързите удари на сърцето си. Обзе я леко напрежение. Но чувството не бе неприятно, по-скоро сякаш сетивата й се бяха изострили.

— Идън! — извика тя дъщеря си, която бърбореше на коняря, явно му разказваше за Уиндсторм.

— Извинявай. Трябва да вървя — каза тя и излетя насреща му като куршум. — Взе ли си печалбите? — извика.

— И още как! — той размаха банкнотите.

— Ау! Виж колко много пари е спечелил Мак, мами!

— Доста са, а? — отвърна Аби. — Каза ли му нашата новина?

— Каква новина? — погледна я с недоумение Идън. Аби се наведе и прошепна на ухото й:

— Уиндсторм е поставил рекорд на пистата за арабски коне.

— Ура! — детето се обърна към Маккрий със светнали от радост очи. — Уиндсторм е поставил рекорд!

— Има най-доброто време на една миля, постигано от арабски кон тук, на тази писта — обясни Аби, почувствала отново онова леко главозамайване от постижението на своя жребец.

— Това е чудесно. Сега имаме да празнуваме три неща: времето на Уиндсторм и моите печалби.

— Кое е третото — сбърчи носле Идън.

— Купих имота на Джефорди: къщата, земята, всичко — докато отговаряше, той гледаше Аби. — Само на трийсетина километра от фермата.

— Знам го — каза тя, макар да го бе виждала само от пътя.

— Може би ще наминеш някой път да го видиш — предложи той, но Аби нямаше намерение да поема подобни рискове. Не желаеше да вижда къде се храни или… къде спи той. След като не получи отговор от нея, Маккрий се обърна към Идън: — Ти как мислиш, какво трябва да предприемем, за да отпразнуваме всичко това?

— Ами… — тя стисна устни, сериозно замислена над въпроса. — Можем всички да изядем по един голям шоколадов сладолед и… да погледнем някои играчки. И можем да отидем на кино — завърши гордо.

— Добре — усмихна се Маккрий.

— Мен не ме бройте. Вие двамата вървете. Ние с Бен трябва да останем тук и да се погрижим за Уиндсторм — Аби винаги се измъкваше, за да остави Маккрий известно време сам с Идън.

— Ама аз искам и вие да дойдете — запротестира дъщеря й. — Ако не дойдете, няма да е същото.

— Съжалявам, но не можем. С Бен трябва да останем тук — Аби усети, че ще последва сцена.

— Тогава и аз няма да отида — заяви Идън с предизвикателно изражение.

— Идън, знаеш, че винаги си прекарваш весело с Мак — опита се да я вразуми тя.

— Да, ама искам всички да си прекараме весело, както онзи път на изложбата.

— Не се инати, Идън — въздъхна Аби, започнала да губи търпение.

— Ако не дойдете с нас, и ние оставаме тук — тя решително скръсти ръце и вирна брадичка.

— Само ти ще загубиш — но дъщеря й се беше заинатила като магаре. Аби погледна безпомощно Маккрий, който, изглежда, се забавляваше от тяхната борба за надмощие. За миг се запита дали пък той не я е подучил.

— Ако не можете да ги победите, присъединете се към тях, нали така се казваше в старата поговорка? — рече той и устните му се извиха леко. — Ела с нас. Уиндсторм преживява чудесно без теб, когато те няма. Защо този следобед трябва да е по-различно?

— Трябваше да се досетя, че ще вземеш нейната страна — обвини го Аби, но някак си не можеше да се ядоса. Имаше неприятното усещане, че подсъзнателно й се иска да бъде уговорена. Ала да признае това означаваше да признае, че иска да бъде с Маккрий.

— Моля те, ела с нас, мами. Те ще се грижат добре за Уиндсторм, сигурна съм — каза тя, сочейки конярите, които се занимаваха с него.

— Бен… — призова го на помощ Аби.

— Няма какво да се възрази — той повдигна широките си рамене. — Онова, което казва детето, е вярно.

— Видя ли? Дори Бен, е съгласен с мен — каза доволно Идън, хвана за ръка Аби и посегна към ръката на Бен. — И ти ще дойдеш с нас, нали? Ще си прекараме страхотно.

Идън толкова се радваше, че би било жестоко да й откаже.

— Печелиш — предаде се Аби.

Четиримата поеха към паркинга и взетата под наем кола на Маккрий. Целта им бе не много отдалечен от хиподрума кинотеатър, който Маккрий и Идън бяха открили при една от предишните си екскурзии в този район.

 

 

Когато излязоха от киното след два часа, здрачът разстилаше по небето своето бледомораво покривало и изтласкваше към хоризонта червеното зарево на залеза. За ужас на Идън Аби заяви, че е време да се прибират. Тя се опита да убеди майка си, че не е уморена, но скоро заспа на задната седалка.

Маккрий отби в паркинга на мотела и попита:

— В коя стая си?

— Сто двайсет и шеста. Близо е до първия страничен вход — тя отвори чантата си да извади ключа. — Бен, би ли събудил Идън?

— Нека си спи — каза Маккрий. — Аз ще я внеса.

Аби не възрази.

Той спря колата до страничния вход, взе на ръце детето и последва Аби и Бен в сградата.

Аби отключи, влезе и отстъпи встрани да му държи вратата, а Бен продължи към своята стая.

— Можеш да я оставиш тук — каза тя, като посочи най-близкото до вратата двойно легло.

Когато Маккрий се наведе да я сложи там, Идън изръмжа недоволно и се вкопчи в него. Той внимателно се освободи от ръцете й, а Аби се усмихна замислено, свали шапката си и отиде при куфара, оставен отворен на ниската тоалетна масичка. Нощницата на Идън, подобна на дълга тениска, беше най-отгоре. Взе я и тръгна, да приготви дъщеря си за сън, но видя, че Маккрий е седнал до нея и събува обувките и чорапите й.

— Не е нужно да се занимаваш с това. Аз ще се оправя с нея.

— Моля те, остави на мен — пружините леко изскърцаха, когато той се обърна да я погледне. — Това ли е нощницата й?

— Да — Аби гледаше несигурно протегнатата му ръка.

— За теб вероятно е нещо привично, но аз никога досега не съм имал възможност да сложа дъщеря си в леглото.

Аби се колеба още секунда, после му подаде нощницата и остана да гледа отстрани. Бе развълнувана от сцената. Маккрий свали роклята и гащичките на Идън, като се стараеше да не я събуди. Усмихваше се на намръщените физиономии, които правеше тя, а силните му ръце пипаха сръчно и нежно. Повдигна я и навлече нощницата през главата й, промуши ръцете през ръкавите, после отново я сложи да легне. Идън моментално се сгуши на възглавницата, а той се наведе и я целуна леко по челото. После стана, дръпна завивките върху нея и ги подпъхна отстрани. Спря за момент да погледа спящото дете, изгаси нощната лампа, като остави стаята осветена само от меката светлина на лампиона между двата стола, и се върна при Аби.

— Погледни я — промърмори. — Толкова е малка и невинна. Като ангелче.

Идън наистина имаше ангелски вид с тази бяла възглавница, обгръщаща тъмната й глава като ореол, с още нежните си като на бебе бузи и дългите ресници. Но Аби знаеше много добре, че дъщеря й съвсем не е ангелче. Маккрий вероятно също го бе забелязал.

Дано не си мислеше, че днешният ден дава достатъчно ясна представа какво е да си родител. Да, денят наистина беше весел и идиличен, но по-скоро бе изключение, отколкото правило. Маккрий само си бе играл на баща. Да живееш с Идън беше нещо съвсем различно.

— Не се оставяй да те подведе. Тя невинаги е такава — предупреди го Аби. — Не си я виждал никога как хленчи и капризничи. Вярвай ми, тогава никак не е забавна — ако съдеше по развеселения му поглед, изобщо не го бе убедила, така че побърза да продължи: — Родителството не е само забавление и игри. Тази малка сцена, на която стана свидетел днес, беше съвсем невинна в сравнение с други, които е правила. Почакай да я видиш, когато започне да се държи нахално и да отговаря. Тогава няма да си на мнение, че е сладка и невинна.

— Наистина ли?

— Да, наистина — отвърна Аби, ядосана, че той вероятно приема всичко това за измислица. — И говори като картечница. Нали видя как не млъкна през целия филм, как питаше непрекъснато защо еди-кой си е направил това или казал онова и искаше всичко да й се обяснява. Знаеш ли, че говори дори насън? На теб ти се е случвало да търпиш безкрайното й дърдорене само по един-два часа от време на време, но представяш ли си какво е да я слушаш от сутрин до вечер?

— Дъра, дъра, дъра — рече той.

— Точно така. Тя просто не спира… — Аби забрави какво щеше да каже, защото той внезапно я хвана за раменете и я обърна към себе си.

— Също като майка си.

Преди да успее да реагира, той вече я целуваше. За миг забрави да се съпротивлява, после се отдръпна.

— Мак, мисля, че…

— Това винаги е било твоят проблем, Аби — той не й позволи да се измъкне, започна да я целува по врата и ухото. — Твърде много мислиш и твърде много говориш. Млъкни поне веднъж.

Целуна я отново в устата и съветът му изведнъж й се стори много мъдър. Защо да си отказва нещо, което иска толкова силно? Само за да не си признае, че го желае ли? Колкото и да го отричаше, копнежът, който изпитваше в момента, нямаше да изчезне. Позволи си да се наслади на прегръдката и се почувства така, сякаш се връщаше у дома след дълго отсъствие. Радостта, топлината, чувството за отново намерена близост, всичко това присъстваше… а и още нещо, което не й се искаше да определя.

Той започна да вади фибите от кока й, а когато косата й се разпиля свободно по раменете, се отдръпна назад и я погледна.

— Отдавна исках да направя това.

Без да откъсва очи от нейните, той я взе на ръце, отиде до най-близкия фотьойл, седна и я сложи на скута си. Можеше да го докосва, да прокарва пръсти през гъстата му вълниста коса и да опипва стегнатите мускули по раменете и гърба му. Докато се целуваха ненаситно, нетърпеливите му ръце милваха и мачкаха тялото й. После се захванаха с копчетата на роклята й. Когато се плъзнаха по кожата й, в тялото й се разля вълна от чувственост.

Увлечена от надигащата се страст помежду им, Аби загуби представа от колко време са на фотьойла и се натискат като тийнейджъри, едва започнали да откриват всички онези удоволствия, които превръщат любовния акт в истинско чудо. Но когато чу, че Идън се размърда и промърмори нещо в съня си, майчинският инстинкт отново взе връх. Не можеше да остане глуха за звуците, които издаваше дъщеря й, и да забрави присъствието й в стаята.

Когато се опита да внесе в прегръдката им известна въздържаност, Маккрий възрази:

— Остави ме да те любя, Аби. И двамата го искаме.

— Не тук — тя се отдръпна. — Не бива. Идън може да се събуди — Маккрий погледна към леглото, на лицето му бяха изписани раздразнение, разочарование и безсилие. — По-добре да спрем, преди някой от двама ни да е загубил контрол — допълни тя, въпреки че й бе не по-малко трудно да го стори.

— Тоест, аз — насмешливият му отговор прозвуча дрезгаво.

— Не съм го казала.

Той въздъхна тежко и я пусна. Аби стана от скута му, още тръпнеща и отмаляла. Нищо не й се искаше повече, отколкото да се обърне и да позволи на Маккрий да я вземе отново в прегръдките си. Вместо това го изпрати до вратата. Той спря с ръка на дръжката, но не посмя да я целуне, сякаш сам си нямаше доверие.

— Не сме приключили, да знаеш — каза.

— Да — кимна тя.

Той се усмихна.

— Доста време ти трябваше, за да го признаеш — и си тръгна, преди Аби да е успяла да каже нещо.

Тя заключи и сложи веригата, като мислеше за последната му забележка. През четирите месеца, откакто го бе видяла за пръв път в Скотсдейл, тя непрекъснато си беше повтаряла, че между тях всичко е свършено. Но сега не беше на това мнение. Желаеше го толкова силно, че почти изпитваше физическа болка.

Отиде при отворения куфар на тоалетната масичка. Когато посегна да извади дантелената си нощница, погледът й се спря на отражението й в огледалото. Дългата и коса бе разрошена, устните й изглеждаха необичайно сочни, клепачите й сякаш бяха леко подпухнали, роклята й беше откопчана. Определено имаше вид на жена, която току-що е любена до насита. Е, може би не чак до насита, поправи се тя.

Докато стоеше и се гледаше в огледалото, Аби разбра, че най-сетне се изправя лице в лице с истината. С част от съществото си тя никога не бе преставала да обича Маккрий — а останалата част се беше научила отново да го обича.

Приготви се за лягане, изми лицето и зъбите си, разреса косата си, съблече се и облече нощницата, но дори не се приближи до леглото. Вместо това извади чисти дрехи за себе си и за Идън и прибра всичко друго в куфара, с изключение на тоалетните принадлежности, които ще им трябват сутринта, само и само да отложи момента, когато ще трябва да си легне сама.

И началото не обърна внимание на тихото почукване, реши, че се чува от друга врата по коридора. После то се повтори, малко по-силно и по-настойчиво, и някой тихо извика името й. Свъсила вежди, Аби тръгна към вратата. Но още преди да стигне до нея, разбра, че звуците идват от междинната врата със съседната стая. Спря, изчака, докато се почука отново, и се обади колебливо:

— Да?

— Аз съм, Маккрий. Отвори.

Аби се посуети малко с ключалката и отвори. Той се беше облегнал на рамката.

— Дадох на администратора сто долара и му казах, че сто двайсет и девет е щастливото ми число. Такова ли е?

Тя го гледаше втрещено. После се окопити.

— Да — и се озова в стаята и в прегръдките му, преди да е имала време да размисли. Но какво от това? Мястото й бе там. Само там и никъде другаде.