Джанет Дейли
Непознатата сестра (30)

30.

Аби чака до втората седмица на януари, за да отиде на лекар и да получи потвърждение, че е бременна. Доуби изпадна в екстаз от новината. Настоя веднага да отидат при майка й и да й кажат. Радостта, с която го съобщи на Бабс и Бен, беше така голяма, че Аби направо не можеше да я понесе. При първа възможност избяга и се скри в кухнята под претекст, че ще прави кафе.

Бен влезе при нея.

— Не се ли чувстваш добре?

— Добре съм — отвърна нетърпеливо тя, уморена от всичките тези въпроси за здравето й. Доуби вече й бе досадил достатъчно. Откъм дневната долиташе неговият ликуващ смях, който я дразнеше още повече. — Чуй го само. Не съм и предполагала, че ще е толкова горд и щастлив.

— Прекрасно е да очакваш дете.

— Да, но както се държи, ще речеш, че той е бащата.

— А ти не искаше ли да си мисли точно това?

Тя замря за част от секундата, после вдигна бързо капака на каната за кафе.

— Да — питаше се как ли би реагирал Маккрий, ако знаеше за бебето, дали и той щеше да се пръска от гордост, както Доуби. Но никога нямаше да разбере това, тъй като той нямаше да научи. Сама бе пожелала така, заради себе си и заради детето.

По-късно същата вечер Аби лежеше на двойното легло, обърнала гръб на съпруга си. Знаеше, че той не спи. Той беше като малко момче на Бъдни вечер, което е твърде развълнувано от предстоящото идване на Дядо Коледа, за да затвори очи. Матракът се раздвижи под тежестта му, когато се обърна към нея и плъзна ръка по юргана да докосне нейната.

— Моля те, Доуби, уморена съм — не можеше да понесе мисълта за някаква близост с него тази вечер.

— Знам, скъпа. Тъкмо си мислех, че отсега нататък ще трябва да я караш малко по-кротко.

— Да — не беше в настроение за разговори, особено пък за бебето.

— Вече казах на майка ти, че ще трябва да намери някой друг да й помага за организирането на тържества, защото ти няма да можеш.

Изумена, Аби се обърна с лице към него.

— Какво си направил?

Още откакто се ожениха, той й намекваше, че повече не е необходимо да работи. Сега тя била негова съпруга и трябвало да се задоволи да си стои у дома, да му готви и да поддържа къщата. Той щял да й дава каквито пари и трябват за харчене. Като го знаеше как цепи долара на две, Аби подозираше, че няма да са много. Най-често не му обръщаше внимание, очакваше с времето да свикне с мисълта, че жена му работи.

— Казах й, че вече не можеш да се натоварваш толкова много и да стоиш на разни партита до малките часове. Сега трябва да си почиваш. И най-добре утре да се обадиш на собствениците на онези коне, които държиш тук, и да им кажеш да дойдат да си ги приберат.

— Няма да направя нищо подобно! До изложбата в Скотсдейл остават по-малко от три седмици и съм обещала на двама от собствениците да демонстрирам конете им там. Това е една от най-големите изложби на арабски коне в цялата страна. Работила съм дълго и упорито, за да ги подготвя за нея. Боксовете вече са запазени, таксите за участие са платени, осигурен е превозвач, който да ги закара там. Дори да можех да намеря квалифициран ездач, който да ме замести, пак не бих го сторила.

— Нали няма да заминеш за Аризона и да ме оставиш сам тук цели две седмици? Сега ти си моя жена.

— Да. Отивам. Ти знаеше много добре, че плановете ми са такива — напомни му тя. — Ще си добре дошъл, ако искаш да дойдеш — но се съмняваше, че той ще е готов да зареже фермата за толкова дълго време или да похарчи толкова много пари.

— Но сега, с детето на път, не бива да се тръскаш на тези коне.

— Първо на първо, Доуби Хикс, аз не се тръскам. И второ, няма да престана да работя с конете, нито с майка ми. Така че по-добре си го избий от главата още сега.

— Само се тревожа за теб. Ти трябва да си стоиш вкъщи и да се грижиш за себе си — възрази той.

— Нищо подобно — заяви категорично тя. — Аз съм нормална, здрава жена, която е бременна. Това не е заболяване, Доуби. Всъщност лекарят каза, че стига да се натоварвам и да се храня разумно, всичко ще е наред. Докато той не ми даде друг съвет, ще продължавам да работя. Освен това ще откача и ще започна да буйствам, ако трябва да седя по цял ден в тази селска къща — това бе самата истина, но не бе искала да прозвучи толкова грубо. — А трябва да мисля и за Бен. Тези коне са единственият му източник на доходи.

— Той винаги може да работи за мен във фермата.

Аби знаеше, че за Бен това ще е по-лошо от наказание.

— Мисля, че той ще умре, ако не може да работи с конете. Те са неговият живот, както тази ферма за теб.

Доуби легна на гръб и впери очи в тавана; разочарованието му бе почти осезаемо.

— Кълна се, че понякога просто не те разбирам, Аби — промърмори той. — Какво ще си помислят хората? Ти си моя съпруга, а работиш. И скитосваш из цялата страна.

— Не ме интересува какво мислят те. Ще продължавам да работя, и точка. Не желая да говоря повече за това — Аби се обърна настрани и решително затвори очи.

Той понечи да каже нещо, но тя го прекъсна рязко:

— Лека нощ, Доуби.

 

 

Ала тази тема прерасна в непрекъснат спор помежду им. По някое време Доуби й напомни, че той е собственик на фермата и щом не иска коне тук, така и ще бъде.

Аби побърза да му изтъкне, че е подписал договор, съгласно който й е дал под наем плевнята и мястото около нея, както и пасището. И че ако реши да не го подновява, когато изтече след седем месеца, тя ще намери друго място, където да държи конете.

Когато Доуби повдигна въпроса тя да преустанови работа във фирмата на Бабс, Аби го попита как очаква тя да плати таксата за заплождането на Ривър Бриз през пролетта. Дали смята да й даде тези десет или двайсет хиляди долара, плюс разноските за наема и транспорта? По негово мнение това беше глупаво прахосване на пари.

Отношенията им никак не се подобриха, когато Доуби видя всичките коктейлни и вечерни тоалети в куфарите й за Скотсдейл. Нали уж отиваше на изложба на коне? Тя се опита да му обясни, че приемите са неотменна част от събитието, но той не беше съгласен жена му да ходи по партита дори с Бен и другите от екипа. Когато потегли с Бен за Аризона, двамата с Доуби почти не си говореха.

В средите на собствениците и любителите на арабски коне скотсдейлската изложба, провеждана в Парадайз Парк, се смяташе за една от най-престижните, а според някои и за най-скъпата в страната, както и за първокласно тържище. Огромният паркинг редом с изложбената площ беше пълен с конски ремаркета и фургони, носещи регистрационни табели от различни места, дори от далечна Канада. Ремаркетата бяха с най-различна големина, някои съвсем обикновени и само за по един кон, други луксозни и достатъчно големи, за да поберат шест, при положение, че е отделено и място за преспиване на придружителите.

Пристигнали ден преди официалното откриване на изложбата, Аби и Бен се настаниха в евтин мотел на няколко километра от парка. Малката й самостоятелна стаичка изобщо не можеше да се сравни с луксозния апартамент, в който беше отсядала, когато бе посещавала изложбата с баща си. Но много неща в живота й се бяха променили.

Първите два дни цареше трескаво оживление: навсякъде се настаняваха, подстригваха и разчесваха коне; непрекъснато пристигаха нови участници; доставчици докарваха в конюшните огромни саксии с различни растения, за да превърнат обикновените боксове във витрини; дърводелци и електротехници бръмчаха наоколо като мухи в плевня. Базарът около централния манеж се разрастваше, непрекъснато изникваха нови павилиони, в които се продаваше всичко: от дялове в акционерни дружества до фламбиран сладолед, от конски сбруи до палта от норка и от живопис до тениски.

Но първите дни бяха също така и голямо развлечение за Аби. На всяка крачка срещаше стари познати. Всички бяха научили за смъртта на баща й и за последвалата продажба на „Ривър Бенд“ и конете, но за тях това като че ли нямаше значение. Хората се радваха, че я виждат и че тя продължава да се състезава, макар и с коне, които не са собственост на семейството.

След първото си участие късно следобед Аби телефонира на собствениците да им съобщи, че кобилата им е минала първия кръг от елиминациите, после грабна сака с дрехите и чантата с тоалетните си принадлежности и забърза към караваните с дамските душове да се изкъпе. „Пустинна ферма за арабски коне“ даваше парти в конюшните тази вечер, за да представи новия си жребец Радзин. Аби гореше от нетърпение да го види, тъй като си го бе набелязала като един от най-желаните кандидати за своята млада кобила.

Щом зърна чистокръвния кафяв красавец, веднага разбра, че той не само оправдава, но и надхвърля очакванията й. Въпреки насъбралата се около него тълпа, която отчасти го закриваше от очите й, тя видя гордо вдигнатата глава и развятата опашка с цвят на слонова кост и бе възхитена от неговата царствено арогантна осанка.

— Какво мислиш за него, Бен? — погледна тя възрастния мъж до себе си, все още облечен в същото износено сако от туид. Единствената отстъпка от ежедневното му облекло бе вратовръзката, която бе сложил за партито.

Той огледа критично коня.

— Не притежава класическото изпъкнало чело, което бих искал да видя.

— Бриз го има. А Радзин има равната задница. Бриз има класическите черти, дългото бедро и късия гръб. Тя притежава онова, което липсва на Радзин и обратно. Мисля, че от тях ще се получи добро поколение.

Бен дълго мисли, но накрая кимна.

— И аз мисля така.

— Чудесно. Това поне го решихме — тя го хвана под ръка. — Сега ни остава само да измислим как ще платим таксата за заплождането. Те искат петнайсет хиляди с гаранция за живородено жребче и десет хиляди без гаранцията.

Повлече го към масата със закуските, отново почувствала, че й прималява от глад. Каквито и количества храна да поглъщаше напоследък, все не можеше да засити вълчия си апетит.

— Ще измислим нещо, не се тревожи — увери я Бен. — Ще видиш, когато дойде април.

— Надявам се — отвърна тя, докато трупаше на чинията си фино нарязани сандвичи. Накрая добави и малко хайвер отстрани.

Някаква жена в другия край на масата бутна с лакът придружителя си:

— Виж, това не е ли новата собственичка на „Ривър Бенд“? — посочи тя с набодено на клечка за зъби кюфтенце.

Аби се обърна да погледне. Наистина беше Рейчъл. Беше облечена с черна дантелена рокля без презрамки с розова сатенена подплата.

— Какво търси тук тази? — почувства, че й става студено, после горещо. — Тя няма коне, които участват в състезанията, нали?

— Не, но чух, че е дошла да купува.

— Търговете. Разбира се, Рейчъл не би ги пропуснала.

И осъзна с болка, че името й няма да фигурира в никой от списъците на поканените. Дори ако успееше да измоли билет от някого и да присъства на някоя от по-големите разпродажби — представления, които можеха да засенчат всяка постановка на Бродуей, мястото й щеше да е на скамейките за зрители. Определено нямаше да седи в сектора „златна карта“, както преди. За да получиш достъп до този привилегирован сектор, се изискваше да имаш банкова сметка като на Рокфелер. Или на Лейн Канфийлд. И Рейчъл щеше да е там, с диамантите му, с хермелините му, с всичко.

До края на изложбата Рейчъл я преследваше навсякъде. Където и да отидеше, и тя беше там: в магазинчетата, на демонстрациите или в изящно украсените боксове на големите коневъди. И винаги беше в компанията, на някой от капацитетите в тази област, доста от които навремето Аби бе смятала за свои приятели. Накрая престана да посещава партитата, за да не се чувства изместена от нея.

И все пак не можеше да избяга от приказките по адрес на Рейчъл. Тя купуваше като луда, сдобила се бе с двайсетина арабски коня от търговете или чрез частни сделки. Както твърдяха някои, беше похарчила два милиона долара и бе станала новата „любимка“ в Скотсдейл.

Макар да беше успяла да се класира в две от категориите. Аби едва дочака закриването на изложбата. Струваше й се, че не би понесла дори едно унижение повече. Искаше й се по-скоро да се прибере у дома.

У дома. Тя се огледа из старата селска къща, трудно й бе да я нарече свой дом. Нейният дом беше „Ривър Бенд“. И той завинаги щеше да остане в сърцето й. Но се опитваше да не мисли за него, докато разопаковаше багажа си, защото това означаваше да мисли за Рейчъл.

Завръщането й донесе поне една утеха. Доуби сякаш не беше склонен да подхваща отново споровете за нейната работа. Макар да бе очевидно, че изобщо не е променил мнението си. Аби се надяваше най-сетне да е разбрал, че тя няма да отстъпи. Никога нямаше да се превърне в покорна женичка и майка и да си стои вкъщи, където й бе мястото според него. Колкото по-скоро Доуби се примиреше с това, толкова по-добър щеше да е животът им.

— Аби? Тук ли си? — извика майка й от преддверието.

— Тук отзад съм, в спалнята — тя събра купчината използвани дрехи от леглото и понечи да ги хвърли в панера, но той вече беше пълен догоре с мръсното бельо на Доуби, събирано от две седмици. Пусна ги на пода и си спомни с тъга времето, когато прислужниците се грижеха за всичко това.

— Почиваш ли си? Аз… — Бабс спря на прага и се вторачи в пръснатите из стаята куфари и пътни чанти.

— Няма как. Едва сега успях да си разопаковам багажа.

Аби затвори празния куфар и го свали от леглото.

— Цяла сутрин чистих кухнята. Видя ли колко прах се е натрупал навсякъде? Сигурно има два пръста. Когато живееше сам, Доуби поддържаше тази къща изрядно чиста. Щом се оженихме, изведнъж стана съвсем безпомощен в домашната работа.

— Мъжете понякога са такива.

— Абсолютно неотзивчиви, искаш да кажеш — промърмори Аби, опитвайки се да скрие раздразнението си.

— Дано бизнесът ни потръгне. Едва чакам момента, когато ще мога да си наема домашна прислужница.

— Защо не поговориш за това с Доуби? Той положително…

— Би платил на някого, за да върши работата, която смята, че като негова съпруга съм длъжна да върша? Не, мамо, не бих си хабила думите.

— Знам… че ти и Доуби имате известни проблеми. Така е с повечето двойки в началото на брака. Когато двама души заживеят заедно под един покрив, винаги има известен период на адаптация. Напоследък разбрах, че на Доуби сигурно не му е приятно тъщата му да живее толкова наблизо.

— Ще свикне — Аби извади вечерните си рокли и ги огледа, преди да ги занесе в дрешника и да ги окачи.

— Възможно е. Но докато те нямаше, намерих малък едностаен апартамент в Хюстън. Говорих с Фред Чайлдърс от банката и му показах какво съм успяла да спечеля. Разбира се, ще трябва да използвам и част от парите, оставени ми от Дийн, за да платя началната вноска, но банката е готова да ми заеме останалото.

— Мамо, няма да се местиш — запротестира Аби.

— Мисля, че така ще е най-добре.

— За кого? И защо? Чия е тази идея? Твоя или на Доуби? Мамо, аз ще продължавам да работя с теб. И ако на Доуби не му харесва, това си е негов проблем — трябваше й допълнителен източник на доходи. Онова, което си докарваше от тренирането на коне и участията в изложби, нямаше да стигне за таксата на жребеца и за купуването на още кобили за разплод. А тя имаше твърдото намерение да създаде ферма, която не само да конкурира, но с времето и да засенчи тази на Рейчъл. Рейчъл имаше всичко: коне, власт, пари, влияние. Обаче Аби се беше заклела, че ще дойде и нейният ред, че един ден цял Скотсдейл ще говори за нея.

— Доуби няма нищо общо с моето решение, въпреки че искрено се надявам двамата да се разбирате по-добре, когато не съм непрекъснато около вас. Освен това за мен ще е много по-удобно и по-практично да живея в Хюстън. Няма да губя време и средства, за да пътувам дотам и обратно не само за самите тържества, но и за срещите с агентите по обслужването и доставчиците. И няма да навъртам такива сметки за телефон заради извънградските разговори.

Аби не можеше да оспори доводите й. И се усмихна.

— Да можеше да се чуеш, мамо. Бабс Лосън, деловата жена — винаги бе обичала майка си, но сега към тази любов се прибавяха възхищение и респект. — Гордея се с теб, мамо. Наистина.

— Ами, виж какъв партньор си имам — Бабс се засмя, после стана сериозна. — Истината е, че през последните месеци и двете се променихме много — към по-добро, бих казала.

Аби стисна ръката на майка си, най-сетне говореха на един език.

След две седмици Бабс вече се беше пренесла в хюстънския си апартамент. Аби изпитваше странно чувство при мисълта, че майка е някъде там, в широкия свят, и разчита единствено на себе си.