Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Heiress, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 20 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2011)
Разпознаване и корекция
Sianaa (2012)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Джанет Дейли. Непознатата сестра

ИК „Бард“ ООД, София, 2001

Редактор: Лилия Анастасова

ISBN: 954–585–177–5

История

  1. — Добавяне

17.

Докато преглеждаше списъка на конете, съставен по документите с помощта на Лейн Канфийлд, между другите арабски имена, измислени от баща й, внезапно се открои това на нейната кобила Ривър Бриз. Аби се вторачи в него, в началото с изненада, после с недоумение. Очевидно бе някаква грешка, грешка, която трябваше незабавно да бъде поправена.

Със списъка в ръка тя излезе от кабинета на Бен в сградата до конюшните, за да потърси Лейн или секретаря му Чет Форбс. И двамата бяха някъде тук и заедно с още трима служители правеха пълна инвентаризация на имуществото. В текущия план бяха предвидени два отделни аукциона: първият за разпродажба на всички коне, на седлата и другите принадлежности, а вторият за самия „Ривър Бенд“ и отделните сгради.

От помещението със седлата се чуваха гласове и Аби тръгна натам, спря до вратата и надникна вътре. Пълен мъж по риза свали четири парадни оглавника от закачалката на стената. Бен каза как се наричат и друг човек ги отбеляза в бележника си — досадна, бавна работа.

— Четири парадни оглавника — повтори човекът, докато записваше.

— Единият от които сребърен — допълни Бен. — Много е скъп.

Когато пълният мъж започна да оглежда наново оглавниците, Аби обясни:

— Потъмнял е. Ще трябва да го излъскаме преди разпродажбата — още едно нещо, което трябваше да бъде свършено. Списъкът ставаше дълъг. — Виждали ли сте Лейн или Чет Форбс?

— Да, те са в другия кабинет — пълната ръка посочи към кабинета на баща й.

— Благодаря — каза Аби и тръгна към кабинета на баща си. Почука рязко два пъти на вратата и вече посягаше към дръжката, когато приглушен глас отвътре я покани да влезе. Лейн стоеше зад бюрото и четеше някакви документи, а Чет Форбс, мъж с очила в метални рамки, бе седнал на стола. И двамата вдигнаха погледи, когато тя влезе.

— Извинете, но тъкмо преглеждах списъка на конете, който ми дадохте. Включили сте и Ривър Бриз. Тази кобила е моя собственост. Татко ми я подари миналата година.

— Чудя се как е станало — бледият млад мъж взе листа от нея и му хвърли бърз поглед, после започна да рови из папките на бюрото. — Използвал съм регистрационните документи и дневниците с ожребванията, за да съставя списъка.

— Вероятно моите документи за Бриз са ви попаднали заедно с останалите, видели сте името Лосън и сте я включили, без да погледнете първото име.

— Възможно е — Чет Форбс отвори една от папките и запрелиства документите. — Ето го. Ривър Бриз — той прегледа внимателно удостоверението и вдигна глава. — Прав съм бил. Конят е регистриран на името на Дийн Лосън и частта за прехвърляне на друг собственик изобщо не е попълвана.

— Не може да бъде — Аби взе папката от него и се вгледа в удостоверението, ала името й не бе отбелязано на реда, предвиден за купувача. — Той ми подари Ривър Бриз.

— Каза ли ти, че прехвърля собствеността на твое име? — Лейн заобиколи бюрото, за да погледне.

— Беше миналата година. Не си спомням какво точно каза. Но не може да подариш нещо и да оставиш правата над него на свое име — настояваше Аби.

— Питала ли си го изобщо за регистрацията на собствеността?

— Не. Предполагах, че е направил необходимото. Никога не съм се замисляла над това. Приемах, че удостоверението е изпратено тук и татко ми го е прибрал. Ако изобщо съм си задавала някакви въпроси, те са били свързани с онова, което съм предполагала, че е сторено — Аби погледна Лейн, изведнъж обезпокоена от въпросите му. — Тя е моя.

— Не знам какво да кажа, Аби — отвърна той. — Нямаш нищо черно на бяло, което да обосновава претенциите ти, нищо с подписа на Дийн. Регистрационните документи са още на негово име. От юридическа гледна точка конят спада към неговото имущество.

— Не! — задави се от възмущение тя.

— Сигурен съм, че Дийн просто е забравил. Ще видя какво мога да направя, ако изобщо е възможно — обеща Лейн. — Но трябва да разбереш, че този кон е ценно животно, ценна собственост, ако, предпочиташ, не по-различна от всяка друга. Едва ли би очаквала да бъдат уважени претенциите ти за някоя сграда, ако не са подкрепени с документ за собственост. Боя се, че съдът ще погледне на това по същия начин.

— А Рейчъл? Не се съмнявам, че татко е уредил документите за кобилата, която е подарил на нея — не успя да скрие горчивината в гласа си.

— Не мога да кажа — Лейн взе папката от ръцете й и я подаде на Чет.

— Сравнихме всички коне във фермата с регистрационните документи от папката. Има две малки кончета… — започна Чет.

— Жребчета — поправи го Аби.

— Да… жребчета, за които трябва да се попълнят формуляри за регистрация, но иначе не открихме никакви несъответствия между документацията и наличните коне — завърши той.

— Вярвам ви — отвърна тя с треперещ от ярост и възмущение глас. — Но въпреки това тя е моя.

Лейн срещна предизвикателния й поглед.

— Ще направя всичко по силите си, за да запазиш своя кон, Аби.

— Моля те, погрижи се — тя се запъти към вратата и Лейн тръгна да я изпрати.

— С Чет тъкмо си говорехме, че трябва да наемем още няколко работници, за да подготвим конете за разпродажбата.

— Ще се наложи — заяви тя, когато излязоха от кабинета и се насочиха към вратата за покритата пътека. — Двамата с Бен не можем да се оправим сами с всичките. Както вървят нещата, няма да успеем да ги приведем в идеална форма за малко повече от месец.

— Ще се погрижа да получиш помощта, която ти е необходима — обеща той, когато излязоха от сградата.

— Благодаря — но го слушаше с половин ухо, тъй като бе зърнала познатия черен пикап, паркиран до колата на Лейн. Очакваше да види Маккрий едва вечерта, късните им срещи вече се превръщаха в ежедневие. Когато той се зададе откъм къщата, Аби ускори крачка и се усмихна приветливо.

— Маккрий, какво правиш тук? Не каза, че днес ще минаваш насам.

— Мислех да те изненадам — той спря пред нея и я изгледа по онзи свой начин, от който я обливаха горещи вълни.

— И успя.

— Хубаво — Маккрий покровителствено обгърна с ръка раменете й и я притегли към себе си, без да се съобразява с присъствието на Лейн. Наведе глава и й пошушна: — Липсваше ми — после я погледна закачливо, защото тя не можеше да му отвърне, без да бъде чута.

Аби направи гримаса и той се ухили.

Лейн се присъедини към тях и тя каза:

— Лейн, запознай се с Маккрий Уайлдър. Маккрий, Лейн Канфийлд.

Маккрий свали ръката си от раменете й, за да се ръкува с Лейн.

— За мен е удоволствие да се запозная с вас, господин Канфийлд.

— Господин Уайлдър.

— Не знам дали съм ти говорила за Маккрий, Лейн, но имах това намерение — за съжаление винаги, когато виждаше Лейн, възникваха безброй други неща. — Той е сондажен предприемач, както и самостоятелен сондьор. И е изобретил някаква нова система за изследване на пробите. Сам може да ти го обясни по-добре.

— Съмнявам се, че господин Канфийлд се интересува от това, Аби — намеси се Маккрий и спокойно измери с поглед по-възрастния мъж. — Това не е точно по неговата част.

— Татко щеше да го свързва с някои хора, за да му помогнат за производството и продажбата. Ти познаваш сума народ в петролния бизнес, Лейн. Дали няма да можеш да му уредиш някоя среща?

— Предполагам — съгласи се той. — Във всеки случай никога не е излишно да се запознаеш с нещо ново. Може някой път да се съберем и да ми обясните за какво става дума.

— Защо да не ви се обадя в офиса в началото на другата седмица и да си определим среща?

Аби не чу отговора на Лейн, тъй като в двора пристигна с гръм и трясък раздрънканият пикап на Доуби Хикс. Тя се намръщи, недоумявайки какво търси той тук по това време на деня. Твърде рано бе, за да се хранят конете. Озадачи се още повече, когато видя майка си да седи до него в кабината.

— Извинете ме — Аби тръгна към пикапа.

— Аби, току-що се случи най-прекрасното нещо — майка й се измъкна от кабината, тръпнеща от вълнение. — Намерих къща, където да живеем.

— Така ли? — Аби погледна остро към Доуби Хикс, който заобикаляше предницата на ръждивата камионетка. Той бързо свали шапката си. Слънцето блесна в косата му, а тя се запита какво ли общо има Доуби с всичко това.

— Да, и тя е прекрасна — заяви Бабс Лосън. — Доуби току-що ми я показа. Малка е. Ще трябва да се отървем от някои мебели, но наистина не ни е нужна по-голяма. Има дори стая за Бен.

— Къде е тази къща? — Аби не беше сигурна, че майка й разбира колко много неща трябва да се имат предвид, когато се избира жилище.

— Оттатък при мен — отговори Доуби. — Някои от моите работници живеят във фермата със семействата си. Предлагам им обзаведени жилища като част от заплатата. Но точно тази къща в момента е свободна и си рекох, че ако искате, можете да живеете там. Не е кой знае какво, не е като това, на което сте свикнали, но…

— Доуби, не знам какво да кажа — Аби повдигна безпомощно рамене.

— Ще трябва да ви вземам наем за нея. Но няма да е висок. Само колкото да покрие разноските по поддържането.

— Ако не беше съгласен да си плащаме, не бихме си и помислили да се настаним там — нямаше намерение да приема милостиня от никого, дори от близък съсед.

— Знам, Аби. Но мисля, че къщата ще ти хареса. И вече не държа много добитък, оборът е на практика празен. Можеш да държиш коня си там без наем. Така и така не го използвам за нищо.

— Нали ти казах, Аби, идеално е за нас — щастливо заяви майка й.

— Така изглежда — бе принудена да се съгласи тя. Но не разбираше защо не изпитва по-голямо облекчение, след като може би беше намерено решение на проблема им с жилището. В края на краищата това означаваше, че нещата, които трябва да свърши, стават с едно по-малко. Би следвало да се радва, че майка й е поела тази задача. Вместо това се хващаше, че се мъчи да открие някакъв недостатък.

— Ако искаш, мога да те закарам да я видиш — предложи Доуби.

— Може би по-късно. Сега съм заета.

— Разбира се — Доуби хвърли поглед към Лейн и Маккрий и кимна неохотно. — Когато пожелаеш да я видиш, просто прескочи.

— Благодаря, Доуби. Ще дойда.

— Е — той се усмихна и започна да върти в ръце шапката си. — Май е по-добре да вървя.

— Доуби, благодаря, че ме заведе да видя къщата — Бабс му подаде ръка. — Не се тревожи, знам, че и Аби ще я хареса.

— Надявам се — той нахлупи шапката и докато заобикаляше пикапа, за да стигне до шофьорското място, подхвърли: — Доскоро на всички.

Моторът на камионетката се задави, после заработи с пухтене. Аби го гледаше как потегля на заден ход от оградата, обръща и поема по алеята.

— Почакай само да я видиш, Аби — Бабс още бе развълнувана и видимо горда, че сама е намерила жилище.

— Знам, че е по-малка, отколкото сме свикнали, ала тази огромна къща, в която живеем сега, не ни е нужна.

— Знам. Може би утре сутринта ще имаме време да идем и да я разгледаме заедно — понечи да се обърне и да се присъедини към Маккрий и Лейн.

— Днес определено ни е ден за гости, нали? Това пък кой е, как мислиш? — каза озадачено Бабс.

Аби погледна към пътя, пикапът на Доуби тъкмо отбиваше встрани, за да пропусне друга кола. Закова се на място, цялата се напрегна.

— Може би някой, който идва да види конете — „както предишния път“ — помисли си тя. — Защо не отидеш до къщата да ни приготвиш чай с лед, мамо? И да сложиш в хладилника онзи кекс, който направи сутринта. На Лейн това би му харесало.

— Добра идея.

Щом отпрати майка си, Аби тръгна бързо към колата. Почувства се направо скована от напрежение, когато Рейчъл Фар слезе от нея, свежа и недокосната от жаркото следобедно слънце. Кипна от възмущение, щом видя лицето, което толкова много приличаше на нейното.

— Какво търсите тук, госпожице Фар? Очаквах да сте разбрали, че не сте добре дошли — препречи пътя й и едва когато Рейчъл хвърли бърз поглед към Маккрий и Лейн, си даде сметка, че те са само на няколко крачки от тях.

— Знам, но трябваше да говоря с теб.

— Боже мой, ти си… — Аби рязко се обърна.

Майка й явно беше потресена от приликата между двете.

— Мамо, казах ти да идеш в къщата — неприятно й бе собствената й майка да я гледа така. Опитала се бе да й спести това. Защо не я беше послушала?

— Аз съм Рейчъл Фар, госпожо Лосън.

Аби се нахвърли върху нея:

— Защо просто не си тръгнеш? Не те искаме тук.

— Ако ми позволите да обясня… — поде отново Рейчъл.

— Не ни интересува нищо от онова, което имаш да кажеш.

В този момент Лейн се приближи до натрапницата.

— Рейчъл.

— Не, Лейн. Казах ти: обмислила съм го много внимателно, както настояваше ти — говореше тихо, но решително.

Аби зяпна от изумление, когато Лейн хвана ръката на Рейчъл и топло я стисна.

— Добре — рече той.

В размяната на тези няколко реплики имаше интимност, усещане за близост, което остави Аби разтреперана и объркана. Досещала се бе, че Лейн е разговарял с Рейчъл, но бе приемала, че срещите му с нея са били свързани със завещанието на баща й. Но този поглед, начинът, по който държеше ръката й и стоеше до нея… Явно отношението му не беше само на семеен приятел. Какво правеше Рейчъл толкова специална? Защо и Лейн харесваше повече нея?

— Лейн ми обясни финансовата ситуация, в която се намирате… с всичките тези дългове — започна колебливо Рейчъл. — Знам, че перспективата „Ривър Бенд“ да бъде продаден на публичен търг не е приятна. И за да не мине всичко под чукчето, бих искала да го купя.

— С какво? С парите на баща ми? — Аби си припомни с горчивина думите на Лейн, че Дийн се е погрижил отделно за Рейчъл.

— Повечето от парите ще дойдат от неприкосновен фонд, открит от него на мое име, да — призна тя.

„Повечето от парите“, което означаваше, че е получила значително състояние. „Ривър Бенд“ бе оценен на над два милиона долара. И тя искаше да го купи. Баща й се бе погрижил Рейчъл да има пари дори след смъртта му, а тях бе оставил с празни ръце. Нима бяха нужни повече доказателства, че не я е обичал?

Аби усети как нещо в нея се скъса и освободи ураган от омраза и гняв.

— По-скоро ще изгоря „Ривър Бенд“ до основи, но няма да позволя да е твой! А сега се махай оттук! Върви си, преди да съм наредила да те изхвърлят! Чуваш ли? — не бе в състояние нито да разсъждава, нито да възприема нещо, не долавяше дори истеричните нотки в гласа си, докато крещеше и гледаше как Рейчъл се отдръпва и търси защита при Лейн.

Внезапно помежду им застана Маккрий и здраво я хвана за раменете.

— Достатъчно, Аби.

Тя трепереше от яростта, която бушуваше в нея и задавяше гласа й.

— Само я махни от тук.

Ала този, който отведе Рейчъл до колата и й помогна да се качи, бе Лейн. Блестящи като диаманти сълзи се стичаха по бузите й, а Аби усещаше, че нейната болка е така дълбока, че не може да се излее в сълзи. Погледна майка си; беше съкрушена.

Когато колата потегли и Лейн тръгна към тях, Бабс се извърна и каза:

— Мисля да се прибера.

— Да, мамо — отвърна Аби и когато Маккрий я пусна, леко се сви. Погледна Лейн подозрително, вече разбрала към кого е лоялен.

— Съжалявам, че приемаш нещата така, Аби — каза той. — Знам, че Рейчъл искаше много „Ривър Бенд“ да остане в семейството.

— Искала е, нали? Колко благородно от нейна страна да се загрижи за фамилния дом. А какво ще кажеш за мама? Как, мислиш, че се чувства тя, като знае, че татко е оставил на Рейчъл достатъчно пари, за да купи „Ривър Бенд“, а тя не получава нито грош? Не е ли страдала достатъчно през тези години? Нужно ли беше да й се напомня, че той се е погрижил за детето на любовницата си, но не и за жена си и дъщеря си?

— Знам какво изпитваш…

— Нима? Съмнявам се. Защото сега изпитвам същото, каквото и мама. Не мога да понасям това място. Нямам търпение да бъде продадено заедно с всичко на него.

Тя им обърна гръб и си тръгна, давайки си сметка, че Маккрий не бе изрекъл нито дума. Но изобщо не я бе грижа какво мисли той, не и в този момент. Не бе допускала, че е възможно да мрази толкова силно.