Джанет Дейли
Непознатата сестра (23)

23.

От сутринта над „Ривър Бенд“ бяха надвиснали заплашителни тъмни облаци и засенченото от дърветата землище тънеше в призрачен полумрак. Тътенът на далечните гръмотевици предвещаваше дъжд. Подиумът на аукционера бе разположен на верандата на голямата къща пред раираната шатра, разпъната на предната морава, за да подслони участниците в търга, в случай че завали.

Цяла сутрин Рейчъл бе гледала обикалящите из къщата хора, надничащите от прозорците в кулите лица, децата, препускащи по балкона на втория етаж, и ръцете, които почукваха по дървото, за да се уверят, че е здраво. Но тя самата още не бе влизала вътре. Решила бе, че когато стъпи там за пръв път, няма да е заобиколена от непочтителни зяпачи.

Тълпата под шатрата притихна, когато аукционерът обяви следващата точка от каталога: самия „Ривър Бенд“. Стомахът на Рейчъл се сви. Нервите й бяха опънати до скъсване от цялото това чакане, от напрежението и несигурността. Тя се огледа за Лейн и го видя да говори с вдовицата на Дийн. Забелязваше я вече за втори път, както и онзи поляк, управителя на конезавода, работил за Дийн, но Аби още не се беше мяркала наоколо.

Гръмотевичен грохот разтърси въздуха и хората побързаха да се приберат под навеса. Рейчъл чу мъж зад гърба й да казва:

— Нищо чудно онзи горе да е самият Ер Ди, който удря с юмрук по облака. Знаеш ли, той сигурно гледа това отгоре и то никак не му се нрави.

В първия момент Рейчъл го прие като злостна забележка, отправена лично към нея, после си даде сметка, че човекът не може да знае, че се готви да купи „Ривър Бенд“. Аукционерът премина към задължителното описание на имота и постройките в него, а тя се опита да открие агента, когото Лейн й бе показал по-рано — онзи, който щеше да участва в наддаването вместо тях. Но не го виждаше никъде. За последен път го бе зърнала да пуши цигара край някогашния навес за файтони, превърнат в гараж. Изплаши се да не би той да не знае, че наддаването ще започне всеки момент, улови погледа на Лейн и му направи знак да дойде при нея. Едва го изчака да си пробие път през тълпата.

— Къде е твоят човек Филипс? Не го виждам.

— В другия край на шатрата е. Видях го само преди секунди. Престани да се безпокоиш — взе ръката й и я стисна успокояващо.

— Не мога — Рейчъл се хвана за него. Днес имаше нужда от силата и увереността му.

С откриването на наддаванията заваля и шумът от тихо почукващите по шатрата капки постепенно премина в монотонно барабанене. Небето сякаш стана още по-тъмно. Жената пред Рейчъл се обърна към своя придружител:

— Хайде да отидем да намерим Бабс и да й кажем, че си тръгваме — каза тя с тих, потиснат глас. — Не искам да оставам повече. Имам чувството, че цял Тексас плаче.

Рейчъл не позволи думите й да я разколебаят. По прозорците на къщата се стичаха просто вадички дъждовна вода, а не сълзи. Чакала бе този момент цял живот… макар да не го бе съзнавала. И нямаше да допусне никой и нищо да й го развали.

— Не съм виждала Аби — спомни си тя. — Тя тук ли е?

— Днес не е дошла — отвърна Лейн.

Фактът, че Аби бе предпочела да не присъства на този търг, вдъхна на Рейчъл чувството, че вече е спечелила малка победа. Мечтата й беше на път да се осъществи, и то по такъв начин, какъвто не се бе осмелявала дори да си представи. Предишния ден се беше сдобила с три расови кобили, всичките с малки жребчета и заплодени от Нахр Ел Кедар. А днес и самият „Ривър Бенд“ щеше да стане нейна собственост. Най-сетне щеше да получи онази част от света на Дийн, която винаги й беше отказвана. Искаше й се да обвие ръце около себе си и да се отдаде на това тържествуващо чувство, но беше твърде нервна, твърде притеснена. Затова стисна по-здраво ръката на Лейн и се заслуша в наддаванията.

Те ставаха все по-високи и по-високи. Накрая останаха само трима кандидати, между които и техният агент. Когато разбра, че цената се е качила с повече от сто хиляди долара над сумата, която беше очаквал Лейн, Рейчъл се разтревожи. После техният агент, Филипс, отпадна от наддаванията. Пронизана от леденото острие на страха, тя се питаше дали няма да загуби.

— Лейн, защо той не наддава? — прошепна, боейки се от отговора.

— Не иска да покачва повече цената.

Сега вече знаеше, че това е един вид стратегия, и въпреки това напрежението ставаше почти непоносимо за нея. Когато ударът на чукчето оповести крайната цена и аукционерът посочи плешивия им агент като победител в наддаването, Рейчъл рухна в ръцете на Лейн, прималяла от облекчение.

— Щастлива ли си?

— Още не. Мисля, че се боя да се почувствам щастлива — отвърна тя, съзнавайки, че сигурно му изглежда ужасно наивна, но тава бе самата истина.

— Може би ще ти се стори по-реално, ако влезем вътре и разгледаме новия ти дом.

— Не сега. Предпочитам да го направя по-късно… след като всички се разотидат — не желаеше чужди хора да се разхождат из стаите, докато се запознава с къщата. В тяхно присъствие нямаше да почувства истински, че тя й принадлежи.

Щом искаш, ще почакаме.

Късно следобед и последните коли, тези на аукционера и екипа му, потеглиха по дългата алея. Дъждът беше престанал, но от мокрите листа на огромните дървета в двора продължаваха да се отцеждат капки. Небето още беше забулено в тъмни облаци.

Рейчъл чакаше Лейн да отключи входната врата, нервна и възбудена като хлапачка. Когато той й направи път да влезе, нерешително надникна вътре и видя във въображението си застаналата на прага Аби да й сочи пътя.

Ала това вече не беше домът на Аби. Отсега нататък тук щеше да се разпорежда тя. И Рейчъл прекрачи вътре, за да влезе във владенията си. Спря в голямото фоайе и отправи поглед към внушителното стълбище с красиви парапети от резбовано орехово дърво. Опита се да си представи, че Дийн слиза по стъпалата да я посрещне, но образът му не искаше да се появи.

Скри горчивото си разочарование и последва Лейн в къщата, така огромна в сравнение с апартаментите, в които беше живяла. Паркетите, разкошните резбовани ниши на вратите и прозорците, лампериите и полиците над камините във всяка стая грееха с патината на грижовно поддържаното дълги години дърво. Ала голите стени и прозорци сякаш се взираха в нея и стъпките им отекваха рязко и самотно в оголеното от мебели, пердета и картини помещение.

— Щом всички формалности бъдат уредени и официално влезеш във владение, можеш да повикаш декоратор — каза Лейн, докато се качваха по стълбите към втория етаж. — Сигурен съм, че ще искаш да направиш някои промени.

— Да — отвърна разсеяно Рейчъл, макар че не се готвеше да предприема нищо драстично. Искаше да запази къщата такава, каквато е. Щеше да се ограничи само с избора на завеси, килими и мебели.

Ала когато влезе в една от спалните на втория етаж и по тила й полазиха тръпки, промени коренно намеренията си. Веднага разбра, без някой да й е казвал, че това е била спалнята на Аби, парфюмът й „Диор“ още се усещаше.

Рейчъл отиде до френските врати към тесния балкон, отвори ги и освеженият от дъжда въздух нахлу в стаята. Постоя там за момент, загледана в огромните стари дъбове, клоните на които стигаха толкова близо до къщата, че сякаш беше достатъчно да протегнеш ръка, за да докоснеш лъскавите им листа. Привлечена от тишината, от спокойствието на гледката, тя излезе на балкона. През дърветата се виждаха част от извиващата алея, конюшните и пасищата. Облегна се на парапета, а Лейн дойде и застана до нея.

— Не си много разговорлива.

Рейчъл се обърна към къщата.

— Май още ми е трудно да повярвам, че всичко това е мое… наше.

— Да, наше — повтори Лейн. — Чудех се… — замълча, после поде отново: — Минавало ли ти е през ума да направим партньорството си постоянно?

— Какво имаш предвид? — намръщи се Рейчъл. — Мислех, че то е такова. Онези документи, които подписахме, те не…

Лейн тъжно се усмихна.

— Боя се, че не се изразих както трябва. Не говорех за партньорството ни в бизнеса. Имах предвид теб и мен. Струва ми се, знаеш, че те обичам, Рейчъл. Но ти обичаш ли ме?

— Да — мислеше, че той го знае. Лейн Канфийлд бе всичко онова, което една жена можеше да желае. Той беше толкова добър с нея и я правеше така щастлива не само защото осъществяваше мечтите й, но и защото я караше да се чувства изключителна.

— Обичаш ли ме достатъчно, за да се омъжиш за мен и да станеш моя съпруга?

— И още питаш! — тя едва не се хвърли на врата му, но се овладя, изведнъж станала предпазлива. — Говориш сериозно, нали, Лейн? Това не е някаква шега?

— Не бих могъл да бъда по-сериозен — тържественото му изражение беше достатъчно убедително. — Никога през живота си не съм правил предложение на друга жена. Ще ми спестиш доста от мъките, които преживявам в момента, ако просто кажеш „да“ или „не“.

— Да — Рейчъл го гледаше и се чудеше дали разбира колко много й е дал: първо, вярата в себе си и в мечтите, после „Ривър Бенд“, а сега и своето име. Никой досега не бе правил толкова много за нея, дори Дийн.

В следващата секунда ръцете му се обвиха около нея и устните му потърсиха нейните. Тя се разтапяше от изпълнения с обожание плам на целувката му и тръпнеше от радостно удивление, че от всичките жени, между които можеше да избира, Лейн Канфийлд бе пожелал за съпруга тъкмо нея. Накрая се отдръпна, за да вижда лицето му, така силно, добро и нежно. — Наистина те обичам, Лейн.

— Предполагам, че трябва да го направим официално — той бръкна в джоба на сакото си и извади оттам пръстен. Рейчъл ахна, когато диамантите, ограждащи едрия сапфир, блеснаха на светлината. Лейн взе ръката й и го сложи на безименния й пръст.

— Красив е — думите бяха толкова бледи, ала не се сещаше какво друго да каже.

— Нося този пръстен вече две седмици в джоба си и се опитвам да убедя сам себе си, че няма да направя грешка, ако се оженя за теб. Ти заслужаваш да бъдеш щастлива, Рейчъл. Ако ще си по-щастлива с някой друг…

— С никого не бих се чувствала така щастлива, както с теб — прекъсна го тя. — Ще съм толкова горда да стана твоя съпруга. Госпожа Лейн Канфийлд. Харесва ми как звучи.

— На мен също. А сега за сватбата…

— Можем да отлетим тази вечер за Мексико и да се оженим там, ако искаш — Рейчъл дори го предпочиташе. Не желаеше да й бъде напомняно, че няма баща, който да я предаде на младоженеца, че няма семейство и приятели, които да покани.

— Не. Искам да имаш сватба с всичко, каквото се полага. Нищо претрупано, нали разбираш? Само проста церемония и малък прием за неколцина от най-близките ни приятели след това. Искам да дойдеш при мен в булчинска рокля, цялата в бяла коприна и дантели.

— Както кажеш, Лейн.

— Ще направя всичко възможно, за да бъдеш щастлива, Рейчъл. Искам да го знаеш. Ще има моменти, когато работата ще ме отделя от теб, може би за по няколко дни, и по една или друга причина ти най-често няма да можеш да идваш с мен. Разбираш това, нали?

— Естествено.

— Знам колко самотна си била досега. Не ми е приятно да мисля, че и като моя съпруга може да се чувстваш така.

— Ще имам достатъчно работа с конете и къщата, докато я превърна в истински дом — стига разделите им да бъдеха само заради работата му, Рейчъл можеше да ги понесе. Онова, на което държеше наистина, беше неговата любов.

— Ти си забележителна жена — промърмори Лейн и отново я притегли в обятията си.

Тя се съмняваше, че е чак толкова забележителна, но важното беше той да мисли така.

— Лейн — целуна го пламенно, искаше й се да му върне поне част от радостта, която й беше доставил. Когато най-сетне се отдръпна от него, знаеше, че го е възбудила. Доказваха го потъмнелите му очи и ускореното дишане.

— Подобни моменти ме карат да съжалявам, че брачната ни нощ не е сега — каза той и леко я отблъсна от себе си.

Рейчъл бе трогната, че той държи да изчака първата им брачна нощ. Намираше поведението му за прекрасно старомодно. За нея то бе доказателство, че Лейн заслужава доверието й. Но, от друга страна, я тревожеше. Понякога си мислеше, че нещо не й е наред, че не е достатъчно привлекателна. Иначе, ако я обичаше толкова, както твърдеше, как би устоял на изкушението да я има? Ала засега предпочиташе да не подхваща тази тема, тъй като се боеше да не й откаже, както и да не го разочарова, когато открие, че не я бива много в любовните игри.