Джанет Дейли
Непознатата сестра (5)

5.

Омаломощен от жегата и уморен, Дийн разхлаби възела на вратовръзката си, докато се качваше по широкото стълбище към апартамента на втория етаж, където живееше с жена си. Искаше му се да отърси от себе си напрежението и неудовлетвореността от работата със същата лекота, с която сваляше деловия костюм и вратовръзката. Три години се беше опитвал, но просто не беше създаден за това. Докато вземането на делови решения не представляваше никаква трудност за Ер Ди, Дийн обмисляше с дни, преди да препоръча някаква посока на действие, и дори тогава се оказваше, че е изпуснал от внимание половината възможни варианти, които посочваше баща му. Никога не се бе чувствал толкова не на място.

Имаше нужда да поязди преди вечеря. С тази мисъл той бутна вратата на спалнята и влезе. Но спря, когато видя Бабс да седи по халат пред любимата си тоалетна масичка и да се гласи.

— А, ето те, скъпи — отражението й му се усмихна от огледалото. — Как мина денят ти?

— Отвратително — Дийн свали вратовръзката и затвори вратата след себе си.

— Колко жалко. Но тази вечер ще можеш да си починеш, да забравиш за всичко и да се позабавляваш — заяви тя безгрижно и махна с ръка към леглото с балдахин и четири яворови колони, покрити с изящна дърворезба от масивните четвъртити крака до красивите топки най-отгоре. — Накарах Джаксън да приготви дрехите ти и ваната е вече напълнена.

Дийн се вторачи във вечерния костюм, грижливо опънат върху прасковено зелената кувертюра на цветя и райета, и се разтрепери от гняв.

— Какво става? Не ми казвай. Нека позная. Пак някое от твоите проклети партита — не можеше да скрие отвращението, което изпитваше. Всяка вечер имаше нещо: покана за официален прием, представление с благотворителна цел, а ако си останеха вкъщи, непременно някой идваше на вечеря.

— Скъпи — Бабс се обърна да го погледне. Лешниковите й очи бяха разширени от наскърбеното недоумение, което така добре бе опознал през трите години на брака си с нея. — Тази вечер е частната изложба в музея. Когато те попитах, ти каза, че искаш да отидем.

Може и да бе казал. Не си спомняше. Мислите му бяха заети с твърде много неща.

— Размислих. Няма да отидем.

— Но всички очакват да присъстваме.

— Не можем ли да прекараме поне една спокойна вечер вкъщи? — „И да поговорим“ — искаше му се да добави, ала вече беше разбрал, че Бабс не желае да го слуша. Всеки път, когато се опитваше да изрази съмненията си по отношение на своята роля в компанията и неудовлетворението, което изпитваше, тя отминаваше тревогите му с банални фрази от рода на „Сега ти е трудно, но знам, че ще се справиш. Ти винаги се справяш.“ Опитваше се да си внуши, че е прекрасно да има жена, която вярва в него, която е убедена, че може да преодолее трудностите. Но той не можеше да ги преодолее. Какво щеше да си помисли Бабс, когато откриеше това?

— Ще си останем вкъщи, щом искаш. Честна дума, не знаех, че не желаеш да излизаме тази вечер. Съжалявам. Наистина съжалявам — тя стана от прасковената кадифена възглавница на резбованата ясенова табуретка, прекоси стаята и взе лицето му между дланите си. — Щом не ти се излиза, и на мен не ми се ходи никъде.

Усмихна му се сияйно, но Дийн знаеше, че това е лъжа. Бабс обожаваше всичките тези светски прояви.

Те й даваха възможност отново да се превръща в малко момиче. Почувства се виновен, че я лишава от тази радост. Нямаше основание да проваля вечерта й само защото той самият се чувстваше ужасно.

— Ще отидем — хвана ръката й и притисна върховете на пръстите й към устните си. — Вероятно си права. Необходимо ми е да изляза и да не мисля за работата.

— Знам, че съм права — Бабс се повдигна на пръсти и го целуна. — Сега побързай, защото водата във ваната съвсем ще изстине.

След няколко минути Дийн се изтегна във ваната с крачета във формата на лапи и остави напрежението да се отцежда от него, като отпиваше от бърбъна с вода, грижовно приготвен от Бабс. Слушаше само с половин ухо неспирното й бърборене от другата страна на вратата.

— Направо ще се влюбиш в новата рокля, която ще облека тази вечер, Дийн — тя замълча за момент и пак продължи: — Напомни ми да си сложа обувките с тънки токчета следващия път, когато тръгнем за парти, на което ще има танци. Смъртоносни са. Веднъж завинаги ще излекувам онзи вързан в краката Кайл Макдонъл от навика да ме настъпва. О, като споменах за лекуване… Онзи ден говорих с Джоузи Филипс и тя ми каза, че ако искам да съм сигурна, че ще забременея, трябва да се любим в нощ, когато има пълнолуние.

— Какво? — Водата се разплиска, когато Дийн седна изправен във ваната, надявайки се, че не е чул добре.

— Пълнолуние. Това не е ли най-смахнатото нещо, което си чувал? Но Джоузи се кълне, че и четирите й деца са заченати, когато двамата с Хомър са го правили при пълнолуние. Погледнах календара, следващото пълнолуние ще е чак в средата на месеца.

Дийн светкавично изскочи от ваната и грабна хавлията си. От него още капеше вода, когато отвори вратата и влезе в спалнята.

— Бабс, точно на колко души си казала, че не си могла да забременееш?

Тя му отправи неразбиращ поглед, после сви рамене.

— Не знам. Едва ли е тайна. Хората не са слепи. Сами виждат, че не очаквам дете — прокара ръка по плътно прилягащата по тялото й вечерна рокля от бяла коприна на черни цветя, която оставяше раменете й открити.

— Какво се очаква да казвам, когато ме питат кога ще си имаме бебе? Че още не искаме ли? Знаеш, че искаме. Знаеш и с какво нетърпение Ер Ди очаква внуче.

— Не мисля, че това е тема, която трябва да обсъждаш с всяка Хелън, Мери и Джейн — имаше си достатъчно грижи и без да му се налага да гледа в очите приятелите си, които знаят, че е неспособен дори да направи бебе на жена си. — Ако искаш да разговаряш с някого за това, консултирай се с лекар.

— Ходих на лекар — тя нахлузи дълга бяла вечерна ръкавица. — Той каза, че просто го желая прекалено силно и че онова, което трябва да сторим, е да престанем да опитваме. Чувал ли си някога нещо по-абсурдно? Как, за Бога, очаква да забременея, ако не правим нищо? — посегна за другата ръкавица. — Наистина трябва да побързаш с обличането, скъпи. Ер Ди вече ни чака долу.

На частната изложба бяха показани последните придобивки на музея. Дийн разглеждаше с безразличие новите картини. В обстановката имаше нещо познато: същите хора, същите разговори и същото облекло от висшата мода, характерни за всички събития, на които Бабс настояваше да присъстват.

Вече съжаляваше, че отстъпи и се съгласи да дойдат. Сега можеше да си е в „Ривър Бенд“ при конете. След две седмици имаше изложба на коне и искаше шестте арабски коня, с които щеше да участва, да са във върхова форма. Не че имаше основание да се тревожи, след като Бен се занимаваше с тях. Завиждаше на Бен, че може да работи с конете всеки ден, по цял ден. А той трябваше да се задоволява само с утринната езда.

Бабс продължи към следващата картина и Дийн я последва, дори успя да си придаде заинтересуван вид. Платното представляваше някаква сюрреалистична цапаница, несъвместима смесица от цветове и изображения. Ер Ди се присъедини към тях, придружен от Макдонълови.

— Изумителна работа, нали? — отбеляза Бет-Ан, приковала поглед в картината като хипнотизирана. — Изпълнена е със сила и енергия, не намирате ли?

Дийн кимна.

— Мисля — каза Бабс, — че той трябва наистина да е обичал червеното.

За миг настъпи пълна тишина. После Ер Ди избухна в смях.

— Бабс, ти си такова съкровище, че просто нямам думи — заяви той, като бършеше сълзите от очите си. — Кълна се, че това са първите искрени думи, които чувам тази вечер. Хайде, ела — той я прегърна през раменете и я поведе към друго платно на отсрещната стена. — Непременно трябва да видиш това тук.

Леко сконфузената Бет-Ан тръгна след тях и помъкна Кайл със себе си, а Дийн остана и се престори, че разглежда картината. В момента не бе в настроение за компанията на баща си.

— Харесва ли ви?

Той се извърна към жената, която се бе появила от дясната му страна. Установи, че не я познава. Това бе необичайно, но и самата жена беше такава. Тя не беше облечена като Бабс и приятелките й. Носеше обикновена тясна черна рокля, без абсолютно никакви бижута. Тъмната й коса падаше на гърба.

Колкото и необикновена да бе външността на жената, Дийн нямаше желания да се впуска в празни приказки с някаква непозната.

— Намирам, че картината е много интересна — каза и понечи да продължи.

— Значи не я харесвате — отсече тя.

— Не казах това — навъси се Дийн.

— Да — съгласи се тя. — Казахте, че е „много интересна“. Така се изразяват всички, когато не харесват нещо.

— В случая не сте права. Аз харесвам сюрреализма — отвърна той, леко раздразнен от претенциите на другите да знаят какво харесва или иска.

— Това не е истински сюрреализъм, няма нищо общо с Дали — жената продължаваше да разглежда платното, свъсила необикновено гъстите си вежди. — Твърде разбираемо е. Повече прилича на картинен пъзел.

Говореше така уверено и авторитетно, че Дийн бе заинтригуван.

— Какво ви кара да мислите така?

— Ами, защото… — тя започна да му обяснява, че използваните цифри символизират човечеството и човешкия интелект, а наситеното червено на слънцето, яркозеленото на полята и синьото на водата създават алегория за човека и неговата връзка с природата.

Дийн чу само част от всичко това. Някъде посред обясненията бе завладян от магията на нейната разпаленост, едновременно сериозна и страстна. Виждаше я в очите й, тъмносиви като облаците преди буря: прорязани от светкавици и черни като катран в средата. И някак съвсем естествено пренасочи вниманието си към устата й. Тя имаше меки, пълни устни, долната леко издадена, натрапчиво чувствени и напълно лишени от изяществото в сърцевидните устни на Бабс. Дийн се запита как ли биха изглеждали, ако се усмихне.

— Тук в музея ли работите?

— Не.

— Говорите така компетентно, че си помислих… — повдигна рамене и не се доизказа.

— Завършила съм разширен курс по изкуствата и съм прекарала две години в Европа в обикаляне от музей на музей.

— Тогава може би сте колекционерка? — въпреки че никога не го бе бивало да преценява възрастта на жените, тя му се виждаше млада, във всеки случай твърде млада за колекционер на картини.

— Не — тя го погледна развеселено. — Художничка съм.

— Така значи. Не ми казвайте, че тази картина е ваша.

Дийн погледна платното с маслени бои, за което му бе говорила така интелигентно само преди минути.

— Не — усмихна се за пръв път тя. — Моят стил е много по-напорист, по-емоционален. Не рисувам пейзажи на интелекта като неговите — жената махна към картината и Дийн обърна внимание на ръката й, на дългите пръсти и ниско отрязаните нокти. Ръка на художничка, грациозна и безкомпромисна.

— Как се казвате? Имам чувството, че ще се сконфузя, когато разбера коя сте.

— Съмнявам се — отново се появи онази лека усмивка. — Аз съм, както се казва, мизерстващ художник. Не мисля, че името Каролайн Фар ще ви каже нещо. Може би някой ден, но не и сега.

— Казвам се Дийн Лосън — той подаде ръка и почувства силата на пръстите й в крепкото ръкостискане. Забеляза също, че името му не й направи никакво впечатление. Нещо повече, не изглеждаше особено впечатлена и от него. С името и външността си Дийн винаги бе привличал жените като магнит, но Каролайн Фар очевидно бе изключение. — Бих искал някой път да видя ваши картини.

— Трябва да ви предупредя, че те не са сюрреалистични.

— Жена ми ще е доволна да чуе това. Тя изобщо не харесва сюрреализма.

Разговорът им отново се върна към изкуството и към неспособността на мнозина да приемат неговите различни форми и стилове. По-точно Каролайн говореше, а Дийн се съгласяваше.

— Вашият акцент… — той се опита да определи какъв е, но не успя. — Някъде от Изтока сте, нали?

— Кънектикът.

— Само на посещение ли сте в Хюстън?

— Всъщност не. В момента съм отседнала във вилата на една приятелка на Галвестън — като чу това, Дийн автоматично заоглежда сновящите наоколо гости, опитвайки се да си спомни кой има вила на остров Галвестън. — Не е на никого от присъстващите тук.

— Толкова ли бях прозрачен? — усмихна се Дийн.

— Да.

— Съжалявам. Но след като не сте от тук, явно сте гост на някого.

— Защо?

— Защото тази вечер всички са с покани. Колекцията ще бъде изложена за публиката едва утре.

— Утре ще бъда на Галвестън. Исках да я видя тази вечер.

— Господи — Дийн несъзнателно сниши глас. — Искате да кажете, че сте дошли без покана? Просто сте влезли? — колебаеше се между недоверието и смаяното възхищение от дързостта й.

— Разбира се — каза го като нещо съвсем естествено, безразличието й граничеше с арогантност. — Това тук не е нечий дом, а обществен музей. Защо трябва да е отворен за една привилегирована класа хора, а не за всички?

— Уместен въпрос — той се опита да сдържи усмивката си. — Обаче повечето, ако не и всичките тези гости са патрони на музея.

— Като са дарявали предмети на изкуството или пари, това дава ли им право на специално отношение? — възрази тя с предизвикателен тон.

— Те мислят така.

— Аз не.

— Очевидно — Дийн не бе срещал човек като нея. Чувал бе, че художниците са горди и темпераментни. Че богатството и общественото положение не означават нищо за тях. Трудно му беше да го повярва, въпреки че тази Каролайн Фар, изглежда, възприемаше нещата именно така. — Знаете ли, наистина бих искал да видя някои от вашите картини.

Тя му отправи дълъг, замислен поглед.

— Повечето следобеди можете да ме намерите на западния край на плажа.

Някой дойде да говори с него. Когато се обърна отново, тя си беше отишла. С изненада установи, че му се иска да е още тук, да продължат разговора и да научи повече за нея. Заинтригуван бе от сериозността и емоционалността й, от енергията, която се излъчваше от нея и зареждаше въздуха наоколо. Зърна я в другия край на залата, висока, изваяна, открояваща се в черната си рокля. Искаше му се да я последва, но не го стори. Вече го бяха видели да разговаря с нея. Нямаше да изглежда порядъчно, ако я потърсеше пак. Дийн се усмихна при мисълта, че Каролайн Фар вероятно би се изсмяла на подобни условности. Тя не се подчиняваше на правилата, които ограничаваха него. Запита се как ли би се чувствал, ако беше свободен да говори и да върши каквото иска, без да се тревожи дали ще оправдае очакванията на другите: на баща си, на съпругата си, на приятелите си.

 

 

Докато караше по пустия плаж, пред колата му прелетя чайка, отворил беше прозореца, за да го брули силният вятър откъм Мексиканския залив. Сакото и вратовръзката му бяха преметнати върху облегалката на съседната седалка, ръкавите на ризата му бяха запретнати, яката му бе разкопчана. Чувстваше се като хлапе, което за пръв път бяга от училище: малко виновен, задето не се бе върнал в кантората, нито се бе прибрал вкъщи след заседанието, и малко възбуден, задето върши нещо, което не бива.

Но докато вървеше по твърдия пясък, въодушевлението го напускаше. През последния половин километър не бе видял на брега жива душа, дори рибар. Тя му бе казала, че може да я намери тук „повечето следобеди“, ала явно не и днес. Вярно, че беше късно, помисли си Дийн, примижал от блясъка на слънцето. И си каза, че може би ще е по-добре Каролайн Фар да я няма. За предпочитане беше да забрави напълно за нея. Разбира се, той се беше опитал, ала не бе успял да я прогони от мислите си през последните четири дни.

Неведнъж си бе задавал въпроса защо при толкова много жени, които познава, мисли непрекъснато за Каролайн Фар. Външността й бе впечатляваща, но имаше много други, които бяха по-красиви от нея. И бракът му бе, общо взето, щастлив. Да, имаше моменти, когато страдаше от невъзможността да говори с Бабс за нещата, които го безпокоят, но това не променяше чувствата му към нея. Тя бе просто наивната, обичлива Бабс.

Като се замисли за Бабс, Дийн проумя, че няма работа тук. И тъкмо щеше да обърне колата, когато зърна Каролайн на петдесетина метра пред себе си, в края на дюните. В същата секунда забрави за всичко: за клетвите, за верността, за условностите. Всичко изчезна пред вълнението, че я вижда отново.

Съсредоточена в платното, закрепено на триножника й, Каролайн дори не вдигна поглед, когато той спря колата на няколко метра от нея и слезе. Дийн бавно се приближи, възползвайки се от възможността да я погледа незабелязано.

Косата й бе прибрана на конска опашка с връзка от пресукана червена прежда, но силният океански вятър бе измъкнал няколко дълги тъмни кичура. Беше се съсредоточила в работата си, присвитите й сиви очи се местеха от платното към гледката, която се опитваше да улови, и пак към платното, тъмните й вежди бяха събрани, а пълните й устни бяха здраво стиснати. Бузата и брадичката й бяха изцапани с боя.

Мъжката й карирана риза също беше изцапана. Макар и широка, тя не скриваше очертанията на гърдите, тъй като вятърът моделираше памучната материя по тялото й. Сини панталони обгръщаха закръгления й ханш и подчертаваха дългите й, стройни бедра. Беше боса, пръстите на краката й бяха заровени в пясъка.

— Художничката в процес на работа — каза Дийн.

— Свършвам тук само след… няколко… кратки… минути — всяка пауза беше запълнена от решително мацване с четката.

— Ще имате ли нещо против, ако гледам?

— Ни най-малко — отвърна тя, изразявайки безразличието си с повдигане на раменете, но без да откъсва очи от платното, освен за да топне четката в боята на палитрата, която държеше с лявата си ръка.

Дийн заобиколи и застана зад лявото й рамо. От платното грееха пламъци, червеникавооранжево ядро, което се размиваше до жълтеникавооранжево, после преминаваше в златисто, жълтеникавобяло и бледокафяво. Между тях се вихреха светлосини и тъмнозелени тонове. Огнената стихийност на картината имаше такова визуално въздействие, че Дийн не различи веднага морския пейзаж с дългата пътека по вълните, отразили светлината на залязващото слънце.

— Много е силна — каза той тихо.

— „Слънцето и морето“. — Каролайн спря и я огледа критично. — Обичам да подбирам сюжети, които са рисувани до безкрайност, за да видя дали все още могат да вълнуват.

— Мисля, че го постигате — Дийн нямаше претенции да е експерт, но бе впечатлен от силното усещане за топлина и светлина, което създаваше платното.

— Може би. Така или иначе, ефектът на слънчевата светлина върху водата, който ми е нужен, вече изчезна — спокойно, експедитивно, тя започна да почиства и да прибира четките и боите си. — Ще ми направите ли компания за едно питие?

— Разбира се.

Вилата се издигаше усамотено на песъчлива поляна, обрасла с високи треви. Поддържана от пилони, които я предпазваха от приливите, тя приличаше на голяма четвъртита кутия с крака. Някога яркожълтата й мазилка бе избеляла до кремаво.

По време на краткото пътуване до къщата Каролайн му бе обяснила, че къщата принадлежи на родителите на нейна приятелка, също учителка. Каролайн явно бе бедна, но не и гладуваща художничка, издържаше се с уроци по изкуствата в начално училище. Но лятната ваканция бе посветила на своето творчество.

— Какво ви накара да изберете Галвестън? — Дийн взе триножника от задната седалка и я последва по пътеката от натрошени мидени черупки.

— Защото тук мога да живея, без да плащам наем. Всъщност има и още нещо. Никога досега не бях отсядала от тази страна на Залива. Ходила бях само на остров Сейнибъл откъм Флорида — тя се изкачи по дървеното стълбище на широката тераса, от която се виждаха последните отблясъци на слънцето по бурните вълни на Залива. — Океанът винаги ме е привличал. Като малка живеех само на три преки от брега. Може би затова искам винаги да съм близо до него. Той е така… вечен. Всички идваме от него. Дори течностите в организма ни имат високо съдържание на сол. Без сол бихме загинали. Така че тази моя потребност може би е нещо много по-първично от навика да живея край него.

Каролайн отвори, а Дийн веднага се пресегна да й държи вратата, докато влезе, и я последва вътре. Озоваха се в голямо общо помещение, обзаведено само с най-необходимото: маса, столове и диван. Останалото пространство беше превърнато във временно ателие. Каролайн отиде право там и сложи частично завършената картина на празен статив.

— Можете да оставите триножника до вратата — каза тя. — В хладилника има студена бира и бутилка вино. Обслужвайте се.

— Вие какво искате? — Дийн се поколеба за момент, после подпря триножника до вратата и отиде в кухненския кът.

— Предпочитам вино. Навик от престоя ми във Франция, предполагам.

След като прибра боите и останалите неща, тя изми боята от ръцете и лицето си на умивалника в кухнята. Не се и опита да положи някакви други грижи за външността си, не среса разпилените си от вятъра коси и не си сложи грим на лицето. Дийн не намираше, че това е необходимо, за да изглежда добре, но все пак бе леко изненадан от тази липса на суетност. Възхити се на нейната самоувереност, когато тя се разположи на дивана до него.

Говориха за най-различни неща. Питиетата станаха две, а после и три. В много отношения двамата бяха различни, идваха от напълно различна среда, но Дийн не можеше да си спомни друг път да се е чувствал така добре в компанията на жена.

Каролайн изпи виното си и протегна ръка да остави чашата на пода — нямаше странична масичка. Отново се обърна с лице към него.

— Не бях сигурна, че искам да идваш тук — призна тя.

— Защо? — той изведнъж се почувства неуверен.

— Защото се опасявах, че ще се окажеш някой от онези нетърпими досадници, които през цялото време се хвалят колко пари имат и какво притежават — приглади паднал на слепоочието му кичур, после зарови пръсти в косата му. — Радвам се, че не си.

— Аз също — Дийн протегна ръка, сложи длан на тила й и бавно я притегли към себе си.

Моментът бе неизбежен. Неизбежен бе от мига, в който се срещнаха на плажа. За това бе дошъл, това искаше. Каролайн също го искаше. Долавяше го в кадифените дълбини на сивите й очи.

Целуна я, устните й се разтвориха и той изстена. Почувства се като отнесен в някоя от нейните огнено жарки и бурни картини, пламнал от желание, първично като океана.

Каролайн се обърна и легна в скута му, без да откъсва устни от неговите. Тялото й бе на негово разположение да го докосва и да го изследва.

Каролайн зацелува ухото му и това го възбуди още повече.

— Искам да те съблека, Дийн — прошепна тя. — Искам да видя тялото ти.

За част от секундата той беше твърде стъписан, за да реагира. „Боже Господи!“ — помисли си. Чувал бе, че художниците нямат задръжки. Опита се да си представи Бабс да казва подобно нещо, но тя едва ли бе способна да го изрече дори и пияна.

От този момент нататък всичко му бе като насън: той, замрял неподвижно, докато тя сваля дрехите му; ръцете и, които докосват кожата му и го хвърлят в дива възбуда, каквато никога не беше изпитвал; блясъкът в очите й при вида на неговата ерекция; гласът й, когато казва, че няма нищо по-красиво от мъжкото тяло. Нейните дрехи изчезнаха сякаш с махване на вълшебна пръчица и в същия миг Дийн осъзна, че няма нищо по-красиво от тялото на тази жена с нейните стегнати гърди, тънък кръст и широк скут, създаден да приютява мъж.

После я прегръщаше, любеше я, а тя се извиваше към него със зовящо тяло и трескави ръце, обвиваше го с краката си. Разумът го бе напуснал напълно, останала бе единствено горещата чувственост, която го разтърсваше, хвърляше го в бездната на страстта и го водеше към буен екстаз.

После бавно изплува от дълбините й с мисълта, че никога не е любен, нито се е раздавал така без остатък.

Тази невероятна жена в прегръдките му бе бръкнала право в душата му и бе извадила наяве чувства, каквито не бе подозирал, че може да изпитва.

Когато най-сетне намери сили да се откъсне от Каролайн, бе станало късно. Същата нощ, след като се прибра. Той люби нежно Бабс, остави тялото си да моли прошка за измяната с пълното съзнание, че ще го върши отново и отново.

Оттогава Дийн започна да се среща с Каролайн при всяка възможност, открадваше си по някой и друг час оттук-оттам, а понякога и по цяла вечер. Което означаваше, че бе принуден да лъже, да си измисля въображаеми срещи и да търси извинения за това, че се прибира по-късно от обикновено. Избягваше да се оправдава, че му се е наложило да работи до късно, защото се опасяваше, че баща му ще се усъмни. Най-често се извиняваше с Лейн Канфийлд, като казваше, че са имали среща или че случайно се е натъкнал на него, защото знаеше, че при тяхното дългогодишно приятелство това не би събудило подозрение. Друг път пък твърдеше, че е ходил да види нечий арабски кон.

Опитваше се да не мисли за двойствения живот, който водеше: от една страна — предан, любещ съпруг, изпълняващ изискванията на семейния живот, сякаш всичко е нормално, а, от друга — страстен любовник, който цени всяка секунда, прекарана с другата. Нито веднъж не си позволи да се запита колко време може да продължава така. Съществуваше единствено настоящето. Нищо друго не го интересуваше.

С Каролайн Дийн се чувстваше свободен да бъде самият себе си за пръв път през целия си живот: сексуално свободен, спокоен, че тя от нищо няма да се шокира или обиди; и емоционално свободен, убеден, че може да говори открито за чувствата си и че тя ще го разбере.

Когато й каза за мечтата си някой ден да превърне „Ривър Бенд“ в най-добрата ферма за арабски коне на света, по-съвременна от легендарната „Крабит Парк“ в Англия и от „Янов подлазки“ в Полша, той й разкри и смесените си чувства по отношение на работата в компанията, своя стремеж да угоди на баща си, макар да съзнава, че му липсват способности да ръководи такава корпорация.

— Той няма право да очаква, че ще вървиш по неговите стъпки, Дийн — отсече Каролайн, преценките на която винаги бяха черно-бели. — Никой не може и не би трябвало да иска подобно нещо. Ти имаш своя индивидуалност. Никога няма да си като него. Трябва да му го кажеш. Да го накараш да разбере какво искаш. Това, че компанията е смисълът на неговия живот, не означава, че и ти трябва да се посветиш на нея. Сигурно няма да му стане приятно, когато му го кажеш, но какво може да стори? Ще трябва да те уважава, задето заемаш твърда позиция. И да проумее, че не си стигнал до това решение, без дори да си се опитал да провериш дали те бива за попрището, което той ти е определил.

Макар и готов да признае, че тя е права, Дийн не се осмеляваше да предприеме подобна решителна стъпка. Каролайн не познаваше Ер Ди. Не го беше виждала как разбива на пух и прах нечии доводи, а после събира късчетата и ги подрежда в съвършено различни изводи. Ала седна с баща си и сподели с него желанието си да взема по-активно участие в отглеждането на арабски коне и да поеме някои от неговите отговорности в това начинание. Той се съгласи почти веднага и Дийн реши, че ако успее да се докаже, Ер Ди ще се отнесе с повече разбиране към идеята му да напусне компанията.

Изведнъж животът сякаш стана твърде благосклонен към него, малко объркан може би, но все пак благосклонен. Всичко му се струваше достижимо: Каролайн, конете… всичко.

 

 

Като си подсвиркваше натрапчивата мелодийка, която бе чул по радиото в колата на път за дома, Ер Ди прекоси паркета от орехово дърво на дневната, спря под водещата към коридора арка, за да направи закачлива танцова стъпка, и продължи към стълбището. Изкачи се до първия етаж и викна:

— Бабс, момиче! Готов съм да потанцувам, ако и ти си готова! — и отново си заподсвирква, докато я чакаше да слезе. Когато не чу стъпките й, вдигна глава и се ослуша. Нищо.

— Бабс? — извика отново, после продължи нагоре по стълбите. Не й беше присъщо да закъснява за парти, още по-малко пък, когато ставаше дума за добро старо тексаско барбекю.

Свърна от площадката на втория етаж и се приближи до вратата на спалнята. Ослуша и чу някакви тихи звуци, напомнящи подсмърчане. Почука веднъж и натисна дръжката. Когато отвори, Бабс стоеше до прозореца с гръб към вратата. Наметнатият на раменете й дантелен шал покриваше мексиканската селска блуза, която бе съчетана с ярка широка пола.

— Бабс, готова ли си да тръгваме? — намръщи се, когато тя подскочи, сепната от гласа му, и набързо изтри нос в мократа носна кърпичка. Не беше много сигурен, но му се стори, че Бабс избърса крадешком и очите си, преди да се обърне към него.

— Извинявай, Ер Ди. Изглежда, не съм те чула — каза с треперлив глас, като си даваше вид, че се оглежда. — Знам, че оставих чантата си тук някъде.

— Ето я — Ер Ди вдигна чантата-плик от мраморната масичка до вратата, където беше оставена. — Какво има? Да не би да си се простудила посред лято?

— Може би съвсем мъничко — ала когато отиде при него да си я вземе, не го погледна в очите.

Изглеждаше неестествено бледа. Отблизо Ер Ди забеляза издайнически зачервените й очи.

— Не мисля, че си се простудила. По-скоро ми се струва, че си плакала.

— Глупости — Бабс се опита да отмине забележката му, но Ер Ди не беше от хората, които се оставят да бъдат отминати.

— Познавам, когато някой е плакал. Значи или си белила лук, или нещо е станало. Защо не ми кажеш какво те тревожи, момиче?

— Аз… О, Ер Ди, не знам какво да правя — след безуспешния опит да отрече тя отново се разплака.

— Хайде, хайде — той я прегърна през раменете и я поведе към шезлонга с прасковен цвят. Сложи я да седне и й подаде своята чиста носна кърпа. — Не може да е чак толкова лошо.

— И аз все това си повтарям — подсмръкна Бабс. — Но ако е?

— Защо не спреш за малко да се вайкаш и не ми кажеш за какво става дума?

— Аз… отнася се за Дийн — тя вдигна към него просълзени очи. — Мисля, че… се среща с… друга жена.

В първия момент Ер Ди не можеше да повярва, после, когато се върна към последните месеци и си даде сметка за непрекъснатите отсъствия на Дийн, се почувства зашеметен и потресен. Все пак отрече това пред Бабс:

— Откъде ти хрумна тази глупава мисъл?

— Той закъснява толкова често… и… Томи Фредерикс ми каза този следобед, че се срещал с някаква жена на Галвестън — в стремежа си да излее по-бързо ужасните думи, тя ги изрече на един дъх. — Някаква художничка бохемка — добави, сякаш това правеше измяната му още по-ужасна.

— Но откъде, за Бога, може да знае тя? — почуди се Ер Ди.

— Били Джо Таундзенд ги видял заедно на плажа миналия петък вечерта, когато Дийн обясни, че ходил да гледа някакъв кон. Казал, че Дийн я целувал направо там, пред хората, а после… тръгнали заедно по брега, така долепени, че помежду им не можела да се пъхне хартийка. Томи твърди, че… и други ги били виждали.

— И ти наричаш това доказателство? — сгълча я Ер Ди. — Някой си видял някого си, който приличал на Дийн. Случайно да са говорили с него?

— Не мисля — призна Бабс.

— Е, тогава ми се струва, че твоята така наречена приятелка Томи просто се мъчи да всява раздори.

— Ами ако не лъже? Ако е вярно? Напоследък той е така различен, така отнесен. Каза, че тази вечер щял да се срещне за едно питие с Лейн и да дойде направо на барбекюто. Ами ако не е с Лейн? Ако в действителност е с нея?

— Ами ако върбата роди круши? Горе-долу е толкова вероятно, колкото и Дийн да те зареже заради друга жена. Това е истината — той щеше да се погрижи за това. — Е, когато водя някое момиче на парти, очаквам то да е усмихнато и радостно. Затова върви да измиеш лицето си. Чакам те долу след… — Ер Ди демонстративно погледна часовника си — пет минути.

— Пет минути — Бабс грейна от благодарност. — Страшно те обичам, Ер Ди — заяви тя и го целуна.

— Внимавай как се държиш, момиче, че хората ще започнат да приказват — намигна й усмихнато той.

Но щом слезе долу, усмивката му се стопи. Влезе в библиотеката и затвори вратите, преди да посегне към телефона.

 

 

На другата сутрин Дийн влезе в кабинета на своята секретарка Мери-Джо Андерсън, потискайки поредната си прозявка.

— Дълга нощ, а? — усмихна се тя и му отправи пълен с разбиране поглед над роговите очила. Мери-Джо бе завършила курс за юридически секретари, постъпила бе в компанията преди шест години и познаваше по-добре от Дийн нейните механизми. Беше умна и работлива и неведнъж бе прикривала грешките му.

— Меко казано — той спря до бюрото й да вземе телефонните съобщения. — Ако зависеше от жена ми, още щяхме да танцуваме. За щастие в два часа сутринта музикантите прибраха инструментите и си тръгнаха.

— Има съобщение от Лейн Канфийлд. Настоява да му се обадиш веднага щом дойдеш. Каза, че било важно.

— Ще се обадя — отдели листчето от останалите, сложи го най-отгоре и тръгна към вратата на собствения си кабинет. Преди да влезе, заръча през рамо: — По-добре ми донеси чаша кафе, Мери-Джо.

— Черно, с много захар?

— Точно така — остави вратата отворена и се насочи право към телефона. Набра номера на Лейн и едва тогава седна на въртящия се стол зад бюрото. На отсрещната стена, точно пред очите му, бе окачена картината на Каролайн, наречена „Слънцето и океана“. Всеки път, когато я поглеждаше, имаше чувството, че Каролайн е тук, с него. — Лейн — поде той, щом чу гласа на приятеля си, — как си, по дяволите?

— Зает, както винаги. А ти?

— Също. Мери-Джо каза, че си искал веднага да говориш с мен. Какво има? — в този момент секретарката влезе с кафето.

— Снощи имах странно телефонно обаждане от баща ти — каза Лейн и Дийн изстина. За част от секундата не бе в състояние да мисли. Не бе в състояние дори да диша. — Дийн? Там ли си още?

— Да — първият пристъп на паника го застигна тъкмо когато Мери-Джо оставяше чашата на бюрото. — Да, само минутка — покри мембраната с длан и като държеше слушалката настрани, каза, надявайки се гласът му да прозвучи нормално: — Би ли затворила вратата на излизане, Мери-Джо?

— Разбира се.

Дийн изчака да чуе щракването на бравата, преди да махне ръка от мембраната.

— Извинявай, ето ме пак. Казваш, че Ер Ди ти се е обаждал? Какво искаше?

— Търсеше теб. Останал бил с впечатлението, че трябвало да сме заедно.

— Ти какво му каза? — Дийн почувства, че се изпотява. Логично бе да се очаква, че рано или късно ще се случи нещо такова, и трябваше да е подготвен. Ала не беше.

— Не знаех какво да отговоря. Затова… му пробутах нещо, в смисъл че в последния момент се е наложило да свърша някаква спешна работа и ще се видим по-късно.

— Благодаря ти — рече Дийн и изпусна дъха, който несъзнателно бе затаил.

— Нищо не поръча да ти предам. Каза само, че ще говори с теб по-късно.

Лейн замълча в очакване, но Дийн не бе в състояние да говори.

— Ще имаш ли нещо против да ме осветлиш какво става?

След кратка вътрешна борба Дийн разбра, че трябва да каже на някого. Не беше по силите му да го таи повече в себе си. Знаеше, че може да се довери на Лейн. Заговори и не спря, докато не му разказа практически всичко за Каролайн и за връзката си с нея.

— Знам, че сигурно звучи изтъркано, но Каролайн е най-невероятната жена, която съм срещал. Обичам всичко у нея — млъкна и се усмихна сконфузено. — Май се поувлякох с отговора, нали?

— Малко.

— Искам да се запознаеш с нея, Лейн — изведнъж му се стори много наложително да запознае най-добрия си приятел с жената, която обича. — Имам делова среща в Тексас Сити по-късно тази сутрин. Каролайн ще дойде да обядваме заедно. Ти свободен ли си? Можеш ли да се присъединиш към нас?

— Бях запланувал следобед да се отбия в завода. Предполагам, че ще успея да се измъкна оттук малко по-рано.

— Опитай — настоя Дийн.

Лейн обеща.

 

 

Отначало Лейн бе склонен да отмине с пренебрежение многословните хвалебствия на Дийн, като пресилени възторзи на женен мъж, вкусил за пръв път забранения плод. Но след като го видя заедно с Каролайн в малкото кафене, след като стана свидетел как двамата се разбират само с поглед или докосване и всеки довършва изречението на другия, разбра, че греши. Това не бе увлечение, което след време ще угасне от само себе си. Беше нещо много по-сериозно.

Дори разбираше какво бе привлякло Дийн към Каролайн. Тя беше интелигентна и пряма, сериозна и целеустремена. Нищо у нея не беше половинчато, дори любовта. Или обичаше нещо или някого изцяло и безрезервно, или изобщо не го обичаше. Беше пълна противоположност на Бабс.

Докато ги наблюдаваше, Лейн имаше чувството, че има пред себе си двойка обречени влюбени. Колкото и да се обичаха, виждаше се, че са съвършено различни. Дрехите им ясно говореха за това: Дийн в своя костюм от „Брук Брадърс“, а Каролайн в най-обикновени черни панталон и риза. Манталитетът и възгледите им дори не се доближаваха. И най-тъжното бе, че никой от двамата не можеше, а и не бе склонен да се промени.

Когато излязоха от кафенето, Лейн понечи да се сбогува и да си тръгне, но Дийн го спря:

— Чакай малко. Каролайн има нещо за теб.

Лейн ги последва до стария й шевролет. На задната седалка редом с куп парцали, триножници и кутии, но грижливо отделено от тях, беше подпряно поставено в рамка платно. С помощта на Дийн Каролайн го извади и му го поднесе.

То представляваше вихрушка от сиви, бели и черни тонове, напръскани със златно и сребърно. Сред всеобхватната мъгла на картината се долавяха контури на кули, високи цилиндри и внушителна вертикална колона.

— Познато ли ти е? — попита Дийн, приковал светнали очи в него.

— Напомня ми нещо — призна Лейн, но очертанията бяха твърде неясни, твърде размити.

— Това е паметникът „Сан Джасинто“ на фона на цистерните за петрол и химическите заводи край корабоплавателния канал, обвити от утринната мъгла и индустриалния смог.

След като Дийн му обясни, Лейн започна да различава загатнатата звезда на върха на каменния обелиск, символ на Тексас.

— Да, разбира се.

— Нарекох я „Прогрес“ — обади се Каролайн.

Лейн си помисли, че името е малко цинично, но реши, че започва да става прекалено, чувствителен към всичко, което съдържа дори и намек за критика относно замърсяването на въздуха около канала. Също така си даваше сметка, че тя е могла да избере и много по-грозна сцена от отровните мъгли и пушеците. Например да нарисува самия воден път в пламъци.

— Харесва ми, Каролайн — заяви той, след като разглежда картината още известно време. После добави с усмивка: — И ако си искала да ми внушиш нещо, успя. Ще я окача в кабинета си, за да ми напомня.

— Дийн ме увери, че няма да се засегнеш — погледна го и: той не можеше да не се запита дали току-що не е бил подложен на своеобразен тест. — Трябва да тръгвам — каза тя и се обърна към Дийн.

Лейн се сбогува набързо и понесе картината към колата си, за да остави сами двамата влюбени. Когато Каролайн потегли от паркинга, Дийн се присъедини към него.

— Нали ти казах, че е талантлива и прекрасна?

— Разбира се.

— Радвам се, че харесваш картината. Знаеш ли, тя не ми позволява да й купувам подаръци. По-точно скъпи подаръци. Платна, бои, четки — такива неща приема. Но просто не се интересува от вещи като дрехи, бижута или парфюми. Представяш ли си да срещнеш такава жена?

— Не. Поне до днес не си бях представял.

Дийн се загледа в посоката, в която бе потеглила Каролайн, и леката му замечтана усмивка премина в тревожно смръщване.

— Продължавам да се питам защо Ер Ди изобщо не спомена, че ти се е обаждал, когато говорихме снощи на барбекюто.

— Може би просто е забравил.

— Ер Ди? — скептично изрече Дийн. — Той помни като слон.

 

 

За по-сигурно през следващите три дни Дийн се навърташе в кантората и вкъщи, но нуждата от Каролайн накрая надделя над предпазливостта и той не се стърпя да я види поне за малко. Въпреки всичко страхът, че баща му може да подозира нещо, го принуждаваше да се замисли над положението си в момента и да потърси някакво решение. Обичаше Каролайн и искаше да прекарва всяка минута с нея, но още беше привързан към Бабс — не толкова дълбоко, колкото към Каролайн, но така или иначе не желаеше да й причинява болка. Тя нямаше никаква вина. Беше добра съпруга. Всичко това беше нечестно по отношение на нея. Но, от друга страна, знаеше, че никога няма да може да се откаже от Каролайн. Колкото и да бе егоистично, искаше му се нещата да продължават по същия начин, както досега.

Докато наблюдаваше младите жребчета, които пасяха на близкото пасище заедно с кобилите, Дийн се почувства съпричастен с тях. В момента техният свят бе съвършен: майките им бяха до тях, осигуряваха им спокойствие, закрила и мляко. Но скоро предстоеше да бъдат отбити и раздялата с кобилите щеше да им причини страдание. Ако хората не го стореха, майката природа щеше да се погрижи. Неизбежно бе. Дийн съзнаваше, че и той е изправен пред подобна ситуация. Несериозно беше да се преструва, че няма да се наложат промени. Травмата от раздялата бе неизбежна, но раздяла с кого? Този въпрос го бе измъчвал непрекъснато по време на краткото посещение при Каролайн след работа този следобед.

Отдръпна се с въздишка от оградата и тръгна към къщата. Дори най-лек полъх не разклащаше листата на старите дъбове и орехи, които хвърляха сянка над моравата. Характерното за Източен Тексас горещо и задушно време в началото на август бе обхванало „Ривър Бенд“. Докато изкачваше стъпалата към верандата, памучната риза и дънките лепнеха по тялото му.

Някои хора твърдяха, че климатичната инсталация е най-големият човешки дар за Тексас. Дийн се съгласи с тях, когато влезе вътре и спря за минута, за да почувства хладината. После се отправи към стълбището и тежкото трополене на каубойските му ботуши по твърдите чамови дъски във фоайето отекна из цялата къща с нейните високи тавани. Но преди да стигне до стълбите, от библиотеката се показа Ер Ди и спря под арката на входа.

— Ще имаш ли нещо против да влезеш за малко, Дийн? Трябва да поговоря с теб — обърна се и се върна обратно вътре. Дийн, се поколеба за момент, после го последва в библиотеката, двете стени на която бяха покрити с остъклени рафтове за книги от тежко орехово дърво. Ер Ди заобиколи ниското извито бюро, разположено срещу камината, и отново отправи поглед към сина си. — Затвори вратите.

Притеснен, Дийн се върна да затвори, после неуверено пристъпи напред.

— Случило ли се е нещо?

— Тъкмо това искам да разбера — Ер Ди седна на въртящия се стол от орехово дърво, тапициран с морскосиня кожа.

— Не те разбирам — Дийн се намръщи и леко поклати глава. С всяка секунда се чувстваше все по-неудобно.

— Мисля, че ме разбираш — каза баща му. — Къде ходи, след като излезе от офиса тази вечер?

— Защо? — Дийн се помъчи да не изглежда виновен, макар да усещаше, че вътрешно се гърчи, както навремето като дете, когато го хващаха да върши нещо нередно. — Какво има?

— Просто отговори на въпроса ми.

Лъжите бяха станали негова втора природа.

— Бабс скоро има рожден ден. Ходих… да й потърся подарък.

— Както се срещна с Лейн онази вечер?

Дийн се опита да се засмее.

— Не знам за какво говориш.

— По дяволите, момче! Не ме лъжи! — Ер Ди стовари юмрук върху бюрото. После се изправи и пое дълбоко въздух, за да овладее гнева си. — Много добре знаеш за какво ти говоря. Срещаш се с някаква жена на Галвестън, така че не си прави труда да отричаш. Тя е художничка, както разбрах — без съмнение същата, която е нарисувала онази жълта картина, която си окачил в кабинета си.

— Името и е Каролайн Фар.

Ер Ди изсумтя:

— Иска ми се да беше далеч, много далеч^[1].

— Аз съм влюбен в нея.

За момент в стаята се възцари тишина. Ер Ди гледаше към прозореца, лицето му беше безизразно.

— Едно е мъжът да има нещо по-така настрани от време на време, а съвсем друго да се обвързва — рязко се обърна към Дийн и впери поглед в него. — Забрави ли, че си женен? Че имаш съпруга?

— Не съм забравил — не беше по силите му да срещне погледа на обвиняващите сини очи.

— Тя знае. Даваш ли си сметка за това?

— Как така? — Дийн се намръщи.

— Видели са те и приказките са плъзнали.

— Не знам — той наведе глава, разбрал колко се е усложнило положението и колко по-сложно може да стане.

— Кажи ми едно, Дийн. Какво точно възнамеряваш да предприемеш във връзка с това?

— Не съм сигурен. Аз…

— Е, поне в едно можеш да бъдеш сигурен. В семейство Лосън никога не е имало развод. И няма да има. Онова малко момиче горе е твоя съпруга и ти си женен за нея, докато смъртта ви раздели.

— Знам.

— Ами, след като знаеш, приключвай с твоето малко приключение, и то час по-скоро.

— Ти не разбираш, Ер Ди — Дийн вдигна ръце в безпомощен и ядосан жест. — Влюбен съм в Каролайн.

— Наистина съжалявам — рече Ер Ди. — Ала не виждам това да променя нещо.

 

 

Бръмчащият в ъгъла вентилатор се обръщаше бавно насам-натам и раздвижваше въздуха в къщата край плажа. Но Дийн не забелязваше освежителния му полъх, докато седеше умърлушен на дивана в дневната, отпуснал глава на облегалката и опънал крака напред, а Каролайн бе легнала на корема му като на възглавница. През последния час пет-шест пъти се беше опитвал да й каже, че е по-добре да не се виждат повече, но всеки път думите засядаха в гърлото му. Независимо от категоричното становище на Ер Ди и своите усилия просто не можеше да си представи живота без нея.

— Харесвам носа ти. Има много благородна линия.

Дийн погледна надолу и откри, че Каролайн го наблюдава с преценяващо око на художник.

— Така ли?

— Да — тя помръдна леко, промени ъгъла на главата си, за да вижда лицето му по-добре. — Питал ли си се някога как би изглеждало нашето дете?

— Не, не съм — за него беше мъчително да води подобен разговор. Той засягаше бъдещето, а не беше сигурен, че те имат бъдеще. — Мисля да си взема още една бира — подпъхна ръка под раменете й и леко я отмести от себе си. Тя свали крака от дивана и седна. — Искаш ли нещо? — попита той, когато отиде при хладилника.

— Не.

Дийн извади бутилка и взе отварачката, останала на плота заедно с капачката на предишната бира. Обърна се и видя Каролайн, застанала пред него с пъхнати в джобовете на шортите ръце.

— Ще имам бебе, Дийн.

— Ще имаш… ще имаш какво? — след като първоначалното стъписване премина, Дийн започна да се смее. Това променяше всичко. Дори Ер Ди щеше да е принуден да се съгласи. Той вече нямаше друг избор, освен да се разведе с Бабс и да се ожени за Каролайн. Не можеше да позволи неговото дете да се роди незаконно.

Бутилката бира остана забравена на плота, а той грабна Каролайн, вдигна я високо във въздуха и започна да обикаля из стаята.

— Дийн, престани! Това е откачено! — протестираше тя, но с усмивка.

— Откачено. Прекрасно. И много повече — целуна я по рамото, по врата, по устните и чак тогава й позволи да стъпи отново, на пода.

— Радвам се, че си толкова щастлив.

— Щастлив ли? Направо не съм на себе си! — загледа се в нея, убеден, че долавя някакво ново излъчване. — От колко време знаеш?

— От две седмици.

— Две седмици! Защо не ми каза досега?

— Исках да бъда сигурна, че наистина го желая. Винаги съм обичала децата, но никога не съм мислила сериозно да имам свое. Досега картините са ми били като деца. Ала трябваше да приема факта, че съм на двайсет и девет. След някоя и друга година вече ще съм твърде стара. Така че въпросът беше сега или може би никога — спря, за да го погледне, и сериозното й изражение се замени с усмивка. На Дийн му олекна. В обясненията й бе прозвучала такава студена логика, че той се бе поуплашил. — И освен това случайно обичам много бащата на това дете.

— И аз те обичам, Каролайн — притегли я в прегръдките си, притисна я до себе си и стиснал здраво очи, потри лице в косите й. — Ще се оженим веднага щом успея да уредя развода, но ти обещавам: ще бъде преди детето да се роди.

Тя сякаш застина в ръцете му.

— И после какво, Дийн?

— Какво имаш предвид? — питаше се дали ще е момче или момиче. Все още бе леко зашеметен от перспективата да стане баща. Баща.

— Имам предвид — тя се отдръпна нежно, но решително, така че помежду им вече имаше известно разстояние — какво ще правим? Къде ще живеем?

— В „Ривър Бенд“, къде другаде? Аз ще отглеждам арабските си коне, а ти — нашето дете, а може би и още едно-две, и ще рисуваш. Надявам се, че ще склоним Ер Ди да ти отстъпи билярдната зала на третия етаж, за да я превърнем в ателие.

— Не мисля — тя се изтръгна от ръцете му и се отдалечи.

— Струва си да опитаме. Подариш ли му внук, Ер Ди ще ти свали звездите — Дийн се разсмя.

— Исках да кажа, че не вярвам да се получи — Каролайн сплете дългите си пръсти в тревога, напълно несвойствена за нея. — Обичам те, Дийн. Винаги ще те обичам. Но ще ми е ужасно неприятно да живея там.

— Откъде знаеш? — той се изненада от думите й и евентуалните последствия от тях. — Почакай първо да видиш къщата. Тя е красива и стара, с кулички и прозорци с ниши… Прекрасния дизайн на паркета… направо ще се влюбиш в него. Майсторската изработка на дървенията…

— Красивите мебели, кристала, порцелана, елегантните дрехи и забавленията, които вървят с тях — не харесвам такъв живот, Дийн. Моля те, помъчи се да разбереш, че не искам да живея така — изрече настоятелно тя.

— Реагираш емоционално. Това е от бременността — Дийн се хващаше за първото дошло му наум обяснение, само и само да не приеме казаното от нея. Тя въздъхна тежко от яд и отчаяние.

— Би ли могъл да живееш някъде другаде, освен в „Ривър Бенд“? Ще си щастлив ли, ако останеш до края на дните си в къща като тази, без изтънчените и красивите неща, с които си свикнал?

— Аз… бих могъл да опитам — но просто не можеше да си го представи.

— Няма да искам това от теб, Дийн. Не очаквам да се откажеш от своя живот заради мен и аз не мога да се откажа от своя заради теб. Все пак се радвам, че искаше да се ожениш за мен.

— Какво говориш? — беше се вторачил в нея, а в гърлото му бе заседнала буца.

— Обичам те, но няма да се омъжа за теб — обърна му гръб и застана пред масата, отрупана с четки, бои, шишета с препарати за почистване и парцали. — Предложиха ми преподавателско място в частно училище в Калифорния. Реших да приема — раменете й се повдигнаха леко. — В края на краищата никога не съм виждала тихоокеанското крайбрежие. Заминавам след десет дни.

— Не можеш да заминеш! Ти носиш моето дете!

— Мога да го родя и в Калифорния.

— Ако ме обичаш, как можеш да ме напуснеш? — хвана я за рамото и я обърна към себе си. В очите й имаше сълзи. — Господи, Каролайн, не мисля, че мога да живея без теб.

— Недей… — гласът й изневери. — Не прави решението още по-трудно за мен, отколкото е и без това.

— Тогава остани.

— Не мога.

Никакви увещания, молби и протести от страна на Дийн не можаха да я разколебаят. През оставащите десет дни той се опитва отново и отново, но без успех. Каролайн заминаваше за Калифорния.

— Ако искаш да ме видиш, можеш да дойдеш — каза тя и му даде адреса и телефонния номер на училището в Лос Анджелис. Дийн се опита да й даде малко пари, но тя заяви, че няма да приеме никаква финансова помощ от него. Ако искал, можел да плати част от разноските за болницата, но тя била напълно способна да отгледа детето без негова помощ.

Първата седмица след заминаването й бе ад за него. Два пъти звъня на номера, който му бе оставила, но и двата пъти му отговориха, че все още не се е явила. Когато почти полудя от мисълта, че е изчезнала завинаги от живота му, тя се обади. Имала неприятности с колата в Аризона. Не, чувствала се чудесно. Намерила апартамент в Малибу, близо до плажа. Тихият океан бил така различен от Мексиканския залив, че нямала търпение да започне да го рисува. И той й липсвал.

Животът отново му се стори хубав. Започна да крои планове да замине за Калифорния и да се види с нея веднага щом Бабс се почувства по-добре. Преди два дни тя бе припаднала на някакъв благотворителен обяд. Лекарят смяташе, че се дължи само на изтощение, предизвикано от жегата и леката й анемия и че ще мине бързо с една-две седмици почивка и добре балансирана диета.

Същата вечер Дийн се качи да я види веднага щом се прибра. Тя се беше излегнала на шезлонга, облечена в светлозелен халат от копринено фризе. На скута й имаше поднос за сервиране, но Дийн забеляза, че храната на него е недокосната.

— Трябва да се храниш — сгълча я той и се наведе да я целуне по челото. — Лекарско предписание.

— Не го искам.

Дийн хвърли поглед на ястието в чинията.

— Винаги си обичала омлет със спанак. Сигурен съм, че можеш да преглътнеш още няколко хапки.

— Има вкус на… пюре от месо.

— Какво ще кажеш, ако накарам Джъстин да ти приготви нещо друго?

Бабс се извърна, уж за да погледне през прозореца, но не достатъчно, за да скрие треперещата си долна устна.

— Все ми е едно.

— Бабс, какво има? Това не ти е присъщо — той седна на ръба на шезлонга и взе ръката й в своята.

— Всъщност теб изобщо не те е грижа — подсмръкна тя и леко вирна брадичка.

— Напротив — Дийн се намръщи.

— Знам, че не ме обичаш вече.

— Бабс…

— Така е. Мислиш, че не съм забелязала как се държиш през последната седмица. Е, забелязах. Блуждаеш наоколо като…

Бабс нито веднъж не го бе обвинила за изневярата, въпреки че, както твърдеше Ер Ди, знаеше за нея. Дийн й бе благодарен за това и се опита да разсее малко тревогите й.

— Тя си отиде, Бабс — чу лекото й изхълцване. — Замина миналата седмица. Никога не съм искал да те наранявам. Съжалявам.

— Тогава — погледна го обнадеждено — ти ще останеш?

Беше толкова уязвима, така приличаше на дете, което се нуждае от сигурност. Как е могъл да забрави това?

— Да.

— Толкова си ми нужен сега — тя се вкопчи в ръката му и през сълзите й изгря прекрасна усмивка. — Скъпи… ще си имаме бебе.

Бременността на Бабс протичаше тежко, последните месеци преди раждането бе прикована на легло от токсемия. Дийн успя да направи две кратки пътувания до Лос Анджелис, за да види Каролайн и да се увери, че тя е добре и всичко върви нормално. Не хареса апартамента над гараж, който беше наела, но тя настояваше, че отговарял на нуждите й и категорично отказа да се премести в къщата с пет стаи, която й бе намерил. Но когато наближи време Бабс да ражда, Дийн бе твърде разтревожен от състоянието й, за да се отдели от нея. Надяваше се, че здравата и независима Каролайн ще се справи някак си сама, както го уверяваше.

 

 

Две седмици преди определената дата лекарят на Бабс реши да извади бебето с цезарово сечение. Докато траеше операцията, Дийн и Ер Ди чакаха в частна приемна.

Лекарят влезе при тях, още не свалил хирургическите престилка и шапка.

— Момиче е, господин Лосън, два килограма и четиристотин и трийсет грама и реве, та се къса.

Дийн скочи на крака, а Ер Ди спря да крачи.

— А Бабс, как е тя?

— Ще се оправи — увери го лекарят. — Преместиха я в реанимацията. Ще излезе от упойката всеки момент.

— Бих искал да я видя.

— Разбира се. Елате с мен — каза лекарят.

— Ето — Ер Ди бръкна във вътрешния джоб на сакото си. — Запалете една пура.

Когато Бабс излезе от упойката, Дийн беше до нея. Беше изтощена и малко безпомощна, но това бе нормално за нея. Успокоен, той се присъедини към баща си пред прозореца на залата с новородените.

— Ето я — Ер Ди посочи ревящо бебе с червено личице, което яростно размахваше юмручета. Главичката му беше покрита с подобна на пух гъста черна коса. — Силно детенце, нали? И абсолютен Лосън. Виж я как пищи с цяло гърло, та цял свят да разбере, че е тук. И очите и, те също са лосъново сини.

— Всички бебета имат сини очи, когато се родят, Ер Ди.

Дийн се усмихна на очевидната гордост, с която баща му говореше за детето. Той също се чувстваше горд.

— Не толкова сини. Нали не си се отказал да я кръстиш на баба си?

Бабс беше дала идеята, ако им се роди момиче, да го кръстят на жената, отгледала както Ер Ди, така и него. Дийн се бе съгласил, защото знаеше колко доволен ще е Ер Ди.

— Виждаш пред себе си Абигейл Луиз Лосън. Харесва ми — кимна одобрително Ер Ди и на лицето му се появи разнежено изражение, което постепенно стана замислено.

— Кога трябва да роди другата?

Дийн бе изненадан, че баща му заговори за Каролайн.

Рядко я споменаваше след онзи ден през август, когато Дийн му съобщи, че е бременна от него. И тогава си спести коментарите, само му напомни, че бащата носи същата отговорност, каквато и майката, и трябва да се погрижи за правилното отглеждане, материалното осигуряване и образованието на детето. Но нравоученията му бяха излишни. Дийн никога не би изоставил Каролайн или детето, родено от тяхната любов.

— Скоро — отвърна той кратко.

На другия ден в централния офис на компанията Дийн мина през шпалир от служители, които го потупваха по рамото и го поздравяваха за раждането на дъщеря му, преди да намери убежище в кабинета на секретарката си Мери-Джо Андерсън.

— Съжалявам — разтвори сакото си, за да покаже, че вътрешните му джобове са празни. — Току-що ми свършиха пурите. Онези момчета отвън разграбиха всичко. Ако продължава така, ще трябва да купувам по цели кашони.

— Не се безпокой. И без това Ер Ди сигурно би получил удар, ако влезе и ме види да пуша пура. Все пак приеми и моите поздравления — но не изглеждаше така въодушевена, както всички останали. Дийн се питаше дали причината не е в това, че тя знаеше за Каролайн. Наложило се бе да й се довери. Като негова лична секретарка Мери-Джо преглеждаше пощата му, приемаше телефонните обаждания и уреждаше много от личните му сметки. Ако се наложеше, Каролайн трябваше да има възможност да се свърже с него. Къде другаде беше по-безопасно, отколкото тук, в офиса? Пък и някой трябваше да знае къде да го открие, когато заминаваше за Калифорния.

— Тя е хубаво бебе, Мери-Джо. Решихме да я кръстим Абигейл Луиз на баба ми, но ще й викаме Аби — засрамен, че се е разбъбрил така, Дийн отиде до бюрото и взе телефонните съобщения от предишния ден. — Погрижи се да изпратят дванайсет жълти рози на Бабс в болницата, нали?

— Разбира се — тя замълча за момент, после каза: — Вчера имаше телефонно обаждане за теб, което не съм включила в съобщенията.

Напрегнат и нетърпелив, Дийн вдигна поглед от листчетата.

— Каролайн?

— Да, Вчера сутринта е родила момиченце. Рейчъл-Ан.

Вчера. В същия ден, в който бе родена и Аби. Смаян от съвпадението, от ужасната ирония на съдбата, Дийн занемя.