Джанет Дейли
Непознатата сестра (16)

16.

Тишина посрещна Рейчъл, когато влезе в ресторанта за бифтеци. Тя спря и погледна морето от бели покривки и празни столове. От бара в съседство долитаха гласове и тя колебливо погледна натам.

Знаеше, че е подранила за вечерята с Лейн, ала не можеше да прецени колко време ще й отнеме, докато намери ресторанта. Опитът й показваше, че при липсата на строго определени зони в Хюстън ресторантите и търговските обекти често са разположени из малките жилищни райони.

Макар да не бе забелязала колата му отвън, Рейчъл реши да надникне в бара и да види дали Лейн не е там. И за малко да се блъсне в мъжа, който тъкмо излизаше. Той я хвана за раменете, за да я спре.

— Извинете, госпожице. Боя се, че не гледах къде вървя.

— Не, вината е моя — възрази тя с разтуптяно сърце. Отстъпи, за да се освободи от ръцете му, и хвърли бърз поглед към него. Той носеше черни дънки и широка бяла риза, разтворена на врата и набрана по шевовете на раменете. Каубойската шапка беше килната назад и откриваше къдравата му коса с цвят на канела. Млад и хубав, той й направи път с елегантен жест и погледът му се плъзна по нефритенозелената й жарсена рокля. Рейчъл мина притеснено покрай него и влезе в почти тъмното помещение, като избягваше светналите му от възхищение лешникови очи.

Край бара стояха двама мъже, а трети бе седнал на маса в дъното. При появата й и тримата вдигнаха глави. Лейн не беше между тях. Почувствала изучаващите им погледи, Рейчъл се отказа от идеята да го почака там. Не й се удаваше особено да парира нежеланите опити за сближаване, така че набързо се върна във фоайето.

Мъжът с каубойската шапка се показа от летящата врата, която водеше към кухнята на ресторанта, и щом я видя да стои пред входа на салона, отново се насочи към нея. Рейчъл предположи, че той работи тук, и когато я приближи, събра кураж и го попита:

— Извинете, но… може ли да седна на някоя маса?

Той веднага прецени ситуацията и каза:

— Ресторантът ще бъде отворен едва след десет минути. Но мисля, че шефът няма да възрази, ако седнете.

— Благодаря ви — тя се усмихна любезно, ала отново наведе очи, когато мина покрай него.

— Да ви донеса ли нещо за пиене? Студена бира? Чаша вино?

Рейчъл се поколеба, но реши, че след като сам й предлага, няма да е нахално от нейна страна.

— Чаша бяло вино, ако обичате.

— Веднага идва — и без да бърза тръгна към бара.

Тя го проследи с поглед. Начинът, по който беше облечен, я навеждаше на мисълта, че може би той е барманът. Не бе видяла никого зад тезгяха — не че я интересуваше особено с какво си изкарва хляба. Абсолютно безразлично й беше. Влезе в салона и избра маса до стената.

Едва бе седнала, когато мъжът с каубойската шапка се появи отново. Тя погледна чашата в ръката му и отвори чантата си да извади портмонето, удобен претекст, за да избегне погледа му.

— Колко ви дължа?

— От заведението е.

— Не мога да ви го позволя.

— По този начин шефът се извинява, задето не ви настани веднага. Той държи клиентите му да се чувстват добре — подаде й чашата, като я държеше за столчето. Рейчъл нямаше как да я вземе, без да докосне ръката му. Посегна към нея и беглото съприкосновение с пръстите му я накара да се почувства неловко.

— Благодарете му от мое име, моля ви. Но наистина не беше нужно. Аз дойдох рано, преди отварянето на ресторанта — стисна чашата с двете ръце и прикова поглед в бледата, почти безцветна течност.

— Той искаше да е сигурен, че ще останете — мъжът продължаваше да стои до масата и да я гледа, а тя отпиваше нервно от виното и го чакаше да се махне. — Впрочем, името ми е Рос Тибс.

— Приятно ми е, господин Тибс.

— Не, не това имах предвид. Нали разбирате, аз ви казвам името си, после вие ми казвате своето. Хайде да опитаме още веднъж — той се усмихна и на гладките му бузи се появиха две много симпатични трапчинки.

— Казвам се Рос Тибс.

— Рейчъл. Рейчъл Фар — отвърна тя, тъй като не знаеше какво друго да стори.

— Казах си, какви големи сини очи има това момиче.

— Ласкаете ме, господин Тибс — но комплиментът му я накара да се почувства още по-неудобно.

— Рос — рече той. — Обзалагам се, че ви казват Синеоката.

— Не. Само обикновеното Рейчъл.

— Вие далеч не сте обикновена. Бих могъл да напиша песен за вас. Аз съм автор на текстове за песни и певец. Пея тук в края на седмицата, придавам на заведението малко атмосфера и класа. Разбира се, това ще продължи само до края на юли. След това агентът ми ме е вредил в „Джили“. Разбирате ли, много е вероятно Майки Джили да запише една от песните ми в новия си албум — каза го някак гордо и скромно, така че не прозвуча като перчене.

Сега Рейчъл си обясняваше защо умее да говори така непринудено и да казва точно, каквото мисли. Завиждаше му за тази освободеност в общуването с непознати и в същото време й се искаше Лейн да дойде по-скоро. С него се чувстваше значително по-сигурна.

— Това е чудесно.

— Не започвам да пея преди осем часа, но винаги идвам рано, за да хапна нещо. Защо не ми направите компания? Ще ми бъде приятно, а и вие няма да се храните сама.

— Благодаря, но чакам един човек. Трябва да дойде всеки момент.

— Все така ми върви — Рос Тибс се усмихна обезсърчено. — Хубавите жени винаги имат среща с някой друг.

— Много сте любезен — искаше й се той да престане да говори такива неща.

— Не съм любезен. По-скоро завиждам — възхитеният му поглед я смути още повече. — И слушайте, ако този тип е достатъчно глупав да не се появи, поканата остава. Нали?

— Ще дойде — заяви Рейчъл с повече убеденост, отколкото чувстваше.

Винаги съществуваше вероятност Лейн да бъде възпрепятстван от нещо. Той беше зает човек и можеха да възникнат стотици непредвидени обстоятелства, по-важни от вечерята с нея. Например да са го задържали във фермата и да не е успял да се измъкне. Това й се бе случвало и преди с Дийн, безброй пъти. Той непрекъснато правеше планове да я посети, които се проваляха в последния момент. Искаше й се да не си бяха определяли срещата тук, в ресторанта. Щеше да се почувства неловко, ако Лейн се обади и я отмени.

Тъкмо започваше да се притеснява, че той няма да дойде, когато го зърна да влиза.

— Ето го — каза тя на Рос Тибс, докато Лейн вървеше към масата. — Здравей — видя в очите му онова специално изражение, което я караше да се чувства така, сякаш е най-важният човек на света за него, изражение, запазено само за нея. То й вдъхваше увереност, че каквото и да стори или да каже, той пак ще изпитва същото. — Боях се, че няма да успееш да дойдеш.

— Нищо не може да ме задържи далеч от теб — той я целуна леко по бузата и я облъхна със силния аромат на скъпия си одеколон. — Ако трябва, бих преместил планини, за да дойда.

— А аз бих се обзаложила, че никакви планини не могат да те спрат — тя се засмя, горда, че желанието му да е с нея е толкова силно. В края на краищата това бе Лейн Канфийлд.

— Надявам се, че не съм те накарал да чакаш дълго.

— Той вдигна поглед към Рос Тибс и очите му се присвиха.

— Не. Аз бях подранила — отвърна тя и тъй като не желаеше Лейн да си помисли, че има нещо за криене, добави: — Лейн, запознай се с Рос Тибс. Той е певецът тук. Беше така любезен да ми прави компания, докато те чаках. Господин Тибс, това е Лейн Канфийлд.

— Господин Тибс, задължен съм ви — Лейн подаде ръка.

Рос я пое и го погледна изумено.

— Лейн Канфийлд. Самият Лейн Канфийлд?

— Същият — отвърна без смущение и без гордост той.

Рос тихо подсвирна и стисна ръката му, видимо впечатлен.

— За мен е чест да се запозная с вас, сър. Всеки в Тексас знае кой сте.

— Съмнявам се — Лейн се усмихна учтиво, после се обърна към Рейчъл. — Виждам, че вече си си поръчала. Едно питие определено ще дойде добре и на мен.

Тя забеляза любопитното изражение на Рос Тибс, той явно се мъчеше да отгатне какви са отношенията й с Лейн. За пръв път се смути от разликата в годините им — млада жена с мъж на възраст. Неприятно й бе, че хората могат да видят в това нещо користно, когато съвсем не беше така. Лейн Канфийлд беше прекрасен човек и означаваше много за нея. Възрастта му нямаше никакво значение. Защо си позволяваха да съдят другите и да превръщат прекрасното в мръсно, питаше се тя, докато Рос Тибс се отдалечаваше от масата в посока на бара. През целия и живот се бяха отнасяли така с нея. Не беше справедливо.

— Хубав младеж — отбеляза Лейн. — Би трябвало да вечеряш с него, а не с мен.

— Не говори така, моля те — това й причиняваше болка и тя примигна от сълзите, опарили внезапно очите й.

— Рейчъл — в гласа му имаше изненада и объркване, той се пресегна и хвана ръката й. — Само се пошегувах.

— Не, не се шегуваше — всичко й беше ясно. — Неудобно ти е да те виждат с мен на публично място. Сигурна съм, че се тревожиш да не те помислят за глупак.

— Пет пари не давам какво мислят хората. Това никога не ме е интересувало, Рейчъл, иначе нямаше да съм изградил компаниите, които притежавам — каза той настойчиво и с най-сериозен тон. — За мен е важно мнението само на един човек, твоето мнение, Рейчъл. Знам, че заслужаваш по-млад мъж. С тази несполучлива шега исках само да изтъкна какъв късметлия съм, че си с мен, и… да ти кажа, че ще те разбера, ако някога решиш да предпочетеш него или някого като него пред мен.

— Няма да предпочета. Сигурна съм в това — и когато той се усмихна скептично, почти снизходително, добави: — Предполагам, че ти се струва забавно.

— Не. Просто си спомних, че когато бях на твоята възраст и аз бях така сигурен в нещата. Сега съм по-стар и животът ме е научил на това-онова. Човек не може да бъде сигурен в нищо, особено в онова, което му готви бъдещето.

Тя копнееше да възрази, да се закълне, че той винаги ще заема специално място в сърцето й, но се боеше, че подобна декларация би прозвучала детински и глупаво.

— Знам, че е така, но ми се иска да не го бе казвал.

— Настоящето е достатъчно, Рейчъл — каза той нежно. — Като се замисли човек, всичко, което имаме, е настоящето. Миналото и бъдещето всъщност нямат значение. Нека се наслаждаваме на тази вечер и да се тревожим, за утрешния ден, когато настъпи.

— Ако настъпи.

— Ако настъпи — съгласи се той и пусна ръката й, тъй като до масата приближи сервитьорка. Нежният натиск на пръстите му веднага започна да липсва на Рейчъл. Докато Лейн си поръчваше питие, тя се питаше дали някога ще успее да му обясни каква празнина в живота й е запълнил. — Е, кажи, днес случи ли ти се нещо ново и вълнуващо?

— Да. Или поне за мен е вълнуващо. Тази сутрин Саймун и Ахмар са потеглили от Калифорния и уредих да бъдат настанени временно в частна конюшня, докато си купя своя. Толкова ще е хубаво да са тук при мен. Липсваха ми.

— Кога ще пристигнат?

— След три-четири дни. Шофьорът ще измине разстоянието на сравнително малки етапи, така че дългото пътуване да не бъде прекалено уморително за тях.

— Говориш толкова много за конете си, че с нетърпение очаквам да ги видя най-сетне.

— Искам да ти ги покажа. Но… знам колко си зает, а това не е чак толкова важно в сравнение с работата ти — неприятна й бе мисълта, че може да й го предлага само за да я зарадва.

— След като е важно за теб, важно е и за мен — той протегна ръка към нея. Тя сложи своята в дланта му и пръстите му я стиснаха топло и успокояващо. Сервитьорката се върна с питието, но този път Лейн не пусна ръката й, а благодари на жената и я отпрати с безразлично кимване. — Както казах преди да ни прекъснат, Рейчъл, интересува ме всичко, свързано с теб.

— Знам, че го каза.

— Истина е — разбираше резервираността й. И на него самия не му беше лесно да го приеме. В началото се беше опитал да си обясни този интерес с чувство на отговорност и състрадание. Но нещата бяха много по-сложни. И други жени го бяха желали, ала Рейчъл действително се нуждаеше от него, от опита му, от съветите му, от обичта му. Лека-полека пеперудата излизаше от пашкула си и той знаеше, че преобразяването се дължи на него. Като наблюдаваше този процес, самият той се чувстваше отново силен и жизнен; преситеното отношение към света го напускаше. Между всички жени, които беше познавал, тя бе първата, която събуждаше мъжа у него, емоционално и сексуално. — Колко пъти трябва да ти го повторя, за да ми повярваш?

Топлината на ръката му сякаш се вливаше в нея и я изпълваше, докато накрая започна да й се струва, че ще се пръсне от щастие. Не беше някакво бурно и шеметно чувство, а по-скоро задоволство, като че ли седи до огъня в студена нощ, достатъчно близо, за да й е топло и уютно отвътре, но не толкова близо, че да се изгори.

— Може би хиляда — отговори му тя закачливо.

Ъгълчетата на устата му се извиха развеселено.

— Струва ми се, че флиртуваш с мен.

Тя се засмя срамежливо.

— Така изглежда.

— Не спирай. Харесва ми.

— Сега ти флиртуваш с мен.

— Знам. Това също ми харесва — той вдигна чашата си. — Да пием за взаимния ни флирт — чукнаха се, Рейчъл отпи от сухото шабли и погледът й срещна неговия. Мигът бе изпълнен с толкова топлота и интимност, че плахостта я напусна.

— Иска ми се да бяхме сами — искаше й се да бъде прегръщана и целувана, любена.

Лейн пое дълбоко въздух, очите му потъмняха.

— Мисля, че е по-добре да сменим темата — промърмори той, неохотно пусна ръката й и се облегна назад. — Какво друго прави днес?

Рейчъл бе изкушена да провери докрай способността си да го смущава, но се боеше да не открие, че тя не е чак толкова безгранична.

— Прекарах по-голямата част от деня в обикаляне и разглеждане на различни имоти с посредничката, която ти ми препоръча. Трябва да ми е показала поне десет места около Хюстън. За жалост никое не беше такова, каквото търся.

— Какъв имот търсиш?

Втори „Ривър Бенд“, но Рейчел не се решаваше да го признае. Откакто отиде там онзи следобед, къщата и фермата не излизаха от ума й. Нищо от видяното след това не можеше дори да се сравнява с тях.

— Бих искала да намеря около сто акра с някакви постройки на тях, на не повече от час път от Хюстън. Всеки имот, който разгледах, имаше някакъв недостатък: или цената бе по-висока от тази, която съм готова да платя, или беше твърде далеч, или пък прекалено горист, така че разноските за разчистването и превръщането му в пасище ще са много големи. Не знам — тя въздъхна, несигурността и чувството за малоценност започваха да я обземат отново. — Може би идеята е неосъществима. В края на краищата коя съм аз? Двайсет и седем годишна жена с два милиона долара и никакъв опит в развъждането на арабски коне. Трябва не само да купя земя и коне, но и да наема опитен управител, треньори и коняри. Просто мечтая, като си представям, че мога да го осъществя.

— Мечтите никога не са практични и не би трябвало да са. Но понякога се сбъдват. Не се отказвай от тях, Рейчъл. Можеш да ги превърнеш в реалност, но само ако опиташ.

— Наистина ли вярваш, че мога да го направя? — никой, дори Дийн, не я бе поощрявал така. Когато погледът й се плъзна по гъстата му посребрена коса и силното му лице, Рейчъл най-сетне откри какво у него я привлича толкова силно. Осанката. Качеството, което се цени така високо у жребците: рядко срещаното съчетание от благородство, гордост и сила. Лейн го притежаваше.

— Да.

— Дълбоко в себе си и аз вярвам, че мога. Знам, че няма да стане изведнъж. Нужно е време, докато се разработи селекционна програма и се докаже, че тя е ефикасна. До голяма степен това е процес на експериментиране и вземане на поука от грешките. Знам го от Дийн. Онова, на което той ме научи, ще ми бъде много полезно. Погледни какво е постигнал на сто акра, какви успехи е имал. Няма причина и аз да не мога да постигна същото — Рейчъл забеляза мрачното изражение, което се изписа на лицето на Лейн. — Какво има? Не си ли съгласен с мен?

— Съгласен съм — той се усмихна, но изглеждаше малко резервиран.

Рейчъл не можеше да се успокои. Знаеше, че трябва да е казала нещо нередно. Защо ще се мръщи иначе Лейн? Но какво беше то? Опита се да си спомни за какво точно говореше, когато Лейн реагира така. Беше нещо за Дийн и за „Ривър Бенд“. „Ривър Бенд“… Той беше ходил там днес. Това ли беше? Дали неволно не му бе напомнила за нещо, което се е случило там? Дали не му бе напомнила за Аби?

Обидата се надигна в душата й, но тя я потисна. Цял живот й се беше налагало да търпи това. Защо да очаква, че сега ще е по-различно?

Справи се някак с вечерята, без да даде да се разбере колко е огорчена, успя да го скрие, както толкова пъти преди с Дийн. Докато излизаха от ресторанта, зърна в бара Рос Тибс, който пееше и си акомпанираше на китара. Спомни си колко бе очаквала да прекара вечерта с Лейн и си даде сметка с какво нетърпение чака сега тя да свърши.

Лейн я изпрати до хотела в „Галерията“. Когато предложи да пият кафе в апартамента й, Рейчъл понечи да се извини, че е уморена, но той се беше държал така мило с нея, че съвестта не й позволяваше да откаже.

Когато им донесоха кафето, Лейн стоеше до прозореца в луксозната дневна. Рейчъл наля и на двамата и занесе чашите до прозореца. Както обикновено разговорът им се въртеше около нейните планове за развъждане на арабски коне и неволно й мина през ума, че той може би просто не се сеща за друга тема, която може да обсъжда с нея.

— Мислила ли си някога да си вземеш партньор?

— Какво имаш предвид? — навъси се тя.

— Ами, защо ние двамата да не станем партньори в тази твоя ферма?

— Моля? — Рейчъл не можеше да повярва, че е чула добре. — Защо ще искаш да се захващаш с това? — ако беше само за да й помогне, нямаше да му го позволи.

— Всеизвестно е, че конезаводите са идеален начин за облекчаване на данъчното бреме, когато се управляват както трябва. В моето положение подобни отчисления ще ми дойдат много добре. Затова, както сама разбираш, ще имам полза, ако се включа. Ще бъдем съсобственици, ти ще ръководиш дейността на фермата, а аз ще участвам с част от капитала.

— Май говориш сериозно.

— Съвсем сериозно.

— Сигурен ли си, че го искаш? — Рейчъл стискаше ръката му и не смееше да повярва.

— Само ако ме искаш за партньор.

— Няма друг, когото бих предпочела пред теб, Лейн.

Толкова беше щастлива. Не можеше да си представи нищо по-прекрасно от това да може да се обръща към Лейн винаги когато има въпроси или проблеми. Цял живот бе копняла да сподели с някого голямата си мечта. Да вършиш нещо сам не беше забавно. Едва ли някой го знаеше по-добре от нея. Искаше й се да има човек, с когото да прави планове, с когото да работи и да споделя успехите. — Не можеш да си представиш колко щастлива ме правиш, Лейн.

— Радвам се. Искам да бъдеш щастлива.

— Докато вечеряхме, по едно време имах чувството, че мислите ти са някъде другаде — решила бе, че причината е Аби, но сега… — Това е било, нали?

— Ами… напоследък доста мисля над тази идея.

Ала Рейчъл долови лекото колебание. Откакто се помнеше, беше чувствителна към подобни неща, забелязваше моментално и най-малката промяна в израза на лицето, внимателното подбиране на думите, така че казаното да не е нито истина, нито лъжа.

— Помислих, че съм сбъркала нещо или че може… да си имал проблеми в „Ривър Бенд“ — докато излагаше съмненията си, тя го наблюдаваше внимателно и едва забележимата промяна в изражението му не й убягна.

— Защо мислиш така?

Рейчъл не се подведе от усмивката му.

— Заради „Ривър Бенд“ е било. Там се е случило нещо, което не искаш да знам — той й спестяваше огорченията, щадеше я, както преди Дийн, и това й бе неприятно. — Какво е то?

— Да, там има известни проблеми, но не ми се ще да говоря за тях тъкмо сега. В края на краищата имаме да правим планове, да вземаме съдбоносни решения… като например как ще наречем нашата ферма?

— „Южен вятър“ — беше избрала името още преди години. — Според легендата пророк Мохамед разказвал, че Аллах повикал при себе си южния вятър, накарал архангел Гавраил да грабне една шепа от него и създал арабския кон.

— Харесва ми.

— Няма смисъл, Лейн. Ако не ми кажеш какво се е случило, това просто ще ме измъчва. Да не би да са казали нещо за мен?

— Не, Рейчъл, изобщо няма такова нещо. Не ми се искаше да го обсъждам, защото сега е твоят звезден миг. Исках да му се насладиш.

— Аз също — ала в живота й не бе имало нито едно-единствено радостно събитието, върху което да не е падала сянката на другото — семейство на Дийн. Очевидно нищо не беше се променило. — Но трябва да знам.

— Добре — мрачно отвърна той. — Оказа се, че баща ти е имал много дългове. Изоставал е с плащанията. Всичко е ипотекирано и ще трябва да бъде продадено, за да се плати на кредиторите му.

— Но, — зяпна от изненада Рейчъл — как така? Не може да бъде. Не може да е бил разорен… след като ми е оставил толкова много пари.

— Те са били блокирани в неприкосновен фонд за теб. Не е имал достъп до тях.

— Ами Аби, майка й… какво ще стане с тях?

— Вярвам, че след като собствеността бъде продадена и сметките бъдат уредени, ще им останат достатъчно пари, за да си намерят нов дом и да се издържат известно време.

— „Ривър Бенд“ трябва да бъде продаден — не можеше да си представи, че ще се случи подобно нещо. — Дийн обичаше това място — повече, отколкото бе обичал майка й, след като бе отказал да го напусне заради нея. — Той принадлежи на семейството от поколения. Струва ми се несправедливо да го получи някой, който не е Лосън — и още щом го изрече, в главата й проблесна една мисъл. — Аз съм Лосън, в жилите ми тече кръвта на този род — обърна се към него, пламнала от нетърпение. — Лейн, нека да го купим.

— Какво?!

— Не разбираш ли? Това е идеалното решение. Не само ще попречим имотът да попадне в ръцете на чужди хора, на някого, който няма да го обича и да се грижи за него, както Дийн, но и ще се сдобием направо с всички постройки и съоръжения, които са ни необходими. Ще си спестим разноските по изграждането им. И освен това „Ривър Бенд“ вече е име в бизнеса с арабски коне. Няма да губим време за създаване на собствена репутация. Толкова е очевидно, изненадана съм, че сам не си се сетил.

— Може би, но дали е разумно? Трябва да размислим върху това.

— Какво има да му се мисли? — възрази Рейчъл. Не проумяваше защо той не се съгласява с нея. — Логично, практично и благоразумно е. Дори аз го разбирам — после предположи каква може да е причината и се наежи. — Безпокоиш се как ще реагират те, ако аз купя „Ривър Бенд“, нали?

Лейн остави чашата и я хвана нежно за раменете.

— Казвам само, че трябва да го обмислим внимателно. „Ривър Бенд“ е домът на Дийн. Естествено е да изпитваш особена привързаност към него. И те обичам за това, че държиш да остане в семейството. Ала не искам да вземеш импулсивно решение, за което по-късно може да съжаляваш. В момента реакцията ти е предимно емоционална. Не е необходимо да решаваш тази вечер. Ще минат доста седмици, докато „Ривър Бенд“ бъде обявен за продажба. Имаш време и искам да се възползваш от него. Ще го направиш ли заради мен?

— Да — съгласи се неохотно тя, извърна се и впери поглед през прозореца. — Но знам, че няма да се откажа. Не ме интересува какво мислят те. Може би звучи безсърдечно, но… „Ривър Бенд“ ще бъде продаден така или иначе. Те ще го загубят, какво ги засяга кой ще го купи? Ако съм аз, поне ще остане в семейството. Би трябвало да са ми благодарни.

— Възможно е. Но нека оставим идеята да отлежи няколко дни и тогава да я обсъдим.

— Добре — тя пое дълбоко въздух и кимна.

— Казах онова преди малко съвсем сериозно.

— Знам. И ще си помисля.

— Нямах предвид „Ривър Бенд“ — Лейн се усмихна едва-едва и нежно я погледна.

— Какво тогава? — имаше да мисли за толкова много неща, че не се и опита да гадае.

— Говорех сериозно, когато казах, че те обичам.

Промълви го толкова тихо, толкова нежно. Когато най-сетне осъзна думите му, Рейчъл бе смаяна.

— Лейн — прошепна тя и се обърна да докосне лицето му, изумена, че мъж като него може да я обича.

Той я целуна, дълго и страстно, и тя обви ръце около врата му, зарови пръсти в гъстата му коса. Признанието му бе така неочаквано, че се боеше да го повярва.

— Лейн, сигурен ли си? — сърцето й тръпнеше от вероятността да е истина.

— Ти си жената, която обичам — повтори той и приглади косата й, после съвсем леко докосна с устни челото, носа и бузите й.

— Но аз съм незако… — целувката му заглуши останалото.

— Ти си дете на любовта — промърмори той.

Дъхът й секна и тя се отдръпна да го погледне.

— Майка ми винаги казваше така.

— Била е права. Родена си от любов и си създадена за любов. И аз ще ти го докажа.

Доказателството бе дадено от устните и ръцете му, които я милваха и събуждаха у нея желание, каквото не бе подозирала, че е в състояние да изпитва. И когато пръстите му се плъзнаха по гърдите й, сякаш възхитени от тяхната форма, тя се отдаде на невероятното усещане.

— И аз те обичам, Лейн — по кожата й пробягнаха приятни тръпки, когато той я зацелува по шията.

— Наистина ли? — той се отдръпна, за да вижда лицето й. — Искам да го повярвам, но съм по-възрастен от теб, много по-възрастен. Сигурна ли си, че не гледаш на мен като на заместител на баща си?

— Защо трябва да говориш такива неща? — възрази тя, обидена и ядосана от неговите съмнения. — За мен ти си авторитет, да. Но нима е престъпление жената да признава превъзходството на мъжа, когото обича?

— Не, не е престъпление, ако наистина е това.

— Защо се опитваш да всяваш несигурност в душата ми? — неприятно й бе, че я кара да подлага на проверка собствените си чувства. За нея бе напълно достатъчно, че ги изпитва. Емоциите не бяха създадени, за да бъдат анализирани.

— Влюбвала ли си се някога досега?

— Не — любовта винаги й се беше изплъзвала.

— Тогава откъде знаеш какво е? — рече замислено Лейн. — За няколко дни ще отсъствам от града. Когато се върна, ще видим какво ще изпитваш. Ако е любов, проверката няма да й навреди… или да я промени — той я пусна, прегърна я през раменете и я отведе от прозореца. — Изпрати ме до вратата, преди да съм решил да се възползвам от моментната ти слабост.

На Рейчъл й се искаше той да го стори. Когато я целуна, не можа да почувства предишното удоволствие от докосването му. Беше я накарал да се замисли над твърде много неща: над своите чувства към него и за „Ривър Бенд“.

 

 

В девет и половина Маккрий видя светлините на фаровете през прозорците на караваната. Аби бе казала по телефона, че ще дойде към девет. Тръгна към вратата, после рязко се обърна и влезе в кухнята, ядосан, че толкова много му се иска да я види и да я прегърне. След като го беше накарала да я чака така дълго, за нищо на света нямаше да хукне навън като някой влюбен хлапак. Извади бутилка бира от хладилника и зачака вратата на караваната да се отвори.

Но щом Аби влезе, забрави за яда си. Тя беше дребничка и изящна, но добре закръглена, където трябва, и дълбокото деколте на селската й блуза не оставяше никакво съмнение по този въпрос. Тъмната гъста коса се спускаше по раменете й.

— Здрасти — каза тя само.

— Вече започвах да се чудя къде си — когато тръгна към нея, Маккрий забеляза умората и леката тревога в очите й, въпреки че тя се усмихваше.

— Задържах се по-дълго, отколкото очаквах. Имаме още едно болно жребче. Бен мисли, че може да е пневмония.

Аби обви ръце около кръста му и вдигна глава за целувка. Маккрий с радост се отзова и тя му отвърна, но не с онази жадна страст, която бе започнал да очаква. Изглеждаше неестествено потисната. Тревожеше се за нещо, но определено не за него. Леко раздразнен, той я пусна и отиде до кухненския плот.

— Какво ще кажеш за една студена бира?

— Не. Само алкохолът ми липсва сега — в думите й прозвуча безсилие или гняв, Маккрий не беше сигурен кое от двете. Или може би и двете? Тя се обърна към масата. — Какво е това? Цветя? — докосна букета полски цветя в чашата от кафяво стъкло, сякаш за да се увери, че са истински.

— Реших, че караваната има нужда от мъжка ръка — той отиде до нея и пое аромата на шампоан от косата й.

— Красиви са.

— Внимавай, може да се захласнеш от толкова много възторг.

— Извинявай — тя въздъхна и погледът й се плъзна встрани. — Май тази вечер съм уморена.

Ала по-скоро беше напрегната, стегната бе като навита пружина. Когато пристигна, Маккрий не беше настроен за разговори, но нещо му подсказваше, че ако не успее да я поразведри, тя ще бъде като робот в леглото. Това не бе по вкуса му и тъй като явно се налагаше да поговорят, реши, че нищо не пречи поне да избере тема, която го интересува.

— Каза, че днес е идвал Канфийлд. Как мина срещата?

— Да, появи се — гласът й трепереше от усилието да сдържа чувствата си. После тя рязко се обърна и тръгна към хладилника. — Мисля да изпия онази бира, която ми предложи.

Маккрий я наблюдаваше с любопитство. Докато Аби вадеше бутилката от хладилника, той отвори шкафа над главата си и извади чаша. Мълчаливо я изчака да отвори бутилката. Когато капачката отхвръкна с остро изпукване, сякаш се отпуши и напрежението, насъбрано у нея.

— Какво се е случило? — той бутна чашата по плота към нея.

Аби се поколеба, после наля бирата в чашата.

— Едва ли е тайна. Предполагам, че след няколко дни ще го научи целият проклет Тексас. Разбираш ли, Маккрий — тя замълча, горчивината в гласа й преливаше като пяната в чашата, — ние сме разорени. Това дойде да ни съобщи днес Лейн.

— Какво разбираш под „разорени“? — той се намръщи при мисълта, че различните хора използват различни определения за нещата в живота.

— Разбирам, че сме затънали до гуша в дългове. Разбирам, че всичко трябва да бъде продадено, за да се изплатят. Разбирам, че вече нямаме нито пари, нито дом — тя стисна здраво бутилката, ръката й трепереше от гняв.

— Мисля, че картината ми е ясна — рече тихо Маккрий, малко стъписан от новината.

— Съмнявам се — сряза го тя. — Всичко трябва да бъде продадено: къщата, фермата, земята, конете, всичко. Чувствах, че ще имаме проблеми с наследството на татко, но очаквах те да дойдат от Рейчъл, очаквах тя да оспори завещанието или да създаде някакви неприятности. Но това изобщо не го бях го допускала. Не ми е минавало и през ум.

— Тежко е — Маккрий разбираше много добре, че в момента думите са излишни. Аби не чуваше нищо.

— Обзалагам се, че през цялото време е знаела. Лейн трябва да й е казал. Нищо чудно, че не направи опит да вземе част от наследството. Вече е била наясно, че няма какво да се вземе — тя взе чашата и отпи. — Досещаш се защо няма никакви пари, нали? Защото е харчил толкова много за нея и за любовницата си. Сигурно я е обсипвал със скъпи подаръци, като кобилата, която й е подарил.

— Тя е негова дъщеря.

— Аз също! — избухна Аби. — Но тя винаги е получавала всичко! Знаеше ли, че е загинал, когато се е връщал от посещение при нея?

— Не.

— Не заради мен. Никога не се е интересувал от мен — изглеждаше на ръба на нервната криза. — Не получавах нищо от него, докато беше жив. Може би е логично да не ми остане нищо и сега, когато е мъртъв — тя повдигна безпомощно рамене. — Просто не знам какво да правя.

Това бе несвойствено за нея, но Маккрий разбираше драмата й. Досега не бе получавала плесници от съдбата. Проблемите на другите хора рядко го вълнуваха, но този път беше различно. Не можеше да остане безучастен към положението, в което беше изпаднала Аби. Взе чашата от ръката й и я притегли в обятията си. Тя сложи глава на гърдите му и разсеяно потри буза.

— Трябва да се свършат толкова много неща, че не знам откъде да започна — каза измъчено тя. — Трябва да си намеря работа и квартира, но как и къде?

— Последното е лесно. Можеш да се преместиш при мен — идеята да я има непрекъснато до себе си му допадаше.

— Ами мама и Бен? Тази каравана едва ли ще побере четирима. И Джаксън. Той се готвеше да се оттегли веднага щом получи парите, които татко му е оставил.

— Не помислих за тях.

— Но аз трябва да мисля. На тази възраст Бен няма да намери друга работа. И мама не е работила нито ден през живота си — ръцете й се стегнаха около него. — Прегърни ме, Маккрий. Просто ме прегърни.

Само тава поиска от него. Маккрий я притисна до себе си и я залюля съвсем леко. Не каза нищо. Нямаше какво да каже.