Джанет Дейли
Непознатата сестра (7)

7.

Лондон бе първата спирка в тяхното задокеанско пътешествие. Аби кипеше от енергия и възбуда, не страдаше от изтощение след дългия полет и не можеше да разбере защо трябва да прекарат първия ден от ваканцията в почивка. Нямаше търпение да излезе навън и да изследва този град, където колите се движат вляво и хората говорят толкова странно, че едва ги разбира. Искаше да се повози на някой от червените двуетажни автобуси и да види двореца, където живее кралицата.

— Бабс, защо имам чувството, че това момиче няма да ни остави на мира, докато не се съгласим да предприемем нещо? — Дийн хвана дъщеря си за ръцете и я накара да застане неподвижно пред стола му.

Щом видя търпеливата му и развеселена усмивка, Аби разбра, че го е спечелила.

— Ами, защото много приличам на дядо. Бен казва така. Никога не се отказвам.

— Възможно е Бен да е прав — съгласи се Дийн, който добре знаеше, че упоритостта на дъщеря му понякога граничи с инат — черта, която се компенсираше от сърдечността й. Колко различна беше от плахата и чувствителна Рейчъл, помисли си той, спомнил си погледа на онези незабравими сини очи. Те рядко искряха и играеха така, както очите на Аби в момента.

— Бен винаги е прав — заяви тя.

— Е, поне в повечето случаи — щипна я с любов по нослето, после се обърна към Бабс, която все още беше облечена в своята разкошна италианска пижама и седеше подпряна с куп възглавници на дивана в дневната. — Хайде да изведем детето на разходка, Бабс. Чистият въздух и слънцето ще ни подействат добре.

— Съмнявам се, скъпи — тя потърси пипнешком чашата кафе на страничната масичка, последната, която беше останала от късната закуска, сервирана им в апартамента. — По-зле съм, отколкото след някое барбекю на Макдонълови. Ако съдя по това, как се чувствам, сигурно тежа поне сто килограма.

— Ако е напълняла толкова много, наистина има нужда да се раздвижи, нали, татко? — усмихна се хитро Аби.

— Определено.

— Аз имам по-добра идея — каза Бабс и отпи от кафето. — Двамата с Аби ще отидете да се разходите и ще ме оставите тук да почивам.

— Не — момичето се отскубна от Дийн, отиде при майка си и взе чашата от ръцете й. — Трябва да дойдеш с нас. На ваканция сме и се очаква да се забавляваме.

След дълги молби и увещания тримата се разхождаха по лондонските улици. Поне Дийн и Бабс се разхождаха. Аби тичаше напред и жадно поглъщаше гледките и звуците на непознатия град.

Изведнъж тя се обърна и тръгна назад с объркано изражение на лицето.

— Защо днес няма мъгла? В Лондон не трябваше ли да има мъгла?

— Не всеки ден — отговори Бабс. — Й тук е както у дома в Тексас. Понякога мъглата пада нощем или рано сутрин. А друг път просто надвисва над реката, както над Бразос, вие се около дърветата на брега и пълзи по пасищата.

— Тогава навън става страшно — но при мисълта за това очите на Аби светнаха от възбуда.

— Обърни се напред и гледай къде вървиш, преди да си се блъснала в някого — скара й се майка й.

— И не се отдалечавай много от нас — добави Дийн, когато тя отново понечи да хукне. — Ще се изгубиш.

— Да, татко — Аби неохотно намали темпото.

Ако това беше Рейчъл, тя би останала неотлъчно до него и би се държала за ръката му, особено ако са на обществено място с много хора наоколо. Тя твърдеше, че не иска тълпата да я отдели от него, но Дийн подозираше, че е твърде боязлива и несигурна и не смее да се отдалечи сама. От друга страна, Аби дори не знаеше какво е чужд човек. Колкото и да си приличаха външно, дъщерите му бяха различни като деня и нощта.

— Забравих да ти кажа, Бабс. Преди да станеш тази сутрин, уредих с портиера да намери екскурзовод, който утре ще ви разведе с Аби из Лондон и ще ви покаже забележителностите. Аз вероятно ще бъда зает до края на седмицата в офиса на компанията тук.

— Това няма да се хареса на Аби — нито на нея, но Бабс нямаше намерение да го признава.

— Тя ще има твърде много за гледане и за вършене, за да забележи отсъствието ми. Погледни я — Дийн се усмихна. — Главата й се мята насам-натам като на онези кученца, закачени на автомобилите.

През следващите три дни Бабс и Аби се запознаха с всички по-важни забележителности, придружавани от Джъстин и екскурзовода Артър Бигсби. Присъстваха на церемониалната смяна на караула пред Бъкингамския дворец, но Аби бе разочарована, че не вижда кралицата, а и дворецът, макар и по-голям, не й изглеждаше толкова хубав, колкото тяхната къща в „Ривър Бенд“. Възхитена бе от бляскавите кралски скъпоценности и регалии в лондонския Тауър. Влезе в спор с Артър, когато той се опита да й каже, че Биг Бен е голямата камбана в часовниковата кула на сградата на парламента в Уестминстър. Всички в Тексас знаели, че Биг Бен е самият часовник.

Уестминстърското абатство си го биваше, но тя изобщо не проумяваше защо някой ще иска да бъде погребан в черква, особено пък кралете. За тази цел си имаше гробища.

Храниха гълъбите на Трафалгарския площад и за нейно най-голямо удоволствие един дори кацна на главата й.

Когато се срещнаха с Дийн за обяд, Аби бе натрупала куп впечатления и въпросите, породени от тях, бяха безкрайни. Защо няма цирк на Пикадили Съркъс^[1]? Защо тук казват на бисквитите „курабии“? Защо наричат ранната вечеря „голям чай“? И щом има „голям чай“, какво тогава е „малък чай“?

Накрая Дийн посочи чинията й и нареди:

— Яж!

— Бедният Артър трябваше да опита това — каза Аби. — Мама го изтощи напълно. Мен също.

— Е, утре ще е по-различно. Мисля, че можем да отскочим до „Крабит Парк“ и да хвърлим един поглед на арабските им коне.

— Вярно ли, татко? Наистина ли ще идем утре? — попита развълнувано Аби.

— Да. Мисля да потеглим рано сутринта, за да прекараме там толкова време, колкото искаме.

— Вие с Аби вървете. Аз дори не различавам кон от жребец.

— Много лесно е, мамо. Бен казва, че трябва само…

— Аби, не е възпитано да прекъсваш — Дийн едва се сдържаше да не прихне, но се опита да си придаде строг вид.

— Казвам ти, Дийн, някои от нещата, които знае това дете, биха накарали дори Джъстин да се изчерви — заяви Бабс и се върна към онова, което се готвеше да каже, преди дъщеря й да я прекъсне. — И без това искам да се отбия в онзи бутик в Челси, наречен „Базар“. Държи го някаква нова дизайнерка на име Мери Куонт. Нейните облекла сега се смятат за върха на модата. Още не съм имала възможност да си купя нещо.

— И аз бих искала да отида на покупки — каза замечтано Аби, после добави бързо: — Но предпочитам да дойда с теб в „Крабит Парк“, татко.

— Има ли някаква причина да не отидем да пазаруваме, след като привършим с обяда? Аз също нямах възможност да обикалям по магазините — искаше да изпрати на Рейчъл нещо от Англия, нещо хубаво.

— Имам час при фризьора — рече Бабс. — Не мога да го откажа, ако искаш да изглеждам добре на вечерята с твоя лондонски мениджър и съпругата му.

— В такъв случай ние с Аби ще отидем, а с теб ще се срещнем по-късно в хотела.

Таксито ги остави пред централния вход на универсалния магазин „Селфридж“. На Дийн обикновено му бе трудно да избере нещо за Рейчъл, особено когато ставаше дума за дрехи; никога не беше сигурен дали ще й харесат и дали ще й станат. Надяваше се, че покрай Аби ще реши поне отчасти проблема.

В сектора за детски облекла откри рокличка от Оксфорд на бледовиолетови карета, украсена с бяла дантела.

— Аби, тази харесва ли ти?

— Не е лоша — сбърчи нос тя. — Но не обичам лилаво. Погледни тази синята, татко. Не е ли хубава? Обзалагам се, че цветът й е точно като очите ми.

— Права си. Защо не я изпробваш? И лилавата също.

— Татко! — неволно възкликна тя.

— Заради мен. Искам да видя как ще изглеждаш с нея.

— Добре — въздъхна Аби.

След две минути се показа от пробната, облечена в роклята от Оксфорд, и направи пирует пред огледалото.

— Видя ли, татко? Изобщо не ми отива.

Дийн беше принуден да се съгласи, но докато я гледаше, си представяше тихата и затворена Рейчъл, облечена в бледовиолетовата рокля, с вързана на конска опашка тъмна коса и панделка в същия цвят.

— Свали я и облечи синята.

Щом Аби се скри в пробната, той се обърна към продавачката.

— Ще взема бледовиолетовата, но искам да бъде доставена, ако обичате.

— Но дъщеря ви…

— … Не я купувам за нея.

— Чудесно, господине. Ще се радваме да я доставим, където пожелаете.

След синята рокля Аби изпробва още пет-шест други неща, от спортни екипи до официални рокли. Накрая се спря на три, без които просто не можела да живее. Докато Дийн плащаше на касата, тя забеляза, че друга продавачка опакова бледовиолетовата рокля, и го дръпна настрани.

— Татко, казах ти, че не я харесвам.

— Имаш предвид лилавата рокля ли? — престори се на учуден той. — Мисля, че ще я получи някое друго момиченце.

— О, добре. Боях се, че я купуваш за мен — остана до него, докато продавачката му връчваше пакетите и касовата бележка. — А сега накъде?

— Накъдето кажеш. Макар че става късно. Май ще трябва да тръгваме към хотела.

— Мислех, че и ти ще купуваш нещо — веждите й се извиха озадачено.

— Вече го купих — повдигна пакетите той.

— О, татко! — тя се усмихна широко. — Обичам те.

Когато се прибраха в хотелския си апартамент, Джъстин се зае с пакетите и с Аби и осведоми Дийн, че госпожа Лосън още не се е върнала от фризьорския салон. Той погледна часовника си и като изчисляваше мислено разликата във времето, влезе в голямата спалня и затвори вратата. Телефонът беше на нощното шкафче между двете легла. Вдигна го и набра централата.

В слушалката прозвуча гласът на телефонистката:

— Мога ли да ви помогна?

— Да, госпожо. Бих искал да проведа презокеански разговор с Калифорния.

След като даде нужната информация, Дийн зачака да свърши безкрайното щракане и пукане, докато най-сетне чу глухото иззвъняване в другия край на линията. После през тихото бучене от статичното електричество до него долетя гласът на Каролайн.

— Ало, скъпа! — той стисна по-силно слушалката, сякаш това можеше някак си да я приближи.

— Дийн! — в изпълнения й с изненада и радост глас се долавяше леко объркване. — Но… мислех, че си…

— Обаждам ти се от Лондон. Толкова много ми липсваш, че просто трябваше да чуя гласа ти. Как си? — той се отпусна на леглото и впери поглед във високия таван на стаята, ала виждаше пред себе си нейното лице.

— Добре съм. Рейчъл също. Всъщност тя е до мен и дърпа ръката ми. Мисля, че иска да те поздрави.

— Дай я.

Чуха се приглушени гласове, после се обади Рейчъл:

— Дийн, наистина ли си ти? Обаждаш се от Англия? — сред развълнувания поток от въпроси в детския глас, се долавяше някаква трогателна предпазливост.

Но не тя предизвика внезапната болка, която прониза сърцето му. Причината бе, че Рейчъл се обръщаше към него с малкото му име. Никога не го наричаше татко, само Дийн. Каролайн бе настояла на това от самото начало, както и Рейчъл да знае от малка, че е извънбрачно дете. Не смяташе за редно да крие от нея, че тя и Дийн не са нито женени, нито разведени, както родителите на другите деца. Съучениците и приятелите щели да й задават въпроси и да подмятат разни неща, които в крайна сметка щели да я наранят, ала не толкова силно, ако е подготвена отрано. Като се обръщала към него по име, тя щяла да е донякъде защитена от нежелателните въпроси, което щяло да й позволи сама да решава какво да казва за него. Дийн бе принуден да се съгласи с Каролайн, но това никак не му се нравеше. Неприятен му беше фактът, че Рейчъл знае за другото му семейство, за другата му дъщеря. Неприятни му бяха въпросите й за тях, както и собственото му чувство за вина.

— Да, аз съм и се обаждам от Англия — но му костваше много усилия да запази безгрижния тон. — Купих ти нещо днес. Изпратено е, така че ще го получиш чак след една-две седмици.

— Какво е?

— Не мога да ти кажа. Изненада е. Но мисля, че е нещо, което много ще ти хареса. Впрочем, познай къде отивам утре?

— Къде?

— В „Крабит Парк“. Спомняш ли си книгата за лейди Ан Блънт, която ти изпратих за Коледа? Седнахме и прочетохме няколко откъса от нея, когато бях там през януари.

— О, да! — извика възбудено Рейчъл и гласът й се оживи. — Разказваше се как през осемнайсети век тя и съпругът й пътували на коне до Персия и Индия. Прекосили целия Арабски полуостров, Месопотамия и Египет, преодолявали придошли реки и пустини. Тя живяла с бедуините и се научила да чете и говори на техния език. Научила всичко за арабските коне и купила най-хубавите, които могла да намери, за да не бъдат изтребени. Бедуините я наричали Благородната дама на конете. И въпреки че имала дом в Англия, обичала толкова много пустинята и конете, че се върнала да живее в Египет. Там и умряла. Но нейната дъщеря в Англия също обичала арабските коне и затова ги запазила, развъдила ги, и започнала да отглежда най-хубавите коне в света.

Рейчъл най-сетне млъкна и изпусна дълга въздишка.

— Прекрасна история. Често си я чета.

— Виждам — Дийн се усмихна, почувствал се горд, че и тя започва да обича арабските коне.

— Понякога се налага мама да ми помага за думите.

— Разбира се — имаше някои арабски думи, които не можеше да произнесе дори той. — Така или иначе, утре отивам в конезавода, който някога е бил собственост на дъщеря й, лейди Уентуърт.

— Наистина ли? О, как ми се иска да можех да дойда и аз!

— И на мен, скъпа — каза той със стегнато гърло. — И на мен, но може би някой ден… — ала колкото да се мъчеше, не можеше да си представи, че някога ще настъпи денят, когато ще може открито да води Рейчъл със себе си на подобни пътувания.

— Да — и нейният глас не звучеше особено обнадеждено, но тя веднага се постара да скрие чувствата си. — Забравих да ти кажа, Дийн: убедих мама да ми позволи това лято да вземам уроци по езда. Първият беше вчера. Инструкторът намира, че имам естествена стойка и добре се справям с ръцете. Разбира се, аз обясних, че си ме водил на езда и си ми показал някои неща.

— Май ще трябва да започна да се оглеждам за хубав кон, подходящ за млада ездачка.

— Това би ме зарадвало, Дийн, повече от всичко! — отвърна тя и въодушевлението в гласа й не оставяше място за съмнение в нейната искреност.

— Ще видя какво мога да сторя, когато се върна.

Дийн говори с Рейчъл още няколко минути, а после отново с Каролайн. Прекалено скоро чу вратата на апартамента да се отваря, сигнал, че Бабс се е върнала. Побърза да се сбогува.

„Не й позволявай да разбере, не й позволявай да види, не й позволявай да чуе, просто я остави да се преструва, че няма подобно нещо.“ Такова беше споразумението му с Бабс и той правеше всичко по силите си, за да го спазва и да не й причинява нови страдания.

След кратко пътуване на юг от Лондон по пътя за Брайтън през Съсекс те пристигнаха в прочутата ферма за арабски коне, основана през 1878 година от лорд и лейди Блънт в неговото фамилно имение. Въпреки че местността не беше равна като Тексас, тучните зелени пасища, големите стари дървета и красивите арабски коне напомняха на Аби нейния дом в „Ривър Бенд“. Не си бе давала сметка колко много й липсва той, докато не видя „Крабит Парк“.

— Дядо казва, че конете тук са роднини на нашите — Аби ги заоглежда с надеждата да открие някой, който да прилича на Ривър Роуз, Ривър Сън или Ривър Маджик.

— Може би отчасти — съгласи се баща й, докато вървяха подир един от конярите през гъстата трева на идеално поддържаните земи, където по времето на лейди Уентуърт бяха провеждани прочутите неделни паради.

— Чудя се дали ще ни покажат бокса на Сковронек. Точно така се произнася: Сков-ро-нек. Бен казва, че в Полша всички дабълюта се произнасят като „в“. Той затова говори така — копнееше да чуе гласа му, да слуша безкрайните му истории и фантастичните неща, които разказваше за конете, особено за арабските.

— Знам.

— А знаеш ли, че когато Сковронек е пристигнал от Полша, най-напред е бил използван като наемен кон за езда? Можеш ли да си представиш знаменит жребец като него да бъде използван като обикновен кон за езда и да бъде даван под наем на разни хора?

— Но тогава не е бил знаменит. И си спомни, че е било през войната. Първата световна война. Хората са имали по-сериозни грижи от арабските коне.

— Бен казва, че на Сковронек му е провървяло, че е докаран тук, защото комунистическите войници откраднали конете от фермата, където е отгледан. Жребецът, който бил негов баща, започнал да се съпротивлява, когато се опитали да го изведат от конюшнята, и го застреляли — а Бен казва, че дотогава бил винаги много кротък и послушен. Не е ли ужасно?

— И още как.

— Според Бен било цяло щастие, че лейди Уентуърт го видяла и разбрала какъв великолепен жребец е. Бил чисто бял. Наричат го сив, защото кожата му е била черна, както на всички арабски коне. Освен на местата, където имат бели петна, там кожата е розова. Но Сковронек изглеждал снежнобял и Бен и дядо казват, че това е голяма рядкост.

— Така е.

— Виж, татко — Аби съзря камбаната под навеса на сводестите врати на конюшнята „Коронация“, изградена от тухли с убит цвят на теракота. — Бен казва, че във фермата в Полша, където работел, главната конюшня имала кула с камбана. Трябва и ние да си сложим камбана в „Ривър Бенд“, та да станем прочути.

— Нужно е нещо повече от камбана, Аби — Дийн й се усмихна. — Нужни са конюшни, пълни с отбрани кобили за разплод, и два или три наистина хубави жребци.

— Но ние ги имаме, нали?

— Още не, но и това ще стане.

— Ще купиш ли коне оттук?

— Може би. Първо трябва да видим какво имат и дали е това, което ни трябва.

Прекараха по-голямата част от деня в оглеждане на предлаганите за продан арабски коне в „Крабит Парк“. Обикаляха всеки един и го наблюдаваха най-внимателно в спокоен ход, в тръс и лек галоп. Всичко, от едногодишни жребчета и кобилки, до коне в стадий на обучение и кобили за разплод в напреднала възраст бе изведено и демонстрирано, за да си направят преценка. Изглеждаха страхотно и Аби пожелаваше да купят почти всеки.

Но никой от тях не събуди у Дийн нещо повече от лек интерес, макар и да не откриваше някакви особени недостатъци. Не можеше да определи какво точно бе онова, което търсеше: нещо в осанката, нещо, което да откроява един кон сред всички останали, нещо, което да запали искрата: „Ето, този е!“

В колата, докато се връщаха от конезавода, Аби усети, че в очите й напират сълзи. Трудно й бе да се раздели с познатата обстановка и копнееше да се прибере у дома, в „Ривър Бенд“.

— Мисля, че дядо би харесал онази сива кобила. Много прилича на любимката му Ривър Уинд — само като спомена дядо си, и се почувства още по-зле, ала не смееше да си признае, че й е мъчно за дома, от страх, че баща й няма да я взема повече със себе си. — Защо не купи нито един кон? Не ти ли харесаха?

— Харесаха ми, но не бяха онова, което искам. Може би ще ни провърви повече другата седмица в Египет — каза той, извил устни в кисела усмивка.

— Ще мине доста време, преди да се приберем у дома, нали? — попита Аби. — Обзалагам се, че липсваме много на дядо и на Бен.

Кайро, град на какофонията със своите клаксони, гълчава на арабски езици, рев на магарета и камили и монотонните напеви на мюезините; град на контрастите със своята начупена от модерни сгради, джамии и минарета линия на хоризонта, със своите коли и камиони, движещи се по тесните улици наред с магарешките каручки, двуколките и стадата подкарани към кланицата камили, и с хората в западни дрехи по тесните тротоари, смесени с други, облечени по-традиционно; град на крайностите със своята отчайваща мизерия и своето приказно богатство, със суровите подстъпи на пустинята и пищната зеленина в долното течение на Нил.

След реда и спокойствието на Англия, Кайро им се стори самият хаос. Бабс го ненавиждаше и отказваше да напусне хотела. Джъстин бе ужасена от този така необичаен, населен с езичници град. А Аби, затворена в хотела и лишена от занимания, бе завладяна от още по-силна носталгия.

След дълги увещания баща й успя да убеди Бабс, че трябва да излезе поне веднъж, за да види пирамидите в Гиза. Екскурзоводът им Ахмед предприе обстойни приготовления и когато пристигнаха в Гиза, оседлани коне чакаха Аби и Дийн за пътя до големите пирамиди.

Въпреки уверенията на Ахмед, че били от пустинята, Аби бе убедена, че тези мършави дребни създания не са арабски коне. Все пак яхна своята кротка кобила и пое под палещото слънце редом с баща си. Малко беше разочарована, когато установи, че древните пирамиди са съвсем същите като на снимките, които бе виждала.

Там ги чакаше колата, докарала Ахмед и майка й. Конете бяха отведени и заменени с камила, водачът на която я наричаше Сузи. Всички трябваше да пояздят този пъшкащ и стенещ „кораб на пустинята“. Аби прихна, когато животното се изправи с бавно залитане, а майка и изпищя и се вкопчи в стърчащата предна част на странното седло. Ала когато след малко се опита да погали камилата и тя я наплю, придавайки вкиснат дъх на цялото приключение, никак не й беше до смях.

На вечеря баща й и предложи да го придружи при посещението на конефермата „Ел Захра“ на другия ден. Аби подскочи от радост, въодушевена от представата да види „Крабит Парк“, нов „Ривър Бенд“.

Разположен извън границите на Кайро, в Еин Шамс, конезаводът заемаше шейсет акра от пустинята. Доскоро известен като „Кафр Фарук“, след неотдавнашното сваляне на крал Фарук и идването на власт на Насър той бе преименуван на „Ел Захра“, а на ръководещата го Кралска селскостопанска асоциация бе дадено по-демократичното название Египетска селскостопанска организация. Навремето земите в съседство бяха приютявали „Шейх Обеид“, конезавода, създаден от лейди Ан Блънт и това някак си вдъхваше оптимизъм.

Ситен като пудра прах обгърна колата, когато поеха по дългата, оградена с палми алея към централната конюшня на „Ел Захра“. Зад нея се простираха песъчливи заграждения без стръкче трева. На Аби веднага й стана ясно, че това тук не е „Крабит Парк“, нито „Ривър Бенд“. Нямаше и следа от зеленина, само сух пясък и жарко слънце.

Отдалеч конете в загражденията и се сториха твърде мършави. Оказа се, че и отблизо не изглеждат по-добре. Те наистина имаха типичните изящни арабски глави, красиви шии и опашки, но къде бе лъскавият им косъм и защо бяха само кожа и кости? Попита баща си и той отговори:

— Египтяните обичат конете им да са слаби. Намират, че нашите са твърде охранени. Любимата им фраза е: „Ние яздим конете си, не ги ядем.“

Аби си мислеше, че идването им тук е напразно. Сигурна беше, че няма да се намери нищо, което да заинтересува баща й дотолкова, че да го купи и транспортира до „Ривър Бенд“.

Ала грешеше. След повече от три часа обикаляне, разглеждане и демонстрации Дийн откри коня, който бе търсил през цялото това време. Когато наближиха заграждението с едногодишни жребчета, които хрупаха сено от детелина, едно от тях вдигна глава да ги погледне. Беше червено и имаше най-фантастичната класическа глава, която бе виждал. Дийн спря и прикова поглед в него.

Открил бе коня на своите мечти тук, сред пясъците на пустинята, под ослепително синьото небе, обгърнат от трептящия нажежен въздух. Боеше се, че вижда мираж, че ако мигне, жребчето ще изчезне. Очите му се навлажниха и той неволно примигна, но то още бе там.

 

 

— Казвам ти, Бабс, това жребче има най-великолепната глава, каквато съм виждал у арабски кон — Дийн стоеше пред огледалото на тоалетната масичка и връзваше вратовръзката си, докато Бабс се гримираше пред огледалото в банята.

— На мен пък не ми се стори чак толкова великолепно — обади се Аби. Вече облечена за вечеря, тя се разхождаше из спалнята на родителите си в хотелския апартамент и от време на време спираше да се завърти и да се полюбува на пълния кръг, който правеше полата на новата й синя рокля.

— Нямам представа колко ще искат за него, но при такъв кон цената е без значение. Ти говориш за чар. Това жребче има чар, и то какъв! Ел Кедар ибн Судан, така са го нарекли — Дийн стегна възела и го намести точно в центъра на яката. — Днес управителят отсъстваше. Утре ще трябва да се обадя и да си уредя среща с него. Записаха ми името му. Тук някъде е — посегна да вземе иглата за вратовръзката и огледа нещата върху тоалетната масичка. — Трябва да е още в джоба на якето ми. Аби, якето ми е на стола до теб. Би ли ми го подала?

Аби взе жълтеникавокафявото яке от облегалката на стола, хвана го за долния край и се завъртя, за да види как се разперва полата й.

— Внимавай — предупреди я Дийн, — ще изсипеш всичко от джобовете.

Аби спря точно когато от единия джоб, се изтърси пощенска картичка и падна на пода.

— На дядо ли пращаш картичка? — тя се наведе, вдигна я и взе да чете написаното на гърба. — Скъпа Рейчъл…

— Не е възпитано да се четат чужди писма, Аби — той взе картичката, преди да е успяла да прочете нещо повече.

Когато отиде да я пъхне в джоба на официалното си сако, Аби тръгна след него, любопитно сбърчила вежди.

— Коя е Рейчъл?

Баща й бързо погледна към отворената врата на банята, после я поглади по главата и се усмихна.

— Просто една позната.

— Добре — тя повдигна рамене и застана пред освободеното от баща й огледало. Полюбува се на тъмнокосото и синеоко момиче с нова синя рокля, бели лачени обувки и къси чорапки с дантелки, после се завъртя, за да види как се разперва полата.

Бабс се появи от банята, закопчавайки съсредоточено диамантените си обици и розовият копринен шифон на вечерната й рокля прошумоля около нея.

— Мислиш ли, че трябва да сложа и колието Дийн, или ще стане много?

— Аз бих го сложил.

— Нима? Ще изглеждаш доста глупаво — отвърна Бабс, присвила насмешливо очи, но иначе с напълно сериозна физиономия.

Дийн се засмя.

Аби също се опита да се пошегува:

— Мамо, знаеш ли какво? — отиде при нея и хвърли през рамо хитър поглед към Дийн. — Татко изпраща картичка на момиче на име Рейчъл.

Тишина. Гробна тишина надвисна в стаята и усмивката на баща й помръкна. Почувствала, че нещо не е наред, Аби се обърна да погледне майка си. Тя бе пребледняла като платно и се взираше в него с почти страдалческо изражение.

— Бабс… — той направи крачка към нея, протегнал ръка.

— Аби, излез оттук — каза бързо майка й, но гласът й звучеше отчаяно, сякаш всеки момент щеше да се случи нещо ужасно.

— Но… — Аби я гледаше слисано и малко изплашено: тя стоеше като вцепенена и нито за миг не сваляше очи от баща й.

— Излез веднага!

Аби отскочи инстинктивно, когато майка й внезапно се раздвижи, обърна се към високия скрин край стената, а тялото й бе така сковано, че трепереше. Баща й я докосна по рамото.

— Иди да намериш Джъстин и я помоли да те среши — и твърдо, но нежно я побутна към вратата на дневната.

Преди да я отвори, Аби отново се обърна.

— Татко, аз…

— Знам, скъпа, всичко е наред — усмихна й се той.

Но Аби усещаше, че ги беше разстроила. Не разбираше в какво бе сгрешила. Споменала бе онази картичка само, за да се пошегува. Нима не разбираха, че беше шега? Просто се беше опитала да се включи в закачките им.

Когато вратата се затвори, Аби дочу строгия укор на майка си:

— Как можа, Дийн? Как можа да я оставиш да разбере?

— Тя не знае нищо. Кълна се.

— Сигурен ли си? Какво й каза?

— Нищо.

Аби бавно се отдръпна от вратата и унило, се отпусна на един от фотьойлите. Сгуши се във възглавниците и впери поглед в синята пола на роклята си. Вече не й харесваше.

Телефонът в дневната иззвъня един път, после още веднъж. На третото иззвъняване високата стройна Джъстин излезе от съседната спалня да вдигне слушалката. Аби дори не я погледна. Повече от всякога й се искаше да се върне у дома в „Ривър Бенд“.

— Апартаментът на семейство Лосън, Джъстин на телефона… Обаждане от Америка ли? Да, ще остана на линията.

Аби вдигна глава.

— Ако е дядо, искам да говоря с него.

Но Джъстин й махна с ръка да мълчи.

— Ало? Говори Джъстин. Да, госпожице Андерсън, тук е. Той и госпожа Лосън се обличат за вечеря — разбрала, че е само секретарката на баща й, Аби отново се сви на стола. — Ами, да, госпожице Андерсън, веднага ще го извикам — Джъстин забързано остави слушалката до телефона и почти се затича към вратата на спалнята с разширени от тревога очи. — Господин Лосън — извика тя, като чукаше силно.

— Какво има, Джъстин? — макар че гласът му бе приглушен от затворената врата, раздразнението в него прозвуча отчетливо. Аби се свлече още по-ниско на стола.

— На телефона е секретарката ви. Трябва да говори веднага с вас. Станало е… нещастие.

— Ще вдигна тук вътре.

— Какво нещастие? — попита Аби.

Но Джъстин само я погледна, без да й отговори, и се върна при телефона. След като се увери, че Дийн е вдигнал, сложи слушалката на мястото й и застана с наведена глава, сякаш се молеше.

Момичето се намръщи.

— Какво се е случило, Джъстин?

В този момент от спалнята долетя отчаян вопъл, който премина в ужасни ридания. Тя се смъкна от фотьойла, хвърли се към вратата, поколеба се само секунда, преди да я отвори, и се втурна вътре. Спря, когато видя баща си да държи здраво в прегръдките си разплаканата й майка. Той самият изглеждаше зашеметен и готов да заплаче. Аби тръгна несигурно към тях.

— Татко… какво има?

— Аби — той разхлаби прегръдката и двамата с майка й се обърнаха към нея.

Бабс полагаше огромни усилия да се овладее. Ръцете им бяха протегнати, но Аби се боеше да отиде при тях. Искаше й се да се обърне и да избяга, преди това ужасно нещо да е завладяло и нея. Ала краката я понесоха напред и майка й я сграбчи.

— Скъпа, става дума за… дядо ти — промълви тя и бързо притисна ръка към устата си, а на бузите й се затъркаляха сълзи.

— Какво за дядо?

— Станала е злополука, скъпа — каза баща й и затвори очи. — Пресичал улицата и излязъл пред някаква кола.

Изплашена, тя местеше поглед ту към единия, ту към другия.

— Ще се оправи, нали?

Баща й само поклати глава.

— Съжалявам, скъпа. Наистина съжалявам — той стисна толкова силно ръката й, че пръстите я заболяха. — Знам колко много го обичаше.

— Не — Аби поклати глава, не искаше да повярва на онова, което се опитваха да й кажат. — Той ще се оправи, ще видите. Когато се приберем у дома, ще видите.

Майка й се извърна, скри лице в рамото на баща й и захлипа тихо, сподавено, а той притегли Аби до себе си да прегърне и нея. Тя не смееше да заплаче, боеше се, че ако го стори, може наистина да се окаже вярно.

— Искам да си идем у дома, татко.

— Отиваме си, скъпа. Отиваме си.

 

 

Погребението беше голямо. Всички бяха дошли, включително и губернаторът. Но Аби не плака. Не и на погребението. Сълзите се отприщиха едва по-късно, след като се върнаха в „Ривър Бенд“ и тя избяга, за да остане сама. Бен я откри изтощена от плач в бокса на Ривър Уинд и му отне много време, докато я убеди, че няма вина за смъртта на дядо си.

Неговата смърт промени много неща. Дийн продаде компанията за глинени разтвори, основана от Ер Ди и предприе ново пътуване до Египет, за да купи арабското жребче на мечтите си. Освен с него се сдоби и с три кобилки. С уреждането на всичките неизбежни формалности, продължителното пътуване по море и двата месеца карантина в Съединените щати, мина почти година, докато новите коне най-сетне пристигнаха в „Ривър Бенд“.

Междувременно старата конюшня беше съборена и се строеше нова — това беше първата стъпка от програмата за разширение, която предвиждаше изграждането на още много нови съоръжения през следващите десет години. Установената от Ер Ди Лосън практика да се добавя „ривър“ към имената на всички арабски коне, отглеждани в „Ривър Бенд“, бе променена. Дийн регистрира внесените от Египет с имена, към които, вместо „ривър“, беше добавена арабската дума за река „нахр“. Така Ел Кедар ибн Судан стана Нахр Ел Кедар.

Пътуванията до Египет за купуването на коне станаха ежегодни. Аби не го придружи повече, докато не стана голямо момиче, но тя и без това не споделяше неговия ентусиазъм от мършавите арабски коне и възхищението му от пустинята. Нито пък беше съгласна с решението му, взето, когато Нахр Ел Кедар навърши пет години, да продаде всички отгледани от дядо й коне, независимо от техните качествата, и да остави в „Ривър Бенд“ само тези с по-ново египетско потекло. Той сякаш отхвърляше всичко, изградено от Ер Ди: първо компанията, а сега и конете. Тъй като го обичаше, Аби се опитваше да го разбере и да не приема действията му за нелоялни.

Всъщност не й оставаше кой знае колко време да размишлява над причините. В живота й се случваха твърде много неща, които ангажираха достатъчно силно вниманието й. Освен изложбите на арабски коне и подготовката за тях, в които продължаваше да участва, имаше училище, приятели, гаджета. Без фалшива скромност Аби установи, че се превръща в много хубаво момиче, изключително популярно сред момчетата в училище. Разбира се, установи също така, че богатството и известността на родителите й не вредят ни най-малко на нейната популярност.

Когато настъпи последната й година в гимназията, животът й стана направо трескав. По примера на майка си тя бе между дебютантките, на които предстоеше да бъдат представени през новия хюстънския сезон, което означаваше, че наред със задължителната официална бяла рокля, ще се сдобие с цял гардероб разкошни тоалети от висшата мода. Бабс настояваше, че нищо друго не й подхожда.

Избирането на петнайсетина бални рокли, пробите, купуването на аксесоари, тържествата — на Аби й се струваше, че всичко това няма край. Беше отслабнала с повече от два килограма, а сезонът дори още не бе започнал. Очаквала бе да се забавлява, но се оказа, че работата е много повече, отколкото бе допускала.

— Този път беше добре — кимна доволно Бабс, когато Аби се изправи грациозно от дълбокия официален поклон, при което тафтените фусти под дългата рокля прошумоляха. — Сега го направи отново. Малко по-ниско този път.

Аби изстена.

— По-ниско ли? Сега разбирам защо го наричат „даласко гмуркане“.

Традиционният реверанс до земята, изпълняван от тексаските дебютантки, беше известен с много имена: „даласко гмуркане“, „тексаски поклон“ и естествено „реверанс на жълтата роза“. Изпълнен правилно, с грация и достойнство, той беше царствено красив. Но една погрешна стъпка, едно леко нарушаване на равновесието можеше да го превърне в най-позорна катастрофа.

— Ако го упражняваш достатъчно, той ще стане твоя втора природа. Всичко ще се слее в едно плавно движение, дълбоко и величествено. И лесно.

— Никога няма да бъде лесно — промърмори Аби, навела горната половина на тялото си до предела на своите възможности, а всъщност приклекнала. Мускулите на краката я боляха ужасно от непрекъснатото опъване.

— Сега се обърни и се упражнявай пред голямото огледало. И помни: едно дълго, плавно движение — Бабс демонстрира какво има предвид.

— Хитруваш, мамо. Ти си с панталон — каза Аби, която малко завиждаше на майка си за идеалния, изпълнен с лекота поклон.

— Повечето момичета правят грешката да се упражняват, облечени в панталони, шорти или обикновени поли. После се оплитат в метрите плат на балните си рокли — тя се засмя. — Спомням си как на един бал Сиси Конклин се препъна в полата си и плонжира на пода с главата напред. Беше толкова смешно да я гледаш просната там, на пода, като издокарана гъска на поднос. Смях се до сълзи. Беше такава всезнаеща малка снобка, че се зарадвах, когато й се случи това. Разбира се, щом видя, че се смея, тя веднага изпадна в гневна истерия.

— Мамо, изненадана съм — подкачи я Аби. — Не е било много възпитано от твоя страна.

— Тя също не беше възпитана. Не че имаше някакво значение — Бабс повдигна рамене. — Баща и внасяше нов смисъл в израза „добре смазан“. Петролните кладенци на земите му бяха повече от кърлежите по кравешки гръб.

— Ще трябва да запомня това и да го кажа на Кристофър. Той намира твоите изрази за необикновено забавни — Аби застана пред голямото огледало и се усмихна победоносно. — Всички момичета позеленяха от завист, когато им казах, че Кристофър ще ми кавалерства на бала на конфедерационистите.

— До който остават само три дни — напомни й Бабс. — Така че се упражнявай.

— Да, мамо — Аби се наведе до пода и задържа позата, за да се погледне в огледалото.

Зад нея се виждаше леглото от ковано желязо, лакирано в бяло, с фигури от месинг и алабастър на върха на колоните и покривка на сини метличини, в тон със сините стени на нейната спалня, която се намираше в една от кулите. Вдясно беше вратата към коридора на втория етаж. От нея се показа сивокосият чернокож иконом Джаксън, нает преди години от Ер Ди, както винаги много сдържан и почтителен. Той се прокашля тактично.

Аби се изправи и се обърна към него малко превзето:

— Да, Джаксън?

— Госпожо Лосън, госпожице Лосън — рече той, като кимна и на двете, — господин Лосън ми поръча да ви съобщя, че се е прибрал. Той е в библиотеката.

— Благодаря, Джаксън — отвърна Бабс.

Икономът се оттегли така тихо, както се бе появил. Момичето гледа след него известно време.

— Знаеш ли, през всичките тези години той нито веднъж не се е изпуснал да ме нарече Аби.

— И никога няма да го допусне. Джаксън много се гордее с онова, което смята за своя роля в това домакинство. Част от него е да се държи резервирано. Да си призная, винаги съм имала чувството, че той е авторитетът тук. Той много успешно управлява къщата и нас.

— Така е — съгласи се Аби, но интересът й към Джаксън изчезна, изместен от онова, което той им бе съобщил. — Слизам долу да покажа на татко напредъка си в тексаския поклон. Може би ще успея да го убедя да танцува с мен един валс.

Тя побърза да излезе, преди майка й да я е накарала да продължи упражненията. При стълбището подбра дългата си пола и обемната фуста от тафта и се затича леко надолу. Чу, че телефонът звъни, но някой го вдигна. Тъй като не я повикаха, Аби се завъртя около резбованата колона в основата на стълбището и се отправи към библиотеката.

Двойните врати бяха затворени. Тя ги отвори широко и влезе. Баща й беше зад бюрото, хванал слушалката. Погледна го бегло, преви се в дълбок официален поклон и за миг се почувства като принцеса, изразяваща почитта си към своя крал, а в гърлото й напираше смях.

Но когато се изправи и понечи да тръгне към него, той вдигна ръка, сякаш за да я спре, извърна се и се сгърби над телефона. Аби почувства, че нещо не е наред, никак не е наред.

— Татко, какво има? — той сложи слушалката, като я стискаше силно, толкова силно, че Аби очакваше тя да се пръсне в ръката му. — Татко?

Той се изправи, тръгна като заслепен към вратата, без дори да я погледне. Лицето му, очите му, всичко у него издаваше покруса. Разтревожена, Аби го последва.

— Татко, добре ли си? — хвана го за ръката, когато излязоха във фоайето.

Той я погледна, но Аби имаше чувството, че не я вижда.

— Аз… — няколко секунди устните му мърдаха беззвучно. — Трябва да… вървя… Съжалявам — обърна се и се отправи към външната врата.

В този момент по стълбите се зададе майка й.

— Мамо, с татко става нещо. Обадиха му се по телефона и…

Бабс измина тичешком останалите стъпала и бързо отиде при него.

— Дийн — никога не го бе виждала толкова объркан и съкрушен, дори и след внезапната смърт на Ер Ди. — Какво се е случило? Кажи ми.

Той я сграбчи за раменете и пръстите му се забиха в плътта й, но Бабс не смееше да му каже, че я боли, от страх, че той ще престане да се владее.

— О, Господи, Бабс! Не мога да го повярвам. Не мога. Моля те, Боже, тя просто не може да е умряла!

Бабс се скова пред отчаянието и скръбта му.

— Мамо, какво се е случило? — попита Аби, която не беше достатъчно близо, за да чуе.

— Починал е един човек. Стар… приятел на баща ти от Калифорния — тя гледаше Дийн и в нейните очи също напираха сълзи. — Боя се, че баща ти ще трябва да замине там. Би ли… ни оставила сами, Аби? Моля те.

Бабс насочи цялото си внимание към Дийн. Мъчително й бе да го гледа такъв.

— Ти ме разбираш, Бабс. Трябва да отида — каза сподавено той. — Трябва да бъда там.

— Да, знам — храбро отвърна тя.

Когато Дийн я пусна, раменете й бяха изтръпнали и боляха. Тя го изпрати до вратата и остана да гледа след него, докато той тичаше по стълбите и към паркираната до предната порта кола. После бавно затвори, облегна се на вратата и зарида тихо. Името на Каролайн не бе споменато, ала Бабс знаеше, че Дийн е загубил жената, която обича така дълбоко.

— Радвам се — прошепна тя и затисна устата си с юмрук. — Да ме прости Господ, но се радвам, че е мъртва.