Джанет Дейли
Непознатата сестра (33)

33.

Носеният от вятъра пясък се вихреше около краката на арабските коне и брулеше пъстрите пискюли и ресни по оглавниците, каишите на гърдите и дългите одеяла под седлата, на които можеха да съперничат по пищност само арабските костюми на ездачите. Тълпата пред входа на централния манеж в Скотсдейл се раздели, за да им направи път.

— Погледни колко много красиви коне, мами — каза развълнувано Идън.

Аби побърза да хване за ръка петгодишната си дъщеря и да я дръпне назад.

— Кълна се, че ще ти сложа юзда, ако продължаваш да не ме слушаш и да не стоиш до мен, когато ти кажа — погледът й неволно се спря върху ръката на момиченцето… върху извития малък пръст, който се надигаше, макар и едва забележимо, над останалите. Наследила го бе от баща си, както и къдравата коса. Аби би предпочела нищо да не й напомня, че бащата на Идън е друг, а не Доуби. Искаше й се да забрави дори за съществуването на Маккрий Уайлдър, но това бе невъзможно. След удара с нефтеното находище в Луизиана преди близо пет години и последвалите го успехи, хората в Хюстън непрекъснато говореха за него.

— Нищо не виждам — нацупи се Идън.

Аби я разбираше. Тълпата сигурно й се виждаше като гъста гора, извисяваща се над нея.

— Ще ги видиш. Ще минат точно пред теб.

Наредени един след друг, конете и ездачите им с лъскава златна, сребърна и медна украса по яркочервените, сини, пурпурни и черни костюми дефилираха покрай тях. Идън вдигна глава към майка си и я дръпна за ръкава на блузата. Аби се наведе и тя пошушна на ухото й:

— Уиндсторм е по-красив от тях, нали, мами? Ако го бяхме издокарали така, непременно щеше да спечели? — говореше за петгодишния жребец, син на Ривър Бриз.

— Главата си режа — Аби й се усмихна и й намигна съзаклятнически.

— Той е най-хубавият кон на целия свят — заяви Идън.

— Може и да не е най-хубавият — отвърна тя, макар че дълбоко в себе си също бе убедена в това.

— Да, ама е — момиченцето отказваше да слуша подобни предателски приказки.

— Ще видим — много скоро твърдението на дъщеря й можеше да се превърне в истина. Всички най-добри жребци от страната бяха събрани в Скотсдейл, за да се състезават на престижната изложба. Уиндсторм вече беше спечелил редица регионални шампионати, но победата тук би му дала заслуженото признание.

За да дойде тук. Аби беше изминала дълъг и свързан с много разноски път. Но вече бе близо до осъществяването на заветната си мечта да притежава конезавод за първокласни арабски коне. Взела беше под наем още земя от Доуби, построила бе нова конюшня, купила бе десет кобили за разплод с добро родословие и бе наела още две, плюс един жребец. При това бе постигнала всичко с пари, които сама бе спечелила: както от преуспяващия бизнес с организирането на тържества, така и от ежегодните продажби на жребчета на високи цени. Продала бе всички, с изключение на Уиндсторм и неговата сестра по баща и по майка, родена миналата година.

Аби си спомняше много добре онова пътуване до Скотсдейл преди шест години: преспиването в спални чували отзад в ръждясалия стар пикап, студените сандвичи, сакатата кобила във взетото на заем ремарке и треперенето за всеки цент, за да не останат без пари за бензин на връщане. Този път тя разполагаше със стабилна банкова сметка… и с арабски жребец, който имаше шансове да спечели шампионата. И бе постигнала всичко сама.

Понякога подозираше, че Доуби се дразни от това не по-малко, отколкото от успехите й. Знаеше, че той тайно се беше надявал, че тя ще се провали. И гордостта му бе наранена от внушителните суми, които беше спечелила от продажбата на жребчетата. Не й разрешаваше да похарчи нито пени от тях за Идън или за къщата; упорито повтаряше, че това били конски пари и че сам щял да издържа семейството си. Аби не му възразяваше.

Тяхното отдавна бе престанало да е брак, ако изобщо е било някога. Двамата с Доуби живееха под един покрив, деляха едно легло и от време на време се използваха взаимно, за да удовлетворяват физическите си нужди. Това беше всичко. И така щеше да си остане. Понякога й се искаше нещо повече, но докато имаше конете и Идън, можеше да забрави, че в живота й липсва нещо.

Когато и последният кон с ездач в арабски костюм отмина, Аби хвана за ръка дъщеря си. Хайде. Да вървим да намерим Бен.

— Къде е Бен? — разтревожена, Идън се разбърза и я задърпа. — Мислиш ли, че се е изгубил?

— Едва ли. Сигурно ни чака пред конюшнята на жребците.

Тръгнаха през сновящото из парка множество. Атмосферата беше като в цирк: хора в блестящи на слънцето облекла, палатки в ярки цветове, павилиони за бързи закуски, и всичко това на фона на синьото пустинно небе и люлеещите се палми. Жокеи, собственици и треньори, облечени в костюми за езда, в тениски и дънки или в последни творения на висшата мода, се смесваха със зяпачите: туристи, любопитни жители на града и любители на конете, стари и млади, дошли на следобеден излет, за да видят отблизо коне от Арабската пустиня тук, в собствения си пустинен край. И всички оставаха очаровани от блясъка и мистиката, които ги обгръщаха.

Щом наближиха първата конюшня за жребци, Аби зърна Бен, който стоеше на сянка и чакаше търпеливо. Наведе се и го посочи на Идън.

— Ето го там. Виждаш ли го?

В отговор Идън измъкна ръката си, хукна към него и конската й опашка заподскача. Аби наблюдаваше с усмивка своята дъщеричка, издокарана като голямо момиче с ботушки за езда, брич и тясна вратовръзка около яката на бялата блуза. Спомняше си времето, когато тя самата тичаше при Бен със същата обич. А и той се държеше с Идън търпеливо и благо, както навремето с нея, дори може би бе малко по-отстъпчив. Без никакво съмнение Идън го въртеше на малкия си пръст. Извитият малък пръст, спомни си Аби и тази мисъл я отрезви.

— Мами, Бен знаеше, че ще дойдем тук — каза Идън, когато тя отиде при тях. — Бен знае всичко, нали?

— Всичко — „Дори кой е истинският ти баща“ — помисли си тя и си даде сметка колко нейни тайни пази той през годините.

Вдигна поглед към него и сърцето й се сви от нахлулите спомени. Той беше нейната твърда и непоклатима скала, вечна като вълните. Всичко наоколо се променяше, а той си оставаше същият. Годините почти не оставяха следи на изпитото му лице. Вярно, че косата му бе станала малко по-бяла и беше започнал леко да влачи крака, вече не вървеше с предишната твърда крачка. Възрастта несъмнено си казваше думата и на Аби й бе неприятно да вижда това. Странно, че приемаше прошарените коси на майка си, а очакваше Бен да остане вечно млад.

— Дали някога ще знам толкова много, колкото теб, Бен? — намръщи се Идън.

— Може би, някой ден — кимна той мъдро.

— Какво ще кажете да влезем й да погледнем съперника ни в шампионата, жребеца на Рейчъл? — предложи Аби, която знаеше, че ако чакат въпросите на дъщеря й да свършат, ще си останат тук.

От двете страни на дългата изложбена зала бяха подредени разкошни, подобни на витрини боксове. Всяка представена ферма бе наела три, четири или повече, макар да използваше само един за жребеца, с който участва. Останалите бяха превърнати в екстравагантни щандове за реклама на съответния конезавод и неговите жребци, всеки с уникално обзавеждане и декорация.

Минаха покрай бокс, драпиран и покрит с черно платно, за да напомня шатра на бедуински шейх и Идън задърпа майка си да влязат, за да разгледа плюшените възглавници със златни пискюли. Друг беше превърнат в библиотека с разкошна ламперия, лавици от орехово дърво по стените и изкуствената камина. Имаше и такива, които привличаха погледите на посетителите с пищността и блясъка на съвременния декор. Хората, които се нижеха покрай щандовете се възхищаваха на претенциозната им подредба, но главната атракция си оставаха жребците.

Някъде по средата Аби откри големия бокс на „Ривър Бенд“, наподобяващ викториански салон, обзаведен със старинни мебели от тази епоха. В съответния стил бяха дори сребърните сервизи за чай и апетитните препечени сандвичи, които се предлагаха на посетителите. Аби хвърли поглед на десетината души вътре, разпозна управителя на фермата и още неколцина, но Рейчъл не беше между тях. Разбира се, не очакваше, че при толкова много големи търгове и частни партита за избраните, тя ще прекарва много време на щанда.

Почти всеки от хората вътре носеше алено копринено сако, на което бе избродирано името на Сироко, жребеца, с който Рейчъл участваше в състезанията. Аби беше престанала да брои хората с такива сака. Фермата ги раздаваше на всеки, който се съгласяваше да ги носи в района на изложбата. Скъпа, но много ефикасна реклама. Бяха толкова много, че Скотсдейл сякаш беше залян от червена вълна.

Рейчъл не пестеше никакви средства, за да спечели приза за своя жребец. Вече от месеци обявите за Сироко пълнеха всяко по-голямо издание, занимаващо се с арабски коне. Разноските по тази кампания сигурно възлизаха на стотици хиляди долари. Аби не можеше да се конкурира финансово с Рейчъл. Не беше бедна, ала не разполагаше с нейното неограничено богатство.

Тя отмина щанда и отиде направо при боядисания в бяло бокс с надпис: НАХР СИРОКО ОТ „РИВЪР БЕНД“.

Горната трета от преградата представляваше извит навън парапет от ковано желязо. Зад металните пръти й се мярна кървавочервен кон, но преди да огледа по-отблизо жребеца, на който всички предричаха шампионската титла, Идън я дръпна за ръката.

— Искам и аз да видя, мами.

— Хайде, мъниче — Аби се наведе и вдигна дъщеря си. — Имаш ли представа колко тежка започваш да ставаш?

— Да, защото съм голяма. Бен казва, че един ден ще стана по-висока от теб.

— Не се съмнявам — съгласи се Аби. Спомни си колко висок е Маккрий и решително насочи вниманието си към червения жребец в бокса.

Сякаш усетил, че има публика, той се обърна настрани и им се представи в цялото си великолепие. Черната му грива, и опашката се спускаха на лъскави вълни, а краката му блестяха като полиран абанос. На фона им тъмночервеният копринен косъм на жребеца мъждукаше като жарава. Главата му бе малка и изящна, той я държеше високо вдигната и ги гледаше надменно.

Аби бе виждала Сироко само на снимки — правени в кръга на победителите. В състезанията, които беше печелил. Уиндсторм никога досега не се бе изправял срещу основния си съперник. Рейчъл бе рекламирала своя жребец предимно по Западното крайбрежие под експертните напътствия и със съдействието на Том Марш, по принцип смятан за най-добрия, а съответно и най-скъпоплатения в бранша.

Още двама дребни, но представящи се успешно коневъди като нея приближиха до бокса да видят жребеца, за който говореше цял Скотсдейл, макар че тепърва му предстоеше да се представи в първото си състезание. Аби се заслуша в разговора им.

— Трябва да призная, че Сироко е впечатляващ — отбеляза неохотно единият. — Има тази осанка, която сякаш казва: „Погледни ме!“

— О, ще спечели. В това почти няма съмнение — отвърна другият. — Дори да има по-добър жребец в същия клас, все пак той ще отнесе наградата. Всички си дават вид, че съдиите не се влияят от парите и репутацията на собствениците. Но се обзалагам, че като видят Том Марш да извежда Сироко на арената с всичките милиони на Канфийлд зад гърба си, моментално ще отбележат шампиона на своите карти.

— Вероятно си прав.

— Знам, че съм прав. Никога няма да отсъдят победата на жребец от някоя малка ферма. Мен пък изобщо не ме интересува този, колкото и да е великолепен.

Когато двамата се отдалечиха, Аби се опита да се убеди, че приказките им са като за киселото грозде. Уиндсторм имаше същите шансове да спечели, каквито и Сироко. За рекламата на един кон бяха нужни много пари, но все пак победата не можеше да се купи с пари. Загубата не означаваше непременно, че е спечелил по-добрият. Обикновено това бе въпрос на мнение. Някои от съдиите имаха различни критерии.

— Аз не го харесвам — заяви Идън с извити надолу ъгълчета на устата. — Изглежда надут, нали, мами?

— Малко, като че ли — Ала й беше трудно да не забележи арогантния вид на жребеца. Той наистина беше красавец, но Аби решително предпочиташе благородната гордост, която лъхаше от Уиндсторм, неговата „орлова осанка“, издаваща както сила, така и благ нрав.

— Уиндсторм ще го победи, нали, мами? — ако питаха Идън, Уиндсторм беше вълшебен кон. И това донякъде бе разбираемо. Детето бе прекарало целия си живот около него. Едва проходило, то се криеше зад краката му да играе на „куку-бау“, а на три години редовно седеше на гърба му, когато Аби го извеждаше или прибираше от пасището. Дори имаше снимка как спи, свито на кълбо и опряло глава на него като на възглавница.

— Ще видим — каза Аби и се обърна към Бен: — Какво мислиш за него?

— Красив, горд, класическа глава, плоска задница, добре разположена опашка. За мнозина навярно ще е идеалът за арабски кон.

— А за теб? — не й се слушаха хвалебствия.

Бен леко поклати глава.

— За мен шията му е твърде дълга. Може да изглежда грациозен, обаче нарушава баланса. Освен това долните стави на задните му крака са леко сърповидни и костта им е слаба. Мисля, че конят ще излезе от строя дори при умерено натоварване. Но човек, който си разбира от работата, може да замаскира дефекта, така че да не си личи на арената.

— А как е Уиндсторм в сравнение с него? — Идън й тежеше. Тя я свали на земята и прекъсна протестите й: — Постой мирно за малко.

— Някои ще кажат, че шията му е твърде къса — повдигна рамене Бен. — Други, че шестнайсет педи височина са много за арабски жребец. Трети няма да го харесат, защото е сив.

— Знам — въздъхна Аби. В последна сметка всичко се свеждаше до личните вкусове. И никой не знаеше кой е прав.

— Мами, може ли да отида да гледам телевизия ей там? — Идън посочи щанд от другата страна на пътеката, където се излъчваше видеофилм за жребеца на съответната ферма.

Аби се поколеба, после реши, че в това няма нищо лошо, дъщеря й ще е достатъчно близо, за да я наглежда, и ще ги остави за малко да поговорят на спокойствие.

— Добре, можеш да идеш и да погледаш. Но няма да мърдаш оттам, разбра ли? И няма да досаждаш на хората.

— Да, мами — обеща най-сериозно тя и се втурна натам.

Аби я проследи с поглед, за да се увери, че изпълнява обещанието си, и щом я видя да се разполага на мокета пред телевизора, отново се обърна към Бен.

— Чух, че Сироко не бил с особено благ нрав — убедена бе, че никой от хората, наблюдавали Уиндстром в присъствието на петгодишната й дъщеря, не би поставил под съмнение неговия темперамент.

— Чудя се дали този тук е почувствал наистина, че е кон. Какъв е бил неговият свят? Конски ремаркета, боксове, препускане в края на дълго въже, показни обиколки на манежа, заобиколен отвсякъде с крещящи и подсвиркващи хора. Кога, мислиш, е препускал на воля из пасището, както Уиндсторм? И кога някой го е яздил през полето само за удоволствие, както ти Уиндсторм? Той не познава друго, освен тренировки и изложби. Ти нямаше ли да си раздразнителна, ако беше на негово място? — Бен отново поклати глава. — Не мога да го виня, че има лош нрав. Досега не съм виждал кон за изложби, който да не е малко чалнат.

— Така е — макар да нямаше дългогодишния опит на Бен, Аби бе виждала доста коне, най-вече кобили, завършили своята кариера на изложбената арена. Те бяха прекарали толкова много време край хората, че не можеха да установят връзка със събратята си. Някои дори изпадаха в ужас, когато ги пускаха на пасището заедно с останалите.

— Тук някъде трябва да е и онзи жребец, който бе внесен от Русия тази зима. Искам да видя и него — Бен се обърна да огледа и останалите прегради в редицата.

— Мисля, че е от другата страна, малко по-нататък. Ще взема Идън и ще се намерим там.

Но на Идън не й се тръгваше. Аби тъкмо се готвеше да й се скара, когато двама съпрузи, купили конче от нея, я видяха и спряха да й покажат последните снимки. Кобилката вече беше на две години, имаше класическа външност и беше записана за участие в категорията на подрастващите. Аби се почувства горда: оказваше се, че в Скотсдейл ще се състезават двама от потомците на нейната Ривър Бриз.

— Къде е Бен? — попита Идън.

— Мислех, че гледаш телевизия — намръщи се Аби, изненадана да я види до себе си.

— А, повтарят го — оплака се тя.

— Помните ли дъщеря ми Идън? Това са госпожа и господин Холкист, Идън. Те купиха кобилката, която ти наричаше Пепър, спомняш ли си?

— Да. Добър ден. Къде е Бен?

— Гледа друг кон.

— Може ли да отида да го потърся?

— Не. Ще стоиш тук — майка й не обърна внимание на сърдитата й гримаса и продължи разговора си със семейство Холкист. Твърде вероятно бе след успеха на младата им кобила да пожелаят да купят още някое конче.

— Тази пролет ще я заплодя отново. Засега сме дали заявка за един от синовете на Баск, но преди да решим окончателно, Бен иска да погледне онзи нов руски жребец.

— Ето го Бен. Отивам при него — Идън побягна, преди тя да успее да я хване.

— Не знам дали идеята да я взема със себе си беше много добра — каза Аби, като гледаше как дъщеря й се шмугва в тълпата. Не беше съвсем сигурна, че Идън е видяла Бен, но й повярва. — Държи се така още откакто пристигнахме.

— Тук е вълнуващо и има толкова много неща за гледане, че не можеш да й се сърдиш — отвърна госпожа Холкист.

— Да. Все пак ми остава поне утехата, че довечера ще заспи веднага.

Жената се засмя.

— Сигурно. Иска ми се да имах поне половината от нейната енергия.

— На мен също — Бен сякаш й се мярна в далечния край на редицата боксове, но нямаше време да се увери, че е той, защото човекът се скри от очите й. — Най-добре да догоня дъщеря си. Ще се срещнем по-късно, може би когато дойдем да видим кобилката ви.

— Успех.

— Благодаря. На вас също — отвърна Аби и тръгна да търси дъщеря си и Бен.

 

 

Маккрий влезе в конюшнята и спря да се огледа. Тръгна по широкия коридор и се присъедини към потока зяпачи, които ту забавяха крачка, ту спираха. Странно, но някак не бързаше да стигне до щанда и да открие Лейн Канфийлд. Чудеше се какво го бе довело тук. Срещата с Лейн не бе спешна. Спокойно можеше да я отложи с няколко седмици, дори с месец, но това би означавало да се срещне с него в Хюстън. Може би работата беше тъкмо в това. Минали бяха почти три години, откакто не бе стъпвал там. Понякога му се струваше, че времето е било много повече, а друг път — че не е било достатъчно.

Някой се блъсна в рамото му.

— Извинете.

— Няма нищо — Маккрий спря, но мъжът продължи нататък. Почувства, че нещо дърпа крачола на дънките му. Погледна надолу и видя малко момиченце, което бе вдигнало глава към него. Очите му бяха големи и сини… пълни със сълзи.

— Господине, виждаш ли някъде мама?

— Майка ти ли? — той бе изненадан от въпроса.

— Да. Ами, боя се, че тя се е изгубила — разтревожено обясни момиченцето.

— Значи майка ти се е изгубила. Пък аз си помислих, че изгубената си ти — каза Маккрий, развеселен от необичайната й представа за ситуацията.

— Не. Оставих я ей там, когато отидох да видя Бен — момиченцето посочи наляво. — Само че не можах да намеря Бен, а когато се върнах, мама я нямаше. Можеш ли да ми помогнеш да я намеря? — то отново впери в него кръглите си сини очи.

Защо, за Бога, от толкова много хора наоколо, това хлапе бе избрало тъкмо него? Какво разбираше той от деца? Ала не можеше да устои на молбата в обезоръжаващите сини очи. Клекна и килна шапката на тила си.

— Разбира се, ще ти помогна. Винаги съм си падал по сините очи — той се усмихна, щипна я по чипото носле, после я подхвана и се изправи заедно с нея. — Да видим дали няма да намерим някого, който да направи съобщение по високоговорителя. Как ти звучи това дребосък? — той я погледна, усещайки малката ръка отпусната доверчиво на рамото му.

Тя му отвърна със сериозен поглед:

— Не съм дребосък. Аз съм малко момиче.

— Така ли? — отвърна Маккрий с престорено недоверие. — На колко години си?

— Аз съм на пет години и половина.

— Как се казваш?

— Идън. А ти?

— Маккрий Уайлдър — отвърна той, развеселен от бързата й реакция.

— Маккрий първото ти име ли е? — погледна го тя, смръщила вежди, докато се придвижваха към главния вход на конюшнята, за да потърсят някой служител от изложбата.

— Да.

— Какво странно име. Но Идън^[1] също е странно. Моят татко твърди, че това е име на градина и е глупаво да се нарича с него момиче. А мама казва да не го слушам.

— Е, съгласен съм с майка ти. Аз мисля, че Идън е хубаво име за момиче.

— Наистина ли? Мама казва, че хората понякога говорят разни неща само за да бъдат любезни, а иначе не мислят така.

— Майка ти, изглежда, е много умна жена.

— Да. По-умна е дори от баща ми.

— И се обзалагам, че с това искаш да ми кажеш нещо.

— Ами… — Идън сбърчи носле. — Моят татко нищо не разбира от коне. Обаче е добър.

— Това е хубаво.

— Къде, мислиш, е мама? — Идън се извъртя, за да погледне назад.

— Имам чувството, че тича като обезумяла да те търси.

— Може би трябва да се върнем да видим дали няма да я намерим — тя го погледна сериозно.

— Мисля, че ще стане по-бързо и по-лесно, ако просто я повикат по високоговорителя и тя сама ни потърси — почувствал настойчивия й поглед, Маккрий изви очи към нея. — Нещо не е ли наред?

— Ти защо имаш мустаци?

— Ами, защото не съм ги обръснал.

— Те гъделичкат ли?

— Няколко момичета са ми казвали, че гъделичкат.

— Може ли да видя?

Изненадан от желанието й, Маккрий спря. Гледаше нахаканото дребосъче в ръцете си и не знаеше дали да се засмее, или да се разсърди. То явно говореше съвсем сериозно.

— Давай — сви рамене той.

Наблюдаваше лицето й, когато тя посегна предпазливо да докосне краищата на мустаците му. Изследваше ги съсредоточено, със силно любопитство. Прокара пръстчета по равно подстриганите косми и той усети ефирното им докосване. После ги отдръпна и на лицето й грейна удивена усмивка.

— Наистина гъделичкат малко, но са и меки. Защо така?

— Не знам — Маккрий се намръщи. — Я ми кажи, винаги ли се държиш така с непознатите? Майка ти никога ли не ти е казвала, че не бива да се доверяваш на хора, които не познаваш?

— Да — призна тя безгрижно. — Казва също, че много говоря. И ти ли мислиш така?

— Нямам никакво намерение да противореча на майка ти — отвърна той сухо.

— Какво означава „противореча“?

— Означава да кажеш на някого точно обратното на онова, което някой друг му е казал. С други думи, ако майка ти ти е казала, че нещо е хубаво, а пък аз ти кажа, че е лошо, това ще означава, че й противореча. И няма да е хубаво.

— О! — тя кимна, но Маккрий се съмняваше, че наистина е разбрала.

Той я повдигна малко по-високо.

— Хайде. Дай да видим…

— Идън! — викът идваше някъде отзад.

— Чакай — нареди Идън и проточи вратле да погледне. — Ето я мама!

Маккрий се обърна и веднага забеляза стройната тъмнокоса жена, която тъкмо се измъкваше от тълпата. Щом го видя, тя спря като закована. Той също я позна и потръпна. Аби! За миг забрави всичко, дори детето в ръцете си; гледаше я открито и попиваше образа й след всичките тези години — шест и два месеца, ако трябваше да е точен.

С изненада установи, че почти не се бе променила. Сега носеше тъмната си коса по-къса, краищата й едва докосваха раменете. Макар широката пола-панталон за езда да прикриваше стройните й бедра, коланът, който пристягаше талията й, показваше, че е запазила фигурата си. И в очите й още гореше онзи син пламък, запечатал се така трайно в съзнанието му. Ако изобщо бяха оставили някаква следа, годините само бяха добавили към красотата й зрелост и сила.

— Къде я водиш? Какво правиш с дъщеря ми? — преди да е разбрал какво става, Аби грабна Идън от ръцете му и я стисна в прегръдките си.

— Не знаех, че е твоя дъщеря — той още беше леко замаян от това откритие. — Предполагам, че трябваше да се досетя, когато видях сините й очи.

— Ние щяхме да кажем на човека да извика името ти по високоговорителя, мами — моментално заговори Идън. — Толкова се радвам, че те намерихме. Вече започвах да се безпокоя.

— Тя мислеше, че ти си се изгубила — обади се Маккрий и бе разтърсен от погледа й. Господи, как му се искаше да я прегърне! Осъзна го едва в тази минута, когато копнежът му стана толкова силен, че душата го заболя. Ала подозрителното й изражение го караше да се сдържа.

— Ако беше останала до мен, нямаше да се случи нищо такова — скара се на детето Аби, но укорът в очите й показваше съвсем ясно, че онова, което най-малко е искала да се случи, е срещата с него.

— Ама, аз не можах да намеря Бен и се върнах, а теб те нямаше — отвърна Идън, леко нацупена.

Аби не се интересуваше от нейните обяснения.

— Защо дъщеря ми беше с теб?

Маккрий се засмя:

— Идеята не беше моя. Тя дойде при мен. Не знам защо. Може би съм й се видял като човек, на когото може да се довери.

— Твърде малка е и й липсва опит — горчивината в гласа й унищожи всяка надежда, че с времето мнението й за него се е променило.

— Той се казва Маккрий. Ти знаеше ли, мами? Името му е странно, но на мен ми харесва. И смята, че моето име също е хубаво. Нали?

— Да — мисълта, че дъщерята на Аби го харесва, му доставяше перверзно удоволствие.

— Защо си тук? — миг след като зададе въпроса, Аби хвърли поглед към щанда на „Ривър Бенд“, досетила се за отговора. — Някак си не ми се вярваше, че си започнал да се интересуваш от арабски коне.

— Ние имаме арабски жребец — похвали се Идън. — Той е най-красивият кон на света. Искаш ли да го видиш? Името му е Уиндсторм.

— Да, искам, Идън — прие поканата той и се усмихна на мрачното лице на Аби.

— Сигурна съм, че господин Уайлдър има да върши по-интересни неща, отколкото да гледа нашия кон, Идън. Той е много зает човек.

— Ама той каза, че иска — възрази момичето и добави с горда усмивка: — Не е хубаво да противоречиш на хората, мами.

— Искаш да кажеш „противоречиш“ — механично я поправи Аби.

— Точно това казах. Противоречиш.

— Тя е умно момиче… като майка си — отбеляза Маккрий. — Къде е този ваш кон, Идън?

— Той е в друга конюшня. Ние ще те заведем, нали, мами?

— Може би някой друг път, Идън — свирепият й поглед предупреждаваше Маккрий да не настоява. — Сега трябва да отидем да потърсим Бен. Господин Уайлдър ще разбере. Нали, господин Уайлдър?

— Не.

— Виж — поде тя, едва сдържайки гнева си, но бе прекъсната от възрастния човек, който се приближи зад гърба й.

— Чудесно. Намерила си я — той сложи възлестата си, покрита със старчески петна ръка на рамото на Идън. — Тревожехме се за теб, дете. Майка ти колко пъти ти е казвала да не бягаш, а?

Аби беше ядосана, че Бен избра тъкмо този момент, за да се появи, но той така се зарадва, когато видя Идън с нея, че не можеше да му се сърди. Все пак трябваше да му изясни ситуацията по някакъв начин.

— Спомняте си Бен Яблонски, нали, господин Уайлдър? — когато възрастният човек зяпна Маккрий, Аби за пръв път го видя смутен и несигурен.

— Разбира се. Здрасти, Бен. Радвам се да те видя отново — Маккрий пристъпи напред да се ръкува с него.

Бен й хвърли въпросителен поглед. Аби леко поклати глава, за да му покаже, че засега той не знае тайната й.

— Здравейте, господин Уайлдър — Бен отвърна сковано на ръкостискането му.

— Той иска да види Уиндсторм, Бен — Идън се обърна въодушевено към Аби: — Сега, след като Бен е тук, можем да го заведем в нашата конюшня, нали, мами?

На нея й се искаше да залепи устата на дъщеря си, но тъй като това бе невъзможно, обърна се към Маккрий с надеждата той да престане да упорства и да приеме факта, че присъствието му й е нежелано.

— Не бихме искали да ви губим времето, господин Уайлдър.

— Нека аз да се тревожа за това.

— Добре тогава. Ще ви покажем коня — Аби не искаше да прави сцени пред Идън и Маккрий го знаеше. Тя свали Идън на земята.

— Твърде тежка си, за да те нося.

— Аз мога да я кача на раменете си — предложи Маккрий.

— Не — отказът й последва твърде бързо и тя се опита да смекчи впечатлението. Не биваше да допуска Маккрий толкова близо до Идън. — Ще й дойде добре да повърви малко и да изразходва част от тази енергия — побутна Идън към Бен. — Върви с него и внимавай да не се пускаш от ръката му. Ние идваме след вас.

Идън нетърпеливо задърпа Бен, а Аби тръгна с Маккрий. Ала не можеше да го погледне. Не бе предполагала, че ще й е така мъчително да го види отново. В много отношения той изглеждаше същият, какъвто си го спомняше. Може би лицето му бе станало малко по-сурово. Но усмивката си беше същата, както и предизвикателният му чар.

Когато го видя да държи Идън, първата й мисъл бе, че някак си е разбрал, че е неин баща и иска да й я отнеме. Тази мисъл я плашеше дори сега. И страхът беше по-силен от всички други чувства, събудени от срещата им.

— Ние май прескочихме всички любезности — каза Маккрий, когато излязоха от конюшнята на жребците под яркото слънце на Аризона. — Може би трябва да започнем отначало. Как си, Аби?

— Омъжена.

— И аз така чух. Съпругът ти тук ли е?

— Не — последното нещо, което желаеше да обсъжда с него, беше този фарс, брака си. — Вкъщи си е. Сега има много работа във фермата. Нямаше как да я изостави — чувстваше се така, сякаш беше възседнала кон с гърбица и чакаше напрегнато той да започне да се мята и да се изправя на задните си крака, за да я хвърли; не знаеше в кой момент и накъде ще скочи най-напред конят, но трябваше да е готова, защото иначе щеше да се озове в калта.

Идън се обърна и каза:

— Това е нашата конюшня, нали, мами? Уиндсторм е тук, нали?

— Да, скъпа.

— Чакай само да го видиш, Маккрий. Той е най-красивият кон — заяви тя.

— Името му е господин Уайлдър, Идън — Аби не можеше да понесе дъщеря й да се обръща така фамилиарно към него.

— Може да ми вика Маккрий. Нямам нищо против.

— Но аз имам. И ще ти бъда благодарна, ако не се бъркаш, когато правя забележки на дъщеря си — сопна му се тя.

Аби измина последните няколко метра по пясъка с ускорена крачка и влезе в полумрака на конюшнята преди него. Бен пусна ръката на Идън и тя се затича към бокса.

— Уиндсторм, върнахме се! И сме ти довели гост!

Аби не можа да сдържи усмивката си, когато жребецът вдигна глава и изцвили срещу тичащото към него дете. За нея той беше по-близо до съвършенството от всички коне, които бе виждала някога, но сред многото прекрасни качества най-високо ценеше благия му нрав.

Той беше буен, както се полага на арабски жребец, но темпераментът му сякаш бе израз на радостта от живота и любовта към свободата, а не на дива необузданост. И всички кончета от неговото първо поколение, родени от кобили с добро родословие, бяха наследили до голяма степен не само външността, но и добродушието му, включително и това от майка, известна със злия си нрав. Истинската проверка за всеки жребец бе неговата способност да предава на поколението си своите ценни качества. Аби бе убедена, че Уиндсторм е такъв.

Тя се приближи до преградата да му се полюбува, нещо, от което, не се срамуваше да си признае, никога не се уморяваше. Той беше на пет години и бе станал почти чисто бял, само в дългите му грива и опашка още се забелязваха няколко сребристосиви ивици. Черната му кожа се показваше единствено на муцуната и около очите, от което те изглеждаха още по-големи.

— Как е моят мъжкар? — каза гальовно тя, когато жребецът наведе глава, за да й позволи да го почеше по любимото място, точно под ухото.

— Знаех си, че трябва да има такъв в живота ти — промърмори Маккрий зад нея.

Не го беше усетила да приближава. Сърцето й заблъска толкова шумно, че не чуваше нищо друго. Някак си знаеше, че е достатъчно само да се обърне към него, за да почувства отново ръцете му около себе си и да познае вълнението от неговата целувка. Нищо повече, само едно движение от нейна страна, една безмълвна покана. И някаква предателска част от душата й я подтикваше да го стори.

Ала за нищо на света нямаше да се подведе и да се влюби в него отново. Тя отстъпи встрани, отдръпна се на безопасно разстояние.

— Толкова държахте да видите моя жребец, господин Уайлдър, хайде, разгледайте го добре — изненадана бе, че гласът й звучеше така спокойно, при положение че цялата трепереше.

Когато Маккрий приближи до бокса, Идън се покатери върху балите слама до него, за да надникне над дървената преграда.

— Не е ли красив? — каза тя. — Аз го видях в нощта, когато се роди. Имаше ужасна буря, вятърът духаше и духаше. Така получи името си, Уиндсторм^[2].

Маккрий сбърчи чело.

— Ти самата трябва да си била много малка.

— Била съм бебе — призна тя. — Но мама казва, че дълго съм се смяла, когато ме е завела при него, защото много съм му се радвала — жребецът нежно тикна муцуна в косата й. Тя го хвана, дръпна главата му надолу и му се скара: — Престани, глупаво момче — после обясни на Маккрий: — Виждаш ли как си личат вените му? Това означава, че е сух. И е хубаво.

— Ти явно много разбираш, от коне.

— Да — съгласи се тя. — Имам си мое пони. Името му е Джоуджоу. То също ще ти хареса.

Като ги гледаше така, почти допрели глави, Аби се чудеше как той не забелязва приликата. За нея тя бе повече от очевидна: тъмната къдрава коса, гъстите вежди, същата форма на брадичката и устата. И ръцете. Леко извитият малък пръст направо й вадеше очите, докато Идън милваше жребеца. Не можеше да допусне Маккрий да разбере. Просто не можеше.

— Идън, слизай от там — трябваше да ги раздели, да отведе дъщеря си далеч от него.

— Но…

— Не ми възразявай. Просто изпълнявай, каквото ти се казва. Достатъчно си надувала главата на господин Уайлдър — когато Идън неохотно слезе от балите, Аби я хвана за ръката и я отведе при Бен. — Вървете в колата и ме чакайте там. Няма да се бавя.

— Довиждане, Мак… господин Уайлдър — Идън се обърна и му помаха.

— Чао, Идън. Ще се видим пак някой път.

В душата на Аби нещо се скъса и отприщи всичките чувства, които бе контролирала толкова строго.

— Не, няма да я видиш повече! Остави дъщеря ми на мира! Остави и мен на мира!

Усети, че гласът й трепери силно, но нямаше представа, че в очите й са бликнали сълзи, докато Маккрий не повдигна лицето й да изтрие с палец една.

— Ти плачеш, Аби? Защо?

Нежността и загрижеността в гласа му едва не се оказаха гибелни за нея. Копнееше за неговите ръце.

Ала не можеше. Нито пък можеше да му отговори. Отдръпна се и му обърна гръб. Не бе допускала, че е възможно той още да я привлича толкова силно физически. Защо психиката й беше толкова извратена, че продължаваше да обича мъж, на когото не вярваше?

— Ти също не си забравила, нали? — попита Маккрий.

— Не съм се и опитвала — излъга тя.

— Ще вечеряш ли с мен… в името на старите времена? Можеш да вземеш дъщеря си и Бен, ако така ще се чувстваш в по-голяма безопасност — пошегува се той добродушно, самоуверено.

— Единствените „стари времена“, които ме интересуват, са онези, в които ти вече си беше отишъл. Защо не се погрижиш това да се случи отново?

— Чакай малко. Ти беше тази, която ме изостави — напомни й той.

Неговият гняв й върна самообладанието, което й бе нужно, за да го погледне още веднъж.

— Да, нали? Ами, май не ми допадна начинът, по който използваш хората.

— Обвиняваш ме, че използвам хората. А какво ще кажеш за себе си? Или не искаш да си признаеш каква беше истинската причина да се омъжиш за онзи фермер? Ти не го обичаш. Омъжила си се за него само за да се добереш до земята, която някога е принадлежала на семейството ти.

— Няма нужда да питам кой ти е казал това. Защо не идеш да потърсиш Рейчъл? Така или иначе си дошъл тук, за да се срещнеш с нея.

— Дошъл съм да се срещна с Лейн.

— Тогава върви при него. Но стой далеч от мен — тя се обърна рязко и си тръгна със стегнато гърло и тъпа болка в сърцето. Предположението й се бе оказало вярно и от това я болеше повече, отколкото бе готова да си признае. Маккрий бе дошъл, за да се срещне с Лейн и Рейчъл.