Джанет Дейли
Непознатата сестра (31)

31.

Старият пикап с прикачено към него единично конско ремарке едва пъплеше по дългия стръмен участък от пътя, въздушната струя го разтърсваше всеки път, когато друга кола профучаваше покрай него. От двете страни на широкото шосе през планините се нижеше скучен и неприветлив пейзаж от камънаци и пясък, осеян тук-там с кактуси, туфи пелин и трева.

Аби пътуваше със свалени прозорци, скрила очите си зад тъмни очила, за да ги пази от ярката слънчева светлина, и поглеждаше непрекъснато индикатора за температурата, очаквайки всеки момент двигателят да прегрее отново. Горещият вятър, понесъл пясък от пустините в Аризона, нахлуваше в кабината и развяваше конската й опашка, подхващаше свободните кичури черна коса и ги запращаше в лицето й. Тя не обръщаше внимание нито на него, нито на пулсиращата болка под кръста и неприятната чувствителност на гърдите, съсредоточена изцяло в задачата да докара камионетката до върха на възвишението. Надзърна в огледалото за обратно виждане, за да се увери, че ремаркето и сивата кобила в него са наред.

Най-сетне изкачиха стръмнината, Аби превключи на трета и въздъхна с облекчение.

— От тук нататък би трябвало само да се спускаме — каза тя на Бен, който седеше до нея. След броени минути пред тях се ширна административният център на Аризона Финикс, няколко сраснали се помежду си градчета, заели цялата долина, оградена отвсякъде с планини. — Май вече няма защо да треперим, че старият пикап на Доуби ще ни остави насред път. Надявам се само на връщане да не ни се наложи да пътуваме в летните жеги. И сега, през април, е доста горещо — таратайката едва ли щеше да се пребори с планинските проходи, когато температурите се качат над четирийсет градуса.

— Тогава ще пътуваме нощем — безгрижно отвърна Бен.

— Трябваше да помисля за това — Аби се усмихна унило. Беше уморена от дългото пътуване, както физически, така и психически.

Пътят от Тексас дотук им беше отнел четири дни, тъй като спираха често и пускаха кобилата да се разтъпче и да попасе край пътя, за да не натоварват прекалено краката й. Като се изключи лекото схващане и отичане на пострадалите крайници, Ривър Бриз засега понасяше пътуването добре, по-добре, отколкото бе очаквала Аби. Превозването в ремарке на големи разстояния бе сериозно изпитание за всеки кон и двойно по-тежко за осакатената кобила.

Сега Аби се радваше, че не можеше да си позволи разноските за професионален превозвач до фермата в Скотсдейл. Той вероятно не би разделил пътуването на кратки етапи, нито пък би положил специалните грижи, които полагаха тя и Бен.

Пътешествието определено си струваше времето и усилията, но не беше лесно. Аби срещна големи трудности, докато намери ремарке, което да вземе под наем. Нямаше на колата си прикачено устройство, нито излишни пари, за да го купи и да плати за монтирането му.

Когато се опита да склони Доуби да й даде новия си пикап, той отказа, а после й предложи да вземе стария, като очакваше, че тя няма да поеме риска старата бракма да се разпадне някъде по пътя и ще се откаже. Аби прие. Знаеше, че той ще се тревожи за нея, и така му се падаше. Все някой ден щеше да разбере, че нищо не може да я спре.

Бяха потеглили още преди разсъмване и към обяд спряха на паркинг за камиони край пътя, за да вземе душ и се преоблече в последния кат чисти дрехи. Сега, когато навлизаше в петия месец от бременността, вече не се побираше в обикновеното си облекло, а разполагаше само с три тоалета за бъдеща майка. Запазила си бе най-хубавия за днес: бродирана синя туника и панталон за бременни в същия цвят.

Когато навлязоха в предградията на Финикс, движението стана по-напрегнато.

— Пътищата са натоварени почти колкото в Хюстън — тя взе картата от седалката и я подаде на Бен. — Ето ти картата на града. Отбелязала съм маршрута, по който трябва да минем, за да стигнем до фермата на Чарли Карстейрс. При това движение ти ще трябва да следиш пътните знаци и да ми казваш къде да завивам.

 

 

В конюшнята на жребците бръмчаха вентилатори. В другия край на широката пътека един от работниците поливаше с маркуч тухления под, за да охлажда допълнително помещението. Но всички погледи бяха насочени към червеникавокафявия арабски кон, който беше изведен от бокса, за да го огледат.

Рейчъл го наблюдаваше внимателно. Той изви лебедова шия и затанцува на задните си крака. Хванал изкъсо поводите, конярят го поведе в кръг, после го спря точно пред нея.

Жребецът беше така прекрасен, че дъхът й секна. Лек трепет премина по вените й, когато съзря черния пламък в кадифените му очи. После вдигна поглед към тревожно наострените малки уши с форма на полумесеци. Вдъхна силната му миризма, по-опияняваща от скъпите парфюми, които й купуваше Лейн.

Ноздрите на жребеца се разшириха, той вдигна малката си изящна глава и издаде пронизителен, трептящ от копнеж зов. Кобилите от съседната конюшня му отговориха и странна завист прониза Рейчъл.

Тя се обърна към Лейн с лека усмивка.

— Струва ми се, че разпознах цвиленето на Саймун. Дали се досеща, че отговаря на бъдещия си любовник, как мислиш?

— Съмнявам се — отвърна той сухо и й отправи изпълнен с нежно търпение и развеселен от чудатото й хрумване поглед.

Тя съзнаваше, че предположението й сигурно му е прозвучало глупаво, но й се искаше поне веднъж да беше споделил чувствата й. И веднага се разкая за мислите си. От самото начало Лейн задоволяваше всеки неин каприз по отношение на конете, независимо от цената и неудобствата. Като това пътуване например. Макар да я бе предупредил, че има да върши някаква работа във Финикс, Рейчъл знаеше, че идва с нея само за да й достави удоволствие. Той й даваше толкова много, че често се чувстваше виновна, задето не може да му предложи почти нищо в отплата.

— Е? Какво мислиш за Баша ал Назир, след като го видя отблизо, Рейчъл? — Чарли Карстейрс бе скръстил ръце пред широките си гърди и когато изви рамене към нея, големият му златен медальон проблесна на светлината.

— Наистина е великолепен — а въображението й рисуваше жребчето, което ще се роди от него и Саймун.

— Можеш да го върнеш в бокса — разпореди Чарли на управителя на фермата Винс Ромен. Ниският слаб мъж, пестелив на думи, за разлика от работодателя си, предаде заповедта на коняря с махване на ръката. — Всеки път, когато погледна този жребец, си задавам въпроса, дали наистина искам да го продам — Чарли поклати глава. — Но след като Радзин спечели шампионата тук в Скотсдейл, реших да наблегна в селекционната си програма най-вече на арабските коне от Полша. Изглежда, това се търси днес. А Радзин има доста полска кръв в потеклото си. Всъщност с Патси сме запланували тази есен да отидем до Полша и да посетим търговете в Янов. Искам да купя оттам няколко добри кобили за разплод, които да чифтосам с Радзин. Бизнесът с коне е смахната работа, Лейн. След пет години вероятно всички ще искат египетски и аз ще си скубя косата, задето съм продал Баша. После пък може да излязат на мода арабските коне от Испания или от Русия.

— Не питай мен — рече Лейн и прегърна жена си през раменете, когато всички се отправиха към вратата. — В нашето семейство Рейчъл е специалистът по конете.

— Знам само какво харесвам — отвърна тя.

— Нямам никакво намерение да критикувам вкусовете й. В края на краищата ти ме избра за съпруг — подкани я Лейн.

— Внимавай — влезе в тона му Чарли, — може да започне да мисли, че е направила грешка.

Макар да знаеше, че той се шегува, Рейчъл се почувства задължена да отхвърли забележката му:

— Никога не бих си помислила подобно нещо. Не бих могла.

— Сега говори така, Лейн, но чакай да видиш, когато се появи някой красив млад жребец. Запомни ми думите. Ще започне да съжалява, че е омъжена. Да беше видял само моята Патси как се беше прехласнала по онзи нов певец Рос Тибс преди няколко вечери! Той пее в един от клубовете във Финикс, там се запознахме с него. После дойде във фермата да види конете. Леле, съпругата ми се държеше така, сякаш този засукан тип е дар Божи!

В първия момент Рейчъл трепна от изненада, но след това се помъчи да не реагира на новината, че Рос Тибс е в града. Погледна крадешком Лейн; нищо не подсказваше, че името му говори нещо. И защо да го помни? Всъщност то не би следвало да вълнува и нея. Тибс беше просто познат, мъж, който се беше опитал да я ухажва. И други го бяха правили, а ги беше забравила. И него би забравила, ако не беше започнал да си създава име в музикалния бизнес, каза си тя, когато излязоха под жаркото пустинно слънце.

— Какво ще кажете да отидем до къщата и да пийнем по нещо? Патси прави страхотна „маргарита“ — похвали се Чарли, като потриваше ръце, предвкусвайки удоволствието.

— Май ще трябва да почакаме — Лейн посочи с глава приближаващия по алеята пикап с прикачено конско ремарке. — Изглежда, пристигат нови посетители.

Пикапът беше стар модел, с ръждиви калници и петна от ръжда по вратите. Под дебелия слой прах цветът му беше неузнаваем и Рейчъл не можеше да каже дали е тъмнозелен или тъмносин. Той спря пред кирпичената постройка, която подслоняваше канцелариите, покъртително неуместен в тази добре поддържана ферма, където дори пясъкът в двора издаваше постоянни грижи със следите във форма на рибена кост, оставени от греблото.

— Най-вероятно е някой дребен коневъд с кобила за оплождане. Идват такива от цялата страна. Виждал съм ги да пристигат, качили коня в задната част на пикапа. Да знаете само какви кранти докарват! С овчи вратове, орлови носове и кръгли глави… Престъпление е подобни животни да се регистрират като чистокръвни арабски — заоплаква се Чарли. — А най-лошото е, че повечето от тях си въобразяват, че като чифтосат тези пародии на арабски коне с някой от моите жребци, ще получат първокласни жребчета. От време на време постигат посредствени, дори добри резултати. Рецесивните гени обаче остават и рано или късно дефектите се проявяват отново. Обикновено при следващото поколение. Но не можеш да им го кажеш, защото старата кранта най-често е единственият кон, който притежават и който могат да си позволят. Дребните коневъди може да са гръбнакът на нашия бизнес, но ми се иска да бяха малко по-взискателни по отношение на животните, които отглеждат, по дяволите.

Рейчъл си замълча. Съзнаваше, че само преди година тя самата спокойно можеше да бъде причислена към дребните коневъди, за които говореше Чарли. И сега можеше да е на мястото на жената с вързана на конска опашка тъмна коса, с тъмни очила, син панталон и туника, която слизаше от пикапа.

— Върви да се погрижиш за тях, Винс — разпореди се Чарли.

— Разбрано — управителят бързо тръгна да посрещне новодошлите.

Жената направи крачка към тях, после спря и изчака Винс Ромен да отиде при нея. Извади някакви книжа от чантата си и му ги подаде, но беше твърде далеч и Рейчъл не чуваше какво си говорят. Лесно й беше да си представи, че е на нейното място. Дори забелязваше известна прилика помежду им. Непознатата се обърна настрани и се видя, че е бременна.

Когато изведоха сребристата кобила от ремаркето, Чарли каза с погнуса:

— Погледнете тази кобила. Предните й крака са осакатени. Нали ви казах, какво ли не виждаме тук.

Рейчъл едва бе погледнала коня, когато Лейн насочи вниманието й към якия, широкоплещест мъж, който държеше поводите.

— Този възрастен човек… не ти ли напомня Бен Яблонски?

В същия момент всичко си дойде на мястото: възрастният мъж, сакатата кобила, раздрънканият пикап и тъмнокосата жена. Беше Аби. Щом осъзна това, болката я прониза отново. Рейчъл се загледа в нея, вечното проклятие на живота й, и възропта тихо:

— Какво търси тя тук?

Но Чарли я чу и се обърна рязко.

— Познаваш ли ги?

Винс се върна и й спести отговора.

— Докарали са млада кобила, която искат да чифтосат с Радзин и носят парите за таксата в брой. Не са си запазили ред предварително, затова им казах, че ще е най-добре да видя какво ще решиш ти.

— Тя каза ли си името — попита Лейн.

— Каза, че било Хикс — отвърна управителят. — Твърди, че ви познава.

— Така си и мислех — Чарли го погледна въпросително и той обясни: — Тя е дъщеря на Дийн Лосън.

— Шегуваш се — Чарли зяпна бременната жена, застанала до старата камионетка. — Нямах представа, че толкова е закъсала.

— Може да си го заслужава — язвителната забележка се изтръгна от устата на Рейчъл, преди да се усети. Представяше си колко безсърдечни трябва да са се сторили думите й на техния домакин, но не я интересуваше. — Извинете ме, моля ви. Отивам в къщата.

Тръгна, без да чака отговор, и чу Чарли да казва:

— Намери празна преграда за кобилата.

Аби забеляза среброкосия мъж, застанал до високия и набит Чарли Карстейрс, и изненадата й премина в хладно недоумение. Струваше й се невъзможно да е Лейн Канфийлд. От това разстояние не можеше да различи ясно чертите му, но определено имаше прилика. И тази бяла грива беше така характерна, че едва ли принадлежеше на друг. А жената с него трябва да беше Рейчъл. Инстинктивно почувства, че не се лъже.

Когато Чарли Карстейрс се обърна да говори с Лейн и Рейчъл, Аби се приготви за битка. Знаеше, че ако Рейчъл намери начин да я лиши от нещо, което иска, като например кобилата й да бъде заплодена от жребеца на Чарли Радзин, тя ще го стори.

Рейчъл внезапно се отдели от останалите и се запъти към голямата кирпичена къща. Аби не беше сигурна дали това означава, че е успяла в намеренията си или не. После Винс Ромен се върна при нея. Попита го още преди да е казал нещо:

— Някакъв проблем ли има, господин Ромен?

— Не. Доведете кобилата и ще ви покажа къде да я оставите. Ние държим всички външни коне изолирани от нашето стадо. Така е по-малко вероятно да се пренесе някаква зараза.

Подозрението, което се породи у Аби, никак не й се нравеше. Тя заряза управителя и подхвърли през рамо:

— Извинете ме. Бен, вземи Бриз и върви с господин Ромен. Веднага се връщам — и забърза да пресрещне Рейчъл.

Но Рейчъл я видя да идва и спря.

— Какво искаш?

— Нищо — отвърна също толкова рязко Аби. — Оставям кобилата си тук за оплождане. И ако нещо се случи с нея, ще знам, че ти си виновна.

Вложила беше в тази кобила нещо повече от пари. Всичките й душевни терзания и тревоги, всичките й мечти и надежди бяха свързани с нея. Знаеше, че не може да остане и да бди над нея, да я пази от Рейчъл. Тя й бе отнела и разрушила всичко друго, принадлежало й някога. Ривър Бриз представляваше бъдещето. Не можеше да допусне нещо да й се случи.

— Нямам никакво намерение да се доближавам до кобилата ти. Ти си по тази част — хладно заяви Рейчъл, после я погледна презрително. — Това, че Маккрий те заряза, беше най-умното нещо, което е правил някога.

Аби замахна и я зашлеви силно през лицето. За част от секундата мислеше, че Рейчъл ще й отвърне със същото. Искаше й се да го стори.

Но тя се обърна и тръгна с отсечени крачки към къщата. Аби гледаше след нея и гневът й се топеше.

Рейчъл не беше наясно относно Маккрий. Тя беше тази, която го бе зарязала. Но я болеше да чува името му от нейните уста. Самият факт, че говореше за него с такава фамилиарност, потвърждаваше всичките й подозрения.

Същата вечер Рейчъл седеше пред огледалото на тоалетната масичка в стаята за гости на Чарли и разресваше косата си. Още я болеше от намека на Аби, че би посегнала на кобилата й, за да си отмъсти за пожара.

Чу, че на пода тупна обувка и погледна отражението на Лейн в огледалото. Той седеше на ръба на леглото, преметнал крак върху крак, и развързваше втората. Когато вдигна глава и срещна погледа й в огледалото, изражението му беше замислено.

— Не ми каза каква беше причината за онази сцена с Аби следобед.

Макар да трепна за миг, ръката й продължи да прокарва четката през косата.

— Тя просто се държа злобно. Предпочитам да не говоря за това, ако не възразяваш.

— На твое място нямаше да си го слагам на сърцето. Жените в нейното положение са склонни… да се обиждат по-лесно, нали? — той пусна и втората обувка на пода. — Трябва да призная обаче, че докато не я видях днес, нямах представа, че чака дете. А ти?

— Не, аз също. Но с тази внезапна женитба, никак не бих се учудила, ако просто не е имала друг изход — знаеше, че забележката й е злобна и че на Лейн не му е приятно, когато говори така. Но щом потърси отражението му в огледалото, с изненада установи, че той се усмихва. Обърна се да го погледне. — Нещо забавно ли казах, Лейн?

— Моля? — за миг той изглеждаше изненадан. — Не, всъщност не — и започна да разкопчава ризата си.

Но имаше нещо… нещо свързано с Аби. Рейчъл беше уверена в това. И трябваше да разбере защо мисълта за Аби го кара да се усмихва така.

— Защо се усмихваше преди малко?

— Мислех си за съпруга й, колко ли горд и развълнуван е бил, когато е научил, че ще става баща.

Тонът му бе много спокоен и безстрастен и все пак й се стори, че долавя в гласа му някакъв копнеж. Възможно ли беше Лейн да завижда на съпруга на Аби? Изведнъж си даде сметка, че през всичките тези месеци, откакто са женени, нито веднъж не са говорили за деца, дори и когато обсъждаха плановете за къщата. Излишните стаи винаги биваха назовавани стаи за гости.

Някак си бе останала с впечатлението, че Лейн не иска деца. Не защото той беше казал нещо. Просто бе приемала, че не иска.

В интерес на истината и тя не беше мислила по този въпрос. Допускаше, че някъде в дъното на съзнанието й винаги се е спотайвала мисълта, че някой ден ще има деца. Но мечтите й, желанията й винаги бяха свързани с отглеждането на елитни арабски коне. Бременността и раждането бяха неща, които никога не си беше представяла. Прогони от съзнанието си образа на Аби с деформирана от бременността фигура. Собствените й чувства не бяха важни. Тревожеха я тези на Лейн.

— Щеше ли да се радваш, ако си имахме бебе?

Той замръзна, както измъкваше ризата от колана си, и я погледна, внезапно застанал нащрек.

— Опитваш се да ми кажеш нещо ли?

— Не — тя се засмя смутено и се обърна отново към тоалетната масичка, сигурна, че яркият блясък в очите му не е плод на въображението й. — Просто се питах дали това би те притеснило. Винаги си бил така чувствителен относно разликата в годините ни, та си помислих, че може би ще те притесни.

Лейн бавно се приближи, застана зад стола и нежно сложи ръце на раменете й. Рейчъл го наблюдаваше в огледалото. Той вдигна глава и се взря в нейното отражение, лицето му беше спокойно и непроницаемо.

— Ти искаш ли да имаш бебе, Рейчъл?

— Само ако и ти го искаш — не можеше да каже честно, че иска. На този етап предпочиташе нещата да си останат такива, каквито са. Но ако това щеше да зарадва Лейн… ако той искаше дете… След всичко, което й бе дал, тя му беше длъжница. — Ако няма да си щастлив…

— Да не съм щастлив ли? Винаги съм мислил, че най-щастливият миг в живота на мъжа е, когато става баща — каза той. — Нямаш представа колко много означава това за мен, че искаш да ми родиш дете. Но на моята възраст… Докато то завърши колежа, вече ще съм се превърнал в изкуфял старец. Не би било честно нито към теб, нито към детето.

— Сигурен ли си? Когато говореше за Аби…

— Вероятно ти се е сторило, че малко завиждам. Признавам, че когато я видях, за част от секундата си представих, че си ти. Но знам, че не би било редно — той замълча и се взря в отражението й. Неприятно ли ти е? Бях приел, че гледаш на конете си като на свои деца, че те са в състояние да запълнят тази празнота в живота ти.

— В известен смисъл сигурно си прав — никога не се бе замисляла над това, сега също не се замисли. Обърна се, сграбчи ръката, която лежеше на рамото й, и вдигна очи към него. — Искам само да те направя щастлив, Лейн.

— Скъпа, щастлив съм. Ти си всичко, което ми е нужно — наведе се и я целуна топло, сякаш искаше да я убеди, че е искрен. Но Рейчъл не му повярва. — Късно е — каза той и се изправи. Тя познаваше този блясък в очите му. — Не мислиш ли, че вече трябва да се приготвяш за лягане?

— Разбира се.

Като избягваше погледа му, тя взе тоалетната си чантичка и влезе в банята. Остави я на мраморния плот до умивалника, завъртя крановете и докато водата пълнеше ваната, бръкна да извади бурканчето с крем за почистване. Погледът й попадна на кутийката с хапчета против забременяване. Лейн не беше отрекъл, че иска дете. Спомни си изражението му, когато призна, че си е пожелал тя да е на мястото на Аби.

Закле се безмълвно, че това никога няма да се повтори, извади таблетките една по една от картонените им гнезда, хвърли ги в тоалетната и пусна водата.

Всяка сутрин Рейчъл се отбиваше в конюшнята да проверява как вървят нещата със Саймун. Най-сетне, едва ден преди времето, определено за заминаването им, тъмносивата кобила не сви уши и не започна да рита, когато я преведоха покрай подсилената ограда, зад която държаха „дразнителя“, жребец с недотам съвършени наследствени белези, използван да предизвиква кобилите, за да се разбере кога са готови за съешаване. Този път Саймун отвърна на заинтересованото му цвилене и се долепи до оградата. Разтвори задните си крака, вдигна почти черната си опашка и уринира, показвайки несъмнено „намигане“ на клитора. Вече беше готова за заплождането.

Когато въведоха Саймун в закрития двор, предназначен специално за тази цел, Рейчъл бе не по-малко неспокойна, развълнувана и изплашена, отколкото през своята брачна нощ. В началото се чувстваше неудобно от присъствието си тук, но докато подготвяха кобилата, никой от конярите не й обръщаше внимание. Те омотаха опашката с бинт, за да не пречат космите, сложиха предпазни калъфи на задните й копита и накрая измиха вулвата, задницата и основата на опашката й с антисептичен разтвор.

Внезапно конюшнята се разтърси от пронизително цвилене на жребец. Рейчъл се обърна с разтуптяно сърце към вратата на съседното помещение, а Саймун отговори на цвиленето. Тъмният червеникавокафяв жребец се втурна като фурия вътре. Мокрият пясък на пода заглушаваше тропота на копитата му и той сякаш се носеше над земята, краката му се вдигаха високо, шията му беше извита, а дългата му опашка се изливаше като черна струя зад него. Конярят го поведе в тесен кръг и предупредително размаха камшика.

Най-сетне позволиха на пръхтящия, мятащ се жребец да се приближи до Саймун и Рейчъл потръпна в очакване. Спомни си, че беше чела някъде за арабски шейх, който канел в шатрата си гости, за да станат свидетели, когато жребец от ценна порода покрива любимата му кобила. И докато стоеше встрани и гледаше как. Баша ухажва Саймун, как я души и побутва с муцуна, имаше чувството, че се е озовала в онази шатра. Сякаш й предстоеше да присъства при консумирането на брачен съюз между царски особи. Цялата церемония бе налице: ритуалното приготвяне на невястата, величествената поява на жениха, публиката.

Рейчъл чакаше момента, когато жребецът ще се възбуди напълно, без да откъсва очи от него, без да се извръща или да замижава, както правеше с Лейн. Този път трябваше да види всичко. В мига, в който той достигна, пълна ерекция и мускулите му се напрегнаха, конярят му позволи да качи Саймун и той инстинктивно зае позиция зад нея.

В същия момент втори коняр, застанал от другата страна, хвана опашката на кобилата, за да не пречи, като се пазеше от копитата на жребеца, а трети държеше юздите й и не й позволи да отстъпи с повече от една-две крачки. Рейчъл се напрегна заедно със Саймун и занарежда наум всичките успокояващи думи, които би й казала, ако можеше.

„Спокойно, красавице моя. Не се страхувай — говореше й мислено тя и несъзнателно се съпротивляваше на въображаемото проникване, което трябваше да последва. — Разбирам, че боли, но няма да трае дълго. Той знае какво прави. Скоро ще свърши. Винаги свършва бързо. Само потърпи още малко. Точно така, Саймун — сякаш чула мислите й, тъмносивата кобила стоеше неподвижно. Дългата опашка на жребеца разсече въздуха с вертикални движения, знак, че еякулацията е настъпила, и Рейчъл почувства, че пулсът й се ускорява. — Да, да, приеми семето му — продължи да нарежда безмълвно. — Пусни го сега вътре. Няма да съжаляваш. Обещавам ти. Само му позволи да влезе вътре. Ето на, всичко свърши. Не беше толкова страшно, нали?“

Жребецът остана за малко отпуснат върху кобилата, после слезе от нея. Рейчъл се почувства странно възбудена, когато конярят го отведе настрани и го подми със специално приготвен разтвор. През това време друг разкопча калъфите от задните копита на Саймун и я дръпна напред, за да излезе от тях, после започна да размотава бинта от опашката й. Едва тогава Рейчъл забеляза мъжа с каубойска шапка, застанал от другата страна на закрития двор. Беше Рос Тибс.

Почувства се така, сякаш беше докоснала телена мрежа, по която протича електрически ток. Макар да знаеше, че той е във Финикс, беше се надявала, че няма да го срещне.

— Господин Тибс, каква изненада да ви видя тук — Рейчъл изобрази на лицето си широката принудена усмивка, която бе усвоила, откакто участваше в толкова много светски прояви заедно с Лейн.

— Госпожо Канфийлд — изимитира той официалния й тон. — Вчера прочетох в клюкарската рубрика, че вие и съпругът ви сте тук. Отдавна не бях срещал никого от родните места. Когато пътуваш, след време започваш да се чувстваш самотен. Стигаш дотам, че си готов да дадеш мило и драго, за да видиш позната физиономия.

Самотата бе нещо, което Рейчъл беше познавала през целия си живот, ала не можеше да го признае, не и пред него. Един от конярите поведе Саймун към изхода.

— Извинете ме, връщат кобилата ми в бокса. Искам да се уверя лично, че всичко там е наред.

— Ще възразиш ли, ако те придружа?

Разбира се, Рейчъл имаше възражения, но нямаше как да откаже.

— Ни най-малко.

Рос тръгна редом с нея през покрития с пясък двор.

— Кобилата ти наистина ми харесва. Мислех да купя от Чарли този жребец, Баша ал Назир. Но цената, която иска, май още не ми е по джоба. Въпреки че ми предложи някои доста добри условия.

— Значи говореше сериозно, когато каза, че искаш да си купиш арабски кон — тогава си беше помислила, че той просто се опитва да й направи впечатление.

— Дали съм говорил сериозно? Ей, това е една от мечтите ми още от… Не знам от колко време — той махна с ръка. — Не ме разбирай погрешно. Музиката е и винаги ще бъде моят живот. Но конете са любовта ми. Не мога да го обясня. Просто така го чувствам.

— Разбирам те, напълно — единствената разлика при нея бе, че конете бяха и животът, и любовта и.

Той я попита за родословието на Саймун, после и за другите й кобили. Рейчъл не усети кога са излезли от конюшнята на жребците, кога са отминали конюшнята на кобилите за разплод и са влезли в постройката, предназначена за докараните отвън кобили. Сякаш бе пренесена там с някаква магия. Лейн винаги изслушваше с готовност нейните приказки на любимата тема, но беше съвсем различно да разговаряш с човек, който споделя твоята страст. Дори когато започнаха да спорят за задължителните изисквания при определен тип селекция, пак беше приятно.

Когато Саймун бе върната в бокса, двамата тръгнаха през конюшнята да разгледат останалите кобили. Щом наближиха желязната врата на една от преградите, сребристата кобила вътре вдигна глава и изцвили тихо, вперила в тях любопитно блестящите си големи очи. Рейчъл несъзнателно спря.

— Ей, каква красавица! — възкликна Рос и се приближи да погледне над гредите.

Рейчъл не откъсваше очи от широко разтворените ноздри, които се опитваха да уловят миризмата им. Всеки път, когато влизаше в конюшнята, кобилата на Аби я посрещаше с цвилене. Веднъж отиде при нея, но щом подуши ръката й, тя се дръпна и изкуцука до най-отдалечения ъгъл. Оттогава не беше я доближавала.

Рос надникна вътре и се обърна към нея, навъсен от неприятната изненада.

— Предните и крака…

— Нелепа злополука, както чух — нямаше желание да говори за кобилата, нито за нейната стопанка.

— Колко жалко.

— Да — Рейчъл продължи към следващата преграда. Само преди миг се бе чувствала така спокойна с него. Сега отново беше разтревожена и напрегната.

— Помниш ли последния път, когато бяхме заедно в конюшня? — тонът му се промени, стана по-интимен.

— Моля те — спря го тя. Твърде ясно си спомняше какво бе изпитала, когато я бе докоснал тогава. Усети настойчивия му поглед, но го избягна.

— Чарли ми каза, че Канфийлд не знае за конете нищо повече, освен че имат четири крака, глава и опашка. Какво общо имаш с такъв човек?

— Моля те, не говори така, Рос.

— Никога няма да ме убедиш, че го обичаш.

Рейчъл долови движението му към нея и рязко се обърна.

— Какво знаеш ти за това? Не ме познаваш, не познаваш и Лейн — гласът й беше задавен от противоречивите чувства. Обърна му гръб и си тръгна, почти се затича, преди да стигне вратата.