Джанет Дейли
Непознатата сестра (20)

20.

— Какво искаш да кажеш? От къде на къде ще иска да идва на разпродажбата? — сопна се Аби, разтреперана от яд. — Тя…

Лейн вдигна ръка да прекъсне тирадата.

— Търгът е публичен. Тя има пълното право да дойде, ако реши, и не можеш да й попречиш. Аз само те запознавам с нейните планове, защото се надявам да избегнем всякакви грозни сцени, като онази, която се разигра при последното й идване тук.

Осъзнала, че той има право, Аби се помъчи да овладее гнева си.

— Защо? Каква причина може да има, за да дойде?

— Иска да купи няколко коня — отвърна Лейн. Всичко в нея замря. Боеше се дори да си поеме дъх.

— Кои?

— Не ми каза.

Ами ако между тях беше Ривър Бриз? Гневът й стана студен като лед. За пръв път, откакто Лейн спомена за намеренията на Рейчъл да присъства на търга, мислеше ясно и търсеше трескаво някакъв начин да не позволи кобилата да попадне в ръцете на омразната й полусестра.

— Бих искал да знам какво ще сториш ти, Аби — обади се Лейн.

В първия момент помисли, че той говори за кобилата, после разбра, че има предвид Рейчъл.

— Както сам каза, Лейн, търгът е публичен. Само й кажи да стои далеч от майка ми и от мен. Има ли още нещо, което трябва да обсъдим? — попита тя с ледено спокойствие.

— Не. Мисля, че говорихме за всичко.

— Хубаво. Имам да върша работа — тя се обърна и тръгна с отсечена крачка към конюшните. Хрумнала й бе една идея, но щеше да й е нужна помощ, за да я осъществи.

Откри Бен в един от коралите да се занимава с леко порязания преден крак на младо жребче.

— Ах, ти, невнимателно момче — ласкаво го гълчеше той. — Научи се да не се блъскаш във всичко по пътя си, че някой ден ще се нараниш много лошо.

— Трябва да поговоря с теб — каза Аби, когато Бен пусна кончето. То препусна през широкото заградено пасище, скри се зад майка си, а после, когато мъжът тръгна към вратата, предпазливо надзърна иззад гърба й.

— Това е от онези, които баща ти наричаше „жива беля“ — той излезе от преградата, без да бърза, и затвори вратата. — Непрекъснато е порязано или одраскано.

Но Аби нямаше желание да говори за жребчето.

— Остават ни само четири дни до търга. Лейн току-що ми каза, че конярите, които наехме, ще пристигнат вдругиден. Преди да дойдат, искам да махна оттук Ривър Бриз.

— Да я махнеш оттук? — Бен присви очи. — Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че когато дойдат, тя не бива да е във фермата.

— Какво се върти в тази твоя глава? — попита подозрително той.

— Обмислила съм всичко — отвърна Аби. — Когато германците са нахлули в Полша в началото на Втората световна война, ти как си постъпил? Евакуирал си всички коне и си се опитал да намериш сигурно място, където да ги скриеш. Искам да сторя същото с Ривър Бриз. Ако не е тук, не може да бъде продадена на търга.

— Не е същото, Аби. Сега няма война. Ако отведеш кобилата, това ще е кражба. Не е хубаво.

— Не е хубаво. Какво лошо има, ако открадна собствения си кон? А Ривър Бриз е моя. Ти знаеш, че татко ми я подари, независимо какво пише в документите — възрази Аби, все така спокойно. Гневните изблици никога не даваха резултат при Бен.

— Вярно е — неохотно се съгласи той, все още разтревожен от нейното предложение.

— Нима могат да ме обвинят в кражба на собствения ми кон? — видя, че той започва да се разколебава, и продължи: — Нужна ми е твоята помощ, но ще го направя и сама, ако трябва.

— Къде ще я отведеш — попита сърдито той.

— У Доуби. Той сам предложи да я държа в неговата плевня, когато се пренесем. Можем просто да му кажем, че искаме да заведем Ривър Бриз още сега, за да не се занимаваме с преместването й после. Не е нужно да знае нищо повече.

— Ти би го излъгала?

— Не, просто не бих му казала цялата истина.

— И какво мислиш, че ще постигнеш с това? — Бен наклони глава настрани и се взря внимателно в нея.

До този момент Бен бе приемал с разбиране нейните аргументи, но Аби знаеше, че следващият е решаващ, от него зависеше каква позиция ще заеме той. А планът й едва ли щеше да се осъществи, ако не успееше да получи поне одобрението му.

— Ще спечеля време — каза тя. — Знаеш, че нямам голяма надежда да победя в наддаването. Ако ми се удаде да я държа скрита до края на търга, може би ще успея да я купя по договорена цена. Също така е възможно печалбите от разпродажбата да са достатъчни, за да се плати на кредиторите и да не се наложи да я продаваме. Не разбираш ли, Бен, трябва да рискувам и да използвам тази единствена възможност.

Мина доста време, преди той да й отговори:

— Трябва да я преместим довечера… по тъмно.

Аби се хвърли на врата му и го прегърна силно.

— Обичам те, Бен. Просто знаех, че мога да разчитам на теб.

Полумесецът се беше издигнал над хоризонта на изток, извито острие от сребро на осеяното със звезди нощно небе. Зад петното светлина под високата лампа в двора до конюшнята на кобилите за разплод бе спрян тъмен пикап с ремарке за два коня.

Бен стоеше до колата и държеше поводите на кобилата, докато Аби оправяше морскосиньото одеяло на гърба й. Стегна каиша на корема й и закопча хлабаво този на гърдите, после издърпа одеялото върху шията. Кобилата подуши рамото на Бен, сякаш за да почерпи увереност от човека в тази необичайна среднощна дейност.

— Онази нощ, когато напуснахме Янов под прикритието на мрака, конете сякаш разбираха, че не трябва да вдигат шум, също както тази кобила — поде с приглушен глас Бен. — Потеглихме по тъмно, та немското Луфтвафе да не ни забележи. Господин Роски, управителят на Янов, водеше колоната с файтона си. След него вървеше моята група с жребците, всеки яздеше един и водеше друг. После идваха кобилите, жребчетата и другите млади коне, повечето вързани за каруците с фуража, теглени от полуарабските коне във фермата. Беше впечатляваща гледка, Аби: двеста и петдесет от най-добрите арабски коне в Полша се изливат от Янов и потъват в нощта! По пътя срещахме хиляди наши съотечественици от Западна Полша, които бягаха от германците. От тях разбрахме, че Луфтвафе бомбардира шосетата, а после самолетите се спускат ниско и обстрелват бягащите с картечници. Затова се движехме по селските пътища. Преди зазоряване скрихме конете в гората и останахме там целия ден. Бях уморен след дългата езда, ала не можех да заспя. Непрекъснато се ослушвах за германските самолети и се питах дали няма да ни открият между дърветата. Когато се мръкна, продължихме нататък, но сега жребците не бяха така нетърпеливи да тръгнат, не танцуваха и не дърпаха юздите, както когато напуснахме Янов. Сякаш знаеха, че пътят до Ковел е дълъг и опасен и че ще им е нужна цялата издръжливост и смелост, докато намерят убежище на другия бряг на Буг.

— Готово, можем да я качваме в ремаркето — Аби потупа кобилата по гърба. Покрита с тъмното одеяло, Ривър Бриз се сливаше със сенките и в мрака се мяркаха само главата и опашката й. Но в тъмното ремарке и те нямаше да се различават.

— Отвори го, а аз ще я въведа — Бен хвана изкъсо поводите.

Аби излезе иззад ремаркето и тъкмо посягаше да отвори вратата, когато на алеята светнаха фарове.

— Чакай — прошепна тя с опънати до скъсване нерви, когато Бен понечи да я последва с кобилата. — Някой идва. Стой там, докато разбера кой е.

— Може Доуби да идва да провери защо още се бавим — чула шума на мотора, кобилата наостри уши и той сложи ръка на муцуната й да я успокои.

— Може, но мисля, че не е камионетката на Доуби — устата й пресъхна, дланите й се изпотиха. Тя се отдалечи от ремаркето, изтри длани в дънките си и зачака колата да влезе в осветения участък до къщата. — Маккрий е — осъзна колко се е изплашила едва когато, познала пикапа му, коленете й се подкосиха от облекчение.

— Помниш ли, че трябваше да се срещнем преди близо два часа? — извика Маккрий. — Не знаех какво да мисля: катастрофирала ли си, колата ти ли се е повредила, какво ли. После звъня у вас, а майка ти казва, че още си тук.

— Възникна нещо важно и… забравих. Знам, че трябваше да ти се обадя.

— Забравила си? Е, много ти благодаря — той застана пред нея, сложил ръце на кръста, ядосан и възмутен. После поклати глава, сякаш не можеше да повярва. — За пръв път ми се случва подобно нещо. Досега не ми бяха връзвали тенекия. Разбира се, коя друга би си го позволила, ако не ти?

— Не съм го направила нарочно. Честна дума, забравих.

— И какво беше толкова важно?

— Един от конете се разболя. Изплашихме се да не са колики.

В този момент кобилата изпръхтя. Маккрий погледна към ремаркето и Аби изтръпна.

— Чу ли това?

— Кое? Вероятно някой кон от конюшните.

— Обикновено не паркираш ремаркето на това място — Маккрий я гледаше подозрително. — Какво търси то тук, прикачено за камионетката?

— Днес го използвахме — чу се нервно потропване на копита, явно на кобилата й беше омръзнало да стои на едно място и Маккрий несъмнено я бе чул. Почти й олекна, когато Бен се показа иззад ремаркето, следван от покрития с одеяло кон. Вече започваше да се оплита в собствените си лъжи и й се искаше всичко това да свърши по-скоро. — Решихме да закараме Ривър Бриз у Доуби, преди да го приберем.

Тя отиде и отвори вратата на ремаркето, за да може Бен да вкара вътре кобилата.

— Чакай малко. Мислех, че тя ще бъде включена в търга — навъси се Маккрий. — Да не би Лейн да е уредил въпроса в последна сметка?

— Нещо такова — не й се искаше да му разкрива плановете си. Колкото по-малко хора знаеха, толкова по-голям бе шансът да успее.

— Стига, Аби — той я хвана за китката и я принуди да се обърне и да го погледне. — Какво става тук всъщност?

— Казах ти. Караме Ривър Бриз оттатък във фермата на Хикс — отвърна тя.

— Наближава полунощ.

— Единайсет и нещо не е полунощ.

— Онова изобретателно дяволче в главата ти пак крои нещо, нали?

— Не знам за какво говориш.

— Много добре знаеш за какво говоря — Маккрий се обърна към Бен, който излезе от ремаркето, след като бе вързал кобилата вътре. — Може би ти ще ми обясниш какво става?

— Аби ще каже — отвърна той, но погледът му я подканваше да си признае.

— Обяснението е просто — отсече тя. — Ако кобилата не е тук, не може да бъде продадена.

— Трябваше да се досетя — рече мрачно Маккрий. — Но неизбежно ще те питат за нея. Конете не изчезват току-така. Как ще се измъкнеш?

— Конете се губят непрекъснато. Паднала е ограда или някоя врата е оставена отворена и тя е излязла. Има колкото искаш възможности да избяга — напрежението я правеше сприхава.

— А през това време ти ще я криеш.

— Точно така, докато свърши търгът. След това може би ще се уреди да я купя.

— Ами ако някой разбере какво вършиш?

— Няма да разберат, ако ти не им кажеш — въпросите и напрежението вече й идваха много. — Виж, Рейчъл ще дойде на разпродажбата да купува коне. Няма да й дам Ривър Бриз — освободи китката си, затвори вратата и бутна резето, разтреперана от вълнение. Накрая се обърна и застана лице в лице с него. — Е, Маккрий?

— Както разбирам, и ти участваш в това заедно с нея, Бен — каза той.

— Кобилата си е нейна. Понякога трябва да се поемат рискове, за да се постъпи, както е редно.

— Ще кажеш ли на Лейн? — попита Аби. Трябваше да знае на чия страна е Маккрий.

— Защо да му казвам?

— Ти смяташ, че вършим нещо нередно.

— Не. Смятам, че номерът е ужасно тъп и вие двамата го изпълнявате като пълни аматьори. Изненадан съм, че не сте се облекли в черно и не сте намазали лицата си с грес. Щеше да е далеч по-малко подозрително, ако просто бе яздила коня дотам и бе накарала червенокосия си приятел да те докара обратно. Той знае ли нещо за това?

— Не — Аби разбра, че Маккрий я подкрепя, и се почувства отново уверена. — Оставих го да си мисли, че Ривър Бриз е моя и всичко с нея е уредено.

— А какво ще стане, ако след като съобщиш, че е изчезнала, някой го попита дали я е виждал?

— Няма такава опасност, защото ще съобщя за изчезването й чак сутринта преди търга. Всички ще сме под пара и няма да има време да се организира търсенето й. Двамата с Бен може да се престорим, че я търсим — дотук Маккрий не й бе задал въпрос, на който да не може да отговори. Убедена, че е помислила за всичко, Аби започваше да губи търпение от бавенето. — Всичко е уточнено. Вече е твърде късно да променяме плана. Доуби ни чака и ако продължаваме да губим време тук, ще започне да разпитва. Хайде, Бен. Да вървим — Бен заобиколи откъм шофьорското място, Аби се насочи към другата страна на пикапа и Маккрий я последва. С отварянето на вратата лампата в кабината светна, тя се настани на седалката и се обърна към него. — Ще се видим, когато се върна. Ще ме почакаш, нали?

— Не. Идвам с вас, така че ми направи място.

Бен потегли бавно, без да включва фаровете, и когато излязоха от осветения двор, намали скоростта още повече. Тясната алея бе осветена само от бледата светлина на звездите и той почти легна на волана, вперил напрегнат поглед напред, за да не излезе от нея.

— По това време обикновено няма голямо движение, по шосето, но по-добре да не рискуваме някой да мине и да види, че потегляме оттук с конското ремарке — обясни Аби.

— Когато караш с изгасени фарове, рискуваш повече да те забележат — Маккрий се хвана за таблото пред себе си и извика: — Внимавай за канавката вдясно!

Бен завъртя волана и подкара още по-бавно.

— И в Полша беше така. Нощта бе толкова тъмна, че крайпътните канавки не се виждаха. И беше пълно с бягащи хора, помъкнали каквото са успели да спасят от имуществото си. Колелата на каруците непрекъснато засядаха в крайпътните канавки.

— Бен е участвал в евакуирането на арабските коне от полския конезавод през Втората световна война, когато германците нахлули в Полша — каза Аби.

— Отне ни три дни, докато стигнем до място, където е възможно да се прекоси река Буг. Придвижвахме се само след мръкване, а през деня криехме конете, където намерим. Германските самолети бяха по-многобройни от птичите ята наесен, но не летяха оттатък Буг. След като прекосихме реката, можехме да вървим и през деня. Вече бяхме само на около два дни път от Ковел, нашата цел, когато чухме артилерийска канонада и научихме, че руснаците са окупирали Източна Полша. Почти бяхме стигнали, а трябваше да потеглим обратно и да изминем отново целия път до Янов. Всички бяхме единодушни, че е за предпочитане нацистите да вземат конете, след като така и така ще бъдат конфискувани.

— През Първата световна война руснаците опустошили стопанствата и изклали почти всички коне — поясни Аби.

— Когато се върнахме в Янов Подлазки, германците вече бяха там — Бен излезе на шосето, но продължи да кара без светлини. — Комендантът нареди да закараме всички коне до Висла, значи на още сто и петдесет километра западно. Животните имаха нужда от почивка, бяха изморени от дългия път и управителят отказа. По-добре да ги бяхме закарали, обаче не знаехме, че германците и Съветите са сключили споразумение. Всичко източно от река Висла подлежеше на окупация от руснаците. Опитахме се да спасим конете от тях, но германците им предадоха конезаводите. Само след няколко седмици границата беше преместена по река Буг и съветските войски се изтеглиха, ала взеха със себе си конете от Янов като военна плячка. Великолепният Офир така попадна в Терск.

— За щастие близо седемдесет арабски коне, твърде изтощени, окуцели или много млади, за да издържат първия опит за евакуация, били оставени на различни селяни по пътя, включително Балалайка, майката на един от най-прочутите жребци след Сковронек, Баск — допълни Аби, докато камионетката трополеше по стария мост през потока.

— Да, на стопаните й бяха дадени в замяна захар и алкохол. По този начин успяхме да си върнем доста коне и започнахме отначало.

— Наближаваме кръстопът — сухо отбеляза Маккрий.

— Това е Тексас, Бен, не е Полша. Мисля, че ще е по-безопасно вече да включиш фаровете.

— Да, май се отдалечихме достатъчно от „Ривър Бенд“ — той включи светлините, фаровете осветиха пътя отпред и вече можеха да се движат по-бързо.

— Това прилича повече на втората евакуация от Янов, нали Бен? — Аби се усмихна на възрастния поляк, грубите черти на който сега се открояваха в бледите отблясъци от арматурното табло.

— Тогава пътувахме с влака. Необходими бяха трийсет и един вагона, за да съберем всички коне. Беше през четирийсет и четвърта. Съветите бяха изтласкали немците от Русия и навлизаха в Полша. Добре, че успяхме да избягаме. Около Янов Подлазки се водиха тежки сражения. Конюшните бяха разрушени, както и някои от къщите в Янов.

— Ами Дрезден и бомбардировките там? Отишли сте в Дрезден и там е било дори по-страшно, отколкото в Янов — обади се Аби.

— Имам чувството, че знаеш историята по-добре и от Бен — подкачи я Маккрий.

— И би трябвало — отвърна с усмивка тя. — Това ми бяха приказките за лека нощ като малка. Израсла съм с неговите приключения през войната.

— Пристигнахме — обяви Бен и отби по дългия около половин километър черен път до центъра на фермата.

— Доуби е буден, чака ни. В къщата свети — отбеляза Аби. — Карай направо към плевнята, Бен.

Когато минаха покрай къщата, лампата на верандата светна. До внушителния навес за машините старата плевня от камък и дърво изглеждаше съвсем малка. Бен направи полукръг и спря пред страничната врата. Аби скочи от кабината след Маккрий и спря да почака Доуби, който притича през стопанския двор да ги посрещне.

— Очаквах да дойдете преди час. Проблеми ли имахте? — той хвърли сърдит поглед към Маккрий, убеден, че той е виновен за закъснението.

— Захванахме се да свършим някои неща и те ни отнеха повече време, отколкото очаквахме. Извинявай, че те накарахме да чакаш толкова дълго, Доуби.

— Подготвил съм кътче за твоята кобила. Отделеното място край едната стена беше просторно, почти два пъти по-широко от боксовете в „Ривър Бенд“. Разделено бе на две с къса преграда, вътре имаше ясли и хранилки. Аби въведе покритата с одеяло Ривър Бриз, която запристъпя грациозно по застлания със слама под, като пръхтеше и душеше.

— Мисля, че й харесва — каза Доуби, когато кобилата захрупа овес и сякаш се поуспокои.

— Ще трябва — това също безпокоеше Аби. — Благодаря ти, че ми позволи да я държа тук.

— Няма особено значение дали ще е сега или по-късно — повдигна рамене Доуби. — Искаш ли утре сутринта да я изведа навън?

— Не, недей — отвърна тя и почувства върху себе си насмешливия поглед на Маккрий. — По-добре да стои вътре… поне докато свикне с новия си дом.

— Щом предпочиташ…

— Да, предпочитам — прегърна кобилата и прекрачи яслата да отиде при останалите.

— Късно е, утре всички ни чака работа. Благодаря ти още веднъж, Доуби.

— Ако мога да направя още нещо за теб, само кажи.

Когато излязоха от плевнята, Маккрий промърмори на ухото й:

— Този нещастен глупак ще скочи в пропаст, ако му кажеш.

— А ти няма ли да скочиш? — попита Аби.

— Не.

— Така си и мислех — но не беше особено огорчена.