Джанет Дейли
Непознатата сестра (1)

1.

Слънчевата светлина проникваше през гъстия балдахин на дъбовите клони и падаше на петна върху стария мраморен паметник, който обозначаваше този участък от хюстънските гробища като семеен парцел на семейство Лосън. Издялан във формата на древен обелиск, той бе издигнат преди повече от сто години, за да бди над гробовете на първите от фамилията, погребани в Тексас, да пази паметта на падналите далеч от първия си тексаски дом като горди войници на Конфедерацията. Тук отново се бяха събрали опечалени и земята се готвеше да приеме тялото на още един член на семейството: Робърт Дийн Лосън младши, известен на всички като Дийн.

Аби беше съкрушена от внезапната смърт на баща си. Полицаите казваха, че било злополука. Карал твърде бързо и не успял да вземе завоя. Беше се случило на път от летището за вкъщи след служебно пътуване до Лос Анджелис. Загинал на място, твърдяха те, сякаш така смъртта му ставаше по-приемлива.

Ала тя не можеше да се примири. Най-много я болеше, че бе лишена от възможността да поговори за последен път с него, да му каже колко много го обича и може би… да чуе, че и той я обича. Беше така глупаво, така детински, когато си го признаваше, ала бе истина. Тя беше на двайсет и седем години, а още не бе надрасла потребността да спечели неговата обич. Колкото и да се беше опитвала да се доближи до него, нещо непрекъснато ги беше разделяло, някаква стена, която не бе рухнала, въпреки че години наред бе блъскала по нея.

Вцепенена от скръб, тя вдигна поглед от затворения ковчег на баща си, покрит с жълти тексаски рози, и огледа хората, събрани около гроба. Не бяха толкова много, както на погребението на дядо й преди деветнайсет години. Тогава бе дошъл дори губернаторът. Но това бе обяснимо. Нейният дядо Ер Ди Лосън бе един от пионерите в добива на петрол. Той бе човекът, заредил отново семейната каса, изпразнена през ужасните години след Гражданската война. Решителен, умен и много самоуверен — така си го спомняше Аби, въпреки че когато той почина, тя беше още дете, едва осемгодишна. Историите, които бе чувала за него, го представяха като колоритна и очарователна личност, понякога стигаща до безскрупулност, за да постигне, каквото иска. В зората на петролния бизнес това било неизбежно.

Ала Лосънови не бяха петролни милионери. Когато хората правеха подобни намеци пред Аби — кръстена Абигейл Луиз Лосън на прабаба си, — тя с огромно удоволствие цитираше Ер Ди: „Не от петрол, скъпа. Спечелили сме състоянието си от кал.“ Смаяното изражение, което се появяваше на лицата им, винаги я разсмиваше. После им обясняваше, че става дума за течността, която се напомпва в отвърстието, размеква почвата за сондажната корона, отвежда отломките, поддържа налягането и предотвратява фонтанирането. В далечните времена на роторното сондиране тази течност представлявала смес от глина и вода, буквално кал. По-късно започнали да включват в нея и други добавки, като барит й бетонит, за да увеличат тежестта й. В края, на двайсетте години, след като работил известно време на разрастващите се петролни полета в Тексас, Ер Ди създал собствена формула на „калта“, заел се лично с доставките и основал компания, която след време превърнал в богата корпорация.

След неговата смърт и последвалата продажба на компанията от страна на баща й ролята на семейство Лосън в Хюстън се бе променила значително. Сега влиянието им в петролната общност бе сведено до трайните приятелски връзки с бившите делови партньори на Ер Ди. Ала със своето богатство и авторитет те бяха запазили позициите си в отбраното общество, за което свидетелстваха множеството изтъкнати личности между опечалените.

Аби гледаше познатите лица и си мислеше колко е странно, че в такъв момент човек забелязва подобни неща, сякаш живите се нуждаят от потвърждение за значимостта на обичания покойник — потвърждение, измервано единствено с броя влиятелни хора, дошли на погребението.

Майка й плъзна дантелена кърпичка под черния воал на шапката си, за да попие сълзите, и доловила движението, Аби понечи да се обърне към нея. В същия момент зърна младата жена, застанала до мемориалния обелиск. Тя й се стори така позната, че не се сдържа и я погледна още веднъж. Вторачи се в нея шокирана, пребледняла като платно. Приликата беше обезпокоителна.

— А сега да се помолим — прикани свещеникът, застанал с наведена глава пред затворения ковчег. — О, Господи, днес сме се събрали тук, за да положим за вечен покой тялото на твоя слуга Дийн Лосън, обичан съпруг и баща…

Аби чу поканата за молитва, ала думите на свещеника не достигнаха до съзнанието й. Твърде стъписана бе от външността на непознатата. „Не е възможно. Не може да бъде“ — мислеше си объркано тя и студена тръпка пропълзя по гърба й.

Жената стоеше с леко наведена глава и ветрецът разпиляваше гъстите й кестеняви коси — със същия разкошен нюанс като нейните. Ала онова, което най-силно порази Аби, бяха очите: лазурносини и искрящи, бездънни като морските дълбини — досущ като нейните.

„Лосъново синьо“, така го наричаше дядо й, когато се хвалеше, че очите им са по-сини от метличина.

Аби имаше чувството, че гледа собственото си леко разместено отражение. Усещането бе странно. Несъзнателно вдигна ръка към косите си, за да се увери, че все още са опънати назад и прибрани в кок на тила, а не падат свободно по раменете, както на жената оттатък пътеката. Коя бе тя?

Пристъпи по-близо до Бенедикт Яблонски, управител на фермата за арабски коне в „Ривър Бенд“, семейното имение на Лосънови югозападно от Хюстън. Но преди да успее да го попита за непознатата, която направо бе нейна двойница, застиналото до този момент множество се раздвижи. Загуби я за миг от погледа си и тя изчезна някъде. Къде? Как бе могла да изчезне толкова бързо? Коя бе тя? Свещеникът тръгна към тях и майка й стана от стола. Черният воал закриваше плувналите й в сълзи очи. Аби също се надигна и застана до нея, както винаги готова да покровителства стройната като тръстика Бабс Лосън. Още от дете бе привикнала да спестява на майка си всякакви неприятности. Така правеше и баща й. Бабс просто не можеше да се справя с проблемите. Обръщаше се на другата страна и се преструваше, че те не съществуват, сякаш така ще изчезнат.

Но Аби, която бе наследила гордостта и упоритостта на Лосънови, предпочиташе да посреща всяка ситуация лице в лице. Неспособна да прогони от съзнанието си образа на жената, която толкова много приличаше на нея, и решена да я открие, тя оглеждаше лицата на тълпящите се около гроба хора и едва чуваше съболезнованията, които свещеникът поднасяше на майка й. Трябваше да е тук някъде.

Инстинктивно се обърна за помощ към Бенедикт Яблонски, както бе правила през целия си живот. Облечен в костюм от туид, стар почти колкото него, той държеше каскета си пред гърдите. Гъстата му, обикновено разрошена стоманеносива коса, бе гладко сресана.

Възрастта бе набраздила лицето и посребрила главата му, ала той все още изглеждаше непоклатим като скала. Сякаш нищо не можеше да го обърка и разколебае. Което не бе така изненадващо, като се има предвид какво бе преживял в Полша по време на нацистката окупация и през първите следвоенни години.

Сега, застанала до него, Аби си спомни как навремето се шегуваше, че всичко у него е ъгловато: челюстта, брадичката, раменете и държането. И все пак той бе човекът, който бе упражнявал огромно влияние в живота й. При него бе тичала с всичките си въпроси и проблеми като дете.

Той бе сериозен мъж и рядко се усмихваше. Вгледа се в нея за миг, за да разчете езика на тялото й, както често го бе виждала да прави с младите арабски жребци, които тренира.

— Какво има? — в говора му се долавяха гърленият акцент и лиричният ритъм на майчиния му полски, език.

— Преди секунди до семейния обелиск имаше някаква жена. Видя ли я?

— Не — отвърна той и неволно погледна натам. — Каква жена?

— Не знам — Аби се намръщи и отново заоглежда хората, които сновяха наоколо. Знаеше, че непознатата не е плод на въображението й. Разсеяно прокара ръка по талията си и дискретно приглади черната рокля от „Шанел“; крепдешинът бе мек и приятен на пипане. После отново се обърна към него.

— Постой вместо мен до мама, Бен.

— Добре.

Аби се смеси с множеството около гроба, като спираше да поговори с един, да приеме съчувственото ръкостискане на друг. Кимаше, усмихваше се едва-едва, промърморваше в отговор нещо подходящо и непрекъснато се оглеждаше за непознатата.

Тъкмо щеше да реши, че тя вече си е отишла, когато я забеляза в края на тълпата. Отново се обезпокои от смайващата прилика помежду им. Редом с нея стоеше сивокосата Мери-Джо Андерсън, дългогодишната секретарка на баща й, ръководила повече или по-малко самостоятелно ограничената му адвокатска практика през годините. Стъписана и объркана, Аби прикова поглед в тях. Какво правеше Мери-Джо с нея? Познаваше ли я?

Някой я докосна по рамото и зад гърба й се чу дълбок мъжки глас:

— Госпожице Лосън? Добре ли сте?

— Моля? — тя се обърна и погледна с недоумение високия чернокос мъж, който вече я подхващаше за лакътя.

— Попитах добре ли сте? — устните му под тъмните мустаци се разтегнаха в търпелива и любезна усмивка, но присвитите му очи я изучаваха внимателно.

— Аз… добре съм — отвърна тя и се взря в грубо издяланите му черти, опитвайки се да събере мислите си. Струваше й се някак познат.

Спомни си за жената и хвърли поглед през рамо, а мъжът сложи ръка на кръста й да я подкрепи.

— По-добре да седнете — каза той и я поведе в обратната посока.

Аби се възпротиви:

— Казах ви, че съм добре. Нищо ми няма.

Мъжът я погледна скептично, наклонил глава настрани, но я пусна.

— Не изглеждате добре. Всъщност, госпожице Лосън, преди миг изглеждахте направо ужасно.

Откровеността му я накара да съсредоточи цялото си внимание върху него, макар че зърна Мери-Джо Андерсън да се отдалечава сама от гроба. Смяташе, че се е научила да прикрива чувствата си, а се оказваше, че се е заблуждавала. Или пък той бе по-наблюдателен от повечето хора.

— Вероятно е било от жегата — отвърна Аби.

— Горещо е — съгласи се мъжът с леко кимване. Погледът му се плъзгаше по лицето й, а очите му оставаха все така зорки и изучаващи. Това засили чувството й, че са се срещали някъде… и че тогава също я е разглеждал по този начин.

— Но се чувствам добре. Все пак благодаря за загрижеността… — и замълча, тъй като не знаеше името му.

— Уайлдър. Маккрий Уайлдър — името не й говореше нищо и той, изглежда, разбра това. — Срещнахме се миналата пролет в кантората на баща ви.

След тези думи тя изведнъж го видя седнал в големия кожен фотьойл в адвокатската кантора на баща й. Спомни си раздразнението, изписано на лицето му, когато тя нахълта без предупреждение и прекъсна разговора им, и как се облегна назад и започна да я наблюдава, като потриваше с показалец мустака си. Онзи следобед той беше облечен в риза цвят каки със запретнати маншети и разкопчана яка, разкриваща лекото окосмяване на гърдите му. Мускулите на ръцете му изпъкваха, кожата му беше гладка на вид и загоряла от слънцето, раменете — широки. Но имаше и още нещо. Свъсила вежди, тя се опитваше да се сети какво й убягва. Пое си дъх и долови мускусния аромат на мъжкия му одеколон.

— Петрол — към миризмата на тютюна от лулата на баща й бе примесен дъхът на петролните полета. — Не говорехте ли за това с баща ми?

— Косвено. Поласкан съм, че си спомняте.

— Нима? — той някак си нямаше вид на човек, който се вълнува от комплименти.

— Кой не би се почувствал поласкан, когато хубава жена го е запомнила от случайна среща?

— Бих могла да назова неколцина — Аби не се поддаде на опитите му да я очарова. Умееше да преценява хората.

— Като например бившия ви съпруг?

Тя неволно скри безименния пръст на лявата си ръка. Той вече не бе украсен от платинената венчална халка и почти закриващия я пръстен с блестящ трикаратов сапфир, ограден с диаманти, които бе избрала в „Тифани“ и Кристофър Джон Артуел бе купил след романтична закуска пред магазина на Пето Авеню в Ню Йорк. Преди десет месеца ги бе хвърлила в лицето му. Тогава приключи нейният злополучен шестгодишен брак. Още същия следобед бе напуснала къщата на Лейзи Лейн в хюстънския квартал „Ривър Оукс“, прибрала се бе в „Ривър Бенд“ и си бе върнала моминското име. Съжаляваше за някои неща в живота си, но разтрогването на брака й не бе между тях.

Въпреки това бе възмутена, че той се намесва в личния й живот.

— Изглежда, знаете доста неща за мен, господин Уайлдър — отвърна тя с леко предизвикателен тон.

— Доколкото си спомням, същия ден бяхте получили окончателното решение за развода и искахте да го отпразнувате. Един мъж не забравя току-така, когато млада и поразително красива жена обяви, че е свободна.

Тя беше забравила каква бе причината да нахълта в кабинета на баща си тогава.

— Вие си спомняте? — тонът й омекна. — Поласкана съм.

— Нима?

Аби го погледна с интерес, изненадана от бързината, с която отвръщаше на намека й; с нейните камъни по нейната глава. Почувства се жива за пръв път откакто бе научила за смъртта на баща си, но само за кратко. Не можеше да избяга от сериозността на момента, когато затвореният ковчег още не бе спуснат в гроба и потискащо горещият въздух бе натежал от миризмата на рози.

Маккрий хвърли поглед натам.

— Искам да знаете колко много съжалявам за смъртта на баща ви.

Неприятно й бе, че се връщат към баналните фрази и също толкова баналните отговори.

— Благодаря. Благодаря и за загрижеността ви.

В мига, в който той си тръгна, Аби почувства отсъствието му, ала нямаше време да се замисли върху това. Други хора чакаха да й изкажат съболезнования и тя отново тръгна да обикаля, като търсеше с поглед непознатата и продължаваше да се чуди коя е.

Рейчъл Фар я наблюдаваше от разстояние, впечатлена от грацията и самоувереността, с които тя се придвижваше през тълпата. Всичко идваше от онази скъпа черна рокля, реши тя, така семпла, но толкова елегантна със сатенената гарнитура на маншетите, изправената яка и прореза. Или може би от начина, по който носеше косата си, вдигната и прибрана в сложен кок, който й придаваше толкова модерен и сигурен вид. Определено не й личеше да страда от жегата и влагата като нея. Роклята не прилепваше по тялото й и косата й не бе мокра от пот като нейната. Рейчъл беше очаквала, че ще е горещо, но не и че ще е толкова влажно. Нали Тексас уж трябваше да е сух, равен и кафяв? Хюстън бе разположен на равно място, но тънеше в буйна зеленина и очевидно бе влажен.

Погледна червената роза, която стискаше в ръката си. Кадифените й листенца бяха клюмнали от жегата. Купила я бе от количката с цветя на хюстънската интерконтинентална аерогара малко след пристигането си от Калифорния вчера следобед. Искаше да я положи върху ковчега на Дийн като символ на любовта си към него, но се боеше да направи този така прост жест.

Снощи бе отишла до погребалното бюро, ала не й бе достигнала смелост да влезе вътре, защото се боеше от реакцията на семейството и не желаеше да прави сцени. И днес остана вън от черквата, докато траеше опелото за Дийн. Искаше й се да влезе, но се чувстваше някак твърде нечиста, за да присъства. Накрая последва процесията от линкълни, мерцедеси, ролс-ройси и кадилаци до гробищата край града.

Не можеше да се избави от мисълта, че ако секретарката не й бе телефонирала, никой нямаше да й съобщи за смъртта на Дийн. Щяха да минат дни, седмици, дори може би месеци, докато разбере. Опитала се бе да изрази благодарността си пред госпожа Андерсън, но бе доловила колко неловко се чувства тя с нея на погребението.

Не беше честно. Рейчъл също бе обичала Дийн. Семейството му би трябвало да разбере, че й се иска да скърби заедно с тях и да сподели болката от общата им загуба. Той бе посвещавал толкова малко време на нея и толкова много на тях. Възмутена, тя твърдо реши да сложи розата върху ковчега. Изобщо не я интересуваше какво ще си помислят те.

За да не се откаже, тръгна бързо и без да вижда нищо около себе си по тясната ивица земя, разделяща редиците гробове. Ниските й токчета потъваха в дебелия килим от трева в шарената сянка на високите дъбове, които стояха на стража над мъртвите. Струваше й се, че се движи във вакуум, капсулирана в мъката, която замъгляваше възприятията и, така че картините и звуците наоколо почти не достигаха до съзнанието й.

Въпреки обидата и болката си Рейчъл осъзнаваше, че след като беше получила само трохи от живота му, беше съвсем логично да й бъдат отредени трохи и от смъртта му. Но колкото и да бе негодувала срещу всичко това, сега се разплака. Вече нищо не можеше да поправи тази несправедливост. Само Дийн бе имал властта да го стори, а той беше мъртъв.

Изведнъж ковчегът изникна пред нея, покрит с жълти рози. Тя спря и колебливо положи върху него увехналата червена роза. Цветето изглеждаше така самотно и нелепо, че й се доплака. Примигна, за да прогони сълзите, които пареха очите й, прокара пръсти по ръба на ковчега за последно сбогом и си тръгна. Когато вдигна очи, видя Аби, застанала на по-малко от пет метра от нея, намръщена и вперила в лицето й объркан и напрегнат поглед. За част от секундата Рейчъл се изкуши да изчезне колкото може по-скоро, сякаш беше виновна за нещо. Ала за нищо не бе виновна. Защо да бяга тогава? Тя повдигна леко брадичка и тръгна напред в същия миг, в който й Аби стори същото.

Срещнаха се по средата на разстоянието. Аби първа заговори:

— Коя сте вие? Очаква ли се да ви познавам? — имаше същия леко провлачен тексаски говор като на Дийн. Рейчъл установи, че е по-висока от нея с повече от десет сантиметра, но това не й вдъхна чувство за превъзходство, а само я накара да се почувства тромава и несръчна.

— Казвам се Рейчъл. Рейчъл Фар от Лос Анджелис.

— От Лос Анджелис ли? — веждите на Аби се свъсиха още по-силно. — Татко тъкмо се бе върнал от там.

— Знам — разбрала, че тя няма никаква представа коя е, Рейчъл изведнъж се почувства безкрайно огорчена и наранена. — Дийн казваше, че много си приличаме. Предполагам, че е така, в известен смисъл.

— Коя сте вие? — попита отново Аби.

— Аз съм негова дъщеря.

Аби се отдръпна шокирана и ядосана.

— Това е невъзможно. Аз съм неговата дъщеря, единственото му дете.

— Не, вие сте…

Но Аби не желаеше да слуша повече нелепите й лъжи.

— Не знам коя сте и какво търсите тук — каза тя, като се стараеше да не повишава глас, — но ако не си тръгнете веднага, ще се погрижа да ви изхвърлят от гробищата.