Джанет Дейли
Непознатата сестра (39)

39.

Готвещ се за излитане лайнер набираше скорост на пистата и тътенът на турбините му разтърсваше въздуха, когато до частния реактивен самолет с надпис „Канфийлд Индъстрис“ на съседната бетонна площадка спря черна лимузина. Шофьорът изскочи и бързо отвори задната врата.

Пръв слезе Рос Тибс и се обърна да помогне на Рейчъл. Тя се опря на ръката му и пръстите му веднага се сключиха нежно около нейните. Рос не се и опитваше да скрие обожанието в погледа си и това я изпълваше с лека възбуда. Беше толкова безразсъдно и дръзко от негова страна да показва открито своите чувства, когато Лейн е само на няколко стъпки от тях, че макар и изплашена, тя се почувства щастлива.

— Не ти ли казах, скъпа? Идеално време за летене — заяви Лейн, като заобиколи дългия автомобил от другата страна, следван от Маккрий. — Погледни само това синьо небе. И пилотът обещава да е все така по целия път до Хюстън.

— Радвам се — отвърна тя, но почти й се искаше да е облачно и да завали, за да има извинение да остане и да си открадне още няколко мига с Рос.

— Боя се, че летенето не е стихията на Рейчъл — каза Лейн, като се усмихваше с добре познатото й весело снизхождение. От самото начало на тяхната връзка той се отнасяше с нея леко покровителствено. През последните няколко години това бе започнало да й досажда.

— Отдавна съм привикнала, Лейн — но знаеше, че думите й минават покрай ушите му. Той просто отказваше да забележи, че се е превърнала в изискана светска дама, и продължаваше да се държи бащински — разбира се, когато благоволяваше да й отдели малко от скъпоценното си време.

— Аз също не се чувствам особено комфортно във въздуха — каза Рос, — така че в това отношение не си сама, Рейчъл.

— Не се страхувам да летя — възрази тя. Кълнеше се, че ще закрещи, ако Лейн започне да я третира като дете, чиито страхове трябва да бъдат разсеяни.

— В такъв случай, ако някога летим заедно, можеш да държиш ръката ми — Рос стисна леко пръстите й и тя изведнъж осъзна, че ръката й още е в неговата. Хвърли поглед към Лейн, за да разбере дали е забелязал, но този, който сякаш ги наблюдаваше с интерес, бе застаналият малко по-назад Маккрий. Какво ли знаеше или се досещаше?

Не бе успяла да отговори на забележката на Рос, когато към тях се присъедини пилотът.

— Багажът ви е натоварен, господин Канфийлд. Можем да потеглим, когато сте готови.

— Благодаря, Джим. Веднага идваме — отвърна Лейн. Шофьорът на лимузината затвори багажника и безмълвно зае отново поста си до вратата.

— Мисля, че трябва да тръгваме, Рос. Благодаря ти за всичко — Рейчъл стисна ръката му, после импулсивно го целуна по бузата. Безразлично й беше дали Лейн ще си помисли, че прекалено интимничи с Рос. Донякъде дори се надяваше той да ревнува.

— За мен бе удоволствие. Знаеш това, Рейчъл — Рос неохотно пусна ръката й.

— Ще се обаждаш, нали? — доловила молбата в гласа си, тя се опита да заглади впечатлението. — Знаеш колко се интересувам от твоята млада кобила.

— Ще те държа в течение. Обещавам.

— Рос, позволи ми да прибавя и моите благодарности към тези на Рейчъл — Лейн му подаде ръка. Рос се поколеба за част от секундата, после я пое. — Наистина сме ти задължени, че ни докара до летището. Надявам се само да не сме ти създали твърде големи затруднения.

— Ни най-малко.

— Когато наминеш към Хюстън, обади се. Знаеш, че винаги си добре дошъл в „Рйвър Бенд“.

— Може да се възползвам от тази покана — заяви Рос и погледна към Рейчъл. — Отдавна не съм навестявал местата, където пеех някога.

Докато вървеше към стълбичката на самолета редом с Лейн, Рейчъл се чувстваше раздвоена. От вратата помаха на Рос за последен път, влезе в луксозната кабина и зае обичайното си място. Закопча колана, отпусна се на седалката и тъжно въздъхна.

— Нещо не е ли наред, скъпа? — попита Лейн.

— Не, няма нищо — побърза да отговори тя, после видя, че той дори не поглежда към нея. Куфарчето на масичката пред него вече беше отворено. — Просто съм уморена, това е. Партито снощи свърши толкова късно… — тя млъкна, щом забеляза, че Маккрий я наблюдава. — Не знам дори дали да говоря с теб, Маккрий. Ти така и не се върна снощи.

— Задържаха ме.

— Май е излишно да питам кой те е задържал — само при спомена за сцената с Аби предишната вечер кипна от гняв. Господи, как само мразеше, ненавиждаше, презираше тази жена.

— Да.

— И за какво си говорихте с нея?

— Това, Рейчъл — ще го кажа по най-учтивия начин, който ми е известен, — изобщо не ти влиза в работата.

— Маккрий, не вярвам да си толкова глупав, че отново да си се забъркал с нея? След като тя и онова нейно невъзпитано хлапе се държаха така снощи, аз не…

— Не намесвай Идън, Рейчъл — предупреди я той.

Тя се отдръпна леко, сепната от заплашителния му тон.

— Не бях забелязала, че си толкова чувствителен към подобни неща — подхвърли тя.

Маккрий стана от мястото си.

— Може просто да не харесвам начина, по който ти и Аби въвличате във вашата жалка вражда едно невинно дете. Извини ме. Мисля да седна отзад. Не съм особено приятна компания тази сутрин — премести се на една от задните седалки в кабината и закопча колана.

След няколко минути самолетът вече бе излетял и се носеше на изток. Маккрий гледаше през прозореца надолу към сивата лента на магистралата. Някъде там, по тези пътища, пътуваше Аби… с дъщеря му. Неговата дъщеря. Той имаше дете, част от него, негова плът и кръв.

Спомни си как я видя за пръв път, мъничка синеока красавица, която търсеше изгубената си майка. Тогава се бе зачудил защо сред толкова много хора е избрала тъкмо него. Но сега това му се струваше напълно логично, той беше неин баща. Детето явно бе почувствало инстинктивно връзката помежду им. Аби можеше да отрича колкото си иска, обаче такава връзка несъмнено съществуваше.

Ала какво да предприеме по този въпрос? Как да постъпи? Пяла нощ беше обмислял този проблем, но не беше по-близо до решението му, отколкото преди дванайсет часа, когато излезе от стаята на Аби.

„Ако изобщо изпитваш нещо към нея, ще стоиш надалеч.“ Това бе последното нещо, което му каза тя. Маккрий се питаше дали не е права. Ако се опита да утвърди родителските си права, как ще се отрази това на Идън? Много ли ще я нарани? Тя беше умно момиченце, но какво можеше да разбере едно петгодишно дете?

Ала как да стои настрана? Не можеше да върне часовника назад и да забрави случилото се предишната вечер. Не можеше да се преструва, че дъщеря му не съществува. Маккрий вдигна поглед към синьото тексаско небе, синьо почти колкото очите на Идън. Представи си лицето й, палавия блясък в сините очи, невинната усмивка, подскачащата тъмна конска опашка. По дяволите, тя наистина беше сладко дребосъче, помисли си и веднага си представи лицето на Аби: същите сини очи, същата тъмна коса, но изражението бе изплашено и бдително — лице на майка, готова да се бори, за да предпази детето си. Не можеше да й се сърди, че иска да защити Идън, но какво трябваше да направи той, по дяволите? Идън беше и негова дъщеря!