Джанет Дейли
Непознатата сестра (40)

40.

Булдозерът продължаваше да бучи на ливадата в далечината, лопатата му изгребваше чимовете заедно с горния слой от почвата и очертаваше овалните контури на бъдещата тренировъчна писта. На около четиристотин метра по-нататък се издигаше викторианската сграда на „Ривър Бенд“, която щеше да се вижда съвсем ясно от пистата.

Когато се спря на това място, Аби знаеше, че Рейчъл ще реши, че целта й е да я дразни, но бе избрала парцела, защото той бе относително равен, добре отводнен и достатъчно далеч от рекичката, за да не бъде заливан при проливните дъждове.

Когато репортерката на едно от най-реномираните издания за арабски коне потегли с малката си кола от двора, Аби въздъхна уморено.

— Не знам за теб, Бен, но аз имам чувството, че съм била с нея цял ден. Сега има материал не за една, а за няколко статии.

— Идън си идва. Ето го училищният автобус.

— Ще отида да я посрещна — каза Аби и забърза по алеята.

Откакто Маккрий бе разбрал, че Идън е негова дъщеря, тя бе започнала да се държи крайно покровителствено и властно с нея, искаше да знае къде и с кого е била всяка минута. Бяха минали почти десет дни и до този момент той не се бе обаждал. Отчаяно й се искаше да вярва, че е решил да стои настрана.

Видя, че колата на репортерката отби вдясно, за да направи път на идващ насреща й пикап. Камионетката не й беше позната, но момиченцето с конска опашка, което й махаше весело от кабината, несъмнено бе Идън. Докато й махаше в отговор, Аби хвърли поглед към шофьора. Изведнъж цялата се вледени, сякаш бе нахлул студен северен вятър и бе изстудил въздуха с трийсет градуса. Гледаше втрещено Маккрий, който намали скоростта и спря пикапа. Случило се бе онова, от което се боеше най-много: Маккрий бе дошъл и държеше дъщеря й в ръцете си.

— Мами! — Идън подаде глава от кабината. — Виж кой ни е дошъл на гости!

Аби не можеше да каже и дума от страх, а очите й бяха приковани в Маккрий.

— Скачай вътре — каза той.

С отмалели пръсти тя отвори вратата и се качи в кабината. Идън се премести в средата да й направи място и се разбъбри като сврака, но Аби не я слушаше. Мислеше, че е подготвена за подобно развитие на нещата, но сега не знаеше какво да стори.

— Мами, няма ли да отвориш? — попита нетърпеливо Идън.

Зашеметена, Аби едва сега забеляза, че колата е престанала да се движи. Бяха спрели пред къщата. Докато слизаше, Идън едва не я настъпваше по петите.

— Хайде, мами. Обещах на Маккрий да му покажа моето пони.

Тя инстинктивно отвърна:

— Първо трябва да се преоблечеш, млада госпожице — и я побутна към къщата.

— О, мамо! — възкликна възмутено дъщеря й.

— Знаеш правилата, Идън — хрущенето на чакъла я предупреди за приближаването на Маккрий, който заобикаляше колата отпред.

— Знам ги — измънка Идън, после се обърна към него и му отправи сериозен поглед. — Няма да се бавя. Обещавам. Нали ще си тук, когато се върна? Няма да си тръгнеш, нали?

— Не. Тук ще съм.

Идън се усмихна и хукна към къщата.

Аби стоеше сковано, хлопването на задната врата разтърси изострените й сетива като експлозия. Боеше се да помръдне, боеше се, че може да каже или да стори нещо прибързано. Почувства, че Маккрий насочва вниманието си към нея, и се опита да не го забелязва, но знаеше, че я гледа, и изведнъж й стана неудобно заради кичурите коса, които се бяха измъкнали от гладкия кок на тила, докато беше препускала с Уиндсторм за снимките. Високата яка на блузата започна да я стяга, черният жакет и сивият панталон за езда сякаш й станаха тесни.

Усещането от изучаващия му поглед изчезна и Аби разбра, че се е извърнал.

— Тук сте направили доста промени. Виждам, че старата каменна плевня вече я няма.

— Съборихме я, за да отворим място на новата конюшня за кобилите.

И трите нови конюшни бяха боядисани в пясъчен цвят и украсени с тъмнокафяво. Дървото на оградите покрай пасищата, манежа и кошарата за обяздване бе потъмняло от безира. Цялото място имаше практичен и функционален вид. Аби знаеше, че е постигнала много, и се гордееше. Изведнъж си даде сметка, че Маккрий сигурно го сравнява с ултрамодерните съоръжения в „Ривър Бенд“ и че нейната ферма не може да се мери с тази на Рейчъл.

— Ти не се интересуваш от тези неща, Маккрий, така че по-добре казвай направо защо си дошъл — за пръв път го погледна в лицето. Изуми се от изпития му вид, от хлътналите му бузи и сенките под очите.

— Опитах се да постъпя, както искаше ти. Аби — поде той. — Да стоя настрана. Но няма да се получи. Не мога да забравя, че тя е и моя дъщеря.

— Не! — прошепна тя.

— Искам да бъда част, от живота й.

— Не можеш!

— Не мога ли? — предизвикателният му поглед я прониза, после на устните му се появи лека усмивка. — Само гледай.

Почти в същия миг задната врата хлопна отново. Аби се обърна и видя Идън, която тичаше към тях с развята конска опашка. Единият крачол на закърпените й дънки бе напъхан в ботуша.

— Това се казва бързина, нали? — похвали се тя, когато стигна до Маккрий. Сграбчи ръката му и го повлече към конюшните. — Хайде, искам да ти покажа Джоуджоу. Той е най-доброто пони на целия свят. Бих ти дала да го пояздиш, ама си много голям за него.

— Няма нищо. Предпочитам да погледам как яздиш ти — усмихна се той.

Със закъснение Идън хвърли поглед през рамо.

— И ти ще дойдеш, нали, мами?

— Да — нямаше намерение да оставя Маккрий сам с нея.

Но стоеше настрана, не вземаше участие в разговора им. Беше с тях само за да ги наглежда и да помогне на Идън да оседлае уелското пони с арабска кръв. Искаше да е ясно, че не одобрява това начинание.

Като наблюдаваше и слушаше дъщеря си, не можеше да не забележи колко очарована е тя от Маккрий. Опитваше се да се успокоява, че това не означава нищо. Идън харесваше всички, от малка си беше такава. Между тях не съществуваше никаква по-особена връзка. Аби си напомни още веднъж, че трябва да престане да търси под вола теле.

— Тя е истинска малка жокейка, нали? — отбеляза с усмивка Маккрий, като гледаше как Идън препуска в лек галоп по манежа.

На Аби й идеше да изкрещи от безсилие, когато долови нотка на гордост в гласа му. Той говореше като баща.

— Много добра ездачка е за възрастта си — да не признае това би означавало да отрече и своята гордост от нейните постижения.

Докато Идън отново обикаляше манежа, Маккрий се премести по-близо до Аби и опря лакти на оградата.

— Само я погледни, Аби — промърмори той. — Това там е част от нас двамата, наша плът и кръв.

Аби спря поглед на косата й, тъмна като нейната и къдрава като на Маккрий, сините очи, наследени от нея, и извитите малки пръсти, белег на рода Уайлдър. До този момент бе отказвала да гледа на дъщеря си по този начин. Сега виждаше, че доказателствата са неоспорими. Обърна се бавно към него. Трудно й беше да срещне настойчивия му поглед.

— Ние я създадохме, ти и аз, Аби — нещо в гласа му превръщаше думите в милувка.

Изведнъж й стана ужасяващо лесно да си представи, че е отново в прегръдките му.

— Недей… да говориш така — отстъпи встрани, увеличавайки разстоянието помежду им. — Дори недей да мислиш по този начин.

— Знаеш, че е вярно.

Аби тръгна към вратата на манежа.

— Идън! Достатъчно за днес. Ела да кажеш „довиждане“ на господин Уайлдър. Той трябва вече да си тръгва.

Идън се приближи в галоп.

— Не може ли да остане още малко? Исках да подредиш няколко препятствия, за да му покажа колко високо скача Джоуджоу.

— Не. Късно е — тя изведе понито от манежа.

— Ама, не може ли да остане за вечеря?

— Не — само това й трябваше: Доуби да разбере, че Маккрий е тук. Забеляза, че той се изправи и бавно тръгна към тях. — Вече го поканих. Не може да остане — погледна го остро, предупреждавайки го да не оспорва думите й.

— Може би някой друг път, Идън — каза той.

— Значи ще дойдеш пак да ни видиш? — попита с надежда тя.

— Можеш да разчиташ на това.

— Мак… — Аби не успя да продължи.

— Тъкмо щях да съобщя на майка ти, че отново ще живея тук.

— Не можеш — Аби го гледаше, вцепенена от ужас.

Маккрий се усмихна, но очите му бяха сериозни.

— Това е едно от предимствата на моята професия. Мога да разположа управлението на компанията си, където си пожелая. Реших да го преместя тук. Време е да се установя и да си намеря къща, в която да живея.

— Мислиш ли, че постъпваш умно? — попита само Аби.

— Умно за кого? — отвърна й меко той, после се усмихна с вбесяваща самоувереност. — Ще бъда в града още няколко дни, за да се огледам. Може да се срещнем случайно.

Аби беше така ядосана, че дори не бе в състояние да говори. Маккрий знаеше много добре, че тя не може да не се възпротиви на решението му. Налагаше се да се срещне с него, за да се опита да го разубеди. Трябваше някак си да му втълпи, че това ще е грешка.

Той каза нещо на Идън и се отправи към пикапа си. Докато го наблюдаваше как се качва в кабината, Аби изпитваше облекчение, че си отива, но я измъчваше мисълта, че ще трябва да се види отново с него.

— Ти защо не му каза „довиждане“, мами?

— Мак, чакай! — изведнъж се сети, че не знае къде е отседнал. Ала бе твърде късно. Ревът на мотора заглуши вика й.

— Защо го наричаш Мак? — Идън я гледаше любопитно.

— Ами… не знам — дори не бе забелязала, че го нарича така. — Навярно защото прякорът му е такъв.

— Мисля и аз да му викам така — решително заяви Идън.

Аби искаше да възрази, но не знаеше как? Имаше чувството, че сама се закопава все по-дълбоко в някаква дупка. Някак си трябваше да се измъкне от нея.

— Разседлай Джоуджоу и го върни обратно в бокса, скъпа. Трябва да нахраним конете и да приготвим вечерята, преди татко ти да се прибере от полето.

 

 

„Трусдейл“ бе двуетажна тухлена сграда, строена около началото на века. Някога в нея се бе помещавала банка, после бе преустроена в магазин, отзад с офиси, давани под наем. След затварянето на магазина цялата постройка бе преустроена в евтини офиси. Последният наемател се беше изнесъл още през лятото, но никой не си бе направил труда да заличи от голямата витрина отпред името на компанията за унищожаване на термити и други вредители.

Аби бе очарована от представителните й корнизи още от времето, когато беше дете. И сега, когато паркира колата на свободното, място пред старата сграда, погледът й веднага се спря на тях. Слезе и се огледа за камионетката на Маккрий, ала тя не се виждаше никъде, макар че вече беше един и седем минути. Тази сутрин най-сетне се бе свързала с него и той се бе съгласил да се срещнат тук в един часа. Изкачи стъпалата към главния вход, колебливо побутна вратата и тя се отвори.

Влезе и затвори вратата, после спря да се ослуша. Някъде от далечния край на дългия тъмен коридор долетя силен звън на метал.

— Ало? Има ли някой тук? — гласът й отекна, сякаш викаше в празна нефтена цистерна. Чу се шум от приближаващи стъпки. — Маккрий? Ти ли си?

— Да. Ей сега идвам — след миг той се появи от тъмна ниша в дъното на коридора и тръгна към нея, като изтупваше ръкавите на якето си. — Извинявай. Проверявах водопровода. Не те чух да влизаш. Посредникът ми остави ключовете и си казах, че не е зле да поогледам малко тук. Ти как го намираш?

— Ами… наистина не знам.

Не беше дошла да говори за сградата.

— Стабилна стара постройка. Няма да се нуждае от голям ремонт — Маккрий се огледа, сякаш преценяваше колко работа ще трябва да се свърши. — Има повече място, отколкото ми е нужно, но така ще мога да разширя бизнеса си след време — той замълча и отново се обърна към нея. — Подписах документите за закупуването й.

— Не. Не можеш да се преместиш тук. Тази сутрин ти казах, че трябва да поговорим. Защо го направи? Защо не почака първо да го обсъдим?

— Според мен няма нищо за обсъждане.

— Толкова ли е трудно да постъпиш разумно? Не разбираш ли колко невъзможни стават така нещата? Не само за мен, но и за Идън и всички засегнати. Не можеш просто да се върнеш тук и да настояваш да я виждаш — избухна в безсилен гняв тя.

— Защо не? Тя е моя дъщеря.

— Трябваше да се досетя, че реакцията ти ще бъде такава. Никога не те е било грижа за нечии чувства, освен за твоите собствени. Появяваш се, създаваш проблеми, а после оставяш другите да страдат от тях.

Тя се втурна в една празна стая и захвърли чантата си на наредените до стената дървени сандъци. Когато чу стъпките му, спря и се обърна към него.

— Не аз съм създал този проблем, Аби — поде той. — Ти си го създала, като си се омъжила за Хикс и си представила нашето дете за негово. Аз не съм участвал в това решение. Сега трябва да понесеш последствията от необмислената си постъпка.

Той беше прав и Аби го мразеше заради това.

— Искаш да кажеш, че е трябвало да се омъжа за теб — сопна му се тя.

— Ако беше го сторила, сега нямаше да си затънала в тази каша.

— Да. Щях да съм затънала в друга, още по-лоша — тя обви ръце около кръста си, опитвайки се да овладее кипящия гняв.

Маккрий нищо не каза. Отиде при дървените сандъци и се загледа в надписите отстрани.

— Онази последна нощ, когато бяхме заедно след коледното тържество… тогава е станало, нали? Тогава си забременяла.

— Да — беше рязка с него, не разбираше защо изобщо намира за нужно да говори за такива маловажни подробности.

— Много съм мислил за тази нощ след това — той се обърна и се облегна на струпаните сандъци.

— Нима?

— Ти също трябва да си я спомняш.

— Спомням си как завърши — избухна тя. После й мина ужасна мисъл. — На кого си казвал за Идън? Рейчъл знае ли?

— Не съм казвал на никого — той я хвана за ръката и я дръпна до себе си. — Точно това нещо така и не го разбрах, Аби. Какво общо имаше с нас Рейчъл? Какво общо имаше тя с моите чувства към теб или с твоите към мен?

— Ако не си го разбрал досега, никога няма да разбереш — опита се да измъкне китката си, но той я хвана още по-здраво.

— Искам да знам — настоя Маккрий. — Обясни ми какво общо има тя с нас.

— Не мога! — всичко това вече не й изглеждаше важно.

— Нека ти задам един въпрос. Ако тя имаше кон, който желаеш, би ли го купила от нея?

— Какво значение има? Тя никога не би ми го продала — дори не знаеше защо се оставя да бъде въвлечена в този безсмислен разговор.

— Просто си представи, че е готова да ти го продаде. Ти би ли го купила?

— Ако го искам, да.

— Въпреки че я мразиш и не искаш да имаш нищо общо с нея?

— Не я мразя — в мига, в който изрече думите, Аби се изненада. Изненада се, защото разбра, че са верни. Не знаеше кога и как се бе случило, но вече не мразеше Рейчъл. — А и да купиш кон е бизнес. Няма нищо общо с личните чувства.

— Моите отношения с нея бяха — и все още са — строго делови. Колко пъти съм се опитвал да ти обясня това? Но ти не желаеше да ме слушаш. Защо, Аби? Защо?

— Не знам. Може би тогава не съм била готова за това. Може би съм била твърде млада или съм била готова да повярвам най-лошото. Толкова неща се случиха през онази година и аз… — Аби се отдръпна от него. — Какво значение има всичко това сега, Маккрий. То е минало.

Той скочи на крака, сложи ръце на кръста й и я обърна към себе си.

— Може и да не бъде, Аби.

Когато видя очите му, тя беше почти готова да му повярва. Не се и опита да избегне целувката. Тя събуди чувства, които години наред бе смятала за погребани. Твърде много време бе минало, откакто не бе целувана с подобна нежна страст и не бе усещала върху тялото си милващата сила на неговите ръце, напомняща й за удоволствията, които бе познала в прегръдките му. Притисна се към мъжа, когото някога бе обичала пламенно.

— Желая те, Аби. Никога не съм преставал да те желая и да те обичам. И ти още изпитваш към мен същото. Не можеш да отречеш. Нищо не се е променило, Аби. Нищичко.

Ала не беше вярно.

— Грешиш — тя се дръпна от него. — Нещата се промениха, Маккрий. Аз не съм същата жена, която бях тогава, и ти не си същият мъж. Ние се променихме. Аз пораснах. Сега мисля различно и възприемам различно нещата. Ти не ме познаваш. Не знаеш каква съм сега, какво искам и от какво се нуждая.

— Така ли? Обзалагам се, че мога да направя някои доста точни предположения — пошегува се той. — Например да вземем косата ти. Всеки път, когато те виждам напоследък, тя е прибрана и стегната в този строг малък кок. Обзалагам се, че вече никога не я носиш пусната — прокара пръсти по врата й и спря, когато стигна до високата яка на блузата. — Носиш поло или закопчаваш блузата си чак догоре. Саката ти са с мъжка кройка. Обзалагам се, че ако отворя гардероба ти, няма да намеря нито една красива рокля, която подчертава фигурата ти.

— Грешиш. Имам доста.

— Нови ли?

— Това не е важно.

— Не е ли? Ти си темпераментна жена, Аби. Но го криеш под тези високи яки и строгия кок. Ти не обичаш този фермер, твоя съпруг. Никога не си го обичала.

— И какво предлагаш — попита тя, — да го напусна? — изражението му показваше, че има предвид тъкмо това. — А сетне какво да правя? Да се върна при теб ли?

— Да, по дяволите! — избухна той, загубил търпение, после смекчи тона си. — Не разбираш ли, че това би решило всички проблеми? Тримата ще сме заедно — ти, аз и Идън, — както трябваше да е от самото начало.

Аби го гледа няколко секунди, после се отдръпна от него и тръгна към средата на празната стая, неспособна да сдържи горчивия смях, който напираше в гърлото й.

— Защо? Защото си искаш дъщерята ли?

— Толкова ли е невъзможно да повярваш, че може да искам и двете ви?

— Не, не е невъзможно. Виж, може би имаш право да виждаш дъщеря си и да я опознаеш…

— Точно така, имам.

— В твоя власт е също да направиш цялата ситуация публично достояние. Ако се съглася да се виждаш с Идън, ще ми дадеш ли дума да не й казваш, че е твоя дъщеря, поне за известно време?

— А ако ти дам дума, ти ще ми повярваш ли? — попита той.

— Ще трябва.

— Това напомня удивително на доверие.

— Освен това ще трябва да оставиш на мен да избирам времето и мястото на срещите ви — тя несъзнателно затаи дъх, докато Маккрий я гледаше замислено.

Отговорът му се забави доста.

— Да.

— Добре — Аби задиша по-леко, за първи път повярвала, че има надежда. — Ще поддържам връзка с теб. Обещавам.

— Аби — той я настигна в коридора. — Преди да си тръгнеш, трябва да ти кажа още нещо. Когато те видях във Финикс първия път, много преди да разбера, че Идън е моя дъщеря, исках теб. Помисли си върху това. Както и върху това — целуна я продължително и дълбоко, не я пусна, докато и тя не започна да му отвръща.