Джанет Дейли
Непознатата сестра (12)

12.

Респектирана от скъпото обзавеждане в мансардата, Рейчъл влезе в просторната дневна, изкусно декорирана в убити сиви, прасковени и кремави тонове. Приличаше на илюстрация от списание за вътрешна архитектура, всичко прецизно подредено и с чувство за симетрия и мярка. Нищо крещящо или претрупано, само дискретна елегантност.

Веднага се насочи към големите прозорци, които предоставяха гледка на Хюстън по залез, на първите бледи светлини на уличното осветление далече долу и стъклените небостъргачи, отразяващи цикламените нюанси на небето.

— Как ти се струва? — Лейн застана до нея.

— Поразително е — отвърна тя, после го погледна и се усмихна. — И ти подхожда. Хюстън е в краката ти.

— За последното не съм сигурен.

Скромността му не бе престорена, Рейчъл го познаваше съвсем отскоро, но бе открила, че тя е една от характерните му черти. От време на време почти забравяше, че го вижда едва за трети път, толкова силно беше усещането, че винаги го е познавала. Възхищаваше се от ненатрапчивата и спокойна сигурност, която се излъчваше от него. Харесваше го. Понякога дори се тревожеше, че го харесва твърде много.

— Ти беше толкова мил с мен, Лейн — не биваше да се подвежда от неговата любезност, да гради напразни надежди.

— Изключително лесно е да бъдеш мил с красива жена, Рейчъл. Не ме разбирай погрешно. Не съм те поканил да вечеряш с мен от чувство за дълг към баща ти. Желаех компанията ти.

Рейчъл му повярва. Първия път, когато я покани на обяд, си мислеше, че го прави, защото се чувства задължен като приятел на Дийн. Първия път може би, но не и сега. Усещаше, че той не се държи снизходително. Интересът му изглеждаше искрен. Всъщност тя бе поласкана и дори леко развълнувана, че мъж с положението на Лейн Канфийлд иска да прекара вечерта си е нея. Това я караше да се чувства значима.

Ето защо днес дълго обикаля из хюстънските магазини. Нищо от нещата в гардероба й не изглеждаше достатъчно изискано; всичко бе твърде обикновено, подходящо за Калифорния може би, но не и за вечеря с Лейн Канфийлд. Прекарала бе по-голямата част от сутринта и ранния следобед из магазините в „Галерията“ в търсене на нещо елегантно, но семпло, този път без да се съобразява с цените. Накрая беше открила белия ленен костюм и подходящото бюстие.

След покупката на вечерния костюм и аксесоарите към него бе събрала достатъчно смелост и се беше отбила в салона „Нийман-Маркъс“, за да се възползва от съветите на една от консултантките по разхубавяване. Жената, на име Карън, й бе показала как да използва грима, за да омекоти чертите си, да придаде по-сочен вид на устните и да подчертае синия цвят на очите си. Беше отрязала косата си до раменете и си бе направила прическа. И за пръв път през живота си се беше почувствала изискана и достатъчно уверена във външния си вид, за да придружи Лейн в най-луксозния ресторант на Хюстън. Но нима бе възможно да има нещо по-луксозно от неговия мансарден апартамент на Маджик Съркъл?

— Трябва да призная, Лейн, че не приех поканата ти заради това, че си бил приятел на Дийн. Дойдох, защото… ми е приятно с теб — искаше той да знае какви са истинските й чувства.

— На мен също, Рейчъл. Не смея дори да ти кажа какво удоволствие ми доставя твоята компания. Защото ако започна, ще ме помислиш за похотлив старец.

— Не. Никога — не й беше приятно, когато той говореше по този начин за себе си. Никога досега не се беше чувствала така удобно в компанията на мъж. Мъжете, с които се бе срещала, приличаха на незрели хлапаци в сравнение с него — не че бяха кой знае колко.

— Странно е как ми се отразява възрастта. С годините тялото все повече остарява, но духът… Мислите и чувствата ми са такива, сякаш съм с двайсет години по-млад — той се усмихна и в ъгълчетата на очите му се появиха бръчиците, които така привличаха Рейчъл. — Казано на твоя език, когато съм с теб, се чувствам като млад жребец.

Тя се засмя.

— Надявам се да не е така. Младите жребци понякога се държат толкова глупаво.

— Може би тъкмо това ме тревожи, Рейчъл. Че оглупявам, когато става дума за теб.

В изречените думи имаше въпрос. Рейчъл го долови и усети, че пулсът й се учестява. Не умееше да се прави на целомъдрена и да флиртува. Аби може би го умееше, но тя не можеше да измисли нищо ласкателно или остроумно, за да отговори. Налагаше се да прибегне до истината.

— Не мисля — прошепна, съзнавайки до каква степен разкрива собствените си чувства към него. Гледаше го в лицето, очарована от бръчиците, които говореха ясно за човека пред нея: силен, самоуверен и с чувство за хумор. Макар че последното не личеше от изражението му в момента, докато я наблюдаваше най-съсредоточено.

— Надявам се да си искрена — каза той и обхвана раменете й. Притегли я нежно към себе си. Топлото докосване на устните му бе твърдо и убедително, не, настоятелно, но търсещо отговор.

Тя колебливо отвърна на целувката, посрещна устните му със своите, ала сдържа страстта си, защото не искаше да се покаже твърде нетърпелива пред опитен светски мъж като Лейн Канфийлд. Позволи си да докосне предпазливо кръста му и усети под пръстите си разкошния плат на сакото, мек като коприна.

Ръцете му се плъзнаха на гърба й, сключиха се около нея и я притиснаха, а целувката му вече издаваше копнеж и желание, каквито не липсваха и на нея. Тя му отговори, в тялото й се разля топлина. Задиша дълбоко и всеки дъх бе наситен с мъжкия аромат на неговия одеколон — някаква екзотична смесица, от която направо й се завиваше свят.

Някой в стаята се прокашля деликатно, но звукът отекна в ушите на Рейчъл като гръм. Тя се отдръпна и извърна лице, пламнала от смущение. Лейн разхлаби прегръдката си, но не я пусна.

— Да, Хенли. Какво има? — търпеливо попита той. Изобщо не бе притеснен от появата на иконома. Рейчъл си спомни, че Лейн й го беше представил като прислужник, въпреки че със своята невъзмутимост и резервираност човекът й бе заприличал по-скоро на иконом.

Търсят ви по телефона, сър. Мисля, че е нещо спешно.

— Веднага идвам — Лейн го освободи и отново насочи вниманието си към Рейчъл.

Тя не знаеше какво се очаква да каже или да направи в ситуация като тази. Сконфузи се, когато откри, че пръстите й още са вкопчени в сакото му. Колко глупаво би изглеждала, ако Лейн бе понечил да тръгне! Побърза да го пусне и усети, че лицето й гори. Той повдигна брадичката й и нежно обърна лицето й към себе си. Рейчъл опита да срещне погледа му, но веселите искрици в очите му я смутиха.

— Изчервяваш се красиво — промърмори той.

— Съжалявам — чувстваше се ужасно. Толкова усилия беше положила да се преструва на обиграна жена, та той да я харесва и уважава, а се бе провалила позорно. Както винаги.

— За какво?

— Сигурно ме мислиш за наивна.

— Защото се смути, когато Хенли влезе и ни завари да се целуваме?

Тя кимна.

— Скъпа моя, щях да съм разочарован, ако не се беше смутила. Исках тази целувка да е специална и да не бъде смущавана от чуждо присъствие. Явно и ти си искала същото. И това ме радва.

Целуна я леко, но устните им се сляха и не искаха да се разделят. Рейчъл копнееше да си върне онова топло чувство, което тъкмо бе започнало да се надига в нея, ала не можеше да се освободи от мисълта, че учтивият и порядъчен Хенли се спотайва някъде наблизо и чака, напълно наясно какво става и какво означава мълчанието им. Отдръпна се неохотно.

— Чакат те на телефона.

— А, да — Лейн се усмихна обезсърчено и я пусна. — Няма да се бавя.

 

 

— Там ли е? — тревожно попита Бабс Лосън, която беше застанала до Аби.

— Да. Отидоха да го повикат — нетърпението и растеше с проточилото се чакане. — Докато не съм забравила, мамо: кажи на Джаксън, когато сервира масата, да предвиди още един човек. Доуби Хикс ще вечеря с нас.

— Така ли? Защо?

— Защото го поканих — сопна се Аби, после въздъхна, давайки си сметка, че откакто се върна от сондата, се държи грубо с всички. — Мина през конюшните този следобед и реших да го поканя на вечеря — не спомена за прозрачните намеци на Доуби… нито за неплатените сметки.

— Ако ще имаме гости, може би трябва да кажа на Джаксън да извади хубавия порцелан. Ти как мислиш? — каза го с такъв тон, сякаш ставаше дума за важно решение, което трябва да бъде обсъдено.

— Съмнявам се, че Доуби би забелязал разликата. Както намериш за добре, мамо — имаше твърде много грижи, за да се занимава с такива несъществени неща.

Най-накрая Лейн се обади.

— Ало. Лейн?

Тя стисна слушалката.

— Да.

— Обажда се Аби Лосън — тя мина направо на въпроса: — Непрекъснато ни звънят кредитори, които се интересуват кога ще си получат парите.

— Давайте им телефонния ми номер в офиса и им казвайте да се обаждат на мен. Аз ще се оправя с това.

Отговорът му последва твърде бързо. Това я подразни, напоследък почти всичко я дразнеше.

— Така и правим. Но… колко време ще мине, докато им се плати?

В другия край на линията настъпи продължително мълчание. Най-сетне бе успяла да привлече вниманието на Лейн.

— Ще прескоча до „Ривър Бенд“ в четвъртък — каза накрая той. — Така ще мога да седна с теб и майка ти и да ви обясня положението.

— Колкото по-скоро, толкова по-добре.

— Да. Тогава доскоро и поздрави Бабс от мен.

— Ще я поздравя — но връзката вече беше прекъсната. Аби се навъси и остави слушалката, като се питаше. Защо ли не изпита облекчение. Безпокояха я онази дълга пауза и странният му тон, преди да затвори.

— Какво каза Лейн?

Аби хвърли бърз поглед на майка си.

— Изпраща ти поздрави и… обещава да дойде в четвъртък, за да поговори и с двете ни.

— Слава Богу. Всичко това е така неприятно, тези обаждания и тези въпроси.

— Знам, мамо.

 

 

Лейн сдържа думата си и само след няколко минути се върна в дневната, където я беше оставил. Но Рейчъл забеляза веднага загрижения му вид, изобщо не приличаше на усмихнатия, жизнерадостен мъж, излязъл от стаята преди малко.

— Случило ли се е нещо? — въпросът й сякаш го сепна и го изтръгна от мислите му.

Той побърза да се усмихне, ала очите му останаха сериозни.

— Не. Няма нищо. Търсиха ме по работа — взе ръката й. — Хенли каза, че вечерята може да бъде поднесена, когато пожелаем. Гладна ли си?

— Да — тя го остави да я заведе в трапезарията. Масата беше сервирана за двама, имаше запалени бели свещи в сребърни свещници и бутилка шампанско в сребърна кофа с лед. На една от порцелановите чинии беше сложена дългостеблена червена роза. Хенли дръпна стола и помогна на Рейчъл да седне.

— Виждаш ли какъв оптимист съм бил тази вечер — каза Лейн. — Свещи, шампанско, рози и интимна обстановка — Хенли отвори шампанското и тапата тихо изпука. Лейн го погледна, после отново се обърна към Рейчъл с лека усмивка. — Е, почти интимна.

Тя се опита да скрие усмивката си, въпреки че прислужникът не даваше вид да е чул и дума от казаното. Той напълни чашите и се оттегли.

— За хубавата вечер и красивата дама — вдигна тост Лейн, а Рейчъл докосна чашата си до неговата и въздухът се изпълни с мелодичния звън на кристал. Тя отпи от шампанското и видя, че Лейн отново се е замислил.

Но този път той сам се усети.

— Мислех си, или може би ще е по-точно да кажа, питах се дали ще искаш да вечеряш с мен и в петък. В четвъртък вероятно ще бъда зает целия ден в „Ривър Бенд“. Иначе…

— Бих искала, да — побърза да отговори Рейчъл, все още не бе решила дали да му спомене за своето посещение в „Ривър Бенд“. Отказа се. Не й се искаше да си спомня колко нежелана… и засрамена бе накарана да се чувства.