Джанет Дейли
Непознатата сестра (13)

13.

Когато Бен съобщи новината на шестимата коняри, Аби пристъпи напред да им обясни как стоят нещата. Съзнаваше, че е в неудобно положение, а и техните стреснати, питащи погледи не правеха задачата й по-лека. Пъхна пръсти в джобовете на брича си и се помъчи да си придаде спокоен и уверен вид, въпреки че нервите й бяха опънати.

— Искаме да знаете, че освобождаването ви от работа е временно. Очевидно е, че са ни нужни помощници, за да се грижим за всичките тези коне. За нещастие, докато въпросът с наследството не бъде уреден, не разполагаме с пари, за да ви плащаме. По закон над имуществото са наложени ограничения от съда — съмняваше се, че работниците разбират юридическата система или законите по унаследяването по-добре от нея. — Не можем да искаме от вас да останете на работа във фермата и да чакате да ви се плати по-късно. Знаем, че всички имате семейства — въпреки това се надяваше някой все пак да изяви желание да остане.

— Колко време мислите, че ще мине, докато стане възможно отново да започнем работа? — попита Мани Ортега със силен испански акцент и набраздено от тревога чело.

— Не знам — Лейн Канфийлд бе отказал да се впуска в предположения по този въпрос, когато бе разговарял с нея и майка й тази сутрин. Но работниците клатеха недоволно глави. — Може би месец и половина — каза с надежда тя.

Лицата им останаха все така мрачни и докато ровеха в пликовете, които Бен им раздаде. Трима от конярите впериха погледи в Мани, явно очакваха той да говори от името на всички.

— Ще ни съобщите кога да се върнем, нали? Сеньор Яблонски ще се обади?

— Да, ще ви се обади.

Те се отправиха към колите, спряха да разменят няколко думи и всеки пое по пътя си, а Аби остана да гледа след тях, попарена от реакцията им.

— Проблемът сериозен ли е? — попита Бен.

— Затрудненията са само временни — увери го тя. — Почти всичките лични и служебни сметки на татко са замразени — Лейн го бе обяснил с повече думи, но същността беше такава. — Знаехме, че сме без пари, но се надявахме да получим чек от застрахователната компания. За съжаление се оказа, че миналата година татко е осребрил полицата от застраховката си „Живот“, без да спомене на някого за това.

— Защо го е направил?

— Не знам. И вече няма значение — Аби повдигна рамене. — Няма застраховка и няма да получим нищо. А що се отнася до татковата адвокатска кантора, фермата и личните му финанси, нещата са объркани. Лейн казва, че ще му е нужно повече време да се ориентира, отколкото е мислил първоначално. Просто съм обезкуражена, че трябва да се простим с парите от застраховката, това е. Ще се оправим… напук на тях — тя посочи с глава излизащите от двора автомобили.

— Какво очакваше да направят?

— Мислех, че Мани поне ще остане. Работи тук от шест години.

— Той има семейство — напомни й Бен с обичайната си толерантност, макар да разпознаваше признаците на обземащото я сприхаво настроение. Още от дете Аби реагираше по този начин, когато нещата не вървяха добре. Сякаш чувстваше потребност да се скара с някого, за да се освободи от гнева и безсилието.

— Възможно е. Но това само доказва, че човешката вярност се купува — изобщо не я бе грижа колко цинично звучат думите й.

Някаква кола се зададе сред облак прах, който се виеше около нея като мъгла. На пръв поглед й заприлича на камионетката на Мани и Аби реши, че работникът е размислил и се връща. Но в следващия момент се разочарова, тъй като разпозна черния пикап на Маккрий Уайлдър.

Съвсем не беше забравила как се отнесе той с нея при последната им среща и дори не се опита да обуздае гнева си, когато тръгна към него. Той спря до задната врата на колата да я изчака, остави я тя да се приближи — което я вбеси още повече.

— Добър ден, госпожице Лосън — любезно поздрави Маккрий, но погледът му беше леденостуден.

— Не ми казвайте, че сте размислили и сте решили да се извините за грубостта си — саркастично отвърна тя.

— Онзи ден споменахте, че вероятно познавате някои хора, с които бих могъл да говоря за компютризираната тестова система, която съм разработил. Минах да взема имената им, ако ги имате.

Безочието на този човек я смайваше.

— Един-двама отговориха на обаждането ми тази седмица — информира го тя, въпреки че умишлено не бе споменала за проекта му пред Лейн Канфийлд — но нямам намерение да давам имената им на тип като вас. Не желая да помагам на човек, който ме е малтретирал. Мислех, че сам ще се досетите.

Маккрий пое дълбоко въздух и бавно го изпусна, без да сваля очи от нея.

— Значи все още мислите, че ви дължа извинение? Добре. Извинявам се, загдето проявих загриженост за вашата безопасност. Както сама изтъкнахте, нищо не ви се случи. Разбира се, ако кладенецът беше изригнал, щяхте да сте ми благодарна, че съм спасил живота ви, независимо че съм ви „малтретирал“.

Той рязко се обърна и тръгна към пикапа. Аби стоеше и се мъчеше да измисли някоя хаплива забележка. През това време той се качи и хлопна вратата. Колкото и да й бе неприятно да го признае, Маккрий беше прав. Ако нещата бяха свършили по друг начин, щеше да му е благодарна.

Той потегли, без дори да се обърне към нея. Аби гледа след него, докато пикапът се скри зад завоя. После бавно тръгна към къщата.

 

 

До мръкване оставаха само около два часа и сянката, която препускаше редом с мерцедеса на Аби, бе дълга. На седалката до нея лежеше лист хартия с имената и телефонните номера на двама души, проявили интерес към изобретението на Маккрий.

Отбивката за сондата се появи по-рано, отколкото очакваше. Тя рязко натисна спирачките, за да вземе завоя, и колата се поднесе по рохкавата пръст отстрани, но все пак успя.

Когато стигна до обекта, работата там, изглежда, вървеше нормално. Знаеше, още преди Маккрий да й го бе казал, че започне ли сондирането, три отделни бригади работят денонощно на смени, докато бъде достигната договорената дълбочина. Паркира колата си до пикапа му пред караваната, взе листа от седалката и слезе.

Спря пред вратата и пое дълбоко дъх, за да се успокои. Откакто се помнеше, трудно преглъщаше гордостта си. Почука два пъти на металната врата и тъй като не беше сигурна, че той ще я чуе през шума от сондата, отвори.

Когато влезе, Маккрий седеше зад бюрото с бутилка бира пред себе си. Поколеба се, после затвори вратата. Той се наклони назад със стола, вперил в нея тъмните си, непроницаеми очи.

— Какво търсите тук?

Какво ли беше очаквала? Да постелят пред нея червен килим? Аби стисна листа малко по-силно и пристъпи по-близо.

— Донесох ви имената, които искахте — успя да отвърне нахакано тя и му подаде листа.

— Просто го оставете на бюрото — Маккрий отпи от бирата, завъртя стола си, стана и се обърна към шкафа, сякаш я отпращаше.

Аби се вбеси, но се овладя и се опита да потисне гнева си, като си напомни, че е дошла да се извини, а не да започва нова кавга с него. Погледна пръснатите по бюрото му книжа.

— Където ми падне ли? — попита предизвикателно.

— Да. Ще го намеря — той отвори метално чекмедже и започна да рови из папките.

Когато посегна да остави листа на бюрото, Аби забеляза чернова на лицензен договор за права над минералните находища на някакъв имот. В кабинета на баща си бе виждала твърде много подобни формуляри, за да не го разпознае. Остави листа с имената и взе документа.

— Какво е това? Планирате да пробиете собствен кладенец ли? — хвърли поглед на първата страница и установи, че договорът се отнася за участък в община Асеншън в Луизиана.

Караваната леко се разлюля, когато Маккрий се озова до нея.

— Моите планове са си моя работа — рязко отвърна той, като дръпна документа от ръцете й и го сложи обратно на бюрото. — Е, ако сте свършили с душенето, вратата е зад вас.

— Не съм дошла само да ви донеса имената — Аби докосна ръба на бюрото му, възмутена от обзелото я смущение. — Можех спокойно да ги изпратя по пощата.

— Защо не ги изпратихте?

Тя се наежи от предизвикателния му тон. Колкото и да се мъчеше, гордостта не й позволяваше да се прави на смирено разкаяна.

— Дойдох да се извиня — каза троснато. — Знам, че днес, а също и онзи ден, се държах…

— … като конски задник — довърши Маккрий с мрачна усмивка. — Нали помните, че ви казах: познавам тази част на коня, когато го видя.

Аби забрави старателно репетираната си реч.

— По дяволите, Маккрий, опитвам се да се извиня. Не ми помагаш особено.

— Колкото и ти помогна на мен.

Съзнанието, че е прав, не правеше задачата й по-лека.

Успя някак си да превъзмогне гнева си, макар че и костваше много.

— Добре, днес се държах като задник…

— Радвам се, че го признаваш.

Аби преглътна хапливия отговор, който се надигаше в гърлото й, и прикова поглед в него.

— За твое сведение, точно преди да пристигнеш, се наложи да уволня всичките ни коняри и по-голямата част от прислугата в къщата, защото нямаме пари да им плащаме, докато не се уреди въпросът с наследството на баща ми. Е, може би това не ме извинява, че се държах така с теб, но когато се появи, не бях в най-доброто си настроение. Знам, че не беше редно да си го изкарвам на теб, но… така се получи. И съжалявам — завърши тя малко по-меко, без да разбира защо всъщност му разказва за финансовите им проблеми. Дали само защото я бе провокирал?

— Не знаех.

Почувствала се неловко под замисления му поглед, Аби заби поглед в бюрото.

— Откъде да знаеш? Както и аз нямаше как да знам онзи ден, че съществува някаква реална опасност. Можеше да ми го обясниш малко по-внимателно. И ти не, си света вода ненапита, Маккрий.

— Не съм и твърдял подобно нещо — напомни й той.

— Виж, дойдох да се извиня, а не да споря с теб. Надявах се… — на какво се беше надявала? Че той ще разбере странностите на нейния характер, при положение че никой не ги разбираше, дори тя самата? Че може би ще я съжали за финансовите й затруднения? Че ще могат да започнат на чисто, без тази враждебност? — Надявах се, че ще приемеш извинението ми.

Той мълча в продължение на една непоносимо дълга секунда. После й подаде ръка.

— Извинението ти се приема, Аби.

Тя се поколеба само за миг и подаде ръка. Допирът на загрубелите му пръсти напомняше приятното стържене на котешки език. Вдигна поглед и откри, че очите му я гледат настойчиво. Нещо в дълбините им накара сърцето й да се разтупти.

— Какво ще кажеш за една бира, та да изплакнеш лошия вкус от устата си? — устните му трепнаха в усмивка.

Аби също се усмихна. Колкото и трудно да бе изтръгнала извинението от себе си, то не беше оставило никакъв лош вкус на езика й.

— Да, с удоволствие.

— Разположи се удобно, докато я донеса — той махна към кафявия диван от изкуствена кожа.

Когато се скри в кухничката, Аби се настани на дивана. Той се появи на вратата с празна чаша и две бутилки бира и докато приближаваше, тя несъзнателно се загледа в него. Забеляза колко широки са раменете и колко са тесни бедрата му. Тъмната му, почти черна коса беше гъста, вълниста и малко разрошена, но това сякаш му отиваше. И все пак лицето му й се струваше най-привлекателно. Още намираше рязко издяланите му черти за агресивни, дръзки и студени и не разбираше какво в тях я привлича.

Маккрий остави чашата на, страничната масичка до нея и й наля от бирата.

— Заповядай — покани я той и се настани в другия край на дивана.

Аби вдигна чашата към него, после отпи от студената бира. Забеляза изпънатата му на облегалката ръка, пръстите на която бяха само на сантиметри от рамото й.

— Какво ще правите сега, без работници, които да се грижат за конете?

— Естествено Бен е още тук. Той на практика е член на семейството. Двамата с него ще се справим някак си.

Но не знаеше как. Бен може и да изглеждаше як като бик, ала беше стар бик. Още вършеше доста неща, но повечето от тежката работа щеше да остане на нея. Аби знаеше това.

— Предпочитам да не обсъждам тази тема.

— Защо?

— Защото… — въздъхна тежко. — Май не мога да се примиря, че никой от конярите не пожела да остане. Повечето работят за нас от доста години и винаги са си получавали редовно заплатите. Очакваше се да ни повярват, че ще им платим веднага щом получим парите от сметките на татко.

— Може би са се опасявали, че хазяите и инкасаторите няма да повярват на тях. Много от хората тук живеят от заплата до заплата. Ако никога не си живяла така и не си се мъчила да издържаш семейство, не можеш да разбереш какво е.

— Така е — призна Аби. Никога през живота й не й се беше налагало да се тревожи за пари. Масата им винаги беше отрупана с храна, гардеробите им — пълни с дрехи. Всичките й материални потребности бяха задоволявани щедро, за разлика от емоционалните. Но и за това не й се говореше.

— Когато почине някой, често възникват тежки финансови проблеми. В деня на фонтанирането, при което загина баща ми, компанията ни притежаваше пет сонди. Чекът за застраховката лежеше на бюрото му и чакаше той да го подпише. При същата злополука бяха ранени още двама работници. В последна сметка загубих всичко, с изключение на една сонда. Не беше лесно, но успях да изградя наново бизнеса — Маккрий си спомни как бе принуден да напусне колежа две години, преди да се дипломира като геолог, и каква борба бе водил в началото, когато малко компании се съгласяваха да наемат млад, недоказан сондьор.

— Баща ти е загинал при изригване на кладенец? — Аби беше стъписана. — Нищо чудно, че реагира така. Ако знаех… Защо не ми каза?

— Ти не ми даде възможност — припомни й Маккрий.

— Май си прав — замълча за момент. — Какво се е случило? Знаеш ли?

— Да, бях там. Онова лято той ме беше направил тулпушер, негов отговорник за обекта. Разбира се, застраховаше се, като слагаше най-добрите си хора в моите бригади. Това бе вторият ми кладенец. Той се беше отбил да види как се справям. Бях тръгнал да повикам представителя на компанията, а той беше на междинната платформа и се шегуваше със сондьора, докато момчетата откачаха тръбата. Чух, че някой изкрещя, и се обърнах точно когато кълбо пламъци обгърна кулата.

Маккрий поклати глава, представил си отново всичко това, живите факли, скачащи от платформата, за да избягат от огнения ад. Баща му беше между тях.

— Той загина.

Отпи от бирата и остави бутилката на страничната масичка. Аби го гледаше мълчаливо. Искаше й се да му каже, че разбира болката му. Тя също беше загубила своя баща. После обърна внимание на отпуснатата му ръка. Малкият пръст стърчеше над останалите. Наследствена особеност, така бе казал.

— Пръстът ти наистина е крив, нали? — наведе се напред да го погледне по-отблизо. — Изобщо ли не можеш да го изправиш?

— Ако го натиснеш, ще се изправи. Хайде. Опитай.

Аби се колебаеше.

— Боли ли?

— Не.

Тя протегна ръка и предпазливо го натисна с показалеца си. В мига, в който вдигна пръста си, той отново щръкна.

— Никога не съм виждала подобно нещо.

— Предава се в семейството ни.

Кутрето изглеждаше съвсем нормално, като се изключи прегънатата става. Аби го заразглежда отново и пред очите й падна къдрица. Понечи да я отмахне, но Маккрий я изпревари и приглади назад косата й. Ръката му се задържа на лицето й, леката милувка я парна по бузата и тя вдигна очи. Напрегнатият поглед изпод натежалите му клепачи издаваше мъжки интерес. Аби веднага го разпозна и се задъха от вълнение.

— Имаш най-сините очи на света — промърмори той.

— Знам.

Ръката му се плъзна към пулсиращата вена на шията й и с лек, но настойчив натиск започна да я притегля. Ала не беше нужно, Аби сама се устреми към него и затвори очи. Миг преди да я целуне, меките косъмчета на мустаците му погъделичкаха устните й.

Тя изследваше меките контури на устата му, задоволявайки любопитството, което се беше изострило от краткото докосване преди няколко дни. Целувката му бе нещо повече от очакваното: топла и силна, неустоимо възбуждаща с алчната си ненаситност. Желанието й се надигаше, дишането й ставаше учестено, тялото й се напрягаше да се приближи още повече. Съзнаваше колко лесно нещата могат да излязат извън контрол, а не беше съвсем сигурна, че е готова за това.

С усилие на волята се откъсна от зашеметяващата целувка и се отдръпна. Установи, че е опряла ръце на гърдите му, и изведнъж го почувства по съвсем нов начин: естествената жар на тялото му я пареше през памучния плат на ризата, мощните мускули се надигаха при всяко вдишване и сърцето му биеше тежко под дланите й. После усети ръцете му.

Невероятно. През цялото време си бе мислила, че контролира всичко, което се случва, а сега си даваше сметка, че е била напълно погълната от целувката. Взря се удивено в силните му черти.

— Е, това вече беше целувка — изрече тя, намеквайки за грубостта му при предишната среща.

— Чудех се дали ще забележиш разликата — дрезгавият му глас беше като милувка. Тъмните му очи се спряха на устните й и тя потръпна от желание.

— Тази беше много по-добра, Маккрий — промърмори, докато ръцете му я притегляха отново.

Устните й срещнаха неговите и се разтвориха приканващо, впиха се в него и оставиха езика му да се слее с нейния, да изследва вътрешността на устата й, а в тялото й се разливаше удоволствие, на което не можеше да се насити. Вкусът, миризмата, допирът му засипваха сетивата й с буря от възприятия и тя охотно се потопи в тях.

Чувстваше се странно безтегловна, омекнала, когато той я подхвана и без усилие я вдигна на скута си. Плъзна ръце около врата му и зарови пръсти в гъстата му коса. Не можеше да си спомни кога за последен път се бе чувствала толкова жива. Откакто почина баща й, бе изпитвала само болка и горчивина. Сега от тях нямаше и следа, сякаш в обятията на Маккрий се беше родила отново и сетивата й се бяха събудили за радостите на живота, на любовта и отдаването.

От колко време копнееше да обича и да бъде обичана? И ето че сега това й се случваше. Всяка нейна милувка, всяко откликване, всяко желание бледнееха пред силата на неговите. И не я бе грижа защо. Колкото и да бе егоистично, искаше й се да изпита още от тези усещания, показващи й, че е желана и нужна.

Ръцете му я прегръщаха силно, а пръстите му я милваха, изучаваха заоблеността на ханша и твърдостта на бедрата й, възбуждаха я и я караха да се притиска към него. И през цялото време целувката продължаваше, горещият им дъх се смесваше и всеки чувстваше как в гърлото му се разлива влудяващият вкус на другия.

Маккрий най-сетне откъсна устните си от нейните и ги плъзна към чувствителната вдлъбнатина зад ухото. Аби се разтопи от ниския стон, който се изтръгна от гърлото му, и леко извърна глава, за да му позволи да я целуне по шията. Пръстите му посегнаха към копчетата на блузата й и тя пое рязко дъх, когато той обхвана гръдта й. Желанието сякаш пулсираше във всяка клетка на тялото й. Имаше чувството, че изгаря и Маккрий е единственото й избавление.

— Знаеш къде ще ни отведе това, нали? — Маккрий вдигна глава да я погледне в лицето, въпреки че ръцете й го теглеха обратно.

Аби не съжаляваше, че той прекъсва магията на страстта, за да попита за намеренията й. В даден момент сама трябваше да си отговори на този въпрос. Твърде рано в сексуалния си опит с мъжете беше разбрала, че жената е тази, която контролира нещата и определя степента на интимност. Повечето мъже не отиваха по-далеч, отколкото жената им позволява, спираха, макар и с нежелание и гняв, когато тя тегли чертата. Никога не се беше любила с мъж, ако тя самата не го желае.

Аби отново се сгуши в него, леко потри устни в ухото му и прошепна:

— Надявам се да ни отведе в спалнята.

В следващата секунда пръстите му се впиха в рамото й. Очите му бяха станали черни от желанието, но въпреки това искряха развеселено.

— Наистина го искаш, нали?

— Да. А ти? — промърмори Аби.

— Би било доста по-удобно.

— Съгласна съм — тя докосна високите му скули, проследи наклонената линия на челюстта му, а после пръстите й се насочиха към устата, която така я омайваше.

Той ги хвана и ги целуна, вдигна я от скута си и внимателно я сложи пак на дивана. Стана, без да пуска ръката й, сякаш не му се искаше да се откъсва от нея. Дали не си мислеше, че тя може да се откаже? Нямаше такава опасност. Решеше ли веднъж нещо, Аби никога не се разколебаваше. Но го остави да разбере това по нейните действия.

Той я издърпа да стане, обгърна кръста й, притисна я към себе си и сведе глава, за да я целуне. Тя се притисна към него, извила гръб и долепила хълбоци до бедрата му.

Маккрий я целуна силно, после я обърна и настойчиво я насочи към спалнята.

Щом влязоха, Аби спря и започна да разкопчава ризата си. Този момент винаги беше изпълнен с неловкост, моментът, когато оставаха разделени и се събличаха. Той отнемаше спонтанността на страстта й, превръщаше я в нещо пресметнато.

— Не, недей — Маккрий я хвана за ръката. Тя го погледна объркано, а той отмести другата й ръка и разкопча последните две копчета. — Аз ще имам удоволствието, благодаря.

Аби се съмняваше в намеренията му сам да свали всичко от нея. Може би блузата и сутиена, но по-нататък щеше да загуби търпение. Събличаш се и скачаш в леглото, такъв бе нейният опит, както и този на приятелките й. Така или иначе, и това бе повече, отколкото получаваше обикновено.

Той смъкна блузата от раменете й, като подхвана презрамките на сутиена, наведе се и обсипа врата и рамото й с целувки, от които през тялото й пробягна приятна тръпка. Свали бавно ръкавите, милвайки я. После я обърна с гръб към себе си, но вълнуващите целувки не престанаха. Тя усети пръстите му върху закопчалката на сутиена и несъзнателно затаи дъх в очакване да го свали. След секунда гърдите й останаха голи. Голямата му ръка се плъзна и обхвана едната й гръд, скоро и втората попадна в плен на другата му ръка и тя не можа да сдържи стона, изтръгнал се от гърлото й.

Аби се облегна на него и обърна лице към гърдите му, когато палците му заочертаваха кръгове около зърната й и ги накараха да се втвърдят. От утробата й се надигна горещо желание и я заля цялата.

Когато той я вдигна във въздуха и я обърна, Аби едва се сдържа да не изкрещи отчаяно, защото знаеше, че сега всичко ще свърши, че неговото желание напира да бъде задоволено, докато нейното едва започваше да се разпалва. Толкова сигурна бе в намеренията му, че не се изненада, когато я сложи да седне на ръба на леглото.

Но Маккрий хвана крака й и започна да тегли ботуша. Тя го погледна смаяно, не знаеше какво да мисли. Вторият ботуш тупна на пода веднага след първия. Последваха ги дебелите чорапи, а той милваше стъпалата й. До този момент Аби никога не бе гледала на стъпалата си като на част от своето тяло, която желае да бъде милвана, никога не ги бе смятала за особено еротични.

След това вече беше готова за всякакви изненади. Той я издърпа да стане, обхвана кръста й, вдигна я и я постави права на леглото. Ръцете му се плъзнаха към гърдите й и я накараха да вдиша рязко и дълбоко. Не бе успяла да изпусне докрай въздуха, когато той прокара устни по зърното, а езикът му се стрелна да го близне и го накара да се втвърди още повече. Аби изстена от сладкото мъчение, зарови пръсти в гъстата му коса и го притегли към себе си.

Когато устните му се разтвориха и поеха зърното, тялото й се разтърси от удоволствие. Пронизана от дива страст, Аби си даде сметка, че никога през живота си не се е чувствала така изнемощяла от желание. Маккрий бавно смъкваше брича й, като не преставаше да я гали, и тя съвсем премаля. Коленете й започваха да се подкосяват под топлината на дланите му и когато я вдигна, инстинктивно обви ръце около врата му и прилепи тяло към него.

Аби се взираше захласнато в лицето му. Въпреки острите му черти Маккрий изведнъж й се стори невероятно красив.

Погледът му обхождаше тялото й. Когато обърна глава да я погледне в лицето, Аби съзря желанието, което тъмнееше в очите му. Тя също го искаше. Той бавно я сложи да стъпи на пода и ръцете му се плъзнаха по тялото й.

— Сега е твой ред — гласът му бе нисък и дрезгав. — Това е частта, предназначена да достави удоволствие на мен.

В първия миг Аби не схвана смисъла на думите му, после разбра, че се очаква тя да го разсъблече. В момента желанието й беше толкова силно, че й се искаше да възроптае против забавянето. Ала нямаше да е честно.

Обзета от нетърпение, тя направо късаше копчетата на ризата. Но когато я разтвори, бе завладяна от потребността да го докосне, да се притисне към тялото му. Откри, че е много вълнуващо и възбуждащо да, го изучава с ръце, да го изследва с устни и да поема леко соления вкус на кожата му.

Докато смъкваше ризата му, започна да оценява чувствената радост да го разголва малко по малко, да усеща под пръстите си мускулите му. От леките тръпки, които го разтърсваха, докато откопчаваше колана и сваляше ципа на дънките му, разбра, че и на него му е приятно.

Най-сетне настъпи моментът, когато той остана само по боксерки. Тя пъхна бавно пръсти под ластика, дръпна ги надолу и усети треперенето на ръцете си, както и неговата ерекция.

Наведе се и продължи да тегли боксерките надолу, докато той не пристъпи от крак на крак, за да се освободи от тях. Тогава се изправи и леко прокара пръсти по долната страна на пениса му. Усмихна се, когато той конвулсивно подскочи в ръката й, а недоизречената ругатня на Маккрий бе заглушена от свистящия му дъх.

Той сграбчи ръката й и изръмжа:

— Кой те е научил на това?

— Ти — прошепна тя. — Току-що.

Питаше се дали той изобщо си дава сметка на колко много неща я беше научил. До този момент Аби не беше и подозирала, че от изследването на мъжкото тяло може да се извлече такова огромно удоволствие, че то носи не по-малка наслада от целувките и милувките.

Маккрий я положи на тясното легло и легна до нея. Тя се обърна нетърпеливо:

— Люби ме, Маккрий — той не се поддаде на настойчивите й ръце и жадните устни, а започна да целува, да гали и да милва тялото й и да увеличава разпъващото я напрежение, докато желанието й не стана неудържимо.

Най-сетне, когато й се струваше, че няма да издържи нито миг повече, той се премести и проникна в нея гладко като нож в ножница. Тя се понесе във вихъра на страстта, който разтърсваше тялото й и слизаше все по-надолу и по-надолу, докато прекрасната експлозия не я запрати във висините и за няколко шеметни секунди я пренесе в чисто физическия свят на чувствеността.

После всичко свърши. Тя лежеше в прегръдките му. След наученото, за Маккрий през последния час не бе изненадана, че той продължава да я притиска към себе си, вместо да се претърколи встрани и да запали цигара или да стане от леглото и да се облече. Тази интимност след акта също бе неразделна част от любенето. Аби доволно потърка буза в гърдите му и въздъхна.

— Знаеш ли, че си почти съвършена, Аби?

— Аз пък мислех, че съм съвършена — пошегува се усмихнато тя.

— Може би, ако беше малко по-висока.

„Като Рейчъл“ — помисли си тя и моментално й се дощя изобщо да не си бе спомняла това име. Цялото й удоволствие се изпари, като че ли изобщо не бе съществувало. Омиротворението я напусна и тя се размърда неспокойно.

— Какво има?

Тя се престори, че гледа към спуснатите пердета на прозореца.

— Станало е по-късно, отколкото предполагах. По-добре да тръгвам — откъсна се от топлината на прегръдката му, скочи от леглото и посегна към пръснатите си из стаята дрехи.

— Няма закъде да бързаш, нали?

— Мама не знае къде съм. Не искам да се безпокои — облече си брича и приседна на ръба на леглото, за да обуе ботушите си.

Маккрий се надигна.

— Ако знаеше, сигурно щеше да се безпокои повече.

— Сигурно — Аби му се усмихна.

Той приглади косата й.

— Пак ще кажа, че имаш най-сините очи на света.

„Както и Рейчъл! По дяволите!“ — изруга наум Аби, защо си бе спомнила тъкмо сега за нея? Като се мъчеше да изхвърли от главата си нежеланите мисли, тя се наведе и го целуна. Очакваше той да каже нещо, да спомене, че иска да се видят отново. Но Маккрий мълчеше.

След няколко минути тя си тръгна от караваната, без да знае дали ще го види отново.