Джанет Дейли
Непознатата сестра (34)

34.

Маккрий отвърна с разсеяно кимване на поздрава на камериерката и продължи по широкия коридор на хотела към двойните врати на апартамента в дъното. Почука два пъти и зачака, изнервен от безпокойството, което го измъчваше, откакто бе напуснал изложбата на коне.

— Кой е? — дебелите врати заглушаваха женския глас, но той все пак го позна.

— Маккрий Уайлдър — още не му беше съвсем ясно защо дойде тук, защо не тръгна за аерогарата и не се качи на първия самолет за Финикс. Може би просто не искаше да достави на Аби удоволствието, че го е прогонила от града.

Веригата издрънча и след миг лявата врата се отвори и Рейчъл се отдръпна да го пусне вътре. После се отправи към овалното огледало на стената.

— Барът е зареден с всичко. Обслужи се — тя кимна по посока на бар плота, разположен в ъгъла на просторната дневна.

— Благодаря, мисля, че ще се възползвам от поканата — в движение хвърли шапката си на един от розовите столове и си наля чаша уиски с вода. — Къде е Лейн?

— Още е в Хюстън — Рейчъл извади обица от кутията за бижута.

Маккрий застина.

— Той ми каза, че ще е тук.

— Знам. Трябваше да летим заедно. Но Алекс има силна хрема и Лейн не посмя да го остави. Знаеш колко обича сина си.

Маккрий несъзнателно повдигна вежда от неприкритото възмущение в гласа й и почти пълната липса на загриженост за детето. Контрастът с Аби и нейното крайно покровителствено отношение към дъщеря й бе поразителен.

— Ти сякаш не се тревожиш за него — Маккрий отпи, като я гледаше замислено.

— Разбира се, че се тревожа, когато е болен, но нямаше да го оставим сам. Госпожа Уелдън е медицинска сестра. Достатъчно е квалифицирана, за да се грижи за него. Обаче Лейн не гледа на нещата по този начин. Алекс е неговият син.

— А също и твой — напомни й той.

— Наистина ли? — думите явно й се изплъзнаха. Тя се опита да ги замаже с пресилен смях. — Можеш ли да си представиш моето дете да се страхува от коне? Когато беше на две-три години, ревеше като заклан, ако някой кон приближеше на по-малко от два метра от него. Не, Алекс си е момчето на татко.

— Няма винаги да е така.

— Иска ми се да можех да го повярвам — тя въздъхна тежко, изведнъж престанала да прикрива чувствата си. — Нали знаеш онзи стар израз, Маккрий, за петото колело на колата? Аз съм петото колело на колата.

Рейчъл изглеждаше така самотна и уязвима, че без да иска, Маккрий изпита съчувствие към нея.

— Лейн те обича.

— Да — кисело се усмихна тя. — Аз съм майката на сина му. А това не е достатъчно, за да обичаш една жена, Маккрий — след като изпробва доста обици, тя накрая се спря на клипсове от „Хари Уинстън“ с бирмански сапфири и диаманти и си ги сложи, след което извади от кутията колие от същия комплект.

— Вероятно — но думите й го накараха да се замисли над други неща, като например дали беше възможно Аби да обича Доуби, защото е баща на детето й?

— Кога пристигна? — Рейчъл си сложи колието.

— Преди три-четири часа. Мислех, че ще ви намеря на изложбата, така че първо отидох да ви потърся там. Сблъсках се с Аби — не беше сигурен защо й го каза. Не бе имал намерение да споменава за срещата им.

— Чух, че била тук — леденият тон не оставяше място за съмнение относно чувствата й към Аби. Не че Маккрий очакваше враждебността й да е намаляла.

— Видя ли жребеца й?

— О, да — Рейчъл се засмя, по-скоро горчиво, отколкото весело. — Тя се погрижи за това.

— Какво искаш да кажеш? — намръщи се той.

— Упорито го язди из полето край „Ривър Бенд“. Знам, че го прави нарочно. Може да язди навсякъде, но държи непременно да се перчи с него в собствения ми заден двор — тя се обърна към Маккрий, като държеше главата си неестествено вирната. — Повярвай ми, тя никога няма да спечели шампионата.

— Изглеждаш много уверена в това.

— Уверена съм. Бизнесът с конете не е по-различен от другия бизнес. Успехът ти зависи от хората, които познаваш, и от парите, с които разполагаш, за да рекламираш своя жребец… Имаш ли някакви планове за тази вечер? — попита тя и отиде до един от столовете да вземе оставената на него мънистена чантичка.

— Нищо специално — сви рамене той.

— Чудесно. Тогава можеш да ми кавалерстваш — тя взе визоновото си палто и му го подаде. — Семейство Данбъри дават парти в конюшните. Очаква се да присъства Рос Тибс, кънтри певецът.

— Онзи от Хюстън ли? — Маккрий остави чашата си.

— Същият. Сега той притежава доста голяма ферма в Тенеси, където отглежда арабски коне. Срещала съм се с него на някои от по-големите изложби — замълча и погледна Маккрий през рамо. За миг помръкналите й сини очи му напомниха за Аби. — Ще ме придружиш, нали, Маккрий? Мразя да ходя сама на тези сбирки.

— Разбира се — по някаква причина не му се искаше да взема самолета за Финикс тази вечер. А другата алтернатива, да прекара вечерта сам в хотелската стая, го блазнеше още по-малко.

Рейчъл примигна, когато светкавица на фотоапарат блесна точно пред нея и я заслепи. Пространството между боксовете беше пълно с хора, които пиеха шампанско, ядяха хайвер и облеклата им варираха от „Лоран“ до „Ливайн“. Всеки, който бе име в бизнеса с арабски коне, бе дошъл на частното парти, така че се бе получила любопитна смесица от известни певци, крупни бизнесмени и видни представители на светския елит, които си бъбреха непринудено с най-добрите треньори, управители на конезаводи и други професионалисти.

— Казаха ми, че това шампанско е за дамата с най-сините очи. Знаете ли къде мога да я намеря?

Познатият глас прозвуча зад гърба й. Рейчъл се обърна с разтуптяно сърце.

— Рос. Колко е хубаво да те видя отново — пое от него чашата. — Някой спомена, че може да дойдеш на партито тази вечер. Сега ли идваш?

— Не. Тук съм от около четирийсет и пет минути.

— Така ли? — престори се на учудена тя, въпреки че го беше видяла да пристига и бе положила специални усилия да не го забелязва. Той не изглеждаше и не се обличаше много по-различно от времето, когато го бе срещнала за пръв път, но белезите на успеха се виждаха ясно. Яркосинята риза беше копринена, сакото му бе от истински велур, на дънките му имаше дизайнерски етикет, а не на масов производител, и висулките по лентата на шапката му бяха от чисто сребро. Нещо повече, сега всички знаеха кой е Рос Тибс и почти без изключение държаха той да знае кои са те.

— Къде е съпругът ти? — попита я, без да откъсва нито за миг очи от лицето й. Настойчивият му поглед бе все така смущаващ.

Рейчъл отпи от пенливото вино.

— Още е в Хюстън. Възнамерява да се присъедини към мен след няколко дни.

Уморила се бе да търси извинения за отсъствието на Лейн. Възпрепятстваше го ту бизнесът, ту малкият Алекс. Той сякаш вече изобщо нямаше време за нея. За него на първо място беше Алекс, после идваше бизнесът, а тя заемаше едва незавидното трето място. Може би не беше хубаво да го ревнува от собствения си син, ала никога не бе предполагала, че Лейн ще го обича повече от нея. Обаче беше точно така. Сигурно нещо не й беше наред, явно имаше някаква причина всички да обичат някого другиго повече от нея. Не беше честно.

— Разкажи ми за твоята едногодишна кобилка, Рос — започна разговор тя. — Всички говорят за нея.

— Ти видя ли я вече?

— Не.

Преди да успее да реагира, Рос я дръпна за ръката.

— Хайде. Отиваме оттатък в конюшнята да ти я покажа.

— Сега ли? Но… — запротестира Рейчъл. Тайно й се искаше да тръгне с него и се чувстваше виновна заради това.

— Чакай само да я видиш — Рос я побутваше през тълпата и продължаваше да говори, без да обръща внимание на плахите й възражения. — Тя е цяло съкровище. Така я и нарекох: Съкровище на пустинята. На арабски, разбира се, но не мога да го произнеса.

Рейчъл зърна Маккрий, който стоеше встрани от множеството и разговаряше с някакъв мъж. Обърна се да го погледне и видя, че той ги наблюдава. Тъкмо от подобна ситуация се бе опасявала. Затова го беше помолила да я придружи на партито, за да й служи за буфер. Ала сега нямаше никакво желание да спира. Само че се боеше Маккрий да не каже на Лейн, че е излязла с Рос. Казваше си, че няма какво да крие от съпруга си. В края на краищата отиваше просто да види младата кобила на Рос. Беше нещо съвсем невинно.

— Рос, моля те — тя изостана, принуждавайки го да спре, и отново хвърли тревожен поглед към Маккрий. — Наистина е редно да кажа на Маккрий къде отивам. Той ме доведе тук. Не мога да избягам така. Какво ще си помисли?

— Къде е той?

— Ето го там — посочи го Рейчъл.

Рос смени курса и я заведе при него.

— С Рейчъл отиваме да й покажа кобилата си. Искаш ли да дойдеш с нас?

Тя затаи дъх, боеше се еднакво и че Маккрий ще се съгласи, и че ще откаже.

Той поклати глава.

— Не, благодаря. За мен всички коне изглеждат еднакво.

— Знаеш ли какво, Уайлдър? Няма защо да висиш тук и да скучаеш. Отвън имам кола с шофьор. Мога да се погрижа Рейчъл да се прибере благополучно в хотела — Рос се усмихна. Тя бе крайно смутена от ръката му, която продължаваше да обгръща раменете й. — Ако не възразяваш, разбира се.

— Предполагам, че няма значение как ще се прибера поде неуверено тя — невъзмутимото изражение на Маккрий не даваше никаква представа какво мисли той в действителност. — Не бих искала да създавам неудобства на никого от двама ви.

— Каквото и да решиш, аз съм съгласен — той равнодушно сви рамене.

— Чудесно. Тогава аз ще я откарам обратно — докато се отдалечаваха, Рос наклони глава към нея и промърмори на ухото й: — Не ти ли казах, че ще се оправя с това?

— Да — може би не беше хубаво да се чувства така, но се радваше, че той бе уредил този въпрос.

Опасенията й се изпариха в мига, в който зърна едногодишната бронзово червеникава арабска кобила. Очарована от изящната й класическа външност, Рейчъл не можеше да говори за нищо друго. Веднага пожела да я купи. Рос обаче отвръщаше, че не би я продал, каквато и сума да му предложи. Тогава тя го помоли, когато кобилата му стане на три години, да я чифтоса с нейния жребец Сироко и го накара да обещае, че ще й продаде жребчето.

Рейчъл някак си загуби представа за времето. Дори не забеляза, че не се върнаха повече на партито, докато не подаде на Рос ключа от апартамента. Тогава вече бе твърде късно да се тревожи какви са били коментарите на другите гости за начина, по който двамата бяха изчезнали.

— Мисля, че трябва да закрепим нашето споразумение с по едно, питие, а ти? — Рос отвори вратата и я последва вътре.

— Аз също, но по-добре направи моето слабо — отвърна тя и с блажена въздишка захвърли визоновото палто на дивана. — Замаяна съм и не знам дали се дължи на шампанското или на перспективата за жребче от нашите два коня — отиде до малкия бар и се облегна на плота, за да го наблюдава как приготвя напитките, неспособна да сдържа вълнението си. — Сигурен ли си, че не мога да те убедя да ми продадеш тази кобилка, Рос?

— Ами опитай. Не се сещам за нещо, което би ми доставило по-голямо удоволствие. Бог ми е свидетел, че само ти си способна да ме изкушиш да променя решението си — той излезе иззад бара с чашите в ръка и отиде при нея.

Неговата близост, проницателният му поглед, докосването на пръстите му, когато взе чашата от него — всичко това засили желанието, с което се бореше от самото начало.

— Като те слушам, почти ми се иска да си изпробвам силите — призна тя.

Той вдигна ръка и леко докосна едната й обица.

— Казвал ли ти е някой, че очите ти са по-сини от тези сапфири?

— Да — Лейн й го бе казвал и й се искаше Рос да не й бе напомнял за това. Рейчъл остави чашата на плота и се промъкна покрай него, за да отиде при овалното огледало.

Като се взираше в отражението си, тя бавно свали искрящите обици. Те бяха просто още един подарък, нищо повече. Подаръци и празни думи, само това получаваше напоследък от Лейн, а единственото, което бе искала, бе неговата любов.

Така беше и с Дийн, каза си тя, внезапно осъзнала, че кръгът се е затворил. С помръкнало лице се замисли над ужасната ирония в тази ситуация. С Лейн се чувстваше така самотна, както някога с Дийн, отново принудена да се задоволява с остатъците от времето и обичта му. Всичките скъпи подаръци на света не можеха да й заменят любовта, от която отново беше лишена. Какво не й беше наред? Защо никой не можеше да я обича? Като роптаеше против тази несправедливост, тя се зае със закопчалката на скъпото колие, което сега ненавиждаше.

— Дай на мен — отражението на Рос се появи редом с нейното.

Рейчъл почувства на тила си топлината на неговите, пръсти и за миг всичко в нея замря. Разсеяно заразглежда момчешките му черти в огледалото, спомняйки си онази дръзка щастлива усмивка, която толкова често извиваше устните му, и безочливите погледи, които обичаше да й хвърля. Хвана се, че й се иска да докосне къдравата му кестенява коса.

Както стоеше и придържаше колието, зърна венчалния пръстен, който Лейн беше сложил на пръста й. Някога той беше за нея символ на щастие и сигурност. Сега го гледаше и не виждаше нищо повече от безполезна дрънкулка, която той й бе подарил, за да успокои съвестта си.

Вече разкопчано, колието натежа на дланта й. Тя сви пръсти около него и ги отдръпна бавно от шията си. Прекрасна топлина замени усещането от студените безжизнени камъни, когато Рос се наведе и притисна устни към врата й. Тя потръпна от удоволствието, което й достави тази целувка, и се обърна към, него, обзета от отчаяна нужда да бъде обичана.

— Защо направи това? — стискаше здраво колието, докато ръцете му разтриваха, и мачкаха със странно благоговение голите й рамене.

— Защото те обичам, Рейчъл. Винаги съм те обичал. Ти беше моето вдъхновение за всяка песен, в която се говори за любов, терзания и самота. Обичам те — повтори той с много нежен глас. — И колкото и да е грешно, искам да се любя с теб. Ако ти не желаеш, кажи ми го още сега. Не знам колко още ще издържа да съм толкова близо до теб, без да те взема в обятията си и да те любя.

— Рос, не казвай, че ме обичаш, ако наистина не е така. Не бих го понесла — изрече задавено тя.

— Обичам те, мое красиво синеоко момиче — устата му беше толкова близо, че Рейчъл чувстваше топлината на дъха му. — Позволи ми да ти покажа колко много те обичам.

— Да! — тихо извика тя и го целуна жадно, хвърли се в обятията му, вкопчи се отчаяно в него. — Нуждая се от теб — промърмори. — Не знаеш колко много се нуждая от теб, Рос.

Той я грабна, взе я на ръце и я понесе, отвори с ритник вратата на спалнята, без да спира да я целува. Беше като романтична сцена от филмите, само че се случваше с нея. Тя беше жената, носена на ръце от мъж, който я обича повече от всичко на света.

Рос я свали внимателно на пода, обърна я към себе си и я взе в прегръдките си. Устните милваха челото и бузите й с леки като перце целувки. Тя трепереше от страх и възторг пред собствената си дързост. Усети как ръката му се плъзга нагоре по гърба на роклята й, как търси и намира ципа. Звукът, който се чу, когато го дръпна надолу, й напомни за тихо котешко мъркане. Така се и чувстваше, като мъркаща котка, която иска да бъде галена.

Разкопчаната рокля започна да се свлича надолу, Рос й помогна и скъпото дизайнерско творение от кадифе и коприна се озова в краката й. Почувства внезапен хлад. За да се стопли, разтвори мекото му велурено сако и обви ръце около кръста му, притисна се към него и почувства как жарта на тялото му я залива през тънката коприна на ризата.

Той обхвана брадичката й и я повдигна, за да я целуне отново по устните. Свали шапката, която му пречеше, и я запрати в ъгъла на стаята. После раздвижи рамене, за да се освободи от сакото, а Рейчъл почувства играта на стегнатите му мускули и затвори очи. Той я отстрани леко от себе си, за да разкопчае ризата.

Когато видя къдравите черни косъмчета, които покриваха гърдите му, тя се извърна и започна бавно да сваля бельото си, но страховете й се засилиха. Беше стигнала твърде далеч, за да спре, пък и не искаше, но се боеше да застане гола пред него, боеше се, че той няма да пожелае обикновената Рейчъл, която ще види. Без бижутата и модните рокли от нея оставаше само това: Рейчъл, която никой никога не бе обичал или желал.

Ала трябваше да разбере. Обърна се бавно с лице към него, благодарна за полумрака. Чу как той си пое дъх. Погледна го предпазливо, но ръцете му вече се обвиваха около нея, устата му се притискаше пламенно върху нейната, езикът му разтваряше устните й и се плъзгаше между тях с такава страст и такова нетърпение, че бе запленена от силата на неговото желание.

После той я сложи на леглото и сам я последва, ръцете му сновяха по цялото й тяло. Милваха закръглената й гръд, загрубелите върхове на пръстите му търкаха втвърдените й зърна, галеха седалището и се плъзгаха между краката й, устремени към кадифената й влага. Рейчъл не можа да сдържи тръпката при проникването им, хълбоците й инстинктивно се извиха да ги поемат.

Рос отдръпна ръката си. Тя понечи да протестира, но той вече се наместваше между разтворените и бедра.

Рейчъл се напрегна. Не искаше да се съпротивлява, но нищо не можеше да направи. Реакцията й беше автоматична. Когато той проникна в нея, се опита да влезе в ритъм. Отчаяно искаше с него да е различно, да достигне оргазъм. Поне веднъж в живота си да не се преструва.

Ръцете му се плъзнаха надолу, повдигнаха я срещу стремителните тласъци на неговите хълбоци, насочвайки движенията й. Почувствала нарастващото сладостно напрежение, Рейчъл се вкопчи в него, заби пръсти в раменете му да го задържи, да не му позволи да спре и прекъсне прекрасния ритъм. Но той не спираше. Не спираше.

— Да, да, да! — извика неволно тя и почувства, че темпото се променя, че той прониква по-дълбоко, повдига я още и изведнъж беше разтърсена от вълшебна агония, която я потопи в екстаз. След секунди и Рос потръпна.

Докато лежеше в прегръдките му и се наслаждаваше на усещането за пълна задоволеност, Рейчъл се почувства истински обичана. Вдъхна мускусния аромат на любовния акт, по-силен от най-скъпите парижки парфюми. Обърна се настрани, за да вижда мъжа, който я бе накарал да се почувства жена. Прокара ръка по гърдите му, очарована от допира на меките като коприна косъмчета.

Рос хвана пръстите й и ги поднесе към устните си.

— Иска ми се да бях поет, Рейчъл — промърмори той. — Иска ми се да можех да намеря най-красивите думи, за да опиша гладкото ти като коприна тяло и сладкото съвършенство на гърдите ти. Но тези, които ми идват наум, звучат така смешно…

Тя сложи ръка на устата му.

— Просто ме обичай, Рос — прошепна. — Обичай ме.