Дж. Р. Уорд
Тъмна любов (7)

4

Когато таксито остави Бет до „Скриймърс“, на мястото на престъплението кипеше усилена работа. Просветваха синьо-белите светлини на полицейските коли, които блокираха достъпа до уличката. Пристигна и подобната на кутия бронирана кола на сапьорите. Гъмжеше от ченгета — униформени и цивилни. Неизменната тълпа от пияни кибици се беше скупчила около заградения от полицията периметър; те пушеха и разговаряха.

За времето, през което работеше като репортер, Бет се беше убедила, че в Колдуел за всички убийството е обществено събитие. Е, разбира се, за всички, с изключение на жертвата, била тя мъж или жена. Предполагаше, че за жертвата смъртта е самотно занимание, дори и той или тя да гледат убиеца си в лицето. Има мостове, които се налага да пресечем сами, независимо кой ни е отвел до началото им. Остра, неприятна химическа миризма на обгорял метал изпълни ноздрите й. Вдигна ръкав към устата си.

— Ей, Бет! — Едно от ченгетата й махна да се приближи. — Ако искаш да погледнеш отблизо, мини през „Скриймърс“ и отиди отзад. Там ще видиш един коридор…

— Всъщност дойдох да се видя с Хосе. Тук ли е?

Ченгето протегна врат, като търсеше с поглед сред тълпата.

— Беше тук преди минута. Може би се е върнал в участъка. Рики? Виждал ли си Хосе?

Пред нея изникна Бъч О’Нийл и свъсеният му поглед накара другото ченге да млъкне.

— Виж ти каква изненада.

Бет отстъпи назад. Железния беше истински мъж. Едър, с плътен глас, самоуверен. Предполагаше, че доста жени го намираха за привлекателен, защото определено беше хубавец по един грубоват и суров начин. Но в нея не събуждаше никакви чувства. Нито другите мъже.

— Е, Рандъл, какво става? — Бъч пъхна парче дъвка в устата си и смачка станиола на малка твърда топчица. Челюстите му заработиха нервно, той като че не дъвчеше, а смилаше дъвката.

— Дойдох, за да се видя с Хосе. Не заради престъплението.

— Да бе. — Той се втренчи в лицето й. С тъмните си вежди и дълбоко разположени очи Бъч винаги изглеждаше леко намусен, но сега изведнъж лицето му се смръщи още повече. — Ще дойдеш ли с мен за минутка?

— Аз наистина търся Хосе…

Той здраво хвана ръката й.

— Просто ела тук. — Бъч я поведе към едно усамотено място по уличката, далеч от суматохата. — Какво, по дяволите, е станало с лицето ти?

Тя вдигна ръка и закри устата си. Сигурно беше още в шок, защото беше забравила за разцепената си устна.

— Пак те питам. Какво, дявол да го вземе, ти се е случило?

— Аз, ъъъ… — Гърлото й се стегна. — Аз бях…

Няма да плаче. Не и пред Железния.

— Търся Хосе.

— Той не е тук, така че не можеш да се срещнеш с него. А сега говори. — Бъч я загради с ръцете си от двете страни, като че се опасяваше, че може да му избяга. Не беше много по-висок от нея, но имаше тридесетина килограма повече мускули.

Обзе я страх, имаше чувството, че шиш за лед пробожда гърдите й. Но тази вечер достатъчно я бяха тормозили физически.

— Разкарай се, О’Нийл. — Тя опря дланите си на гърдите му и го блъсна.

Той се дръпна. Малко.

— Бет, кажи ми…

— Ако не ме пуснеш — очите й не изпускаха неговите, — ще пиша за техниките ти за водене на разпит. Нали знаеш, онези, след които са необходими рентгенови снимки и гипсова превръзка, когато приключиш?

Той отново присви очи. След това отдръпна ръцете си и ги вдигна, сякаш се предаваше.

— Добре. — Той я остави и се върна към мястото на престъплението.

Тя се подпря на стената и имаше чувството, че никога няма да може да размърда краката си. Погледна надолу, опитвайки се да мобилизира силите си, и зърна нещо метално. Сви колене и приклекна. Беше звезда, използвана в бойните изкуства.

— Ей, Рики! — извика тя. Ченгето се приближи в галоп. Тя посочи към земята. — Улика.

Остави го да си върши работата и бързо се отправи към „Трейд стрийт“, за да си хване такси. Не издържаше повече.

Утре официално ще уведоми Хосе за случилото се с нея. Още сутринта.

 

 

Когато Рот отново се появи в салона, вече се бе овладял. Оръжията му бяха на мястото си, якето тежеше в ръката му, пълно с метателните звезди и ножовете, които обичаше да използва.

Пръв от братята пристигна Тормент. Тъмносините му очи горяха толкова ярко от мъка, гняв и желание за отмъщение, че дори Рот забеляза цвета им.

Тор тъкмо се облегна на една от жълтите стени в стаята на Дариъс, когато се появи Вишъс. Острата брадичка, която наскоро си беше пуснал, му придаваше още по-зловещ вид от обикновено, макар в действителност причината за страховития му вид да бе татуировката около лявото му око. Тази вечер беше нахлупил бейзболната шапка на „Ред Сокс“ толкова ниско, че символите на татуировката му почти не се виждаха. Както винаги, на лявата му ръка имаше черна ръкавица, за да не се докосне някой до нея по невнимание. Което беше добре. От полза за обществото.

Следващият беше Рейдж, посмекчил своята арогантност в знак на уважение към печалното събитие, което беше събрало братята. Беше много висок, едър и силен, по-силен отколкото всички други воини. Освен това беше секс легенда в света на вампирите, истински холивудски красавец със сексуалната потентност на цял обор жребци. Жените — както вампирки, така и представителки на човешката раса — биха продали собствените си майки, за да бъдат с него. Поне докато не зърнат тъмната му страна. Когато се появеше звярът, скрит в него, всички, включително братята, се скатаваха и го удряха на молитви.

Фюри дойде последен. Мина през парадния вход, накуцването му почти не се забелязваше. Протезата, която заместваше единия му крак от коляното надолу, наскоро беше обновена и сега представляваше свръхмодерно приспособление от титан и въглерод. Комбинацията от шини, шарнири и болтове беше закрепена към основата на дясната му кубинка.

С ексцентричната си грива от разноцветни кичури Фюри би трябвало да е в лигата на Холивуд, що се отнася до жените, но той твърдо се придържаше към обета си за безбрачие. В сърцето му имаше място само за единствената любов в живота му, която от години бавно го убиваше.

— Къде е близнакът ти, братко? — попита Рот.

— Зи ще пристигне всеки момент.

Не беше кой знае каква изненада, че Зейдист закъсняваше. Зи беше един голям, гневен гадняр за света. Ходещ, рядко говорещ и обикновено ругаещ кучи син, извел омразата си, особено към жените, до нови висоти. За щастие с нашареното си с белези лице и остриганата до кожа коса той изглеждаше толкова страшен, колкото беше в действителност, така че хората гледаха да не застават на пътя му. Откраднат от семейството си като бебе, впоследствие той бил превърнат в кръвен роб и малтретиран жестоко от господарката си във всяко отношение. На Фюри му трябваха близо сто години да намери близнака си. Преди да бъде спасен, Зи бил изтезаван почти до смърт.

При едно падане солените води на океана запечатали раните на Зейдист в кожата му. Освен че беше покрит с белези, той все още имаше татуировките на роб. Както и различни пиърсинги, които сам беше добавил. Защото обичаше да изпитва болка.

Зи несъмнено беше най-опасният от братята. След това, което беше преживял, на него не му пукаше за нищо и никого. Включително за брата му близнак. Дори Рот беше нащрек в присъствието на този воин.

Да, Братството на черния кинжал беше страхотна дружина. Единствено те стояха между цивилното население вампири и лесърите.

Скръстил ръце, Рот оглеждаше братята в стаята един по един и виждаше силата им, но преди всичко проклятието, надвиснало над тях.

Смъртта на Дариъс му припомни, че макар воините му да бяха нанесли тежки поражения на легионите убийци от Обществото, бяха останали малко братя, които да дадат отпор на неизчерпаемия, самовъзпроизвеждащ се резерв на лесърите. Защото Бог е свидетел, че много хора проявяваха интерес и склонност към убийство.

Числеността просто не беше в полза на расата му. Той не можеше да пренебрегне факта, че вампирите не живеят вечно, че братята могат да бъдат убити и че само за един миг везните могат да се наклонят в тяхна вреда. И в полза на враговете на вампирите.

По дяволите, положението действително вече се беше променило. Откакто Омега създаде Обществото на лесърите преди стотици години, броят на вампирите непрекъснато намаляваше и сега те обитаваха само няколко анклава. Видът им беше почти на изчезване, въпреки че братята бяха адски добри в това, което вършеха.

Ако Рот не беше такъв лош крал, ако беше като баща си, който държеше да бъде уважаван глава на своята раса, може би бъдещето щеше да бъде по-обещаващо. Но синът не приличаше на баща си. Той беше боец, не водач, и предпочиташе да бъде на крак и с кинжал в ръка, отколкото да седи на някакъв си трон и да чака да му се кланят.

Той отново съсредоточи вниманието си върху братята. Воините отвърнаха на погледа му, очаквайки указания. Почтителното им отношение го раздразни.

— За мен смъртта на Дариъс е лично оскърбление — заяви той.

Братята отговориха с одобрителни възгласи.

Рот извади портфейла и мобилния телефон, които взе от лесъра, когото беше убил.

— Взех ги от един лесър по-рано тази вечер зад „Скриймърс“. Някой иска ли да се заеме с това?

Той ги подхвърли във въздуха. Фюри ги хвана и подаде телефона на Вишъс.

Рот закрачи из стаята.

— Трябва пак да ги подгоним.

— Адски си прав — изръмжа Рейдж. Чу се звук от триенето на метал, след това в една от масите се заби нож. — Трябва да ги пипнем там, където тренират. Където живеят.

Което означаваше, че братята трябваше първо да проведат разузнавателна акция. Лесърите не бяха глупави. Непрекъснато местеха оперативния си център и сменяха мястото на вербуване и обучение. Поради това за воините вампири обикновено беше по-ефективно да превърнат себе си в мишена и след това да се бият с преследвачите си.

Преди братството понякога предприемаше набези и избиваше десетки лесъри за една нощ. Но рядко прилагаха тази нападателна тактика. Масираните атаки бяха ефикасни, но криеха риск. Големите битки можеха да привлекат вниманието на полицията, а в интерес на всички беше да не се набиват на очи.

— Тук има шофьорска книжка — каза Фюри. — Ще проверя адреса. Местен е.

— На чие име? — попита Рот.

— Робърт Строс.

Вишъс изруга, докато проверяваше телефона.

— Тук няма много. Няколко приети повиквания, няколко набирания. Ще поровя в компютъра, за да видя кой се е обаждал и какви номера са набирани.

Рот стисна зъби. Нетърпението и гневът бяха коктейл, който трудно можеше да преглътне.

— Излишно е да ви казвам, че трябва да побързате. Няма начин да разберем дали лесърът, когото убих тази вечер, го е направил, затова мисля, че трябва да прочистим целия район. Избийте всички, колкото и гадно да стане.

Входната врата се отвори и Зейдист влезе в къщата. Рот го изгледа гневно.

— Много мило, че все пак се появи, Зи. Жените ли те задържаха тази вечер?

— Я се разкарай. — Зейдист се отправи към ъгъла и застана отделно от другите.

— Вие къде ще бъдете, господарю? — попита Тормент спокойно.

Добрият стар Тор. Винаги се опитва да запази мира, било чрез отвличане на вниманието, намеса или пряка заплаха.

— Тук. Ще бъда тук. Ако лесърът, който уби Дариъс, е жив и желае да продължи играта, искам да съм на разположение и лесно да ме намерят.

След като воините си тръгнаха, Рот облече якето си, при което усети плика с писмото на Дариъс, който беше пъхнал в колана си, и го измъкна. Отпред имаше черна ивица мастило, за която предположи, че е името му. Отвори плика. Извади лист хартия с кремав цвят и на пода падна една снимка. Вдигна я и смътно различи очертанията на дълга тъмна коса. Жена.

Рот се вторачи в листа. Написаното се сливаше в безсмислени, неясни драскулки, които нямаше никаква надежда да разчете, колкото и да се взира.

— Фриц! — извика той.

Икономът незабавно се появи.

— Прочети това. — Фриц взе листа и наведе глава, потъвайки в мълчание. — На глас — нареди му Рот.

— О, извинете ме, господарю. — Фриц се прокашля.

„Ако все още не съм говорил с теб, обърни се към Тормент, той ще ти каже за какво става въпрос. Номер 1188, «Ред авеню», апартамент 1-Б. Името й е Елизабет Рандъл.

Послеслов: Къщата и Фриц са твои, ако тя не доживее до зрелостта си. Съжалявам, че трябваше да свърши толкова скоро.“

Ди

— Кучи син — измърмори Рот.