Дж. Р. Уорд
Тъмна любов (23)

20

Малко след девет Господин Х. Влезе с колата в „Макдрайв“.

— Радвам се, че и двамата харесахте филма. Имам предвид още нещо за тази вечер, но трябва да побързаме. Единият от вас трябва да се прибере у дома до единадесет.

Когато колата спря пред осветеното меню, Били изруга под нос. Поръчката му беше два пъти по-голяма от тази на победения, който предложи да си плати сметката.

— Няма нужда. Аз черпя — каза господин Х. — Само да не разсипете нещо.

Докато Били ядеше, а победения побутваше храната си, господин Х. ги откара до зоната за военни игри. Мястото беше едно от любимите за свалки на тийнейджърите. Сумракът тук скриваше идеално както акнето, така и начеващите сексуални желания на юношите. Едноетажната постройка беше истинска лудница, пълна с неспокойни момчета и скучаещи, накипрени момичета, които се опитваха да ги впечатлят.

Господин Х. взе три пушки и нагръдници със сензори и даде на момчетата по един комплект. Били беше готов за по-малко от минута. Държеше оръжието с такава лекота, сякаш беше продължение на ръцете му.

Господин Х. погледна победения, който все още се опитваше да натъкми ремъците на нагръдника на раменете си. Представляваше жалка картинка — долната му устна беше увиснала, пръстите му непохватно се бореха с пластмасовите закопчалки. Били също го гледаше. Както хищник гледа плячката си.

— Помислих си защо да не проведем едно приятелско състезание — каза господин Х., когато най-после минаха през турникета. — Да видим кой от двама ви ще успее да нанесе повече удари на другия.

Излязоха на бойната арена. Очите на господин Х. бързо привикнаха към кадифената тъмнина и неоновото присветване на оръжията на другите играчи. Площадката беше достатъчно голяма за тридесетината младежи, които пъргаво заобикаляха препятствията, смееха се, крещяха и изстрелваха снопове светлина.

— Да се разделим — каза господин Х.

Докато победеният мигаше с късогледите си очи, Били отскочи с бързината на животно. Миг по-късно сензорът в средата на нагръдника на победения реагира. Младежът погледна надолу, като че ли не разбираше какво става.

Били се оттегли в тъмнината.

— По-добре се прикрий, синко — промърмори господин Х.

Той стоеше настрана и наблюдаваше всяко тяхно движение.

Били непрекъснато улучваше победения от различни ъгли, маневрирайки между препятствията. Придвижваше се ту бързо, ту бавно, после стреляше от голямо разстояние. Объркването и безпокойството на победения все повече се засилваха всеки път, когато лампичката на гърдите му присветваше. А поради отчаянието движенията му бяха некоординирани като на малко дете. Изпусна оръжието си. Препъна се в собствените си крака. Удари рамото си в една бариера.

Били се справяше блестящо. Въпреки че мишената му губеше сили и отстъпваше, той беше безмилостен. Дори когато победеният отпусна оръжието си и се облегна изтощен на стената, Били отново стреля и го улучи.

И пак се скри в тъмнината.

Този път господин Х. тръгна след Били, но целта му беше друга, нямаше намерение да прави оценка на неговото представяне. Ридъл беше чевръст, лавираше край препятствията от пенопласт и се промъкваше към мястото, където се намираше победеният, за да може да го нападне в гръб.

Господин Х. се досети какъв е планът на Били. Мина бързо вдясно и застана на пътя на Ридъл. И стреля в него от упор. Били изненадано погледна към гърдите си. Сензорът му реагираше за пръв път.

— Добра работа свършихме тази вечер — отбеляза господин Х. — Игра добре, синко. Поне досега.

Били вдигна очи и постави ръка на сърцето си, където се намираше мигащата цел.

— Сенсей. — Произнесе думата като влюбен, с благоговение и обожание.

 

 

Бет не смяташе да моли иконома да я закара, защото беше прекалено развълнувана, за да води любезен разговор с когото и да било. Тръгна по улицата и извади мобилния си телефон, за да повика такси. Почти беше набрала номера, когато чу бръмченето на кола и вдигна глава.

Икономът излезе от мерцедеса и се поклони.

— Господарят ми се обади и ме помоли да ви закарам до вас, мадам. И аз… аз с радост бих сторил това.

Беше толкова искрен и изпълнен с надежда, като че ли щеше да му направи голяма услуга, ако му позволи да се погрижи за нея. Но Бет имаше нужда да остане поне за малко сама. Имаше чувството, че главата й ще се пръсне след всичко, което се случи.

— Не, благодаря — каза тя и се помъчи да се усмихне. — Аз просто искам…

Лицето на догена помръкна. Заприлича на бито куче. Там, където добрите й маниери се провалиха, изигра роля чувството й за вина.

— Е, добре.

Преди той да успее да заобиколи колата, тя отвори вратата и се настани на седалката до мястото на шофьора. Икономът, изглежда, се смути от тази нейна инициатива, но бързо се съвзе и на сбръчканото му лице отново се появи усмивка.

Когато той седна зад волана и включи двигателя, Бет каза:

— Аз живея на…

— О, зная къде живеете. Винаги сме знаели къде сте. Първо в интензивното отделение за новородени на болницата „Сейнт Франсис“. След това медицинската сестра ви отнесе у дома си. Надявахме се, че ще останете при нея, но я принудиха да ви върне обратно в болницата. След това държавата пое грижата за вас. Първо ви дадоха на семейство Макуилямс, които живееха на „Елмуд авеню“, но скоро се разболяхте от пневмония и отново попаднахте в болницата.

Включи мигача и зави наляво при един знак: „Стоп“. Тя почти не дишаше, за да не изпусне някоя дума.

— След това ви изпратиха в семейство Райън, но там имаше твърде много деца. Тогава ви взе семейство Голдрич, те живееха в една стъпаловидна сграда близо до „Роли стрийт“. Мислехме, че ще ви задържат, но скоро след това жената забременя и вие се озовахте в онова сиропиталище. Това никак не ни хареса, защото не ви позволяваха да играете много навън.

— Непрекъснато повтаряте „ние“ — прошепна тя, страхувайки се от отговора и в същото време отчаяно се надяваше да го получи.

— Да. Вашият баща и аз.

Бет закри уста с опакото на ръката си, но не сваляше очи от профила на иконома, сякаш се опитваше да го запомни.

— Той ме е познавал?

— О, да, госпожице. Знаеше всичко за вас. Детската градина, основното училище и гимназията. — Очите му срещнаха погледа на Бет. — Толкова се гордеехме с вас, когато постъпихте в колежа с онази стипендия. Бях на церемонията по дипломирането ви. Снимах ви, за да може баща ви да ви види.

— Той ме е познавал. — Тя повтори думите, сякаш искаше да чуе как звучат. Имаше чувството, че се отнасят за някой друг, а не за собствения й баща.

Икономът я погледна и се усмихна.

— Имаме всички написани от вас статии. Дори написаните в гимназията и колежа. Когато започнахте работа в „Колдуел Куриър Джърнъл“, баща ви не си лягаше сутрин, преди да съм му донесъл вестника. Независимо колко тежка нощ е прекарал, не заспиваше, докато не изчете всичко, което сте написали. Много се гордееше с вас.

Бет започна да рови из чантата си за кърпичка.

— Заповядайте. — Икономът й подаде пакетче с хартиени кърпички.

Бет деликатно издуха носа си.

— Госпожице, трябва да разберете колко трудно му беше да бъде далеч от вас. Знаеше, че е опасно да ви приближи. Семействата на воините се охраняват добре, но вие бяхте беззащитна, защото растяхте като човек. Освен това се надяваше, че преобразяването ще ви се размине.

— Познавахте ли майка ми?

— Не много добре. Не живяха дълго заедно. Тя изчезна скоро след като започнаха да се срещат, защото разбра, че той не е човек. Не му каза, че е бременна, и му се обади малко преди да роди. Мисля, че се е страхувала от това на какво ще даде живот. За нещастие, когато настъпи моментът, тя беше откарана в болница за хора, преди да успеем да стигнем до нея. Но трябва да знаете, че той я обичаше. Обичаше я много.

Бет попиваше информацията като гъба и запълваше празнините в мозъка си.

— Баща ми и Рот — те бяха ли близки?

Икономът се поколеба.

— Баща ви обичаше Рот. Ние всички го обичаме. Той е нашият повелител. Нашият крал. Затова баща ви го изпрати при вас. Не трябва да се страхувате от него. Няма да ви нарани.

— Знам това.

Стигнаха до сградата, където живееше, а на нея толкова й се искаше да продължи разговора си с иконома.

— Ето, че пристигнахме — каза той. — „Ред авеню“ 1188, апартамент 1-Б. Трябва да призная, че на двамата с баща ви не ни харесваше, че живеете на партера.

Колата спря, но тя не слезе веднага.

— Може ли да ви попитам за още някои неща? Друг път? — попита Бет.

— О, да, госпожице. Моля ви. Има толкова много неща, които искам да ви кажа. — Той излезе от колата, но когато стигна до нея, тя вече затваряше вратата.

Смяташе да му подаде ръка и да му благодари официално. Но вместо това прегърна дребния старец.

 

 

След като Бет напусна стаята, жаждата на Рот го подтикваше да се впусне след нея, а тялото му бе пронизано от болка, сякаш за наказание, че я е отпратил. Обу панталоните си и едва се добра до телефона. Звънна първо на Фриц, а после на Тормент. Гласът му пресекваше и се наложи да повтаря думите си, за да го разберат.

Веднага щом приключи разговора с Тор усети, че му се повдига. Едва успя да се добере до банята, като мислено призова Мариса. Наведе се над тоалетната чиния, но в стомаха му нямаше почти нищо.

Чаках прекалено дълго, каза си той. От доста време пренебрегваше сигналите, които тялото му изпращаше. А после срещна Бет и желанията му поеха в съвсем друга посока. Нищо чудно, че беше доведен до полуда.

Усети парфюма на Мариса откъм стаята.

— Господарю? — извика тя.

— Имам нужда…

Бет, помисли си той, халюцинирайки. Виждаше я пред себе си, чуваше гласа й. Протегна ръка, но намери само празно пространство.

— Господарю? Да дойда ли при вас? — попита Мариса.

Рот изтри потта от лицето си и излезе от банята. Вървеше на зигзаг като пиян. Не виждаше нищо и потърси опора, при което политна напред.

— Рот! — извика Мариса и се втурна към него.

Той не успя да се задържи на краката си и се стовари върху леглото, като я повлече със себе си. Тялото й се притисна в неговото, но за него то беше тялото на Бет. Опря лице в чаршафите, които ухаеха на Бет. Пое дълбоко дъх и се опита да се овладее, но всичко, което усещаше, беше Бет.

— Господарю, трябва да се нахраните. — Гласът на Мариса долиташе отдалече, като че ли някъде от стълбите.

Погледна по посока на звука, но не видя нищо. Беше напълно ослепял.

Гласът на Мариса внезапно зазвуча по-силно.

— Ето, господарю. Вземете китката ми.

Усети топлата кожа в дланта си и отвори уста, но ръцете му като че ли не го слушаха. Протегна ръка, докосна някакво рамо, ключица, извивка на шията.

Бет.

Гладът победи и той се надвеси над тялото на жената. Заби с ръмжене зъбите си в меката плът над една от артериите. Пи дълго, на големи глътки и през цялото време пред очите му беше тъмнокосата жена, която му принадлежеше. Представяше си, че сега тя лежи в обятията му.

Мариса се задъха. Ръцете на Рот едва не я пречупиха на две. Масивното му тяло я беше приковало към леглото, докато пиеше. За пръв път чувстваше всяка част от твърдото му тяло. Усещаше даже и ерекцията му, нещо, което никога не се беше случвало преди. Беше толкова вълнуващо. И страшно. Отпусна се и се опита да диша нормално. Винаги беше искала от него точно това, макар че страстта му я шокира. Но какво би могла да очаква? Той беше истински мъж. Воин. Накрая все пак беше осъзнал, че му е нужна.

Задоволство смени притеснението й и тя плахо прокара ръце по широките му голи рамене — нещо, което не си бе позволявала никога преди. Рот издаде дълбок гърлен звук, сякаш искаше тя да не спира. Блажено зарови ръце в косата му. Беше толкова мека. Кой можеше да предположи? Такъв силен, здрав мъж, но — о! — колко меки и нежни бяха тези тъмни къдрици. Като атлазените й рокли.

Мариса искаше да стигне до съзнанието му, нещо, което преди не смееше да направи от страх да не го обиди. Но сега всичко беше различно. Може би дори ще я целуне, след като свърши. Ще прави любов с нея. Може би сега ще може да остане при него. С радост би живяла у Дариъс с него. Или на друго място. Нямаше значение.

Затвори очи и се помъчи да проникне в съзнанието му. И видя жената, за която той мислеше в този момент. Жената човек. Беше тъмнокоса красавица с полузатворени очи. Лежеше по гръб, гърдите й бяха разголени. Пръстите му галеха твърдите, розови зърна, той целуваше корема й и се придвижваше по-надолу.

Мариса захвърли този образ като счупена чаша. Рот не беше с нея сега. Не пиеше от нейната шия. Не притискаше нейното тяло към себе си. И не тя беше причина за ерекцията му. Не беше за нея. Той продължаваше жадно да пие и когато едрите му ръце я прилепиха към тялото му. Тя се разплака заради тази несправедливост. Заради надеждите си. Заради любовта си. Заради него. Колко добре би било да изпие всичката й кръв. Искаше й се да не спира. Да я пресуши до последната капка. Да я остави да умре. Нужни й бяха стотици години, цяла вечност, за да разбере истината. Никога не е бил неин. И никога нямаше да бъде. Господи, сега, когато илюзията й бе разрушена, не й оставаше нищо.