Дж. Р. Уорд
Тъмна любов (49)

46

По време на сватбената вечеря Бъч не пи много. Не му беше трудно да се въздържа. Беше прекалено зает да се наслаждава на компанията на Мариса.

Както и да наблюдава Бет с новия й съпруг. Боже мой, колко щастлива беше. Вампирът с вид на негодник, за когото се беше оженила, също сияеше от щастие. Не я пускаше, не преставаше да я гледа. Цяла нощ я държа в скута си, с едната ръка я хранеше, а с другата галеше шията й.

Когато тържеството приключи, Мариса стана от стола си.

— Трябва да се прибирам при брат си. Всъщност той ме чака за вечеря.

Значи ето защо не беше хапнала нищо. Бъч се намръщи, не му се искаше тя да си отиде.

— Кога ще дойдеш пак?

— Утре вечер?

По дяволите, дотогава имаше цяла вечност.

Той остави салфетката си на масата.

— Е, ще бъда тук. Ще те чакам.

Майчице, станал съм послушен като кученце, помисли си той.

Мариса си взе довиждане и изчезна.

Бъч протегна ръка, за да вземе чашата си с вино и се опита да прикрие треперенето й. Цялата тази работа с кръвта и кучешките зъби му беше ясна. Но за номера с изчезването му трябваше малко време.

Десет минути по-късно осъзна, че седи на масата сам.

 

 

Не виждаше смисъл да се прибере у дома. Само за един ден Бъч успя да забрави досегашния си живот, да го запрати в далечно ъгълче на съзнанието си. Като че ли беше повреден уред, който нямаше никакво желание да вземе, да го прегледа, да го използва пак.

Огледа столовете и си помисли за хората — е, вампирите де — които бяха седели на тях.

Той беше аутсайдер в техния свят. Натрапник.

Макар че ролята на бяла сврака не беше нещо ново за него. Другите ченгета бяха добри момчета, но отношенията им бяха само колегиални, нищо повече извън работата, дори и с Хосе. Никога не беше ходил в дома на Де ла Крус за вечеря или просто на гости.

Докато гледаше празните чинии и полупълните чаши с вино, той осъзна, че няма къде да отиде. Нямаше място, където би искал да бъде. Преди самотата не го притесняваше. Всъщност, караше го да се чувства по-сигурен. Затова му беше някак си странно, че да бъде сам вече не му изглеждаше чак толкова хубаво нещо.

— Хей, ченге. Отиваме в „Скриймърс“. Идваш ли?

Бъч погледна към вратата. Вишъс беше в коридора, зад него се виждаха Рейдж и Фюри. Вампирите го гледаха с очакване, като че ли наистина искаха да отиде с тях.

Неочаквано за самия себе си, Бъч се ухили.

— Да, нямам нищо против да пообиколим баровете.

Стана от мястото си и се запита дали да не облече нещо по-обикновено. Братята бяха с кожени дрехи, но не му се искаше да съблече костюма. Харесваше го.

Майната му. Костюмът му харесваше и щеше да си остане с него. Въпреки че не беше типичното за него облекло.

Закопча сакото и го приглади на гърдите си. Провери дали кърпичката все още е добре сгъната.

— Хайде, ченге, така си страхотен — каза Рейдж с широка усмивка. — Плюс това умирам за компания, сещаш се какво имам предвид?

Да, досещаше се. Бъч заобиколи масата.

— Само че трябва да ви предупредя, момчета. Някои от хората, които навремето съм тикнал в панделата, висят в „Скриймърс“. Може да стане напечено.

Рейдж го тупна по гърба.

— Защо мислиш, че искаме да дойдеш с нас?

— Точно така, по дяволите. — Ви се ухили и нахлупи шапката си на „Ред Сокс“ ниско над челото. — След водката едно сбиване в бара ще ни се отрази добре.

Бъч завъртя нагоре очи и след това погледна сериозно Фюри.

— Къде е брат ти?

Фюри се стегна.

— Зи няма да дойде с нас.

Добре. Бъч нямаше нищо против да излезе с другите. Беше сигурен, че ако смятаха да го убият, вече да е погребан. Но този тип Зейдист… не се знае кога може да превърти. И какво е способен да извърши тогава.

Но, Господи, как пееше.

Отправиха се към входната врата и Бъч промърмори:

— Големи дробове вади този кучи син. Пее страхотно.

Братята кимнаха, а Рейдж преметна месестата си ръка през раменете на Фюри. Главата на Фюри се наведе ниско за момент, като че носеше тежък товар и отчаяно искаше гърбът му да си почине.

Излязоха навън и се отправиха към черен „Ескалейд ESV“. Когато изключиха алармата, фаровете му присветнаха.

— По дяволите, забравих. — Бъч рязко спря. Вампирите също спряха и го погледнаха. — Пръв заплювам предната седалка!

Бъч се втурна да заобиколи колата, Фюри и Рейдж хукнаха след него, изригвайки поток ругатни. Завърза се спор, но ръката му вече беше на дръжката на вратата и той не отстъпваше.

— Хората се возят отзад!

— Върху гюрука!

— Чуйте, кръвопийци, аз го казах пръв…

— Ви, ще го ухапя!

Смехът на Вишъс разцепи плътния нощен въздух, докато сядаше зад волана. Първата му работа беше да надуе стереото толкова силно, че целият джип запулсира.

„Хипнътайз“ на Ноториъс БИГ.

Сигурно чуват Биги чак в Монреал, помисли си Бъч, качвайки се в колата.

— По дяволите, братко — каза Рейдж и се настани отзад. — Уредбата нова ли е?

— Помолете ми се, господа. — Ви запали ръчно свита цигара и затвори капачето на златната си запалка. — И може би ще ви позволя да си поиграете с копчетата.

— Това почти си струва да ти се подмажем.

Фаровете на колата светнаха. И в светлината им се появи Зейдист.

Фюри веднага отвори вратата откъм своята страна и му направи място до себе си.

— Значи все пак идваш с нас?

Зейдист изгледа злобно Бъч, сядайки отзад, но Бъч не го прие лично. Вампирът не изглеждаше особено доволен и при вида на другите също.

Ви обърна колата и потегли с пълна скорост. Разговорът продължи въпреки музиката, но атмосферата вече не беше същата. Което беше разбираемо, като се има предвид, че сега в колата имаше жива граната.

Бъч погледна назад към Зейдист. Черните блестящи очи отвърнаха на погледа му. Усмивката на лицето на вампира беше жадна за грехове и готова за зло.

 

 

Мариса влезе в трапезарията и Хавърс остави вилицата си. Разтревожи се, когато тя не дойде да седне на масата, но се боеше да провери дали е в апартамента си. При сегашното му настроение не би понесъл мисълта, че я няма.

— Извинявай, че закъснях — каза тя и го целуна по бузата. Седна на стола леко като птичка, намести се и оправи роклята си с грациозни движения. — Надявам се, че ще можем да поговорим.

Каква беше тази миризма по нея, зачуди се той.

— Агнешкото изглежда прекрасно — тихо каза тя, когато Каролин донесе още една пълна чиния за нея.

Афтършейв, каза си той. Сестра му миришеше на афтършейв. Била е с мъж.

— Къде беше цяла вечер?

Тя се поколеба.

— У Дариъс.

Той остави салфетката си на масата и се изправи. Беше занемял от гняв.

— Хавърс, защо ставаш от масата?

— Както виждаш, вече се нахраних. Приятни сънища, сестро.

Тя хвана ръката му.

— Защо не останеш?

— Трябва да свърша нещо.

— Сигурна съм, че може да почака. — Очите й го гледаха умолително.

— Не, не може.

Хавърс отиде в предния салон. Беше горд, че успя да запази спокойствие. Напрегна всички сили и се дематериализира. Потрепери, когато отново възвърна формата си. Някои квартали в центъра на града бяха отвратителни. Наистина отвратителни. Уличката, която бе избрал, беше точно до един от клубовете, „Скриймърс“. Беше чувал от някои цивилни вампири, които бе лекувал, че братята често се отбиват тук. Докато преценяваше хората в тълпата, които чакаха да влязат вътре, разбра защо. Бяха агресивна сбирщина, воняща на похот. На поквара.

Несъмнено отговаряха на ниските критерии на братята за компания.

Хавърс понечи да се облегне на стената на сградата, но се отказа. Тухлите бяха мръсни и влажни от стичащия се по тях конденз. Можеше да си представи какви организми виреят върху слузестите стени. Огледа уличката в двете посоки. Рано или късно щеше да намери това, което търсеше.

Или то щеше да го намери.

 

 

Господин Х. заключи входната врата и пое в нощния мрак. Беше доволен от начина, по който протече ритуалът. Били беше шокиран, но издържа до края на посвещаването. Особено като разбра, че или трябва да го приеме, или да бъде убит на масата.

Господи, изражението на лицето му, когато видя Омега, беше адски забавно. Никой не очакваше въплъщението на злото да изглежда така и всеки би могъл лесно да се подведе. Е, поне докато върху него не падне погледа на Омега. Тогава всеки усещаше вкуса на собствената си смърт. Малка глътка с обещание за още.

Когато всичко свърши, господин Х. отнесе Били в къщата и сега Ридъл си почиваше в стаята за гости. Е, не точно. Защото в момента повръщаше и това щеше да продължи през следващите два часа, докато кръвта на Омега не превземеше всяка клетка на жалката течност, която бе текла във вените на Били през осемнадесетте години на неговия живот. Освен това Ридъл имаше рана на гърдите. Пресният разрез започваше от гърлото и стигаше до гръдната кост. Омега беше съединил кожата с пръста си, но раната щеше адски да боли поне до следващата сутрин. Все пак до вечерта Били щеше да бъде достатъчно силен, за да излезе навън.

Господин Х. се качи в „Хамър“-а и пое на юг. Беше наредил на една от елитните групи да покрият центъра на града и искаше да ги наблюдава в действие. Не му беше приятно да го признае, но може би господин О. имаше право за мотивацията. Освен това искаше да види как действа групата в бойна обстановка. След смъртта на господин М. обмисляше дали да не включи Ридъл на негово място, но искаше да усети динамиката на групата, преди да вземе решение.

А и Били първо трябваше да бъде оценен. Като негов инструктор по бойни изкуства господин Х. беше уверен в умението на Ридъл да се бие. Но не знаеше как ще реагира момчето при първото си убийство. Подозираше, че ще се въодушеви, но никога не се знае. Искрено се надяваше Ридъл да му даде повод за гордост.

Господин Х. се усмихна, като се поправи. Надяваше се господин Р. да му даде повод за гордост.

 

 

Хавърс започна да се изнервя. Отдалите се на нощен живот хора не бяха заплаха за него, но не можеше да понася пороците им. В дъното на уличката двама се натискаха, а може би бяха стигнали и по-далеч, един пушеше крек. Отвратен от сумтенето и миризмата, Хавърс умираше да се прибере у дома.

— Ей, красавецо.

Той се дръпна назад. Жената пред него беше облечена за секс, тясна ивица от еластан минаваше през гърдите й, полата й беше толкова къса, че едва покриваше слабините й.

Жива реклама за виагра. Косата му настръхна.

— Момиче ли си търсиш? — попита тя, като прекара ръка по корема си и после през мазната си къса коса.

— Не, благодаря. — Той тръгна в обратна посока, навлизайки по-дълбоко в уличката. — Много благодаря. Не.

— И джентълмен, отгоре на всичко.

Господи, тя се канеше да го докосне.

Той вдигна ръце пред себе си да се предпази. Продължи да отстъпва. Колкото повече навлизаше в уличката, толкова по-високо се чуваше музиката, сякаш се приближаваше до някаква задна врата.

— Оставете ме, моля ви — каза той, когато проехтя ужасна, пълна с цинизми песен.

Внезапно жената пребледня и се отдалечи бързо, все едно бягаше от място, където е било извършено престъпление.

— Какво, по дяволите, правиш тук? — Мъжкият глас зад него беше груб и злобен.

Хавърс бавно се обърна. Сърцето му заби учестено.

— Зейдист.