Дж. Р. Уорд
Тъмна любов (57)

54

Дариъс се огледа. Спокойната мъгла на Небитието се беше отдръпнала, разкривайки бял мраморен двор. В средата проблясваха игривите струи на един фонтан, които улавяха разсеяната светлина и я връщаха под формата на безброй разноцветни искри. Пойни птички извиваха мелодични трели, сякаш едновременно го приветстваха и обявяваха пристигането му.

Значи това място наистина съществува, каза си той.

— Добър ден, Дариъс, син на Марклон.

Той падна на колене, без да се обръща, и сведе глава.

— Скрайб Върджин. Удостоявате ме с честта да ми дадете аудиенция.

Тя меко се засмя. Застана пред него, така че той виждаше долния край на черните й одежди. Светлината, която идваше изпод коприната, беше ярка като слънце.

— Дариъс, бих ли могла да ти откажа? За пръв път молиш за среща. — Той усети докосване по рамото и космите на тила му настръхнаха. — Изправи се. Искам да виждам лицето ти.

— Не ти ли харесва Небитието, принцепсе? — попита тя. — Искаш да те върна обратно?

— Смирено отправям такава молба, ако позволите. Изчаках да мине необходимия период. Искам да видя дъщеря си. Само веднъж. Ако позволите.

Скрайб Върджин отново се засмя.

— Трябва да призная, че се представяш по-добре от твоя крал. Умееш да говориш, за разлика от другия воин.

Последва пауза.

През това време той се замисли за братята. Колко много му липсваше Рот. Всички му липсваха. Но най-съкровеното му желание беше да види Бет.

— Тя е омъжена — каза рязко Скрайб Върджин. — Твоята дъщеря има за съпруг достоен мъж.

Той затвори очи, знаеше, че не бива да задава въпроси. Умираше да чуе какво ще му каже тя. Надяваше се, че неговата Елизабет ще бъде щастлива със съпруга, когото си е избрала.

Скрайб Върджин беше доволна, че той мълчи.

— Браво, не задаваш въпроси. Владееш се толкова добре. Заради добрите ти маниери, ще ти кажа това, което жадуваш да чуеш. Омъжена е за Рот, който ще се възкачи на трона. Дъщеря ти е кралица.

Дариъс сведе ниско глава, за да скрие вълнението и сълзите си. Защото Скрайб Върджин можеше да помисли, че проявява слабост.

— О, принцепсе — каза меко тя. — В гърдите ти има толкова радост и скръб. Кажи ми, компанията на синовете ти тук, в Небитието, не е ли достатъчна, за да стопли сърцето ти?

— Имам чувството, че съм я изоставил.

— Тя вече не е сама.

— Това е добре.

Настъпи пауза.

— Все още ли искаш да я видиш?

Той кимна.

Скрайб Върджин се отдалечи по посока на птиците, които пееха щастливи сред клоните на бяло дърво с бели цветове.

— Какво по-точно искаш, принцепсе? Да я посетиш? Набързо? В сънищата й?

— Ако позволите. — Той се придържаше към официалните изрази, защото тя заслужаваше уважение. И защото се надяваше почтителното му отношение да й повлияе благосклонно.

Черните одежди се раздвижиха и се появи ръка от светлина. Една от птиците — синигерче, кацна на пръста й.

— Ти беше убит вероломно — каза тя и погали мъничкото птиче по гърдите. — След като служи на расата си векове наред. Ти си достоен принцепс и отличен воин.

— За мен е голяма награда, че сте доволна от делата ми.

— Да, наистина. — Тя подсвирна на птичето. — Какво ще кажеш, принцепсе, ако ти предложа нещо повече от това, за което ме молиш?

Сърцето на Дариъс затуптя по-бързо.

— Бих казал „да“.

— Без да знаеш какъв е моят дар? Или жертва?

— Вярвам ви.

— А защо да не станеш крал? — попита тя иронично, като сложи птицата обратно на дървото и се обърна с лице към него. — Ето какво ти предлагам. Нов живот. Среща с дъщеря ти. Шанс да се бориш пак.

— Скрайб Върджин… — Той отново коленичи. — Приемам, макар и да знам, че не заслужавам такова благоволение.

— Няма да се хващам за отговора ти. Ето какво ще пожертваш. Няма да си я спомняш съзнателно. Няма да бъдеш такъв, какъвто си сега. И ще искам от теб нещо в замяна.

Той не знаеше какво ще поиска тя, но нямаше намерение да пита.

— Съгласен съм.

— Сигурен ли си? Не ти ли е необходимо време, за да си помислиш?

— Благодаря, Скрайб Върджин. Но вече направих своя избор.

— Така да бъде.

Тя се приближи до него и призрачните й ръце се появиха изпод черните одежди. В същото време воалът се вдигна от лицето й. Светлината беше толкова ослепителна, че той не можеше да различи чертите й.

Тя хвана лицето му в ръцете си и той се разтрепери от силата й. Можеше да го смаже, ако поиска.

— Дарявам ти нов живот, Дариъс, син на Марклон. Дано намериш това, което търсиш при това прераждане.

Тя притисна устните си до неговите и той почувства същия шок, както когато умря. Всичките молекули в организма му се взривиха, тялото му се разпадна във въздуха, душата му се освободи и полетя.