Дж. Р. Уорд
Тъмна любов (28)

25

Бет наблюдаваше как Рот нехайно се отдалечава, като че ли изобщо не му пукаше дали ще го последва в трапезарията. И ако самата тя нямаше колебания, щеше да й бъде много обидно. Лично той я беше поканил на вечеря, тогава защо я посрещна в такова лошо настроение? Изкушаваше се да се обърне и веднага да си тръгне. Въпреки това го последва, защото чувстваше, че няма друг избор. Искаше да разбере толкова много неща, които само той можеше да й обясни.

Бог й е свидетел, че ако имаше начин да научи от някой друг това, което я интересуваше, щеше да зареже Рот. Следвайки го, тя впери очи в тила му и се опита да не обръща внимание на излъчващата му сила походка. Но без резултат. Гъвкавите му движения бяха прекрасна гледка. Широките му рамене, опънали скъпото сако, балансираха ритмично всяка негова стъпка. Ръцете му бяха отпуснати свободно, но Бет знаеше, че бедрата му се напрягат и отпускат при всяка крачка. Представи си го гол, с изпъкнали под кожата мускули.

И неочаквано в главата й изплуваха думите на Бъч. При човек като него склонността към убийство е в кръвта му. Такава е природата му. И все пак предишната вечер, когато стана опасен за нея, той я беше отпратил.

Каза си, че трябва да престане да търси обяснение за противоречията в характера му. Все едно да гледа на кафе. Трябваше да се довери на вътрешния си инстинкт, който й подсказваше, че Рот е единствената й надежда.

Влезе в трапезарията и едва не ахна от изненада. Масата беше подредена великолепно, в средата бяха поставени цветя — туберози и орхидеи. Имаше свещи с цвят на слонова кост, блестящи порцеланови съдове и сребърни прибори.

Рот приближи към масата, издърпа един стол и зачака. До него изглеждаше още по-грамаден.

Господи, беше направо фантастичен в този костюм. Разкопчаната яка на ризата разкриваше шията му, а черната коприна правеше кожата му да изглежда по-тъмна. Жалко, че беше толкова гневен. Свирепото изражение на лицето му напълно съответстваше на настроението му, а прибраната му назад коса подчертаваше още повече агресивно издадената брадичка.

Нещо го беше вбесило. При това много.

Идеалът на всяка жена. Вампир с нрава на обладан от амок.

Бет се приближи предпазливо. Беше готова да се закълне, че докато й помагаше да се настани на стола, той се наведе към косата й и вдиша дълбоко.

— Защо закъсня толкова? — попита Рот, сядайки начело на масата. Не получи отговор и повдигна едната си вежда, която се показа над рамката на тъмните му очила. — Сигурно се е наложило Фриц да те убеждава да дойдеш?

За да се занимава с нещо, тя взе салфетката, разтвори я и я разстла на коленете си.

— Няма такова нещо.

— Кажи ми причината тогава.

— Бъч ни следеше. Трябваше ни време, за да се отървем от него.

Бет усети, че пространството около Рот притъмнява, сякаш гневът му поглъщаше светлината.

Фриц влезе с две малки чинии салата и ги постави на масата.

— Вино? — попита той.

Рот кимна.

След като икономът наля виното и излезе, тя взе тежката сребърна вилица и се насили да хапне.

— Защо сега се боиш от мен? — Гласът на Рот беше язвителен, като че ли страхът й го отегчаваше.

Бет ровеше с вилицата си в салатата.

— Хммм. Може би защото видът ти е такъв, сякаш искаш да удушиш някого?

— Ти влезе тук, страхувайки се от мен. Била си уплашена още преди да ме видиш. Искам да знам защо.

Тя продължаваше да гледа в чинията си.

— Може би защото си спомних, че снощи едва не уби един мой приятел.

— За бога. Не започвай отново.

— Ти ме попита — отвърна тя. — Така че не се ядосвай, ако отговорът ми не ти се нрави.

Рот избърса нетърпеливо уста.

— Но не го убих, нали?

— Само защото аз те спрях.

— И това те безпокои? Повечето хора обичат да бъдат герои.

Тя остави вилицата.

— Знаеш ли какво? Точно сега не искам да съм тук с теб.

Рот продължи да се храни.

— Тогава защо дойде?

— Защото ме покани!

— Уверявам те, че мога да преглътна отказа ти. — Тонът му беше такъв, сякаш тя не означаваше нищо за него.

— Допуснах грешка. — Тя остави салфетката до чинията си и стана.

Той изруга.

— Седни.

— Не ми нареждай какво да правя.

— Нека се поправя. Седни и млъкни.

Бет зяпна от изненада.

— Арогантно копеле…

— Много ти благодаря, вече го чух веднъж тази вечер.

Точно в този момент се появи Фриц с няколко топли кифлички. Тя изгледа гневно Рот и се престори, че е станала, за да вземе бутилката с вино. Не искаше да си тръгне пред очите на Фриц. Освен това изведнъж я обзе желание да остане. За да покрещи още малко на Рот.

Когато отново останаха сами, тя изсъска:

— Как смееш да ми говориш по този начин?

Рот дояде салатата си, постави вилицата си на ръба на чинията и избърса устните си със салфетката. Като че ли го беше учила самата Емили Поуст^[1].

— Нека да изясним нещо — каза той. — Аз съм ти нужен. Така че престани да ми опяваш какво съм могъл да направя на онова ченге. Твоят приятел Бъч все още ходи по земята, нали? Тогава какъв е проблемът?

Бет го гледаше в лицето, като се мъчеше да види изражението на очите му зад слънчевите очила. Търсеше някаква мекота, нещо, за което би могла да се хване. Но тъмните стъкла скриваха напълно погледа му, а опънатите черти на лицето му не предразполагаха към по-нататъшен разговор.

— Как може животът да означава толкова малко за теб? — запита се тя на глас.

Той й се усмихна студено.

— А как може смъртта да означава толкова много за теб?

Бет се облегна на стола. По-скоро се отдръпна от страх. Не можеше да повярва, че се е любила — не, правила е секс — с него. Беше толкова коравосърдечен. Внезапна болка прониза сърцето й. Не защото беше груб с нея, а защото я беше разочаровал. Искаше й се да не е такъв, какъвто изглежда. Искаше й се да вярва, че в суровия му характер все пак има място за онази топлина и нежност, които й беше показал.

Леко потърка кожата над ключицата си.

— Наистина искам да си тръгна, ако нямаш нищо против.

Последва дълго мълчание.

— О, по дяволите — измърмори той и въздъхна. — Не се получи.

— Прав си.

— Мислех си, че заслужаваш… Не знам. Среща. Или нещо подобно. Нещо нормално. — Изсмя се дрезгаво в отговор на изненадания й поглед. — Знам, идеята беше тъпа. Трябва да правя това, за което наистина ме бива. По-добре щях да се справя, ако те учех как да убиваш.

Тя усети, че зад гордостта му се крие нещо. Несигурност? Не, не беше това. При човек като него трябваше да бъде нещо по-дълбоко и силно. Самоненавист.

Фриц влезе, вдигна чиниите от салатата и донесе супа. Беше студена вишисуас^[2]. Интересно, помисли си разсеяно тя. Обикновено първо се сервира супата, а след това салатата, не е ли така? Но се сети, че вампирите вероятно имат различни социални традиции. Една, от които беше, че мъжете имат повече от една жена.

Стомахът й се сви. Не трябва да мисли за това. Просто отказваше да мисли.

— Виж какво, казвам ти го, за да знаеш — каза Рот и вдигна лъжицата си. — Аз се бия, за да се защитавам, а не защото си падам по убийствата. Но съм убил хиляди. Хиляди, Бет. Разбираш ли? Така че ако искаш да се преструвам, че не съм свикнал със смъртта, няма да мога. Просто не мога.

— Хиляди? — измънка тя, изумена.

Той кимна.

— С кого, за бога, се сражаваш?

— С негодници, които биха те убили веднага след твоето преобразяване.

— Ловци на вампири?

— Лесъри. Хора, продали душата си на Омега, за да могат свободно да упражняват терор.

— Кой… или какво… е Омега? — Щом произнесе думата, свещите неспокойно затрептяха, като че ли с тях си играеха невидими ръце.

Рот се поколеба. Наистина не му се говореше за това. Той, който не се страхуваше от нищо.

— За дявола ли говориш? — продължи тя.

— Нещо по-лошо. Няма сравнение между тях. Дяволът е само метафора. А тук става въпрос за нещо съвсем реално. За щастие Омега има своята противоположност — Скрайб Върджин. — На лицето му се изписа крива усмивка. — Е, за щастие може би е силно казано. Но съществува баланс.

— Господ и Луцифер.

— Може би, според вашия речник. Нашата легенда гласи, че вампирите са създадени от Скрайб Върджин като нейни единствени и избрани деца. Омега възнегодувал, че тя е в състояние да създава живот, и презрял необикновените способности, с които е дарила този вид. В отговор той основал Обществото на лесърите, като използвал хората, защото е неспособен да създаде живот и защото те са леснодостъпен източник на агресия.

Колко странно, помисли си тя. Продадени души. Живи мъртъвци. Такива неща просто не съществуват в реалния живот.

Но от друга страна, в момента вечеряше именно с вампир. Така че всъщност беше ли казаното от него толкова невъзможно?

Спомни си за високия рус мъж, който сам шиеше раните си.

— Има и други, които се сражават заедно с теб, нали?

— Моите братя. — Той отпи вино от чашата си. — Веднага след като вампирите разбрали, че са под заплаха, подбрали най-силните си и смели мъже, обучени да се бият. Изпратили ги срещу лесърите. Поколения наред тези воини се раждали от най-силните жени, докато не се появил отделен подвид вампири. Най-способните от тях станали членове на Братството на черния кинжал.

— Вие кръвни братя ли сте?

Той се усмихна сдържано.

— В известен смисъл, да.

Лицето му стана безизразно. Явно въпросът беше много личен. Тя разбра, че Рот няма да й каже нищо повече за братството, но й се искаше да разбере повече за войната, в която участва.

Още повече, защото тя щеше да се превърне в член на расата, която той защитава.

— Значи вие убивате хора.

— Да, макар че фактически те вече са мъртви. За да даде на бойците си дълголетието и силата, от които се нуждаят, за да се бият с нас, Омега трябва да ги лиши от душите им. — На суровото му лице се изписа отвращение. — Въпреки че и хората, които имат души, също ни преследват.

— Ти не ни… харесваш, нали?

— Първо, половината от кръвта във вените ти е на твоя баща. И второ, защо трябва да харесвам хората? Преди преобразяването ми те ме пребиваха редовно от бой и единствената причина да не ме закачат сега е, че умират от ужас само като ме видят. Ами ако разберат, че вампирите действително съществуват? Ще ни погнат, дори и да нямат нищо общо с Обществото на лесърите. Хората се боят от всеки, който е по-различен от тях, и реагират, като го атакуват. Те са негодяи, които нападат по-слабите и треперят пред по-силните. — Рот поклати глава. — Освен това ме дразнят. Виж само каква представа е създал фолклорът им за нашия вид. За бога, те са измислили Дракула — зъл кръвопиец, чиято плячка са беззащитните. Ами долнопробните комерсиални филми и порното? Да не говорим за Хелоуин. Пластмасовите кучешки зъби. Черните пелерини. Единственото вярно нещо е, че пием кръв и не можем да понасяме слънчевата светлина. Всичко останало са глупости, измислени, за да ни отчуждят от хората и да им внушат страх. Не по-малко обидно е, че в литературата ни представят в някаква мистична светлина за развлечение на отегчените хора, които си въобразяват, че тъмната страна на този свят е много забавно място.

— Но ти всъщност не ни преследваш, нали?

— Не използвай тази дума. Трябва да кажеш тях, Бет. Не нас. Ти не си изцяло човек и скоро ще престанеш изобщо да бъдеш. — Той замълча. — Не, не ги преследвам. Но ако някой от тях ми се изпречи на пътя, здравата ще загази.

Тя се замисли върху думите му, като се опитваше да игнорира паниката, надигаща се всеки път щом се сетеше за преобразяването, през което се предполагаше, че скоро ще премине.

— А когато нападна Бъч… Той със сигурност не е… как беше… лесър.

— Той се опита да ме отдели от теб. — Рот стисна челюсти. — Ще смачкам всеки и всичко, за да не позволя това да се случи. Независимо дали ти е любовник или не, ако отново се опита да го направи…

— Обеща ми да не го убиваш.

— Няма да го убия, но няма и да го галя с перце.

Не е зле да предупредя Железния, помисли си тя.

— Защо не ядеш? — попита Рот. — Трябва да се храниш.

Тя наведе глава и погледна в чинията си. Храна? Животът й внезапно се превърна в роман от Стивън Кинг, а той се безпокоеше за това, че не се храни.

— Яж — кимна Рот към чинията й. — Трябва да бъдеш много силна за преобразяването.

Бет взе лъжицата само за да я остави на мира. Супата имаше вкус на лепило, макар и да знаеше, че е приготвена и подправена идеално.

— Ти и сега си въоръжен, нали? — попита тя.

— Да.

— Разделяш ли се някога с оръжието си?

— Не.

— Но когато ние… — Млъкна, преди да произнесе думите „правехме любов“.

Рот се приведе напред.

— Винаги държа нещо под ръка. Дори и когато те любя.

Бет преглътна. Еротичните картини се бореха с ужаса от осъзнаването, че той или е параноик, или е вярно, че злото винаги дебне наблизо.

По дяволите. Рот може да беше всичко, но не и истерик.

Мълчаха, докато Фриц раздига купите от супата и сервира агнешкото. Забеляза, че месото на Рот е нарязано на хапки. Странно, помисли си тя.

— Има нещо, което искам да ти покажа след вечеря. — Той взе вилицата си, но успя да набоде парче месо чак след втория опит.

В този момент Бет разбра, че той дори не гледа в чинията си. Погледът му беше насочен към масата. По тялото й преминаха студени тръпки. Нещо не беше наред.

Взря се внимателно в слънчевите очила, които носеше.

Спомни си как пръстите му опипваха лицето й през първата нощ, когато бяха заедно, като че ли се опитваше да си я представи, докосвайки я. След това си помисли за факта, че винаги е с очила, при това, както изглежда, не само за да пази очите си от светлината, а и да ги скрие.

— Рот? — тихо каза тя.

Той посегна към чашата с вино, но пръстите му се свиха около нея чак когато дланта му опря в кристала.

— Какво? — Допря чашата до устните си, но я върна обратно на масата, без да отпие. — Фриц? Искаме червено вино.

— Веднага, господарю. — Фриц донесе друга бутилка. — Госпожице?

— Да, благодаря.

Когато вратата на кухнята се затвори, Рот каза:

— Има ли нещо друго, за което искаш да ме питаш?

Бет прочисти гърлото си. Май търсеше под вола теле. В стремежа си да открие някаква негова слабост, сега се опитваше да се убеди, че е сляп.

Ако беше наистина умна — нещо, в което съвсем не беше сигурна — щеше набързо да зададе въпросите си и да потегли обратно към дома.

— Бет?

— Да… ами значи е вярно, че не можеш да излизаш през деня?

— Вампирите не понасят слънчевата светлина.

— Защо? Какво им става?

— Незабавно получават изгаряния от втора до трета степен. След това стават на пепел. Слънцето не е нещо, с което можеш да си позволиш да рискуваш.

— Но аз излизам през деня и ми няма нищо.

— Още не си минала през преобразяването. Макар че не се знае. Възможно е и след това слънчевата светлина да ти понася. За вампирите, при които единият родител е човек, е различно. Вампирското може да не е толкова изявено. — Той отпи от чашата си и изтри устните си. — Но ти ще преминеш през процеса на преобразяване, а това показва, че кръвта на Дариъс е силна.

— Колко често ще трябва да… се храня?

— В началото доста често. Може би два, три пъти месечно. Но не се знае.

— След като ми помогнеш първия път, после как ще си намеря мъж, от който да пия…

Рот изръмжа и тя не се доизказа. Изразът на лицето му я накара да се свие на стола. Отново беше разгневен.

— Ще имам грижата да ти намеря някого. — Сега акцентът му се чувстваше по-силно от обикновено. — Дотогава ще използваш мен.

— Надявам се да не е за дълго — промърмори тя, като си мислеше, че няма да му е приятно да бъдат заедно толкова дълго време.

Той я погледна и изкриви уста.

— Нямаш търпение да срещнеш някой друг?

— Не, просто си помислих, че…

— Какво? Какво си помисли? — Тонът му беше студен, както и погледа му, който й хвърли през тъмните очила.

Трудно й беше да изкаже гласно опасенията си, че Рот не желаеше да се обвърже с нея. Заболя я, макар да разбираше, че ще бъде по-добре без него.

— Аз… такова… Тор ми каза, че си кралят на вампирите. Предполагам, че си доста зает.

— Това момче трябва да се научи да си затваря устата.

— Значи е истина? Че ти си кралят?

— Не — рязко й отвърна той.

Все едно затръшна врата под носа й.

— Женен ли си? Искам да кажа, имаш ли си партньорка? Или може би две? — избъбри набързо Бет. И без това беше бесен. Едва ли би могла да го разгневи повече.

— Боже мой, не.

Е, това все пак беше нещо. Въпреки че беше ясно какво мисли той за взаимоотношенията с другия пол. Тя отпи от виното си.

— Има ли въобще жена в живота ти?

— Не.

— А от кого се храниш?

Последва дълго мълчание, което не беше обнадеждаващо.

— Имаше една.

— Имаше?

— Имаше.

— Докога?

— Доскоро. — Той сви рамене. — Никога не сме били близки. Не си подхождахме.

— А при кого ходиш сега?

— За бога, ти наистина си репортер, а?

— При кого? — настоя тя.

Той я изгледа продължително. След това чертите на лицето му се смекчиха и цялата му агресия като че ли изчезна. Спокойно постави вилицата си в чинията, другата му ръка беше на масата с дланта нагоре.

— По дяволите.

Въпреки ругатнята му, въздухът наоколо сякаш омекна. В началото не повярва в промяната на настроението му, но той свали очилата си и потърка очи. Когато ги сложи отново, забеляза как гръдният му кош се разширява, сякаш събираше кураж.

— Господи, Бет, мисля, че искам това да си ти. Въпреки че няма да мога да бъда дълго с теб след преобразяването. — Той тръсна глава. — По дяволите, аз съм просто един тъп кучи син.

Бет примигна. При мисълта, че той ще пие от нея кръв, за да живее, усети сексуална възбуда.

— Но не се притеснявай — продължи той. — Това няма да стане. Бързо ще ти намеря друг мъж.

Той бутна чинията си, въпреки че едва беше изял половината.

— Кога се храни за последен път? — попита тя, припомняйки си борбата му с непосилната жажда.

— Снощи.

Почувства гърдите да я стягат толкова силно, сякаш белите й дробове бяха спрели.

— Но ти не ме ухапа.

— Стана, след като си тръгна.

Представи си го прегърнал друга жена. Когато посегна към чашата си, ръката й трепереше.

Охо. Скоростта, с която емоциите й се сменяха тази вечер, чупеше всякакви рекорди. Беше ужасена, после вбесена, а сега обезумяла от ревност. Чудеше се какво ли още я чака. Имаше чувството, че няма да е щастие.