Дж. Р. Уорд
Тъмна любов (6)

3

Бет остана четиридесет и пет минути под душа и изразходи половин опаковка душ гел. Евтините тапети на банята се размекнаха и почти се отлепиха, защото се къпа с много гореща вода. Избърса се, облече си халата и се опита да не се гледа в огледалото. Устните й бяха разранени и подути.

Излезе от банята в тясното си едностайно жилище. Климатикът се беше развалил още преди седмици и в помещението беше не по-малко задушно, отколкото в банята. Погледна към двата прозореца и плъзгащата се врата, която водеше към двор с клюмнали от жегата растения. Искаше й се да отвори всичките, но вместо това провери ключалките. Макар че нервите й бяха опънати докрай, поне тялото й се възстановяваше бързо. Апетитът й се възвърна с още по-голяма сила, като че ли стомахът й се бунтуваше срещу липсата на вечеря и тя се отправи към кухненския бокс. Дори остатъците от пиле отпреди четири дена й се сториха примамливи, но когато отвори фолиото, в носа я удари миризмата на вмирисани чорапи. Хвърли пилето и пъхна в микровълновата замразеното съдържание на пакет нискокалорична храна. Изяде макароните със сирене права, хванала малкия пластмасов поднос с кухненските ръкохватки. Но храната й дойде малко, изобщо не засити глада й и тя си приготви още една порция.

Идеята да наддаде девет килограма за една нощ й се видя адски примамлива. Наистина. Не можеше да промени лицето си, но беше готова да се обзаложи, че неандерталецът женомразец, който я беше нападнал, предпочита жертвите му да са със стегнато дупе.

Примигна, опитвайки се да прогони спомена за лицето му. Господи, все още усещаше ръцете му, тези ужасни, тежки длани, които мачкаха гърдите й. Трябваше да съобщи в полицията. Трябваше да отиде в участъка. Само че никак не й се искаше да излезе от апартамента. Поне не до сутринта.

Отиде до разтегателния диван, който използваше за легло, и се сви на кълбо, притиснала колене към тялото си. Стомахът й бавно преработваше макароните и сиренето, пристъпите на гадене се редуваха с пълзящи по цялата й кожа тръпки. Тихо мяукане я накара да повдигне глава.

— Хей, Бу — каза тя и машинално размърда пръстите си. Бедното животинче беше побягнало да се скрие, когато тя влезе в апартамента, смъкна дрехите си и ги захвърли на пода.

Черният котарак измяука отново и се приближи към нея. Големите му зелени очи я гледаха тревожно, когато скочи грациозно в скута й.

— Съжалявам за тази драма — измърмори тя и му направи място.

Той потърка главата си в рамото й и замърка. Тежината на топлото му телце я успокои. Нямаше представа колко време е седяла, галейки меката му, копринена козина, но когато телефонът звънна, тя подскочи.

Протегна ръка към слушалката и продължи да го гали. Годините на съжителство с Бу бяха довели умението й да държи телефона и едновременно с това да го гали до съвършенство.

— Ало? — обади се тя и си помисли, че минава полунощ, следователно не беше някой продавач по телефона, а я търсеха по работа или пък беше някой откачен телефонен терорист.

— Хей, Би. Момиче, слагай балетните си пантофки. Колата на някакъв момък е хвръкнала във въздуха до „Скриймърс“. Заедно с него.

Бет затвори очи. Доплака й се. Хосе де ла Крус беше детектив от градската полиция, но й беше и нещо като приятел. Както по-голямата част от мъжете и жените в синьо, като се замисли човек. Прекарваше толкова време в участъка, че опозна всички доста добре, макар че Хосе беше сред любимците й.

— Ей, там ли си?

Кажи му. Кажи му какво стана. Просто си отвори устата.

Срамът и споменът за изживяния ужас стягаха гласните й струни.

— Тук съм, Хосе. — Тя отметна тъмната коса от лицето си и прочисти гърлото си. — Сега не мога да дойда.

— Така ли? Откога се отказваш от добра вътрешна информация? — Той се изсмя непринудено. — Е, не си го слагай на сърце. Със случая се занимава Железния.

Железния беше детектив Брайън О’Нийл от отдел „Убийства“, по-известен като Бъч. Или просто „сър“.

— Аз наистина… Няма да успея тази нощ.

— Да няма някое гадже при теб? — В гласа му се прокрадна любопитство. Хосе беше женен. Щастливо. Но тя знаеше, че всички в участъка правеха какви ли не предположения за нея. Жена като нея без мъж? Тук има нещо гнило. — Е, познах ли?

— Господи, не. Не.

Последва мълчание, докато не заработи вътрешният радар на приятеля й полицай.

— Какво има?

— Няма нищо. Просто съм уморена. Ще дойда в участъка утре.

Тогава ще съобщи в полицията. Утре ще има достатъчно сили да разкаже за случилото се, без да се разплаче.

— Искаш ли да намина?

— Не, благодаря. Добре съм.

Тя затвори.

Петнадесет минути по-късно вече беше облечена с чисти джинси и дълга широка блуза, която покриваше дупето й. Повика такси. Преди да излезе, порови в гардероба и намери другата си чанта. Извади газовия спрей. На излизане от апартамента го беше стиснала в ръката си. Докато измине трите километра от входната врата до мястото на атентата, щеше да събере сили да говори. И щеше да разкаже всичко на Хосе. Колкото и да й беше неприятно да преживее отново нападението, нямаше намерение да остави гадното копеле на свобода, за да се случи същото и с някой друг. И дори никога да не го хванат, поне ще е направила всичко, което зависи от нея, за да се опитат да го закопчаят.

 

 

Рот се материализира в салона в дома на Дариъс.

По дяволите, беше забравил колко добре си живее вампирът.

Макар че Ди беше воин, имаше аристократичен вкус и това беше обяснимо. Беше започнал живота си като принцепс, произхождащ от знатен род, и винаги беше ценил изискания начин на живот. Голямата му къща, строена през деветнадесети век, беше добре поддържана, пълна с антики и произведения на изкуството. И беше непроницаема като банков трезор. Но от мекия жълт цвят на стените в салона го заболяха очите.

— Каква приятна изненада, господарю.

Фриц, икономът, се появи откъм вестибюла, направи дълбок поклон и угаси лампите, за да облекчи зрението на Рот. Както обикновено, старецът беше облечен в черна ливрея. Служеше при Дариъс от стотина години и беше доген, а това означава, че можеше да излиза през деня, но остаряваше по-бързо от вампирите. Представителите на неговия подвид служеха на аристократите и воините от хилядолетия.

— Дълго ли ще останете, господарю мой?

Рот поклати глава. Не и ако зависеше от него.

— Не повече от час.

— Стаята ви е готова. Ако имате нужда от мен, тук съм.

Фриц отново се поклони и излезе от помещението заднешком, като затвори двукрилата врата зад себе си.

Рот се приближи към високия над два метра портрет, за който му бяха казали, че е на някакъв френски крал. Постави ръката си върху дясната страна на тежката позлатена рамка и картината се завъртя, разкривайки тъмен, осветен от газови лампи каменен коридор.

Пристъпи в коридора и заслиза по стъпалата, които водеха дълбоко под земята. На дъното на стълбата имаше две врати. Едната водеше към великолепно обзаведените покои на Дариъс. Другата водеше към това, което Рот смяташе за свой дом извън дома. През повечето време спеше в един склад в Ню Йорк, в една вътрешна стая, изградена от стомана и снабдена със система за заключване, която я правеше непристъпна като Форт Нокс. Но никога не би поканил Мариса там. Нито някой от братята. Ценеше своето уединение.

Влезе в помещението и закрепените към стените свещи лумнаха, подчинявайки се на волята му. Приглушеното им златисто сияние не можеше да разсее напълно мрака. Заради зрението на Рот Дариъс беше боядисал стените и високия шест метра таван в черно. В единия ъгъл имаше масивно легло с черни атлазени чаршафи, завивки и множество възглавници. Срещу него имаше тапициран с кожа диван, телевизор с широк екран и врата, която се отваряше към облицована с черен мрамор баня. Имаше и шкаф, пълен с оръжия и дрехи.

По някаква причина Дариъс непрекъснато му досаждаше с настояванията си да отседне в дома му. Оставаше си загадка защо. Не ставаше въпрос за защита, защото Дариъс можеше и сам да се пази. А мисълта, че вампир като Ди се чувства самотен, беше направо нелепа.

Рот усети Мариса, преди да е влязла в стаята. Дъхът на океан и свеж бриз предшестваше появата й.

Да свършваме с това, помисли си той. Нямаше търпение да се върне на улицата. Само беше вкусил от битката, а тази нощ искаше да се бие до насита. Обърна се.

Мариса приведе нежното си тяло, за да му се поклони и във въздуха край нея той усети нейната преданост и безпокойство.

— Господарю.

Доколкото можеше да види със слабото си зрение, беше облечена в ефирна бяла рокля от шифон, а дългата й руса коса се спускаше свободно по раменете и гърба й. Знаеше, че се е облякла така в желанието си да му се хареса, но на него адски много му се искаше да не си беше дала този труд.

Свали коженото си яке и препасаните през гърдите му кании, в които носеше кинжалите си. Да ги вземат дяволите родителите му. Защо му бяха избрали жена като нея? Толкова… крехка. Но като се има предвид в какво състояние беше преди преобразяването си, те може би са се притеснявали, че някоя по-здрава жена ще му причини болка.

Рот сви ръцете си, големите му бицепси се издуха и едното му рамо изпращя от сдържаната сила. Само да можеха да го видят сега. Малкото им момче беше станало истински хладнокръвен убиец.

Може би е по-добре, че са мъртви, помисли си той. Нямаше да одобрят това, в което се беше превърнал. И все пак, ако ги бяха оставили да доживеят до старини, той щеше да бъде различен.

Мариса нервно се размърда.

— Съжалявам за безпокойството. Но не мога да чакам повече.

Рот се отправи към банята.

— Ти имаш нужда от мен и ето ме тук.

Пусна водата и нави ръкавите на черната си риза. Със струята, бликнала от крана, той отми мръсотията, потта и смъртта от ръцете си. След това натри със сапун мишниците си и ритуалните татуировки от вътрешната им страна се покриха с пяна.

Изплакна се, избърса се и се отправи към дивана. Седна и зачака, скърцайки със зъби. Откога ли правеха това? От векове. И всеки път на Мариса й трябваше време, за да се реши да го приближи. Ако беше някоя друга, търпението му почти веднага щеше да се изчерпа, но към нея проявяваше снизходителност и не я притискаше да бърза. Всъщност беше му жал за Мариса, защото я бяха принудили да бъде негова шелан. Много пъти й беше казвал, че ще я освободи от обета и ще я остави да си намери истински партньор, който не само би убил всеки, който я застрашава, но и ще я обича.

Интересното беше, че тя не желаеше да се откаже от него, независимо от своята крехкост. Според него вероятно се страхуваше, че никоя друга жена няма да го иска, че никой няма да нахрани звяра, когато се нуждае от храна, и така расата им ще загуби най-силния си род. Своят крал. Предводителят, който не искаше да ги води.

Той беше страшно добра партия, няма що. Избягваше я, докато не му се наложеше да пие, което поради произхода му не се случваше често. Тя никога не знаеше къде е и какво прави. Прекарваше дългите си дни сама в дома на своя брат, жертвайки живота си, за да поддържа живота на последния чистокръвен вампир, единствения, в чиито вени нямаше нито една капка човешка кръв.

Честно казано, не му беше ясно как Мариса търпи това положение — или по-скоро него самия. Внезапно му се прииска да изругае. Тази вечер беше истински празник за неговото его. Първо Дариъс. Сега и тя.

Рот я следеше с поглед, докато тя крачеше из стаята, обикаляше го и се приближаваше все повече до него. Насили се да отпусне мускулите на лицето си, да застане неподвижно и дори да сдържа дъха си. Това беше най-трудната част, когато беше с нея. Обзе го паника при мисълта, че не може да се движи свободно и знаеше, че когато тя започне да се храни, чувството, че се задушава, ще се засили.

— Зает ли бяхте, господарю? — попита тя плахо.

Той кимна, като си помисли, че ако му провърви, ще бъде още по-зает, преди да е настъпило утрото.

Накрая Мариса застана пред него и той усети как гладът й надвива чувството на неудобство. При това го желаеше, но той блокира тази нейна емоция. Нямаше начин да прави секс с нея. Не можеше да си представи да подложи Мариса на това, което правеше с телата на другите жени. Освен това никога не я беше пожелавал по този начин. Дори и в началото.

— Ела тук — каза той и я повика с жест. Опря ръка на бедрото си с дланта нагоре. — Умираш от глад. Не трябва да чакаш толкова дълго, преди да ме потърсиш.

Мариса се отпусна на пода в коленете му, дрехата й се разстла край тялото й и краката му. Усещаше топлината на пръстите й по кожата си, докато ги прокарваше нежно по татуировките и галеше черните знаци на древната писменост, които разказваха за произхода му. Беше достатъчно близо до него, за да види как тя отваря устата си и кучешките й зъби се бялват, преди да ги забие във вената му.

Рот затвори очи и облегна главата си назад, докато тя пиеше. Отново го обзе паника. Вкопчи се в ръба на дивана със свободната си ръка и напрегна мускули, за да не мърда. Трябваше да бъде спокоен, да запази спокойствие. Скоро всичко щеше да свърши и той ще бъде свободен.

Когато след десетина минути Мариса вдигна главата си, той бързо скочи и неспокойно се отдалечи, чувствайки болезнено облекчение, че може отново да се движи. Успя да се овладее и се върна при нея. Тя се беше наситила, абсорбирайки силата, която я изпълни при смесването на кръвта им. Не му беше приятно да я гледа как лежи на пода, затова я вдигна и тъкмо мислеше да повика Фриц, за да я върне в къщата на брат й, когато чу ритмично почукване на вратата. Рот погледна разгневен натам, отнесе я до леглото и я сложи на него.

— Благодаря, господарю — каза тя тихичко. — Ще се прибера у дома.

Той се спря. След това издърпа един чаршаф, с който покри краката й, отиде при вратата и я открехна.

Фриц беше силно развълнуван от нещо.

Рот се измъкна навън и затвори плътно вратата. Тъкмо се канеше да попита защо, дявол да го вземе, го безпокоят, когато миризмата на иконома сложи край на раздразнението му. Разбра, без да пита, че отново ги е навестила смъртта. И Дариъс го няма вече.

— Господарю…

— Как? — изръмжа той. С болката щеше да се справи по-късно. Искаше първо да научи подробностите.

— Ах, колата… — Икономът очевидно не можеше да се владее, гласът му беше писклив и тънък като старото му тяло. — Бомба, господарю мой. Колата. До клуба. Тормент се обади. Видял е всичко.

Рот си помисли за лесъра, когото беше убил. Искаше му се да знае дали бомбата е била негово дело. Копелетата вече нямаха никакво чувство за чест. Преди векове техните предшественици поне се биеха като воини. Тази нова порода беше сбирщина от страхливци, които се криеха зад технологията.

— Обади се на братята — разпореди се той през зъби. — Кажи им да дойдат веднага.

— Да, разбира се. Господарю? Дариъс ме помоли да ви предам това — икономът му подаде нещо, — ако не сте при него, когато умре.

Рот взе плика и се върна в стаята, без да е в състояние да прояви и капка съчувствие към Фриц или някой друг. Мариса я нямаше, което беше добре за нея.

Пъхна последното послание на Дариъс в колана на кожените си панталони. И даде воля на гнева си. Свещите експлодираха и изпопадаха на пода, като че ли в стаята се изви вихрушка от злост, която ставаше все по-силна, бърза и тъмна, докато вдигна мебелите и ги завъртя край него. Той отметна глава и изрева.