Дж. Р. Уорд
Тъмна любов (36)

33

Рот започна да се отчайва. Не можеше да свести Бет. Кожата й изстиваше с всяка изминала минута. Разтърси я отново.

— Бет! Бет! Чуваш ли ме?

Ръцете й помръднаха, но имаше чувството, че това беше неволен спазъм. Допря ухо до устата й. Все още дишаше, но интервалите между вдишванията бяха обезпокоително дълги, а и силата на издишванията беше обезпокоително слаба.

— По дяволите! — Той оголи китката си и се канеше да забие в нея кучешките си зъби, но се сети, че иска да я държи в обятията си, ако е в състояние да пие.

Когато е в състояние да пие.

Свали ножницата си, съблече ризата си и извади кинжала. Напипа вената на шията си, опря върха на ножа си в нея и направи разрез. Кръвта бликна моментално.

Потопи пръст в кръвта и го поднесе към устните й. Пъхна го в устата й, но езикът й не реагира.

— Бет — прошепна той. — Върни се при мен.

Даде й още от кръвта си.

— По дяволите, не умирай! — Свещите в стаята лумнаха по-ярко. — Обичам те, по дяволите! Дръж се, дявол да те вземе!

Кожата й започна да посинява. Дори той можеше да го види. Устата му трескаво редеше молитви на древния език. Молитви, които мислеше, че отдавна е забравил. Но тя не помръдваше. Лежеше прекалено тихо. Бет беше поела към Небитието.

Рот изкрещя в пристъп на ярост и грабна тялото й. Започна да я разтърсва, докато косата й цялата се оплете.

— Бет! Няма да те оставя да си отидеш! По-скоро ще те последвам, отколкото да позволя…

От гърдите му се изтръгна стон и той я притисна към себе си. Люлееше студеното й тяло, втренчил невиждащ поглед в черната стена пред него.

 

 

Мариса отдели специално внимание на тоалета си. Беше решила да се представи в най-добрия си вид, когато слезе долу за първото хранене през нощта. Огледа дрехите си и се спря на дълга рокля от кремав шифон. Беше я купила предния сезон от колекцията на „Живанши“, но не я беше облякла нито веднъж. Корсажът прилепваше по-плътно към тялото й и беше с по-голямо деколте, отколкото носеше обикновено, но с високата си талия роклята изглеждаше достатъчно скромна.

Среса косата си и я остави да пада свободно върху раменете й. Беше толкова дълга, че стигаше чак до ханша й.

Това й напомни за Рот. Веднъж беше споменал, че косата й е много мека, затова я остави да порасне, предполагайки, че колкото е по-дълга, толкова повече ще му хареса. И толкова повече ще хареса самата нея. Може би трябваше да подстриже русата си, падаща на вълни коса. Да се освободи от нея. Гневът, който беше потиснала, избухна с нова сила.

Внезапно Мариса взе решение. Повече нямаше да таи всичко в себе си. Време беше да започне да споделя.

Но си представи грамадната фигура на Рот. Студеното му, сурово лице. Внушителното му присъствие. Ще може ли наистина да се изправи пред него? Никога няма да разбере, ако не опита. И няма да му позволи да продължи спокойно към бъдещето си — каквото и да бе то — без първо да му каже какво мисли.

Погледна часовника си „Тифани“. Ако не се появи за вечеря и не помогне в клиниката, както обеща, Хавърс щеше да се усъмни. По-добре да почака и да отиде при Рот по-късно вечерта. Усещаше, че е отседнал в дома на Дариъс. Щеше да отиде там.

Готова беше да чака, докато той се прибере вкъщи. За някои неща си струваше да се чака.

 

 

— Благодаря, че се съгласихте да се срещнем, сенсей.

— Е, Били, как си? — Господин Х. остави настрана менюто, което лениво разглеждаше. — Обаждането ти ме притесни. Освен това те нямаше на занятията.

Ридъл се вмъкна в сепарето. Не изглеждаше много добре. Все още имаше синини под очите, от изтощение кожата на лицето му беше загубила цвета си.

— Някой ме следи, сенсей.

Били скръсти ръце. Последва пауза, като че ли се колебаеше какво точно да каже.

— Да не би това да има нещо общо с носа ти?

— Може би. Не знам.

— Е, радвам се, че се обърна към мене, синко.

Още една пауза.

— Можеш да ми се довериш, Били.

Ридъл задържа дъха си, сякаш му предстоеше скок във вода.

— Баща ми, както обикновено, е във Вашингтон. Затова снощи поканих няколко приятели. Пушихме трева…

— Не бива да пушиш трева. Наркотиците няма да ти докарат нищо хубаво.

Били започна да се върти неспокойно на стола, като си играеше с платинения синджир на врата си.

— Знам.

— Продължавай.

— С приятелите ми бяхме до басейна. Един от тях искаше да се чука с приятелката си. Казах им, че могат да използват кабината за преобличане, обаче когато отишли там, вратата била заключена. Отидох до къщата, за да взема ключа, и на връщане пред мен изведнъж изникна някакъв мъж. Не знам откъде се взе. Беше дяв…, ъъъ, направо грамаден. С дълга черна коса. Облечен в кожени дрехи…

Появи се сервитьорката:

— Какво желаете да…

— По-късно — рязко я отпрати господин Х.

Тя си отиде обидена и той кимна на Били да продължи. Ридъл взе чашата с вода на господин Х. и отпи.

— Във всеки случай здравата ме изплаши. Гледаше ме така, сякаш цял ще ме глътне. После приятелят ми ме извика, защото се чудеше къде се мотая с ключа. Мъжът каза името ми и изчезна, все едно се изпари, тъкмо когато приятелят ми се появи на моравата. — Били тръсна глава. — Работата е там, че не знам как се е прехвърлил през оградата. Миналата година баща ми поръча да я издигнат с още два метра, защото получаваше заплахи от терористи или нещо такова. Сега е висока към три метра и половина. Къщата отпред беше заключена и охранителната система беше включена.

Господин Х. погледна към ръцете на Били. Беше ги стиснал здраво.

— Аз… ъъъ, изплашен съм, сенсей.

— Има защо.

Ридъл изглеждаше така, сякаш му се повдигаше, защото страховете му са се потвърдили.

— И така, Били. Искам да знам убивал ли си някога?

Били сви вежди при внезапната смяна на темата.

— Какво имате предвид?

— Нали знаеш. Птичка. Катеричка. Може би котка или куче?

— Не, сенсей.

— Не? — Господин Х. погледна Били в очите. — Нямам време да се разправям с лъжци, синко.

Били прочисти гърлото си.

— Да, може би. Когато бях по-малък.

— И какво почувства?

По врата на Били запълзя червенина. Той разпери ръце.

— Nada. Не почувствах нищо.

— Хайде, Били. Довери ми се.

Очите на Били заблестяха.

— Добре де. Май ми хареса.

— Да?

— Дааа — повтори Ридъл провлечено.

— Хубаво. — Господин Х. вдигна ръка и махна на сервитьорката да дойде. Тя нарочно се забави. — За този човек ще поговорим по-късно. Първо искам да ми разкажеш за баща си.

— За баща ми?

— Готови ли сте вече да поръчате? — попита надменно сервитьорката.

— Какво искаш, Били? Аз черпя.

Ридъл изреди почти половината меню.

Когато останаха отново сами, господин Х. го подкани:

— Разкажи ми за баща ти.

Били сви рамене.

— Ами, рядко го виждам. Но той е… нали знаете… както и да е. Баща. Искам да кажа, на кой му пука какъв е?

— Чуй ме, Били. — Господин Х. се наведе напред. — Знам, че си бягал от къщи три пъти, преди да навършиш дванадесет години. Знам, че баща ти те е изпратил в интернат още преди майка ти да е изстинала. Също така знам, че когато са те изгонили от „Нортфийлд Маунт Хърмън“, той те е пратил в „Гротън“, а когато са те изхвърлили и оттам, те е записал във военната академия. Струва ми се, че през последните десет години се е опитвал да се отърве от теб.

— Той е много зает.

— А ти си бил трудно дете, нали?

— Може би.

— Прав ли съм, че животът със скъпото ти татенце няма нищо общо с този на нормалните семейства? — Господин Х. чакаше отговор. — Кажи ми истината.

— Мразя го — изтърси Били.

— Защо?

Били отново скръсти ръце. В очите му се появи студенина.

— Защо го мразиш, синко?

— Защото е жив.