Дж. Р. Уорд
Тъмна любов (35)

32

Бет се отби в апартамента си, нахрани Бу и малко след дванадесет беше в редакцията. По изключение не беше гладна и остана да работи по време на обедната почивка. Е, ако можеше да се нарече работа. Беше й трудно да се съсредоточи и в общи линии само пререди купчините хартия на бюрото си.

Бъч й беше оставил две съобщения през деня, с които й напомняше за уговорката им да се видят в дома й около осем вечерта. Но към четири часа тя реши да отмени срещата. Нищо хубаво нямаше да излезе от нея. В никакъв случай нямаше да предаде Рот на полицията и дълбоко се заблуждаваше, ако си въобразяваше, че Железния ще прояви снизходителност само защото я харесва и са в дома й.

Все пак нямаше намерение да заравя главата си в пясъка. Знаеше, че ще я извикат на разпит. Нямаше друг начин. Докато Рот беше заподозрян, щяха да я въртят на шиш. Трябваше да си намери добър адвокат и да чака да я повикат в участъка.

Отиде до ксерокса и на връщане погледна през прозореца. Беше късен следобед, небето беше покрито с облаци и тежкият, плътен въздух предвещаваше гръмотевични бури. Наложи се да отклони погледа си. Очите я боляха и неприятното чувство не премина, въпреки че примигна няколко пъти.

Върна се на бюрото си, глътна два аспирина и се обади в участъка да потърси Бъч. Рики я уведоми, че са го пуснали в принудителна отпуска и тя поиска да я свържат с Хосе. Той вдигна телефона веднага.

— Чувам, че Бъч е временно отстранен. Кога е станало това? — попита тя.

— Вчера следобед.

— Ще го уволнят ли?

— Неофициално? Вероятно.

Значи в крайна сметка Бъч нямаше да дойде в апартамента й.

— Ти къде си, Би-лейди? — попита я Хосе.

— На работа.

— Да не ме лъжеш? — Гласът му беше по-скоро тъжен, отколкото сърдит.

— Виж номера, от който ти се обаждам.

Хосе въздъхна дълбоко.

— Трябва да дойдеш в участъка.

— Знам. Ще ми дадеш ли малко време да си намеря адвокат?

— Мислиш ли, че ти трябва?

— Аха.

Хосе изруга.

— По-добре стой настрана от този мъж.

— Ще ти звънна по-късно.

— Снощи е била убита още една проститутка. Същият почерк.

Новината я накара да замълчи. Не знаеше какво е правил Рот, след като излезе. Но за какво му е мъртва проститутка? По-точно две.

Безпокойството й нарасна и слепоочията й започнаха да пулсират. Някак си не можеше да повярва, че Рот би прерязал гърлото на бедна, беззащитна жена и би я оставил да умре на улицата. Убиваше наистина, но не беше зъл. И макар че действаше извън закона, тя не можеше да си представи, че е способен да отнеме живота на някого, който не представлява заплаха за него. Особено след случилото се с родителите му.

— Чуй ме, Бет — каза Хосе. — Излишно е да ти обяснявам колко сериозно е положението. Този човек е основният заподозрян за три убийства, а възпрепятстването на правосъдието е сериозно обвинение. Много ще ме заболи, но ако трябва, ще те пъхна зад решетките.

— Снощи той никого не е убивал. — Усети как стомахът й се преобръща.

— Значи признаваш, че знаеш къде е.

— Трябва да затварям, Хосе.

— Бет, моля те, не го прикривай. Той е опасен…

— Не е убил тези жени.

— Така си мислиш ти.

— Ти си добър приятел, Хосе.

— По дяволите! — изруга той и добави няколко думи на испански. — Намери си адвокат, Бет. И побързай.

Тя затвори телефона, грабна чантата си и изключи компютъра. Само това липсваше, Хосе да дойде в редакцията и да я отведе с белезници. Трябваше да се прибере вкъщи, да си вземе някакви дрехи и възможно най-бързо да отиде при Рот.

Може би ще могат да избягат заедно. Май че това е единственият им избор. Защото тук, в Колдуел, полицията рано или късно щеше да ги намери.

Излезе на „Трейд стрийт“. Стомахът й се беше свил на топка, горещината изсмука всичките й сили. Веднага щом влезе в апартамента, тя си наля чаша леденостудена вода, но стомахът я присви още при първата глътка. Може би има гастроентерит. Глътна две хапчета и се сети за Рейдж. А може и да е прихванала нещо от него.

Господи, болката в очите й беше убийствена. Макар и да знаеше, че трябва да си приготви багажа, свали дрехите, с които беше на работа, облече си тениска и къси панталонки и приседна на дивана. Искаше само да си поеме дъх, но след като седна, осъзна, че няма сили да се помръдне. Съвсем бавно, като че ли мозъчните й клетки отказваха една по една, тя си представи раната на Рот. Не й беше казал как я е получил. Ами ако е нападнал проститутката и тя се е отбранявала? Притисна слепоочията си с пръсти, защото изведнъж й се повдигна и усети в устата си горчив вкус. Пред очите й заиграха светли петна.

Не, не беше грип, а страхотна като Годзила мигрена.

 

 

Рот отново набра номера, но Тормент явно виждаше кой му звъни и не вдигаше телефона.

По дяволите. Не си падаше по извиненията, но наистина искаше да го обсъдят.

Взе мобилния телефон и се опъна на леглото, като се облегна на таблата. Искаше да се обади на Бет. Само за да чуе гласа й.

Уж смяташе да се оттегли след нейното преобразяване, а не беше в състояние да издържи без нея и няколко часа.

Здравата беше хлътнал по тази жена. Не можеше да повярва какви думи беше изрекъл, докато тя го любеше. И като връх на всичките си словоизлияния, накрая я нарече лийлан.

Трябваше да си признае, че е влюбен в нея. Още по-шокиращото в случая беше, че тя е наполовина човек. Както и дъщеря на Дариъс. Но би ли могъл да не я обожава? Беше толкова силна, с воля не по-слаба от неговата. Спомни си как му се противопостави и се опита да го накара да преосмисли миналото си. Малцина биха дръзнали да постъпят като нея. Той знаеше откъде се е взела тази смелост. Баща й навярно би постъпил по същия начин.

Телефонът му звънна и той вдигна.

— Да?

— Имаме проблеми — беше Вишъс. — Току-що го прочетох във вестника. Още една мъртва проститутка. На улицата. Изтекла й е кръвта.

— Е, и?

— Хакнах базата данни на съдебния лекар. И в двата случая по шиите им има следи от ухапване.

— Мамка му. Зейдист.

— И аз така си помислих. Непрекъснато му повтарям, че трябва да престане. Трябва да поговориш с него.

— Довечера. Кажи на братята да дойдат първо тук. Ще се оправя с него пред всички.

— Добра идея. Тогава ние, останалите, ще можем да го отървем, когато го стиснеш за гърлото, защото ти отговаря, без да му пука.

— Ей, да знаеш къде е Тор? Не мога да се свържа с него.

— Нямам представа, но ако искаш, ще мина през тях на път за къщата на Дариъс.

— Направи го. Довечера трябва да бъде тук. — Рот затвори телефона.

Дявол да го вземе. Някой трябваше да сложи намордник на Зейдист.

Или да забие кинжал в гърдите му.

 

 

Бъч изключи двигателя. Колата измина още няколко метра и спря. Не се надяваше много Бет да си е у дома, но въпреки това отиде до входната врата и натисна звънеца. Никакъв отговор.

Изненада.

Заобиколи къщата и отиде в задния двор. Вече беше тъмно и фактът, че в жилището й не свети нито една лампа, не беше никак окуражителен. Сви ръцете си на фуния и се опита да погледне вътре през стъклената врата.

— Бет! О, господи. Мили боже!

Тя лежеше с лице към пода, протегнала едната си ръка към телефона, който, макар и съвсем наблизо, така и не беше успяла да достигне. Краката й бяха проснати неестествено, личеше си, че се е гърчила от болка.

— Не! — Той заудря по стъклото.

Тя леко помръдна, като че ли го чу.

Бъч отиде до един от прозорците, събу обувката си, пъхна ръката си в нея и замахна с все сила. Удряше по стъклото, докато успя да го счупи. Поряза се, когато се пресегна да отвори прозореца отвътре, но важното беше да стигне до Бет, дори и цялата си ръка да изгуби. Вмъкна се вътре и се хвърли към нея, при което обърна някаква маса.

— Бет! Чуваш ли ме?

Тя отвори уста. Устните й замърдаха бавно, но не се чу никакъв звук.

Бъч се огледа за кръв, но кръв нямаше и внимателно я обърна по гръб. Беше бледа като мъртвец, плувнала в студена пот и почти в безсъзнание. Отвори очи и той забеляза, че зениците й са разширени.

Опъна ръцете й, като търсеше някакви следи от инжектиране на наркотици. Не видя нищо, но нямаше време да събуе обувките й, за да провери между пръстите на краката й.

Извади мобилния си и набра 911.

Не изчака поздрава, когато му отговориха.

— Имам случай на вероятна свръхдоза.

Бет размърда ръката си и започна да върти глава. Опитваше да избие телефона от ръката му.

— Скъпа, стой мирна. Ще се погрижа…

Гласът на телефонистката го прекъсна:

— Господине? Ало?

— Заведи ме при Рот — простена Бет.

— Майната му.

— Извинете — каза операторката. — Ще ми кажете ли какво става, господине?

— Свръхдоза. Мисля, че е хероин. Зениците й са неподвижни и разширени. Още не е повърнала…

— Рот, трябва да отида при Рот.

— … но ту идва на себе си, ту губи съзнание…

Точно тогава Бет успя рязко да се вдигне от пода и измъкна телефона от ръката му.

— Умирам…

— Така е, по дяволите! — изкрещя той.

Тя сграбчи ревера на ризата му. Тялото й се тресеше, пот изби по тениската й.

— Имам нужда от него.

Бъч я погледна в очите.

Беше направил грешка. Голяма грешка. Не беше свръхдоза. Беше пристъп на абстиненция. Поклати глава.

— Не, скъпа.

— Моля те. Нужен ми е. Иначе ще умра.

Изведнъж тя се сви като зародиш в утробата на майка си, сякаш вълна от болка я бе прерязала на две. Телефонът се изплъзна и падна далеч от ръката й.

— Бъч… моля те.

Мамка му. Тя изглеждаше наистина много зле. Като че ли на прага на смъртта.

Ако я отведе в спешното отделение, можеше да умре по пътя или докато чака да й назначат лечение. А и метадонът щеше да й донесе само временно успокоение, не и да я избави от зависимостта.

Мамка му.

— Помогни ми.

— Да го вземат дяволите този Рот — каза Бъч. — Къде е?

— Уолъс.

— Авеню?

Тя кимна.

Бъч нямаше време да мисли. Взе я на ръце и я пренесе през двора.

Така щеше да пипне кучия му син.

 

 

Рот скръсти ръце и се облегна на стената в салона. Братята стояха край него и чакаха да чуят какво ще им каже.

Тор също беше тук, макар че откакто беше влязъл заедно с Вишъс, избягваше да погледне Рот в очите.

Чудесно, помисли си Рот. Тъкмо ще го направим пред всички.

— Братя, имаме да свършим две неща — започна той и погледна Тор в лицето. — Оскърбих тежко един от вас. Затова предлагам на Тормент райт.

Тор застана мирно. Другите братя бяха изненадани не по-малко от него.

Предложението на Рот беше без прецедент и той го знаеше. По принцип райт даваше правото на нанасяне на свободен удар и този, на когото се предлага, избира оръжието. Юмрук, кинжал, пистолет, вериги. Целта беше както обиденият, така и нанеслият обидата да запазят честта си. Да могат и двамата да изчистят името си.

Шокът в стаята не беше заради самия ритуал. Братята бяха добре запознати с него. Като се има предвид агресивността им по природа, на всеки от тях се беше случвало да обиди адски някого.

Но Рот, въпреки всичките си грехове, никога преди не беше предлагал райт. Защото според законите на вампирите всеки, дръзнал да вдигне ръка или оръжие срещу него, можеше да бъде осъден на смърт.

— Пред тези свидетели заявявам — каза високо и ясно той, обръщайки се към Тор, — че те освобождавам от последствията на закона. Приемаш ли?

Тор сведе глава. Бръкна в джобовете на кожените си панталони и бавно поклати глава.

— Не мога да вдигна оръжие срещу вас, господарю.

— И не можеш да ми простиш, така ли?

— Не знам.

— Не мога да те виня за това. — По дяволите, искаше му се Тор да беше приел предложението. Трябваше да оправят отношенията си. — Ще ти предложа пак някой друг път.

— И аз пак ще откажа.

— Така да бъде. — След това отправи мрачен поглед към Зейдист. — А сега да поговорим за проклетите ти любовни похождения.

Зи, застанал зад своя брат-близнак, пристъпи крачка напред.

— Ако някой чука дъщерята на Дариъс, то това си ти, а не аз. Така че, какъв е проблемът?

Някои от братята изругаха под нос. Рот оголи кучешките си зъби.

— Ще пропусна думите ти покрай ушите си, Зи. Но само защото знам колко ти харесва да те бият, а не съм в настроение да те направя щастлив. — Той се изправи, в случай че братът реши да го нападне. — Искам да престанеш с проститутките. Или поне да почистваш след себе си.

— За какво говориш?

— Не ни трябва да ни погне полицията.

Зейдист се обърна към Фюри, който каза:

— Телата. Ченгетата са ги намерили.

— Какви тела?

Рот тръсна глава.

— За бога, Зейдист. Да не мислиш, че ченгетата просто ще забравят за двете мъртви жени, оставени на улицата да им изтече кръвта?

Зейдист пристъпи напред, така че гърдите им почти се докоснаха.

— Не знам нищо за това. Помириши ме. Казвам ти истината.

Рот пое дълбоко дъх. Усети в ноздрите си острия мирис на гнева, все едно някой го беше напръскал с цитрусов освежител за въздух. Но не долови безпокойство, нито опит за прикриване на емоциите.

Проблемът беше, че Зи бе не само хладнокръвен убиец, но и изпечен лъжец.

— Познавам те прекалено добре, за да вярвам на думите ти.

Зи заръмжа. Фюри бързо пристъпи към него, стегна силната си ръка около шията на близнака си и го задърпа назад.

— Успокой се, Зи — каза Фюри.

Зейдист сграбчи брат си за китката и се освободи. Кипеше от ненавист.

— Някой ден, господарю, ще…

Прекъсна го шум, подобен на грохота от гюлета, уцелили стена.

Някой удряше с все сила по входната врата.

Братята излязоха от салона и вкупом се отправиха към фоайето. Звук от вадене и зареждане на оръжие последва тежките им стъпки.

Рот погледна видеомонитора, монтиран на стената.

Дъхът му секна, когато видя Бет в ръцете на ченгето. Бързо отвори входната врата и когато мъжът се втурна вътре, протегна ръце, за да я поеме.

Започна се, помисли си той. Преобразяването. Беше започнало. Ченгето се затресе от гняв, когато Рот взе Бет от ръцете му.

— Проклет кучи син. Как можа да постъпиш така с нея?

Рот не го удостои с отговор. Понесъл Бет на ръце, бързо мина край братята. Забеляза смайването им, но нямаше намерение да губи време за обяснения.

— Никой да не убива този човек, той е мой — изрева той. — Да не напуска къщата, докато не се върна.

Влезе в салона, бутна картината настрани и се спусна бързо надолу по стълбите.

Сега всяка минута беше от значение.

 

 

Бъч гледаше как наркодилърът изчезва с Бет. Главата й подскачаше при всяка негова стъпка, косата й се развяваше като знаме след тях.

За момент беше като парализиран, раздвоен между желанието да изкрещи и нуждата да заплаче. Загуба. Каква ужасна загуба.

Чу зад себе си вратата да се затваря и заключва. И осъзна, че е заобиколен от петима от най-долните, най-гадни копелета, които някога беше виждал.

Една ръка, тежка като наковалня, се стовари върху рамото му.

— Какво ще кажеш да останеш за вечеря?

Бъч вдигна поглед. Видя мъж с бейзболна шапка и някакви белези — може би татуировка? — по лицето.

— А какво ще кажеш ти да бъдеш вечерята? — попита друг с вид на манекен.

Бъч отново беше обзет от гняв и мускулите му се стегнаха.

Тези момчета май искат да си играем, помисли си той. Чудесно. Ще потанцуваме, мамка му.

За да покаже, че не се страхува, погледна право в очите всеки един от тях. Първо двамата, които говориха с него. После относително нормалния, който стоеше настрани. След това онзи, с грамадната грива, за която доста жени биха платили стотици долари в някой шикозен салон.

И накрая последния.

Бъч се вторачи в ужасния белег на лицето му. Погледът му пресрещнаха свирепи черни очи.

С това момче, каза си той, човек наистина трябва да внимава.

Повдигна рамене и пристъпи, освобождавайки се от тежката ръка върху рамото си.

— Кажете ми нещо, момчета — каза той провлечено. — Тази кожа, за да се надървяте ли я носите? Имам предвид, всички ли сте меки китки?

Бъч се залепи за вратата с такава сила, че зъбите му изтракаха. Манекенът завря перфектното си лице в това на Бъч.

— На твое място щях да внимавам какво говоря.

— Защо да си правя труда, като ти внимаваш вместо мен. Е, какво, няма ли да ме целунеш?

Типът нададе ужасен рев. Бъч не беше чувал подобно нещо никога през живота си.

— Добре, добре — каза този, който изглеждаше най-нормален и пристъпи напред. — Остави го, Рейдж. Хайде. Успокой се.

Мина минута, преди манекенът да го пусне.

— Точно така. Сега всичко е наред — каза господин Нормален и потупа своя побратим по гърба. После се обърна към Бъч. — Направи си услуга и млъкни, по дяволите.

Бъч повдигна рамене.

— Блондина не може да си свали ръцете от мен. Не съм виновен аз.

Манекенът се нахвърли отново върху Бъч. Господин Нормален завъртя очи, но този път не го спря.

Първото кроше се стовари върху челюстта на Бъч и главата му отскочи на една страна. Усетил болката, Бъч даде воля на гнева си. Страхът за Бет, накипялата омраза към тези отрепки и притесненията покрай работата му изригнаха навън. Той се нахвърли на по-едрия мъж и го повали на пода.

Мъжът се изненада, защото не очакваше, че противникът му е толкова бърз и силен. Бъч се възползва от колебанието му, улучи Блондина в устата и след това го сграбчи за гърлото.

Секунда по-късно Бъч лежеше проснат на земята, а мъжът седеше върху гърдите му като паркирана кола.

Сграбчи с ръка лицето на Бъч и го стисна така, че той остана без дъх. Бореше се за всяка глътка въздух.

— Може би ще намеря жена ти и ще я изчукам няколко пъти — каза противникът на Бъч. — Какво ще кажеш?

— Нямам жена.

— Тогава ще се позабавлявам с приятелката ти.

Бъч успя да си поеме дъх.

— Нямам и приятелка.

— Щом жените не си падат по теб, защо реши, че аз си падам?

— Исках да те ядосам.

Необикновените електриковосини очи се присвиха. Сигурно е с контактни лещи, помисли си Бъч. Невъзможно е човек да има такива очи.

— И защо искаше да ме ядосаш? — попита Блондина.

— Ако те бях нападнал пръв — Бъч вкара още малко въздух в белите си дробове, — твоите момчета нямаше да ни оставят да се бием. Щяха да ме убият, преди да мога да ти фрасна един.

Блондина поотпусна хватката си и се разсмя. Взе му портфейла, ключовете и мобилния телефон.

— Ей, да знаете, че май харесвам този глупак — провлечено каза той.

Някой се прокашля, опитвайки се да привлече вниманието. Блондина скочи на крака и Бъч се обърна задъхан. Когато вдигна поглед нагоре, беше убеден, че халюцинира. В хола стоеше дребен възрастен човек, облечен с ливрея. Държеше сребърен поднос.

— Извинете ме, господа. Вечерята ще бъде сервирана след около петнадесет минути.

— Ей, това да не са спаначените палачинки, които толкова много обичам? — попита Блондина и посегна към подноса.

— Да, сър.

— При това съвсем топли.

Другите мъже наобиколиха иконома и изпразниха подноса, използвайки коктейлни салфетки. Като че ли не искаха нищо да падне на пода.

Какво е това, за бога?

— Мога ли да ви помоля за една услуга? — запита икономът.

Господин Нормален кимна енергично.

— Донеси ни още един поднос от тези и ще убием, когото поискаш.

Да, всъщност този тип все пак не беше съвсем нормален. Изглежда такъв само в сравнение с другите.

Икономът се усмихна, сякаш развълнуван от тези думи.

— Ако ще убивате този човек, ще бъдете ли така любезни да го направите в задния двор?

— Няма проблем — каза господин Нормален и налапа още една палачинка. — По дяволите, Рейдж, прав си. Страхотни са.