Дж. Р. Уорд
Тъмна любов (18)

15

Бъч взе радиостанцията и помоли диспечера да изпрати незабавно някой в двора на Бет, за да прибере оръжията и парите, които беше покрил със сакото си. Докато караше, едното му око гледаше пътя, а другото в огледалото за обратно виждане. Заподозреният също го гледаше, а на зловещото му лице играеше лека усмивка.

Исусе, този тип беше огромен. Заемаше почти цялата задна седалка и беше наклонил глава, за да не се удари в тавана, ако попаднат на дупка по пътя.

Бъч нямаше търпение да го изкара от проклетата кола. След по-малко от пет минути вече караше по „Трейд стрийт“ и зави към паркинга на участъка, като се постара да спре възможно най-близо до страничния вход. Излезе от колата и отвори задната врата.

— Хайде да не си правим номера — каза той и хвана Рот за ръката.

Мъжът се изправи. Бъч го побутна да върви напред. Но заподозреният отстъпи назад в посока, обратна на участъка.

— Сбърка пътя. — Бъч запъна крака и го задърпа силно. Заподозреният не помръдваше. Просто отстъпваше назад, повлякъл Бъч със себе си.

— Мислиш си, че няма да те застрелям? — попита Бъч и посегна към пистолета си.

И внезапно всичко свърши.

Бъч никога не беше виждал някой да действа толкова бързо. В един миг онзи беше с ръце на гърба, оковани в белезници, в следващия белезниците бяха на земята. Само с едно движение Бъч беше обезоръжен, заклещен в задушаваща хватка и завлечен в сенките.

Тъмнината ги погълна. Докато се съпротивляваше, Бъч осъзна, че се намира в тясната уличка между участъка и съседната офис сграда. Беше широка само около метър и половина, но дълга към двадесет и неосветена. Към нея не гледаха никакви прозорци.

Когато Бъч беше обърнат и притиснат към тухлената стена, малкото въздух, който бе успял да си поеме, изскочи със свистене от белите му дробове. Колкото и невероятно да му се струваше, мъжът го вдигна във въздуха, хванал го за шията само с една ръка.

— Не трябваше да се намесваш, полицай — каза мъжът раздразнено с дълбок, дрезгав глас. — Трябваше да си вървиш по пътя и да я оставиш да дойде при мен.

Бъч напразно се опитваше да се освободи от желязната хватка. Огромната ръка, стиснала гърлото му, изстискваше живота му капка по капка. Давеше се, борейки се отчаяно за глътка въздух. Погледът му се премрежи, губеше съзнание. Знаеше без никакво съмнение, че няма начин да се измъкне. Щяха да го приберат от уличката в чувал за трупове. Точно както се беше заканил мъжът.

След минута престана да се съпротивлява, ръцете му се отпуснаха безсилно. Искаше да се бори. Имаше волята да се бори. Но не му бяха останали физически сили.

Смъртта? Нямаше нищо против да умре. Щеше да загине, изпълнявайки служебния си дълг, макар и като последен глупак, защото не беше поискал подкрепление. И все пак беше по-добре и по-бързо да си отиде така, вместо да свърши в някое болнично легло, страдащ от отвратителна, бавно прогресираща болест. И по-достойно, отколкото сам да се застреля. Което му беше минавало през ум един-два пъти преди.

С последни издихания успя да съсредоточи погледа си върху лицето на мъжа. Той отвърна на погледа му с изражение, което говореше, че се владее напълно.

Правил го е и преди, помисли си Бъч. Свикнал е да убива.

Господи, Бет.

Какво, по дяволите, би сторил мъж като този на Бет?

 

 

Рот почувства как тялото на ченгето се отпуска. Беше още жив, но едва дишаше.

Липсата на какъвто и да било страх в този човек беше невероятна. Беше вбесен от внезапното нападение, заслужаваше възхищение за начина, по който се би, но не прояви и капчица страх. И сега, когато му предстоеше да премине в небитието, той покорно приемаше своята смърт. Може би дори изпитваше облекчение.

По дяволите. Рот би се чувствал по същия начин.

Жалко е да убиеш някой, който приема смъртта като воин. Без страх и без колебание. Такива като него са малцина както сред вампирите, така и сред хората.

Устните на ченгето се раздвижиха. Опитваше се да каже нещо. Рот се наведе към него.

— Не… я… наранявай.

Неочаквано за самия себе си, Рот му отговори:

— Тук съм, за да я спася.

— Не! — проеча глас в уличката.

Рот извърна глава. Към тях тичаше Бет.

— Пусни го!

Той разхлаби хватката си. Нямаше да убие ченгето пред очите й. Желанието му да спечели доверието й беше по-голямо от това да изпрати противника си при създателя му.

Когато Бет рязко спря, Рот разтвори ръката си и човекът се строполи на земята. В тъмнината се чуваше как гърдите му хриптят при мъчителните опити да си поеме дъх.

Бет коленичи до тежко дишащия полицай и гневно погледна нагоре.

— Едва не го уби!

Рот изруга, защото съзнаваше, че трябва да се махне оттук. Скоро щяха да се появят и други ченгета. Погледна към другия край на уличката.

— Къде си мислиш, че отиваш? — Гневният й глас беше остър като нож.

— Искаш да остана тук и пак да ме арестуват?

— Заслужаваш да те хвърлят в затвора!

Ченгето се помъчи да се изправи, но краката му се огънаха. Въпреки това отблъсна Бет, когато тя протегна ръце, за да му помогне.

Рот трябваше да намери някой тъмен ъгъл, за да се дематериализира. Ако това, че едва не уби ченгето, беше ужасило Бет, номерът с изчезването със сигурност щеше да я докара до лудост.

Обърна се и се отдалечи с широка крачка. Не му се искаше да я остави, но какво друго би могъл да направи? Ако му нашарят задника с куршуми и го убият, кой ще се погрижи за нея? Не можеше да си позволи да го вкарат в затвора. Затворническите килии бяха със стоманени решетки, което означаваше, че когато настъпи утрото, няма да може да се измъкне, като се дематериализира. При тази перспектива, ако ченгетата се опитаха да го заловят, щеше да се наложи да ги избие до крак.

И какво щеше да си помисли тя тогава за него?

— Спри! — извика тя.

Той продължи напред и чу стъпките й, когато тя се затича след него.

— Казах ти да спреш! — Тя се вкопчи в ръката му и го дръпна с всичка сила.

Той я погледна, огорчен от начина, по който се бяха развили нещата. Заради историята с приятелчето й тя се страхуваше от него и щеше да му е адски трудно да се погрижи за нея. Съмняваше се, че разполага с достатъчно време да я накара да промени мнението си и да тръгне с него по собствена воля. Което означаваше, че когато настъпи моментът на преобразяването, може би щеше да се наложи да я отведе против волята й. А това нямаше да бъде приятно и за двамата.

Миризмата й стигна до ноздрите му и разбра, че тя е опасно близо до промяната. Може би трябва да я вземе със себе си още сега.

Рот се огледа. Не можеше да я метне на рамо тук, само на няколко метра от полицейския участък. Не и пред погледа на онова проклето ченге. Не, трябва да дойде точно преди зазоряване и да я отвлече. И ако трябва, да я окове в дома на Дариъс. Нямаше друг избор, защото иначе тя щеше да умре.

— Защо, дявол да го вземе, ме излъга? — извика тя. — Не познаваш баща ми.

— Напротив, познавам го.

— Лъжец. — Тя се изплю. — Ти си убиец и лъжец.

— Поне първото е вярно.

Очите й се разшириха, на лицето й се изписа ужас.

— Тези звезди… в джобовете ти. Ти си убил Мери, нали?

Той се намръщи.

— Никога не съм убивал жени.

— Значи съм права и за второто.

Рот погледна към ченгето, което още лежеше на земята, но се съвземаше.

Проклятие, помисли си той. Ами ако Бет не разполага с време до зазоряване? Какво ще стане, ако избяга и не успее да я намери?

Той понижи глас.

— Напоследък чувстваш непрекъснато глад, нали?

Тя отскочи назад.

— Какво?

— Непрекъснато си гладна, но не наддаваш на тегло. И си уморена, страшно уморена. Очите ти парят, особено през деня, нали? — Той се наведе напред. — При вида на сурово месо се питаш какво ли е на вкус. Зъбите ти, горните отпред, са чувствителни. Ставите те болят, усещаш кожата си опъната. И се опъва все повече.

Тя запримига и зяпна от изненада. Зад нея ченгето успя да се изправи на крака, залитна и тупна по задник на земята.

Рот заговори по-бързо.

— Чувстваш се не на място, нали? Като че ли другите се движат с различна скорост, по-бавно от теб. Мислиш си, че си ненормална, различна, че не си като тях. Не те свърта на едно място. Нервна си. Усещаш, че нещо ще се случи, нещо от огромно значение, но не знаеш какво, нито как би могла да го предотвратиш. Лежиш будна, страхуваш се от сънищата си, изгубена в средата, която добре познаваш. — Той направи пауза. — Досега почти не си изпитвала сексуално желание, макар че мъжете те смятат за невероятно привлекателна. Оргазмите, до които стигна с мен снощи, са първите, които изобщо си имала.

Това бяха собствените му спомени от живота му в света на хората преди преобразяването. Тя го гледаше слисано.

— Ако искаш да разбереш какво, по дяволите, става с теб, трябва да дойдеш с мен сега. Съвсем скоро ще ти стане много зле, Бет. И единствено аз съм в състояние да ти помогна.

Тя отстъпи крачка назад. Погледна към ченгето, което като че ли претегляше „за“ и „против“ да продължи да лежи на земята.

Рот повдигна ръце.

— Няма да те нараня. Обещавам. Ако имах намерение да те убия, можех да го направя снощи по десет различни начина, прав ли съм?

Тя обърна глава към него и той затвори очи, усещайки, че тя си припомня какво точно беше направил с нея. Желанието й изпълни ноздрите му със сладък аромат, който обаче бързо изчезна.

— Току-що щеше да убиеш Бъч.

Не беше много сигурен в това. Трудно беше да си намериш достоен противник.

— Не, нямаше.

— Но можеше.

— Всъщност има ли значение? Той все още е жив.

— Само защото се появих аз.

Рот изхриптя, изигравайки най-силния си коз.

— Ще те отведа в дома на баща ти.

Очите й първо едва не изскочиха от орбитите си, после се присвиха подозрително.

Погледна отново към ченгето. Той вече се беше изправил на крака и се подпираше с една ръка на стената. Главата му висеше, като че ли беше прекалено тежка за шията му.

— Баща ми, а? — Гласът й беше изпълнен с недоверие. И достатъчно любопитство, за да повярва, че я е убедил.

— Нямаме време, Бет.

Последва дълго мълчание.

Ченгето вдигна глава и погледна към тях. След минута-две отново щеше да се опита да го задържи. За Рот решението му беше очевидно.

— Тръгвам, Бет — каза Рот. — Ела с мен.

Тя стисна чантата си.

— Да сме наясно. Нямам ти доверие.

Той кимна.

— Да, няма причина да ми вярваш.

— И оргазмите не ми бяха за пръв път.

— Тогава защо беше толкова изненадана, когато ги изпита? — меко попита той.

— Побързай — измърмори тя и обърна гръб на полицая. — Можем да хванем такси на „Трейд“. Не задържах таксито, което ме докара.