Дж. Р. Уорд
Тъмна любов (42)

39

Мариса влезе в спалнята и леко се завъртя, при което полата на роклята й се разпери като ветрило около нея.

— Къде беше?

Тя спря по средата на въртенето и диплите спираловидно паднаха надолу.

Хавърс седеше на малкото канапе, а лицето му беше в сянка.

— Попитах те къде беше?

— Не ми говори с такъв тон…

— Срещала си се с онова животно.

— Той не е…

— Не го защитавай!

Тя нямаше и такова намерение. Искаше да сподели с брат си, че Рот е изслушал обвиненията й и е признал вината си. Че се е извинил и че съжалението му е било искрено. Че макар и думите му да не могат да поправят случилото се, тя е доволна, че я е изслушал.

И че дори и бившият й хелрен да е причината да отиде в дома на Дариъс, не е останала там заради него.

— Хавърс, моля те. Нещата са съвсем различни. — В крайна сметка Рот й беше казал, че ще се жени. А тя… беше срещнала друг мъж. — Трябва да ме изслушаш.

— Нямам такова намерение. Знам, че все още ходиш при него. Това ми е достатъчно.

Хавърс се надигна от канапето, но без обичайната си лекота. Когато пристъпи и излезе на светло, тя се ужаси. Кожата му беше сива, бузите му бяха хлътнали. Напоследък отслабваше все повече. Вече беше заприличал на скелет.

— Ти си болен — прошепна тя.

— Добре съм.

— Кръвопреливането не върши работа, нали?

— Не се опитвай да сменяш темата! — Той я изгледа гневно. — Господи, никога не съм мислил, че ще се стигне дотук. Никога не съм мислил, че ще имаш тайни от мен.

— Нямам никакви тайни!

— Каза ми, че си развалила обета.

— Да. Така е.

— Лъжеш.

— Хавърс, чуй ме!

— Престани! — Не отвърна на погледа й, когато отвори вратата. — Ти си всичко, което ми остана, Мариса. Не искай от мен да седя учтиво настрана и да гледам как се самоунищожаваш.

— Хавърс!

Вратата се затръшна.

С мрачна решителност тя изтича в хола.

— Хавърс!

Той вече беше при стълбището и дори не се извърна да я погледне. Махна рязко с ръка зад гърба си, за да я отпрати.

Тя се върна в стаята си и седна пред тоалетната масичка. Мина доста време, преди дишането й да се нормализира.

Гневът на Хавърс беше разбираем, но я уплаши, защото той избухваше рядко и никога толкова силно. Досега не беше виждала брат си в такова състояние. Беше ясно, че преди да се е успокоил, с него няма да може да се разговаря разумно.

Ще поговори с него утре. Ще му обясни всичко, дори за другия мъж, с когото се беше запознала.

Погледна се в огледалото и в съзнанието й изникна спомена за докосването му. Вдигна ръка и отново почувства как смуче пръста й. Искаше повече от него.

Кучешките й зъби леко се удължиха.

Какъв ли вкус има кръвта му?

 

 

След като настани Бет в леглото на баща й, Рот отиде в стаята си и се преоблече в бяла риза и дълги, широки бели панталони. Взе наниз с огромни черни перли от една абаносова кутия и коленичи на пода до леглото, сядайки на петите си. Сложи си огърлицата, постави длани върху бедрата си и затвори очи.

Регулира дишането си и сетивата му се изостриха. Чуваше как Бет се обръща в леглото си в другия край на коридора и въздиша, заровила глава във възглавниците. В останалата част от къщата беше сравнително тихо, долавяше само съвсем леки вибрации. Някои от братята се разотиваха по спалните горе и се чуваше шум от стъпките им.

Беше готов да се обзаложи, че Бъч и Ви все още обсъждат бейзбола.

Рот не можа да не се усмихне. Този човек беше голяма работа. Един от най-агресивните мъже, които някога бе срещал.

Ами Мариса, която харесваше ченгето? Е, ще изчакат, за да видят накъде ще тръгнат нещата. Връзките с индивиди от другия вид бяха опасни. Разбира се, братята спяха с много жени от човешката раса, но това бяха свалки за една нощ и беше лесно спомените им да бъдат изтрити. Но когато се намесят емоциите и връзката продължи по-дълго, промиването на човешкия мозък беше по-трудно. Някои спомени се запазваха. И по-късно изплуваха. И причиняваха неприятности.

По дяволите, може би Мариса просто искаше да си поиграе с мъжа и после да му изпие кръвта. Ако е така, добре. Но докато тя го убие или го направи свой любовник, Рот имаше намерение да наблюдава внимателно положението.

Овладя мислите си и започна да припява монотонно на древния език, опитвайки се да изключи съзнанието си. В началото му беше трудно и се запъваше. За последен път се беше молил, когато беше деветнадесет или двадесетгодишен. Изкуши се да се разсее със спомени за баща си, който, седнал до него, го учи какво да каже, но направи усилие да не мисли за нищо.

Перлите на гърдите му започнаха да се затоплят.

След това се озова в един двор. Неоренесансовата архитектура беше в бяло: мраморният фонтан, мраморните колони, мраморната настилка — те всички грееха с бледа светлина. Единственото цветно петно беше ятото пойни птици, накацали върху бяло дърво.

Спря да се моли и се изправи на крака.

— Мина много време, войнико — дочу той зад гърба си властен женски глас.

Обърна се.

Дребничката фигура, която се приближаваше към него, беше облечена в черна коприна. Главата и лицето й бяха покрити, ръцете и краката й също не се виждаха. Тя не ходеше, а се плъзгаше или по-скоро се носеше във въздуха към него. Присъствието й го смути.

Рот сведе глава.

— Скрайб Върджин, как сте?

— По-важно е как си ти, войнико. Дойде, за да търсиш промяна, нали?

Той кимна.

— Аз…

— Искаш обетът ти с Мариса да бъде анулиран. Намерил си друга и искаш да я вземеш за своя шелан.

— Да.

— Тази жена, която искаш. Тя е дъщеря на твоя брат Дариъс, който е в Небитието.

— Виждала ли си го?

Тя се позасмя.

— Не ми задавай въпроси. Позволих първият ти въпрос да мине, защото го зададе от учтивост, но не забравяй как трябва да се държиш, войнико.

По дяволите.

— Моите извинения, Скрайб Върджин.

— Освобождавам теб и Мариса от обета ви.

— Благодаря.

Последва дълга пауза. Той чакаше решението й да изкаже втората част от молбата си. Но не възнамеряваше да се моли.

— Кажи ми нещо, войнико. Смяташ ли, че расата ти е недостойна?

Той се намръщи, но бързо възвърна непроницаемия израз на лицето си. Скрайб Върджин нямаше да търпи сърдития му поглед.

— Е, войнико?

Нямаше представа какво има предвид.

— Расата ми е силна и горда.

— Не съм искала определение. Искам да знам какво мислиш ти за тях.

— Защитавам ги с цената на живота си.

— И все пак не ръководиш своя народ. Ето защо мога единствено да предположа, че не ги цениш и следователно се биеш, защото ти харесва, или защото искаш да умреш. Коя е истината?

Този път лицето му си остана намръщено.

— Моята раса оцелява благодарение на това, което правим с братята.

— Едва оцелява. Всъщност намалява, вместо да просперира и да се множи. Единствената обособила се колония е тази по Източното крайбрежие. Но дори и те живеят изолирано един от друг. Няма общности. Празниците вече не се честват. Ритуалите се спазват индивидуално, ако въобще се изпълняват. Няма кой да посредничи при споровете, няма кой да им даде надежда. Братството на черния кинжал е прокълнато. Не остана нито един брат, който да не страда.

— Братята имат… своите проблеми. Но са силни.

— А трябва да бъдат още по-силни. — Тя поклати глава. — Ти измени на своя род, войнико. Предаде призванието си. Така че кажи ми защо да изпълня желанието ти да направиш една полукръвна жена кралица? — Одеждите на Скрайб Върджин се разлюляха, сякаш поклати глава. — По-добре е да продължиш просто да ми служиш с воините си, отколкото да обремениш народа си с още един безсмислен фигурант. Върви си сега, войнико. Приключихме.

— Бих искал да кажа нещо в своя защита — каза той, стиснал зъби.

— Ще ти откажа. — Тя се извърна.

— Моля за вашата милост. — Неприятно му беше да изговори тези думи и предположи по смеха й, че тя го знае.

Скрайб Върджин се върна при него.

Когато проговори, тонът й беше твърд, твърд като черните очертания на дрехата й на фона на белия мрамор.

— Ако искаш да ме молиш за нещо, войнико, направи го както трябва. Застани на колене.

Рот се насили да коленичи, като я мразеше за това.

— Така повече те харесвам — промърмори тя, станала отново сравнително любезна. — Е, какво искаш да ми кажеш?

Той преглътна враждебността си и се постара поне външно да запази спокойствие.

— Обичам я. Искам да й засвидетелствам уважението си, а не само да я държа да ми топли леглото.

— Тогава се грижи добре за нея. Но не е необходимо да се провежда церемония.

— Не съм съгласен.

И добави:

— С цялото ми уважение.

Последва дълга пауза.

— През изминалите векове не ме потърси нито веднъж за съвет.

Той вдигна глава.

— Това ли ви безпокои?

— Не задавай въпроси! — сряза го тя. — Или ще ти отнема жената получовек още преди да си успял да си поемеш дъх.

Рот сведе глава и заби юмруци в мрамора. Чакаше. Очакването беше толкова дълго, че се изкуши да вдигне глава и да види дали не си е отишла.

— Ще ти поискам една услуга — каза тя.

— Кажете каква.

— Ще поемеш управлението на народа си.

Рот вдигна поглед, думите заседнаха в гърлото му. Не можа да спаси родителите си, едва ли ще може да постъпи почтено с Бет, а Скрайб Върджин искаше от него да поеме отговорност за цялата си проклета раса?

— Какво ще кажеш, войнико?

Имаше ли избор? Невъзможно беше да каже „не“.

— Както желаете, Скрайб Върджин.

— Не това е моето желание и не това е услугата, която ще искам от теб. — Тя изсумтя разгневено. — Изправи се. Кокалчетата на пръстите ти кървят върху мрамора ми.

Той се изправи и впери очи в нея. Мълчеше, като си представяше, че вероятно ще му постави и други условия. Тя заговори рязко.

— Виждам, че нямаш никакво желание да бъдеш крал. Но това е твое задължение по рождение и е време да покажеш, че си достоен за наследството си.

Рот прокара ръка през косата си, мускулите му се напрегнаха от обзелата го тревога.

Скрайб Върджин смекчи тона. Мъничко.

— Не се безпокой, войнико. Няма да те оставя сам да търсиш пътя си. Ще идваш при мен и аз ще ти помагам. Да бъда твой съветник, е част от намеренията ми.

Което беше добре, защото щеше да има нужда от помощ. Нямаше представа как да управлява. Би могъл да убие по сто различни начина, да се справи във всякаква битка, да запази хладнокръвие, когато целият проклет свят е в пламъци. Но да излезе и да говори пред хиляда души събрани заедно? Стомахът му се обърна.

— Войнико?

— Да, ще се обръщам към вас.

— Но това все още не е услугата, която ще поискам.

— Каква е… — Той прокара ръка през косата си. — Взимам си думите назад.

Тя тихо се засмя.

— Винаги си се учиш бързо.

— Няма друг начин. — Щом ще става крал.

Скрайб Върджин се плъзна по-близо към него и той усети аромата на люляк.

— Дай си ръката.

Той го направи.

Черните дипли се раздвижиха и тя протегна ръка. В шепата му тупна нещо. Пръстен. Тежък златен пръстен с рубин, голям колкото орех. Беше толкова горещ, че едва не го изпусна.

Сатурновият рубин.

— Ще й го дадеш от мое име. Освен това ще присъствам на церемонията.

Рот стисна подаръка толкова силно, че рубинът се заби в дланта му.

— За нас ще бъде чест.

— Да, но причината да дойда, е друга.

— Услугата.

Тя се засмя.

— Браво. Въпрос, поставен под формата на изявително изречение. Разбира се, за теб не е изненада, че няма да ти отговоря. Върви си сега, войнико. Върви при жена си. Да се надяваме, че си направил добър избор.

— Скрайб Върджин?

— Приключихме.

— Благодаря ти.

Черните дипли се разлюляха и тя се отправи към падащата вода. Коприната се развя назад и под нея се показа ослепителна светлина, сякаш костите й светеха, а кожата й беше прозрачна. Щом се докосна до водата, над белия двор се издигна пъстроцветна дъга.

Рот ахна от изненада, тъй като зрението му внезапно се проясни. Дворът, колоните, цветовете, Скрайб Върджин, всичко дойде на фокус и той го виждаше отчетливо. Загледа се в дъгата: жълто, оранжево, червено, виолетово, синьо, зелено. Цветовете й искряха като скъпоценни камъни, блясъкът им сякаш прорязваше въздуха, но въпреки това ослепителната им красота не го нарани. Той попиваше гледката, обгърна я с ума си и се опита да я задържи.

Скрайб Върджин се обърна с лице към него и отпусна ръката си. Цветовете мигновено изчезнаха и пред очите му отново падна мъгла.

Осъзна, че му беше направила малък подарък. Точно както беше поставила в шепата му пръстена за Бет.

— Прав си — каза тя меко. — Надявах се да съм по-близо до теб. Бяхме близки с баща ти и вековете на самота бяха дълги и тежки. Никой не зачита Бог, не се моли, историята не се съхранява. Аз съм безполезна. Забравена. Но което е по-лошо — продължи тя — виждам бъдещето и то е мрачно. Оцеляването на расата не е осигурено. Няма да можеш да се справиш с това сам, войнико.

— Ще се науча да търся помощ.

Тя кимна.

— Ще започнем отначало. Ти и аз ще сложим ново начало. И ще работим заедно, както трябва да бъде.

— Както трябва да бъде — повтори той думите й.

— Ще дойда при теб и братята ти довечера — каза тя. — И ще изпълним церемонията както подобава. Ще направим обет, който е добър за теб, войнико, и ще го направим както трябва. Ако жената е съгласна да те вземе.

Имаше чувството, че Скрайб Върджин се усмихва.

— Знам името ви от баща си — каза той. — Бих го използвал, ако ми позволите.

— Да.

— Довиждане, Аналис. Приготовленията ще бъдат направени.