Дж. Р. Уорд
Тъмна любов (14)

11

Будилникът на Бет иззвъня и тя го натисна, за да спре. Звънът му беше ненужен. Беше будна поне от час и главата й бръмчеше като косачка за трева. С настъпването на зората тайнствеността на страстната нощ се беше разсеяла и тя трябваше да се изправи пред това, което беше направила.

Осъзнаването, че беше правила секс без предпазни средства с напълно непознат беше достатъчно, за да се събуди и без будилник. Какво си е мислила? Никога преди не беше постъпвала така. Винаги взимаше предпазни мерки. Слава богу, взимаше хапчета за регулиране на нередовния си месечен цикъл, но при мисълта за другите последствия стомахът й се сви.

Когато отново го види, ще го попита дали е здрав, молейки се отговорът да бъде такъв, какъвто й се искаше да чуе. И да бъде честен.

Може би, ако имаше повече опит с мъжете, щеше да е подготвена. Но кога за последен път беше спала с мъж? Отдавна. Толкова отдавна, че годността на презервативите в кутийката беше изтекла.

Застоят в сексуалния й живот се дължеше по-скоро на липсата й на интерес, отколкото на някакви морални съображения. Мъжете просто не бяха в списъка на най-важните й приоритети. Подреждаха се някъде между почистването на зъбите и техническия преглед на колата. А и тя нямаше вече кола.

Често се бе чудила дали всичко й е наред, особено когато видеше двойки да се разхождат ръка за ръка по улиците. Повечето от връстничките й непрекъснато ходеха по срещи, опитвайки се да си намерят мъж, когото да отведат пред олтара. Не и тя. Просто не изгаряше от желание да бъде с мъж и дори си мислеше дали не е лесбийка. Само че жените не я привличаха. Така че миналата нощ беше истинско откровение за нея.

Протегна се и усети приятно напрежение в бедрата си. Затвори очи и го почувства вътре в себе си, как я пронизваше и се отдръпваше до онзи момент, когато накрая тялото му потрепери и с мощен тласък се сля с нейното, притискайки я с ръце силно към себе си.

Тялото й неволно се изви, фантазията й беше толкова реална, че усети пулсиране между краката си. Прехапа устни при спомена за преживените оргазми. Изправи се със стон и се запъти към банята. Видя ризата, която бе смъкнал и захвърлил в кошчето, взе я и зарови нос в нея. Черната тъкан беше пропита с миризмата му. Пулсирането се засили.

Откъде се познаваха те двамата с Бъч? И той ли бе от полицията? Не го беше виждала преди, но там имаше доста хора, които не познаваше. Отделът за борба с порока, помисли си тя. Трябва да е ченге от отдела за борба с порока. Или може би ръководеше екип от специалните части. Защото той определено беше от онзи тип мъже, които си търсят белята, а когато я намерят, не й се дават.

С чувството, че е шестнадесетгодишна, тя пъхна ризата под възглавницата си. И тогава видя сутиена, който беше свалил и пуснал на пода. Боже мой, предницата му беше разрязана от нещо остро.

Странно.

Взе набързо един душ и още по-бързо погълна закуската си от две овесени курабийки, шепа хрупкави бисквитки и кутия сок, след което отиде на работа. Седеше на работното си място и зяпаше скрийнсейвъра вече половин час, когато телефонът й иззвъня. Беше Хосе.

— Имахме още една тежка нощ — каза той с прозявка.

— Бомба?

— Не, труп. Една проститутка беше открита с прерязано гърло на пресечката на „Трета“ и „Трейд“. Ако дойдеш в участъка, можеш да видиш снимките и да прочетеш докладите. Неофициално, разбира се.

Две минути след като затвори телефона тя беше на улицата.

Помисли си първо да се отбие в участъка и след това да отиде на адреса на „Уолъс авеню“. Не можеше да се преструва, че не изгаря от желание да види отново среднощния си гост.

По пътя към полицейския участък утринното слънце грееше безмилостно ярко, затова бръкна в чантата си и извади тъмните си очила. Но въпреки очилата продължи да усеща смъдене в очите и се наложи да ги засенчи с ръка. Почувства облекчение, когато влезе в прохладния сумрачен полицейски участък.

Хосе не беше на работното си място, но видя Бъч, който тъкмо излизаше от кабинета си. Той й се усмихна иронично и ъгълчетата на лешниковите му очи се набръчкаха.

— Трябва да престанем да се срещаме толкова често.

— Чувам, че имате нов случай.

— Не се и съмнявам, че си чула.

— Някакъв коментар, детективе?

— Публикувахме изявление тази сутрин.

— Което, несъмнено, не казва нищо. Хайде, няма ли да ми подшушнеш нещичко?

— Не и официално.

— А неофициално?

Той извади една дъвка от джоба си, разопакова я внимателно, пъхна бялото блокче в устата си и задъвка. Бет си спомни, че по едно време той пушеше, но напоследък не го беше виждала да пали цигара. Вероятно това беше обяснението за дъвката.

— Неофициално, О’Нийл — подкани го тя. — Кълна се.

Той кимна през рамо.

— Тогава трябва да затворим вратата.

Кабинетът му беше не по-голям от нейната кутийка в редакцията на вестника, но поне имаше врата и прозорец. Обаче офис мебелите бяха по-лоши от нейните. Бюрото му беше старо, дървено и изглеждаше така, сякаш някой дърводелец го беше използвал за работен тезгях. От плота му липсваха цели парчета, лакът беше толкова надран, че поглъщаше луминесцентната светлина така, както жадният пие вода.

Преди да седне, Бъч й подхвърли една папка.

— Намерили са я зад няколко кофи за боклук. По-голямата част от кръвта й е изтекла в канализацията, но съдебният лекар смята, че е открил следи от хероин в нея. Същата вечер е правила секс, но това едва ли е нещо ново.

— О, боже мой, това е Мери — възкликна Бет и се отпусна на един стол, вперила поглед в ужасната снимка.

— Двадесет и една годишна. — Бъч тихо изруга. — Мамка му, каква шибана загуба.

— Познавам я.

— От участъка?

— Израснахме заедно. Известно време бяхме в един и същ приемен дом. Срещала съм я и след това. Главно тук.

Мери Мълкейхи беше красиво малко момиченце. Остана при приемните родители на Бет само около година, след което я върнаха на родната й майка. Две години по-късно отново беше поверена на грижите на държавата, след като седемгодишна била оставена сама в продължение на една седмица. Обяснила, че когато храната свършила, яла сурово брашно.

— Чувал съм, че си била в системата — каза Бъч, като я погледна замислено. — Имаш ли нещо против да те попитам защо?

— Ти как мислиш? Нямах родители. — Тя затвори папката и я плъзна по бюрото към него. — Намерихте ли оръжието?

Той присви очи. Явно се чудеше дали да не последва примера й и да смени темата.

— Оръжието? — подсети го тя.

— Отново метателна звезда. Със следи от кръв, но не е нейната. Намерихме и остатъци от някакво прахообразно вещество на две различни места, като че ли някой е палил сигнални ракети и ги е оставил на земята. Все пак трудно е да си представи човек, че убиецът е искал да привлече внимание към трупа.

— Смяташ, че има връзка между убийството на Мери и бомбата в колата?

Той сви небрежно широките си рамене.

— Може би. Но ако някой наистина е искал да си отмъсти на Голямото татенце, щяха да ударят някой, който стои по-високо от нея в хранителната верига. Щяха да очистят сводника.

Бет затвори очи и в съзнанието й изплува образът на Мери като петгодишна, понесла под мишница една безглава кукла Барби с парцалива рокля.

— Но от друга страна, това, може би, е само началото — отбеляза Бъч.

Тя чу, че отмества стола си и погледна нагоре. Той заобиколи бюрото и се приближи до нея.

— Имаш ли някакви планове за вечеря? — попита той.

— Вечеря?

— Да. Ти и аз.

Железния я канеше да излязат заедно? Пак?

Бет се изправи, за да не трябва да го гледа с вдигната глава.

— А, да… не, искам да кажа, благодаря, но не мога.

Дори да не бяха в нещо като професионални отношения, мислите й бяха заети с нещо друго. Само си представете. Да не поема ангажимент, за да бъде свободна, в случай че мъжът в кожените дрехи реши да я навести тази вечер, както и сутринта.

По дяволите, едно хубаво чукане и тя си беше въобразила, че между тях има нещо? Трябваше да се върне в реалния свят.

Бъч се усмихна цинично.

— Някой ден ще разбера защо не ме харесваш.

— Но аз те харесвам, наистина. Не се даваш на никого и макар че не одобрявам методите ти, няма да се преструвам, че не ми харесва, че счупи носа на Били Ридъл.

Чертите на лицето на Бъч се смекчиха. Очите му се впиха в нейните и тя си помисли, че сигурно е луда, щом не изпитва нищо към него.

— И ти благодаря, че снощи ми изпрати приятеля си — каза тя, мятайки чантата си на рамо. — Въпреки че трябва да си призная, че в началото адски ме изплаши.

Точно преди да й покаже най-висшия и добър начин, по който може да се използва човешкото тяло.

Бъч смръщи вежди.

— Приятел ли?

— Знаеш за кого говоря. Онзи, който прилича на готически кошмар. От отдела за борба с порока е, нали?

— За какво говориш, по дяволите? Не съм изпращал никой в жилището ти.

В главата й не остана капчица кръв. Нарастващата подозрителност и тревогата, изписана на лицето на Бъч, й подсказаха, че няма смисъл да го кара да напряга паметта си. Запъти се към вратата.

— Сбъркала съм.

Бъч я хвана за ръката.

— Кой, по дяволите, е бил снощи в апартамента ти?

И на нея й се искаше да знае.

— Никой. Както ти казах, сбъркала съм. Довиждане.

Втурна се през фоайето, а сърцето й биеше три пъти по-бързо от обичайното. Излезе нетърпеливо навън и трепна от болка, когато слънцето обля лицето й с ярка светлина.

Едно нещо беше ясно: тази сутрин нямаше да се види с онзи мъж, въпреки че беше светло и „Уолъс авеню“ №816 беше в най-хубавата част на града.

 

 

Към четири следобед Рот вече щеше да експлодира. Не беше успял да се върне при Бет предишната нощ. И тя не се бе появила тази сутрин.

Фактът, че не дойде, означаваше едно от двете: нещо й се е случило или го беше отсвирила.

Провери брайловия часовник с пръстите си. До залез-слънце имаше още много време. Дявол да ги вземе тези летни дни. Много са дълги. Прекалено дълги.

Отиде в банята, наплиска лицето си с вода и подпря ръце на мраморния плот. Взря се в лицето си на меката светлина на свещта, поставена до умивалника, но можеше само смътно да различи кичурите черна коса, размазаните линии на веждите си и очертанието на лицето си.

Чувстваше се изтощен. Не беше спал цял ден, а предишната нощ беше катастрофа. С изключение на случилото се с Бет. То беше…

Изруга и се избърса.

Господи, какво му ставаше, по дяволите? Да бъде вътре в тази жена беше най-лошото от всичко, случило се снощи. Заради това неочаквано малко приключение сега не можеше да събере мислите си, тялото му беше в състояние на непрекъсната възбуда и настроението му беше отвратително. Поне последното не беше нещо необичайно за него.

Боже мой, предишната нощ беше пълен провал.

След като се раздели с братята, той и Вишъс прекосиха града, за да проверят автосервиза. Беше затворен. Огледаха наоколо, влязоха вътре с взлом и решиха, че не се използва като оперативен център. Порутената постройка беше прекалено малка, за да може да прикрие евентуално тайно подземие. Освен това кварталът не беше подходящ. Наблизо имаше две денонощни ресторантчета за бързо хранене, в едното, от които често се отбиваха ченгета. Рискът беше твърде голям.

С Вишъс бяха на път към дома на Дариъс, след като за малко се бяха отбили до „Скриймърс“, за да угаси Ви жаждата си с водка „Грей Гус“, когато се натъкнаха на проблем.

Именно тогава от лошо всичко стана далеч по-лошо.

В една уличка имаше тежко ранен цивилен вампир и двама лесъри се канеха да го довършат. Отне им известно време да убият лесърите, защото и двамата бяха много опитни, но докато битката приключи, вампирът беше умрял.

Бяха се гаврили жестоко с младия вампир, тялото му беше покрито с плитки прободни рани. Като се съди по разранените му колена и ситните камъчета, набили се в дланите му, той на няколко пъти се е опитвал да изпълзи. Около устата му имаше прясна човешка кръв и миризмата й се усещаше във въздуха, но нямаха време да проверят в какво състояние е ухапаната от него жена.

Появи се компания. Точно когато лесърите си получиха заслуженото, се разнесе воят на полицейски сирени. Акустичната какофония означаваше, че след като е чул шума от борбата или е видял проблясването на светлини, някой е позвънил на 911. Едва успяха да се измъкнат с трупа с кадилака „Ескалейд“ на Вишъс.

В къщата на Дариъс Вишъс претърси трупа. В портфейла на мъжа имаше листче хартия, изписано със знаците на стария език. Име, адрес, възраст. Бяха минали шест месеца след преобразяването му. Беше съвсем млад.

Час преди зазоряване откараха тялото в покрайнините на града, в една хубава къща, построена дълбоко в гората. Вратата им отвори възрастна двойка цивилни вампири и ужасът им при вида на двамата воини, застанали на прага им, замириса на Рот като горящ боклук. Когато потвърдиха, че имат син, Вишъс се върна при колата и извади трупа. Бащата се втурна към сина си и го взе от ръцете на Вишъс. Майката щеше да се свлече на земята, ако Рот не я беше подхванал.

Фактът, че за смъртта на сина им беше отмъстено, поуспокои бащата. Но това не беше достатъчно. Не и за Рот.

Той нямаше да спре, докато не види мъртви всички лесъри.

Рот затвори очи и се заслуша в ритъма на „Черният албум“ на Джей Зи, като се опитваше да не мисли за предишната нощ. През звуците на музиката се дочу ритмично почукване и той отвори вратата с мисълта си.

— Какво има, Фриц?

Икономът влезе със сребърен поднос в ръце.

— Позволих си да ви приготвя нещо за хапване, господарю.

Фриц остави храната на ниската масичка пред дивана. Вдигна капака на блюдото и Рот долови лекото ухание на пиле с подправки. Това го подсети, че наистина е гладен. Седна на масата и взе една тежка сребърна вилица. Погледна приборите.

— Господи, Дариъс обичаше скъпите вещи, нали?

— О, да, господарю. Само най-доброто за моя принцепс.

Икономът се навърташе край него, докато Рот съсредоточено отделяше месото от костите с приборите си. Фината моторика не беше по неговата част, затова накрая вдигна бутчето от чинията си с ръка.

— Харесва ли ви пилето, господарю?

Рот кимна, дъвчейки.

— Много те бива в готвенето.

— Толкова се радвам, че решихте да останете тук.

— Няма да е за дълго. Но не се безпокой, ще има за кого да се грижиш. — Рот бодна с вилицата в нещо, което приличаше на картофено пюре. Беше ориз и зрънцата се разбягаха из чинията. Изруга и се опита да ги избута върху вилицата с показалеца си. — С нея животът ти ще бъде далече по-лек, отколкото с мен.

— Предпочитам да се грижа за вас. Господарю, друг път няма да приготвям ориз. И ще се погрижа месото да ви се сервира нарязано. Не помислих за това.

Рот избърса устата си с ленената салфетка.

— Фриц, не си губи времето с опити да ми угодиш.

Разнесе се тих смях.

— Дариъс беше абсолютно прав за вас, господарю.

— Че съм невъзможен кучи син? Да, той наистина беше много проницателен. — Рот подгони парче броколи с вилицата си. По дяволите, мразеше да се храни, особено когато някой го гледа. — Така и не ми стана ясно защо толкова много настояваше да отседна тук. Едва ли някой се нуждае чак толкова от компания.

— Беше заради самия вас.

Рот присви очи зад тъмните си очила.

— Така ли?

— Тревожеше се, че сте толкова самотен. Живеете сам. Нямате истинска шелан, нито доген. Казваше, че усамотението ви е наказание, което сам сте си наложили.

— Е, не е така. — Гласът на Рот пресече като с бръснач благия тон на иконома. — И ако искаш да останеш тук, запази психо теориите за себе си, ясен ли съм?

Фриц трепна, все едно го бяха ударили. Направи поклон в кръста и се заизмъква заднешком от стаята.

— Моите извинения, господарю. Беше неуместно да ви говоря по този начин.

Вратата тихо се затвори.

Рот се облегна на дивана с вилицата на Дариъс в ръка.

Ох, Исусе. Този проклет доген беше в състояние да докара и светец до лудост.

Освен това не беше самотен. Никога не е бил. Жаждата за мъст е адски добър съквартирант.

 

 

Господин Х. наблюдаваше спаринга на двамата ученици. Подхождаха си добре на ръст, и двамата осемнадесетгодишни, силни физически, но той знаеше кой ще бъде победителят. И наистина, един бърз и мощен страничен удар повали противника по гръб.

Господин Х. обяви края на мача и не каза нищо, когато победителят протегна ръка и помогна на победения да се изправи на крака. Тази демонстрация на вежливост го раздразни и му се прииска да накаже и двамата.

Първото правило на обществото беше ясно: ритай поваления, докато не престане да мърда. Беше толкова просто.

И все пак това беше училище, а не реалният свят. Родителите, които позволяваха на синовете си да се занимават с бойни изкуства, щяха да се противопоставят, ако скъпоценните им дечица бъдат върнати у дома на носилка. Двамата ученици му се поклониха, лицето на победения беше яркочервено, и то не само от физическото напрежение.

Господин Х. позволи на останалите от групата да гледат, защото знаеше, че срамът и смущението са важна част от корективния процес.

Той кимна на победителя.

— Отлична работа. Само че следващия път го свали по-бързо, разбра ли? — Обърна се към победения. Огледа го от главата до петите и отбеляза за себе си, че диша тежко и краката му треперят. — Знаеш къде да отидеш.

Победеният запримига бързо и се отправи към стъклената стена, която гледаше към фоайето. В съответствие с изискванията той застана с лице към прозрачните панели с високо вдигната глава, за да може всеки, който влиза в сградата, да види лицето му. Ако избърше сълзите, стекли се по бузите му, щеше да се наложи да изтърпи повторно наказанието при следващото занятие.

Господин Х. раздели учениците си на групи и се зае с тренировката. Наблюдаваше ги, коригираше стойката и положението на ръцете, но умът му беше зает с други неща.

Предишната нощ не всичко мина идеално. Никак даже.

Когато се върна у дома, научи от полицейската си радиостанция, че тялото на проститутката е открито някъде след три часа през нощта. Не се споменаваше нищо за вампира. Може би лесърите бяха взели цивилния, за да си поиграят с него.

Беше много неприятно, че нещата не се бяха развили така, както се бе надявал и сега му се искаше да се върне отново на улицата. Използването на току-що убита жена като примамка щеше да свърши чудесна работа. Но упоителните стрелички трябваше да се калибрират по-добре. Беше започнал със сравнително малка доза, за да не умре цивилният, преди да е поработил над него. Очевидно дозата на наркотика трябваше да се увеличи. Така или иначе, предишната вечер беше провал.

Господин Х. погледна победения. Тази вечер трябваше да се заеме с вербуване. Редиците имаха нужда от попълнение след разпадането на онзи новобранец преди две вечери.

Преди векове, когато вампирите бяха много повече, обществото разполагаше със стотици членове из целия Европейски континент и нововъзникващите селища в Северна Америка. Сега обаче, когато вампирското население беше намаляло, числеността на обществото също се беше свила. По чисто практически съображения. Отегченият, бездеен лесър беше лошо нещо. Бяха подбрани специално заради склонността им да упражняват насилие и поривът им към убийство не можеше да бъде замразен само поради недостига на жертви. Наложи се да умъртвят доста от тях, защото бяха убили други лесъри в надпреварата си за превъзходство. Вероятността от проява на агресия към себеподобните беше далеч по-голяма, когато имаше твърде малко работа. И още нещо, което беше не по-малко лошо. Бяха започнали да избиват хора само заради спорта.

Първото беше позор и причиняваше неприятности. Второто беше неприемливо. Не че Омега беше загрижен за жертвите, дадени от човечеството. Напротив. Но дискретността, придвижването в сянка, светкавичното убийство и завръщането под прикритието на нощта бяха основни принципи на убийците. Не беше хубаво да се привлича вниманието на хората, а нищо не можеше да ги обезпокои повече от куп мъртъвци.

Което беше още една причина, поради която вербуването на нови членове вървеше трудно. Често в тях имаше повече омраза, отколкото целенасоченост. Изграждането на навици беше жизненоважно, за да се запази тайният характер на многовековната война между вампирите и лесърите.

И все пак редиците трябваше да бъдат попълнени. Погледна победения и се усмихна, очаквайки с нетърпение това, което щеше да се случи тази вечер.

Малко преди седем господин Х. се отправи с колата си към предградията. Лесно намери „Пилар стрийт“ №3461. Паркира „Хамър“-а и зачака, убивайки времето като запаметяваше детайлите на къщата, построена на различни нива. Това беше типичната Америка на средната класа. Двеста и двадесет квадратни метра застроена площ, разположени точно в средата на мъничък парцел с едно голямо дърво. Съседите бяха достатъчно близко, за да прочетат надписите на кутиите с детски зърнени храни сутрин и на кутиите с бира вечер. Щастлив и добродетелен живот. Поне отвън.

Вратата с мрежата против комари се отвори и победеният от следобедната група изскочи навън, като че ли бързаше да се спаси от потъващ кораб. Майка му се появи след него и се спря на първото стъпало, вперила поглед в джипа пред къщата й, като че ли беше бомба, която ще се взриви всеки момент.

Господин Х. свали прозореца на колата и помаха с ръка. След кратко колебание тя отвърна на поздрава му.

Победеният скочи в „Хамър“-а и очите му жадно заблестяха при вида на кожените седалки и уредите на контролното табло.

— Добър вечер — каза господин Х. и натисна газта.

Момчето започна да се върти непохватно, за да повдигне ръцете си и да се поклони с глава.

— Сенсей.

Господин Х. се усмихна.

— Радвам се, че успя да дойдеш.

— Да, ама майка ми е като трън в задника. — Победеният се опитваше да изглежда невъзмутим, наблягайки на ругателните думи.

— Не трябва да говориш така за нея.

Победеният се смути за момент, принуден да смени ролята си на непукист.

— Тя иска да се прибера преди единадесет часа. Делничен ден е и утре сутринта съм на работа.

— Ще имаме грижата да се прибереш навреме.

— Къде отиваме?

— В другия край на града. Искам да се срещнеш с един човек.

Скоро след това господин Х. сви по една дълга алея, която се виеше между осветени декоративни дървета и антични на вид мраморни скулптури. Имаше и подрязани в различни форми чемшири, които приличаха на украса върху зелена марципанова торта. Камила, слон, мечка. Чемширите бяха подрязани от експерт, така че нямаше съмнение какво изобразяват.

Личи си, че мястото се поддържа, помисли си господин Х.

— Еха! — Победеният непрекъснато въртеше главата си наляво-надясно. — Какво е това? Парк? Вижте това! Лъв е. Знаете ли, мисля, че искам да стана ветеринарен лекар. Според мен ще бъде страхотно. Нали се сещате, да спасявам животни.

Победеният беше в колата по-малко от двадесет минути, но на господин Х. вече му се искаше да го няма. Момчето беше като косъм в ядене, иде ти да повърнеш от него. И не само защото повтаряше „нали се сещате“ непрекъснато.

Завиха и пред тях се разкри грамадна тухлена къща.

Били Ридъл беше отпред, облегнат на една от белите колони. Сините му джинси се бяха смъкнали под кръста и разкриваха ивица от долното му бельо. Играеше си с връзка ключове. Изправи се, когато видя „Хамър“-а, и усмивка разтегна превръзката на носа му. Победеният започна да се върти на мястото си като хванат в капан.

Били се запъти към вратата при мястото до шофьора, придвижвайки мускулестото си тяло с лекота. Когато видя, че там е седнал победеният, той се намръщи и го изгледа злобно. Победеният разкопча предпазния колан и посегна към дръжката на вратата.

— Не — каза господин Х. — Били ще седне зад теб.

Победеният се облегна на седалката и прехапа устни. Когато разбра, че няма да се вози отпред, Били рязко отвори задната врата и се пъхна в колата. Срещна погледа на господин Х. в огледалото и враждебността му се смени с уважение.

— Сенсей.

— Били, как си тази вечер?

— Добре.

— Чудесно. Направи ми услуга и вдигни панталоните си нагоре.

Били придърпа панталоните си и отмести поглед към тила на победения. Впи очи така, сякаш искаше да пробие там дупка, и ако се съди по потръпващите пръсти на победения, той го знаеше.

Господин Х. се усмихна.

Химията между двама души е най-важното нещо, каза си той.