Дж. Р. Уорд
Тъмна любов (43)

40

Господин Х. наблюдаваше Били Ридъл, който тъкмо влизаше в офиса. Облечен в тъмносиньо поло и шорти в цвят каки, Ридъл изглеждаше загорял, здрав и силен. Юнак, ако използваме една старомодна дума от младостта на господин Х.

— Сенсей. — Били сведе глава за поздрав.

— Как си, синко?

— Обмислих нещата.

Господин Х. зачака, изненадан, че толкова се вълнува от отговора на Ридъл.

— Искам да работя за вас.

Господин Х. се усмихна.

— Това е хубаво, синко. Много хубаво.

— Какво трябва да направя? Трябва ли да попълня някакви документи за академията?

— Малко по-сложно е. Всъщност няма да работиш за академията.

— Но мисля, че казахте…

— Били, има някои неща, които трябва да разбереш. Освен това трябва да минеш през ритуала по посвещаването.

— Имате предвид някакво изпитание? Няма проблем. Вече съм минал през няколко. Заради футбола.

— Страхувам се, че това изпитание е по-сериозно. Но не се безпокой, аз също съм минал през него и съм сигурен, че ще се справиш добре. Ще ти кажа какво трябва да донесеш и ще бъда до теб. През цялото време.

В крайна сметка не беше за изпускане да наблюдаваш как работи Омега.

— Сенсей, аз, ъъъ… — Ридъл прочисти гърлото си. — Просто искам да знаете, че няма да ви разочаровам.

Господин Х. бавно се усмихна при мисълта, че това беше най-хубавата част от работата му.

Изправи се и се приближи към Били. Постави ръка на рамото му, притисна костите и се втренчи в широко отворените очи, които срещнаха погледа му.

Били бързо изпадна в транс.

Господин Х. се наведе и внимателно махна диамантената обица от ухото на Ридъл. След това хвана месестата му част с палеца и показалеца си и започна да я масажира.

Гласът му беше нисък и тих.

— Обади се по телефона на баща си и му кажи, че се изнасяш веднага от вкъщи. Кажи му, че си си намерил работа и че си включен в програма за интензивно обучение.

Господин Х. свали „Ролекс“-а от неръждаема стомана на Ридъл и дръпна надолу яката на полото му. Бръкна и напипа платинената верижка, която Били носеше на врата си. Отвори закопчалката и полека я издърпа. Усети с дланта си метала, затоплен от допира с кожата на момчето.

— Когато говориш с баща си, запази спокойствие, каквото и да ти каже. Увери го, че те чака обещаващо бъдеще, че си бил избран сред множество кандидати за важната роля, която ще изпълняваш. Кажи му, че винаги може да се свърже с теб по мобилния телефон, но е невъзможно да те види, защото непрекъснато пътуваш.

Господин Х. прокара ръка по гръдния кош на Били и почувства изпъкналите мускули, топлината на живата плът, пулса на младостта. Каква сила има в това тяло, помисли си той. Каква удивителна сила.

— Не споменавай академията. Не разкривай кой съм и не му казвай, че идваш да живееш при мен. — Господин Х. говореше в дясното ухо на Били. — Кажи на баща си, че съжаляваш за всичко лошо, което си сторил. Кажи му, че го обичаш. След това ще дойда и ще те отведа.

Докато Били, спокойно отпуснат, дишаше дълбоко, господин Х. си припомни церемонията на собственото си посвещаване. За миг пожела да беше обмислил по-внимателно предложението, което прие преди десетки години.

Сега щеше да е старец. Може би старец с внуци, ако успееше да си намери жена, която изобщо би го търпяла. Животът му щеше да бъде съвсем обикновен, вероятно щеше да работи в някоя хартиена фабрика или бензиностанция. Щеше да бъде един от стотиците хиляди безименни мъже, които, гълчани непрекъснато от съпругите си, се запиват с приятели и прекарват безценните си дни в неудовлетворение, защото не са нищо специално. Но щеше да бъде жив.

Погледна в блесналите очи на Били и се запита дали наистина беше спечелил от сделката. Защото вече не принадлежеше на себе си. Беше слуга, изпълняващ прищевките на Омега. Главен слуга наистина, но все пак слуга.

За него никой никога нямаше да скърби. Защото никога нямаше да спре да диша… или защото нямаше да липсва на никого, след като изпусне последния си дъх.

Той сбърчи вежди. Всичко това обаче беше без значение, защото нямаше връщане назад. Ридъл щеше да научи това от личен опит тази вечер.

Господин Х. освободи ума и тялото на Ридъл.

— Е, разбрахме ли се? — попита тихо той.

Били замаяно кимна с глава. Огледа тялото и крайниците си, сякаш се чудеше какво ли се бе случило.

— Добре, дай ми сега мобилния си телефон. — Били му го подаде и господин Х. се усмихна. — Какво ще ми кажеш, синко?

— Да, сенсей.