Дж. Р. Уорд
Тъмна любов (30)

27

Хавърс слезе в лабораторията си и закрачи из помещението. Чуваше се само пошляпването на мокасините му при допира им с белия линолеум. Направи две обиколки и се спря до работната си маса. Поглади елегантната емайлирана зрителна тръба на микроскопа. Погледна флотилиите мензури и батальоните стъкленици по лавиците. Чу жуженето на хладилниците и монотонното бръмчене на вентилатора на тавана. Долови слабия болничен мирис на дезинфектанта. Обстановката му напомни за научната работа, на която се бе посветил. За гордостта, която изпитваше от силата на ума си. Смяташе се за цивилизован вампир. Можеше да сдържа емоциите си и да реагира логично на външни дразнители. Но не беше в състояние да овладее тази ненавист, този бушуващ гняв. Чувството беше прекалено силно, подтикваше го към действие.

В главата му се въртяха десетки планове. Кървави планове. Само че кого заблуждаваше? Беше му пределно ясно, че ако посегне на Рот дори с джобно ножче, ще изтече собствената му кръв, а не неговата.

Трябваше му някой, който умее да убива. Някой, който може да се доближи до воина. Разрешението на проблема, което търсеше, беше очевидно. Знаеше точно при кого да отиде и къде да го открие.

Запъти се към вратата с доволна усмивка. Но зърна отражението си в огледалото над дълбокия умивалник в лабораторията и замръзна. Блясъкът и нетърпението, което излъчваха неспокойните му очи, бяха прекалено силни. Преди никога не се беше усмихвал така злобно. Предвкусвайки резултата от едно мерзко дело, на лицето му се бе появила трескава руменина.

С тази маска на отмъщението Хавърс направо не можеше да се познае. В този момент се отвращаваше от собствената си физиономия.

— О, господи.

Как бе възможно дори да си помисли такова нещо? Той беше лекар. Лечител. Работата му беше да спасява живота на другите, а не да го отнема.

Мариса му беше казала, че всичко е свършило. Развалила бе обета. Никога повече нямаше да отиде при Рот.

И все пак не заслужаваше ли да бъде отмъстена за начина, по който Рот се беше отнесъл към нея? Точно сега беше моментът за нанасяне на удара. Подстъпът към Рот беше свободен, нямаше опасност Мариса да пострада, попадайки под кръстосан огън.

Хавърс усети по тялото му да пробягват тръпки, за които предположи, че са от ужас пред мащабите на това, което беше замислил. Но залитна и се наложи да се подпре, за да запази равновесие. Виеше му се свят, всичко край него се завъртя като в миксер и той се строполи на един стол.

Дръпна възела на вратовръзката си, като се мъчеше да си поеме дъх. Кръвта, помисли си той. Преливането. Явно не действаше.

Отчаяно се смъкна от стола и падна на колене. Смазан от провала си, той затвори очи и потъна в мрака.

 

 

Рот се обърна настрана, като продължаваше да държи Бет в обятията си. Приглади назад косата й. Беше влажна от пот.

Моя.

Целуна устните й и със задоволство забеляза, че тя все още диша тежко.

Беше я любил както трябва, помисли си той. Бавно и внимателно.

— Ще останеш ли? — попита той.

Тя се засмя дрезгаво.

— Не съм уверена, че съм способна да ходя точно сега. Така че, да, идеята да полежа тук е добра.

Целуна я по челото.

— Ще се върна, преди да се е съмнало.

Той се отдръпна от топлия пашкул на тялото й. Тя го погледна и попита:

— Къде отиваш?

— Имам среща с братята, след това ще излезем.

Стана от леглото и отиде до гардероба. Обу кожените си панталони и надяна ремъците на ножниците на раменете си. Пъхна по един кинжал от всяка страна и си взе якето.

— Фриц ще бъде тук — каза той. — Ако имаш нужда от нещо, вдигни телефона и набери звездичка, после четиридесет. Телефонът горе ще звънне.

Бет се загърна в чаршафа и стана от леглото.

— Рот. — Тя докосна ръката му. — Остани.

Той се наведе и я целуна бързо.

— Ще се върна.

— Ще се биеш ли?

— Да.

— Но как можеш? Ти си… — спря тя по средата на изречението.

— Сляп? Сляп съм от триста години.

Дъхът й спря.

— Толкова ли си стар?

Той се разсмя.

— Да.

— Е, трябва да призная, че си добре запазен. — После усмивката й помръкна. — А аз колко ще живея?

Душата му се вледени от ужас и сърцето му пропусна няколко удара.

Ами ако тя не оживее след преобразяването? Стомахът му се сви на топка. Той, който беше на „ти“ със смъртта, изведнъж изпита страх от нея. Но Бет няма да умре, нали? Нали?

Осъзна, че гледа към тавана и се зачуди с кого, по дяволите, разговаря сега. Със Скрайб Върджин?

— Рот?

Прегърна я и силно я притисна към себе си, като че ли искаше да я предпази от злата участ, която съдбата може би й бе отредила.

— Рот — каза тя, с лице притиснато към рамото му. — Рот, скъпи, не мога… не мога да дишам.

Той моментално разхлаби прегръдката си и я погледна в очите, опитвайки се да фокусира своите. От напрежение кожата на слепоочията му се опъна.

— Рот? Какво има?

— Нищо.

— Не отговори на въпроса ми.

— Там е работата, че не знам отговора.

Тя го погледна изненадана, но после се повдигна на пръсти и го целуна по устата.

— Е, колкото и да ми е писано да живея, тази вечер искам да останеш при мен.

На вратата се почука.

— Ей, Рот? — чу се гласът на Рейдж през стоманата. — Всички сме тук.

Бет се отдалечи от Рот и обгърна тялото си с ръце. Той усети, че отново се отдръпва от него.

Изкуши се да я заключи в стаята, но мисълта да я държи като затворник му беше противна. Инстинктът му подсказваше, че колкото и да й се иска всичко да бъде различно, тя се беше примирила със съдбата си и неговата роля в нея. Освен това, засега лесърите не представляваха опасност за нея, защото за тях тя беше просто един обикновен човек.

— Ще бъдеш ли тук, когато се върна? — попита той, докато обличаше якето си.

— Не знам.

— Ако си тръгнеш, трябва да знам къде да те намеря.

— Защо?

— Промяната, Бет. Промяната. Виж какво, за теб е по-безопасно да останеш тук.

— Може би.

За малко да изругае, но се сдържа. Нямаше да й се моли.

— Другата врата в коридора — каза той. — През нея се влиза в спалнята на баща ти. Помислих си, че вероятно ще поискаш да я погледнеш.

Рот побърза да излезе, за да не изпадне в неловко положение.

Воините не молят. Те дори рядко питат. Вземат, каквото пожелаят и, ако се наложи, убиват, за да го имат.

Но той наистина се надяваше, че ще я завари тук, когато се върне. Приятна му беше мисълта, че тя спи в леглото му.

 

 

Бет отиде в банята и застана под душа, като остави горещата вода да успокои нервите й. Излезе, избърса се и забеляза на закачалката един черен халат. Облече го.

Помириса реверите и затвори очи. Целият беше пропит с миризмата на Рот — комбинация от сапун, афтършейв и…

Мъж-вампир.

Боже мой! Наистина ли се случваше всичко това?

Върна се в стаята. Рот беше оставил гардероба отворен и тя се приближи, за да разгледа дрехите му. Слиса се, когато вместо дрехи, откри таен склад, пълен с оръжия.

Погледна вратата, която водеше към стълбището. Помисли си дали да не си тръгне, но колкото и да й се искаше да го направи, съзнаваше, че Рот е прав. За нея беше по-безопасно да остане.

А и спалнята на баща й я изкушаваше. Щеше да влезе в нея и се надяваше, че каквото и да види там, няма да получи сърцебиене. Но Бог й е свидетел, нейният любовник й поднасяше достатъчно изненади.

Излезе на долната площадка и загърна халата си по-плътно. Докато гледаше вратата отсреща, светлината на газените лампи потрепваше, от което стените изглеждаха като живи. Прекоси площадката, преди да е загубила кураж, хвана дръжката и я натисна. От другата страна цареше непрогледен мрак. Беше като черна стена, зад която може би имаше бездънен кладенец или безкрайно пространство. Протегна ръка покрай касата на вратата и заопипва стената с надеждата да попадне на ключа за осветлението, а не на нещо, което ще я захапе. Не намери ключ. Но ръката й беше все още цяла. Направи крачка в празното пространство и бавно запристъпва напред, докато тялото й не се блъсна в нещо голямо. По потракването на бронзовите дръжки и миризмата на препарат за мебели с дъх на лимон се досети, че това вероятно е комод. Продължи да се движи опипом, докато най-сетне откри една лампа.

Лампата светна с прищракване и тя примигна от ярката светлина. Основата й представляваше изящна ориенталска ваза, а махагоновата маса, върху която стоеше, беше с богата украса. Несъмнено стаята беше обзаведена в същия невероятен стил, както и горния етаж.

Когато очите й свикнаха със светлината, Бет се огледа.

— О… боже… мой.

Навсякъде имаше нейни снимки. Черно-бели, цветни, снимки в едър план. Беше снимана на всякаква възраст — като бебе, вече пораснала, тийнейджърка. В колежа. Имаше и една съвсем скорошна — бяха я снимали на излизане от сградата на „Колдуел Куриър Джърнъл“. Помнеше този ден. Беше завалял първият сняг и тя се смееше, гледайки към небето.

Преди осем месеца.

Мисълта, че се е разминала с баща си само с няколко месеца, я потресе.

Кога е починал? Как е живял?

Ясно беше само едно. Имал е превъзходен вкус. И стил. И очевидно е харесвал красивите неща. Просторната стая на баща й беше великолепна. Наситеното червено на стените подсилваше ефекта от впечатляващата колекция пейзажи на художниците от школата на река Хъдсън, поставени в позлатени рамки. Подът беше застлан с ориенталски килими в синьо, червено и златисто, които грееха като стъклописи. Но най-прекрасното нещо беше леглото — масивно, украсено с ръчна дърворезба и балдахин от тъмночервено кадифе. На нощното шкафче вляво имаше лампа и още една нейна снимка. На шкафчето вдясно бяха поставени часовник, книга и чаша. Значи е спял от тази страна.

Отиде и взе книгата с твърда подвързия. Беше на френски. Под книгата имаше списание „Форбс“.

Върна ги на мястото им и погледна чашата. В нея все още имаше малко вода.

Или някой е спал тук… или баща й беше починал съвсем наскоро.

Огледа се за някакви дрехи или куфар, които биха означавали присъствието на гост. Вниманието й привлече махагоновото бюро в другия край на стаята. Отиде при него и седна на стола, подобен на трон, потъвайки в него. До кожения бележник имаше неголяма купчина документи. Бяха сметки за къщата, електричеството, телефона, кабелната телевизия. Всички на името на Фриц.

Беше толкова… нормално. Точно такива неща имаше и на нейното бюро.

Бет погледна чашата, оставена на нощното шкафче.

Животът му е прекъснал внезапно, помисли си тя.

Чувстваше се като натрапник, но не можа да устои на изкушението и издърпа плиткото чекмедже под плота на бюрото. Писалки „Монблан“, кламери, телбод. Затвори го и отвори едно голямо чекмедже по-долу. Беше пълно с папки. Извади една от тях. Оказаха се финансови документи…

По дяволите. Баща й беше богат. Много богат.

Погледна друга страница. Притежаваше милиони долари.

Върна папките на мястото им и затвори чекмеджето. Това обясняваше къщата. Картините. Колата. Иконома.

До телефона имаше нейна снимка в сребърна рамка. Взе я и се опита да си представи как баща й я гледа. Но къде ли има негова снимка, зачуди се тя. Възможно ли беше изобщо да се снима вампир? Отново обиколи стаята и огледа снимките. Нейна. Нейна. Нейна…

Бет изведнъж се наведе. С трепереща ръка взе една снимка в позлатена рамка. На черно-бялата снимка се виждаше тъмнокоса жена, погледнала стеснително към обектива. Очевидно беше смутена, защото се опитваше да закрие лицето си с ръка.

Очите, помисли си учудена Бет. Виждам всеки ден същите очи в огледалото. Нейната майка.

Тя погали стъклото с показалеца си.

Седна на леглото и приближи снимката колкото може повече до очите си, преди погледът й да се замъгли. Като че ли близостта с образа можеше да преодолее времето и обстоятелствата, които ги разделяха, и да я приближи към очарователната жена на снимката.

Нейната майка.